Дж. Е. Конрат
Уиски сауър (23)

Глава 21

Всички бяха на едно мнение — извадила съм късмет.

Куршумът е влязъл в крака ми през сарториуса и е излязъл през друг мускул, наречен грацилис. Раната беше чиста, без частици от куршума или от рикошет, като за малко да засегне феморалната артерия. За мен използваха три банки кръв, но белегът щеше да е малък. Можеше да съм на крака след ден-два.

Откакто миналата нощ ме докараха в болницата, непрекъснато си припомнях целия епизод, опитвайки се да запомня всеки детайл от разговора ни. Хърб ми помагаше, като водеше бележки и ми задаваше въпроси, за да си раздвижа паметта.

Бързо се задействахме по следите.

Първо, майка ми беше защитена ефективно. Първоначално аз настоявах само да я преместят в обезопасена къща. Майка ми не прие, разбира се. Стигнахме до компромисен вариант — тя щеше да остане в къщата на приятел за няколко дни. Не трябваше да питам, за да разбера, че става дума за вездесъщия г-н Грифин. Запознах се с него миналата година; беше прегърбен, ходеше с бастун и имаше артрит и на двете си ръце. Далечен зов от мъжа, когото майка ми описа като: „Ненаситен — като машина е“.

За щастие той знаеше и за нараненото й бедро.

По вратата ми нямаше белези от влизане с взлом, нито по вратата на входа. Той може би се е снабдил по някакъв начин с ключ, или което е по-вероятно, знае как да отваря ключалки.

Разпитаха всеки един от наемателите в сградата и един от тях бе пуснал непознат човек от поддръжката по-рано същия ден, за да работи по котела. Версията се провери.

Апартаментът ми беше минат буквално с четка за зъби. Създаде се голямо въодушевление, защото бяха намерени няколко петънца със семенна течност върху килима в спалнята, но после напомних на колегите, че все пак съм имала и сексуален живот.

Всички пръстови отпечатъци, които бяха намерени, бяха или мои, или на Дон. Бяха намерени толкова косми и нишки, че щеше да отнеме седмици да се сортират и прегледат, така че не бях много оптимистично настроена. Дори и да успееха да отделят косъм от убиеца сред няколкото хиляди, които бяха изсмукани, едва ли щеше да е от помощ — освен ако нямаше написани върху него име и адрес.

Инсталирах си аларма.

В пристъп на изключителна самоувереност, или както другите го приеха, при изключителна липса на амбиция, капитан Бейнс отказа да се прегъне пред политическия натиск и ме задържа като главен детектив по случая. Неговата логика беше проста. Аз бях най-сигурната връзка с убиеца. Шансовете Джинджифиловия мъж да се свърже отново с мен бяха големи.

Сложиха ми 24-часово наблюдение и ми дадоха мобилен телефон с номерата на охраната ми на бързо набиране. Три отряда се извъртаха на смени и аз трябваше да ги информирам за всяко място, където ходех. Кодовата дума, която избрахме, бе „чудесен“. Ако бях в беда, трябваше да използвам кодовата дума и защитниците ми щяха да се появят мигновено.

Чупих си от хамбургер, който имаше вкус на запарен картоф, когато Хърб влезе в стаята ми за четвърти път през последните 24 часа.

— Както виждам, явно съм пристигнал по някаква случайност за вечеря — той си дръпна стол.

— По някаква случайност?! Ти си този, който е попълнил менюто ми.

— Харесва ли ти?

— Не съм сигурна. По някакъв начин са успели да изцедят всяка следа от аромат.

— Хм. Може ли?

Позволих му да стигне до храната ми.

— Има вкус на запарено — това не го спря да го омете, заедно с ябълковия сос, зелените салати и остатъка от сока ми.

— Видях, че под масата има дъвка, ако искаш да вземеш нещо за десерт.

— Обичам безплатните яденета.

— Безплатни? Таксуват ме по 45 долара за това пиршество тук. Хамбургер за 45 долара! Заболява ме главата, като се сетя за това.

— Искаш ли да се обадя за малко аспирин?

— Не мога да си позволя аспирин. Ще трябва да си го спестя. Сега ми помогни да стана, за да отида до тоалетната.

— Мислех, че не ти е позволено да ставаш до утре.

— Искаш ли да затоплиш грейката ми?

Хърб ми помогна. Болката в крака ми насълзи очите, но аз продължих да ходя. Най-точно можеше да се опише като разтежение на мускул, но доста по-силно. Вероятно щях да се пречупя и да взема малко аспирин в крайна сметка.

Когато привърших в банята, седнах на стола за посетители срещу Хърб, трепвайки, когато свих коляното си.

— Сигурна ли си…

— Добре съм — му казах аз. — Не искам кракът ми да се схваща повече. Искам да се махна от тази болница. Мразя да седя и да чакам.

— Това ти е за първи път, нали?

— Прострелвали са ме и преди. За първи път ми се случва вкъщи. Ти беше…

— Прострелян преди почти двадесет години. Уцели ме в горната част на бедрото.

— Искаш да кажеш — в задника.

— Предпочитам да е в горната част на бедрото. Или в долната част на гърба. Един бандит ме уцели в гръб. Все още ме сърби, когато времето е сухо.

— Наистина? А аз си мислех, че си дърпаш гащите под панталона.

— И това също. Джак… — Хърб стана сериозен. — Открихме още едно тяло преди час.

Сърцето ми спря.

— Друго момиче?

— Не. Момче. Прободено 23 пъти с ловджийски нож, захвърлено в контейнер за рециклиране зад „Маршъл фийлдс“, на „Уобаш“. Бласки прави аутопсията в момента.

— Как разбрахте, че е същият убиец?

— Намерихме още една джинджифилова курабийка. Потърсихме отпечатъците на детето и го идентифицирахме като Лирой Паркър. Две обвинения за кражби, търсен е по обвинение за връзки с още дузина случаи. Описанието и начинът му на действие съвпада с този на момчето, което симулираше пристъпите. Убиецът е оставил и друга бележка.

Хърб ми подаде ксерокопие. Познатите драсканици на Джинджифиловия мъж бяха изпълнили хартията:

Здрасти, Джак

Мисля си за теб

— Само ако бях по-бърза вчера…

— Джак, нашата работа е да го хванем, не да се виним или да поемаме отговорност за това, което той прави.

Сестрата влезе и изчете лекция за това как не трябва да ставам от леглото. За да я успокоя, й разреших да ми помогне да се върна в леглото.

— Никакво ставане от леглото, г-жа Даниелс, или ще ви вържа.

— Извратено. Може и да ми хареса.

Сестрата взе таблата и ми хвърли типичната сестринска усмивка.

— Поне имате здравословен апетит.

Погледнах Бенедикт.

— Точно, както мама го правеше.

Сестрата си тръгна и аз помолих Хърб да ми донесе дрехите.

— Няма да си тръгваш.

— Напротив. Мразя да ме обгрижват. Голяма жена съм вече и мога да се грижа за себе си. Помогни ми да си обуя панталоните.

След десет минути в изпотяваща, изразителна болка, аз успях да се преоблека с дрехите, които Хърб ми беше донесъл. Дори успях да си вържа обувките, без да си разкъсам шевовете.

— Навън има медии и те чакат на входа да се появиш — каза Хърб. — Да намерим ли заден изход?

— Не. Нашият човек не допуска никакви грешки, но вероятно ще успея да го вбеся достатъчно, че да направи.

— Значи ще ядосваш психопата?

— В никакъв случай — обадих се на отряда за наблюдение и им казах, че излизам. — Просто ще дам едно искрено, открито интервю.

След като се преборихме с двама доктори и четири сестри, бях най-накрая пусната с препоръки от болницата. Подписах документ, с който ги освобождавам от отговорност ако умра, след като напусна територията им. След това се сресах, оправих си лицето, взех алуминиевия бастун и се отправих към пресата.

Бенедикт не преувеличаваше за техния брой. Поне двайсетина репортери висяха пред входа на болницата и всички се надяваха да могат да ме хванат, когато излизам. И преди съм работила по големи случаи и съм се появявала по телевизията. За първи път бях впечатлена. Но след това се видях на екран с 9 кг. по-дебела, изглеждах по-ниска и някак си моят хубав глас звучеше пискливо.

— Имам няколко неща за казване и след това ще отговоря на вашите въпроси — казах на тълпата, като дадох възможност да включат камерите си и да се фокусират. — На първо място, бях простреляна от криминално проявено лице, което пресата нарича Джинджифиловия мъж. Вчера е проникнал в апартамента ми. Както виждате, раната ми не е сериозна. Той просто не знаеше как да държи оръжието, защото беше изпаднал в истерия, плачеше за майчето си.

Хърб ме сръга леко в ребрата, но аз само загрявах.

— Освен очевидните емоционални проблеми, убиецът е и много глупав. Единствената причина, поради която все още не сме го хванали е, че има късмет и защото е страхливец, който бяга всеки път, когато е лице в лице с нас. Напълно съм сигурна, че с обединените усилия на Чикагската полиция и на ФБР скоро ще е в затвора. Сега можете да зададете своите въпроси.

Интервюто премина добре. Докато приключи, казах още, че убиецът сигурно все още се напикава нощно време, че е импотентен и предположих, че когато го хванем, ще си бърка в носа. Обясних, че не съм раздразнена от атаката срещу мен, а по-скоро чувствах съжаление към него, като към болно куче. Когато ме попитаха дали се страхувам от него, аз се засмях и казах, че той вероятно е твърде уплашен, за да опита с втора атака.

В този момент мобилният ми телефон започна да звъни и аз съвсем ясно знаех кой ме търси. Извиних се и се отдалечих от тълпата, преди да вдигна.

— Даниелс.

— Защо не съгласува с мен това, преди да излезеш на живо в ефир по Канал 5?

Капитан Бейнс.

— На живо ли бях? Скърцаше ли ми гласът?

— Звучеше, сякаш го провокираш. Евтината психология не е начинът да се води такова важно разследване.

— Вие ме оставихте главен детектив по случая. Така искам да го водя.

— И когато този човек убие още 12 души, защото си го нарекла мамино синче, мислиш ли, че все още ще сме на работа, след като започнат делата срещу нас?

— Аз го провокирам да тръгне след мен. Единственият, който е застрашен, съм аз.

— Ами ако не го хванеш? Ти обеща на града, че скоро ще е зад решетките.

— Ще го хвана.

— Ако не стане така, залагаш си главата.

Затвори. За два дена това беше вторият разговор с Бейнс. Може би сега беше подходящ момент да си искам повишението.

— Джак — Хърб ме настигна. Репортерите го бяха притиснали с още няколко въпроса, след като аз изчезнах. — Ти със сигурност бръкна в гнездото на осите с изявлението си.

— Да се надяваме, че осите ще излязат навън. Ще направиш ли на едно сакато момиче услуга?

— Разбира се. Ще черпиш една вечеря.

— Виждаш ли опашката ми? — Кимнах по посока на двете ченгета в цивилни дрехи, които ни следваха на около 100 метра. — Ако бяха по-близо, щяхме да си чуваме дишането. Кажи им да се прикрият по-добре.

— Разбрано.

Бенедикт отиде при тях и им изнесе лекция за изкуството да си невидим. Усмихнах им се широко и им показах вдигнати палци, за да ги успокоя малко. Не исках да раздразвам хората, които ми пазеха живота.

Хърб ме откара вкъщи, но първо спряхме в Армията на спасението по мое желание, където исках да заменя моя антисептичен алуминиев бастун с нещо по-стабилно. Намерих една гега, която повече ми пасваше на представите.

— Много стабилно — каза Бенедикт.

— Ние, дамите от висшата класа, не се задоволяваме с нищо друго, а само с най-доброто. Дай ми 50 цента, за да си я купя.

Хвърли ми малко дребни и след това настоя да ме изпрати до апартамента.

— Ако си просиш целувка за лека нощ, ще те цапардосам с гегата.

— Само искам да се уверя, че можеш сама да се справиш със системата си за охрана.

— Откога рана в крака прави човек малоумен?

Не можех да се справя с охранителната си аларма, затова се наложи Хърб да ми покаже как.

— Първо натискаш зеления бутон, след това въвеждаш кода.

— Благодаря ти. Искаш ли питие?

— Не мога. Неделя е.

Изчаках да чуя останалото.

— Днес е вечерта за лазаня — обясни Бенедикт. — Трябва да се прибирам вкъщи.

— До утре, Хърб. Благодаря ти още веднъж.

— Почини си, Джак.

Остави ме в тихия, празен апартамент. Екипът от лабораторията беше взел половината от вещите ми, включително и телефона, което ми спести усилието да го оставям отворен. Репортерите на свободна практика нямат угризения да тормозят непрекъснато.

Кракът ми не даваше мира сякаш си имаше собствено сърце. Куцуках до спалнята, за да се съблека, и замръзнах на място.

Ужасът пропълзя по тялото ми.

Кръвта ми беше все още на матрака. Дупките от куршумите все още бяха в стените. Вратата на гардероба беше затворена и аз все още изпитвах реален страх, че Джинджифиловия мъж се крие вътре. Бях глупава и наивна, но и не по-малко уплашена.

Насилих се да отворя гардероба и го оставих така. След това събрах всички дрехи, които бяха вътре, и ги приготвих за химическо чистене. Нямах желание да нося нищо, което се е допирало до него.

След това изпих тиленол, взех си одеялото и отидох да спя в люлеещия се стол.

Е, поне се опитах.

В апартамента беше прекалено тихо. Можех да чуя дишането си. Толкова тихо, че когато някой изсвири с клаксон навън, аз за малко щях да подмокря гащите.

Запалих лампите и пуснах телевизора за компания. Даваха „Шоуто на Макс Трейнтър“ — местно предаване от най-нисък ранг. Докато другите програми залагаха на драмата, за да поддържат интереса на публиката, Трейнтър слагаше акцент върху шока и насилието. Всеки път имаше по шестима бодигарда, които охраняваха гостите да не се сбият. Правеха го по няколко пъти в шоуто.

Опитах се да се отпусна, като се потопя в необятната драма на човешката природа. Двойка бяло семейство се разправяше с любовницата на дъщеря си. Любовницата им отвърна с бой със сгъваеми столове, които сякаш нарочно бяха сложени на сцената — за да са под ръка. Преброих четири углавни престъпления и дузина подсъдни деяния, преди да ми омръзне шоуто и да изключа телевизора.

Когато най-сетне заспах, започнаха кошмарите.