Дж. Е. Конрат
Уиски сауър (32)

Глава 30

Бенедикт беше този, който настоя да отида на срещата.

— Всичко, което можем да направим, е да чакам доклада. Отивай да обядваш.

— Трябва да се свършат толкова много неща.

— Има достатъчно хора, които да ги свършат. Това е работата ти, Джак, не животът ти. Отивай да хапнеш. Когато се върнеш, всичко ще си е тук.

— Дрехите ми са все още в химическото.

— И така си добре. Тръгвай. Това е заповед. Бейнс ме направи главен по това разследване, забрави ли?

Трафикът беше нормален. Отне ми десет минути да стигна до ресторанта и да паркирам пред пожарния кран. Предлагаха приятни ястия и фоайето беше пренаселено, когато влязох. „Джими Уонг“ беше събрало забележителни моменти от Чикаго. Дизайнът беше от 50-те, препратка към ерата на папараците. Имаше дори стена на славата. Видях снимка на Клинджър с автограф от „Военнополева болница“ и си оправих косата в огледалото. След като я разроших леко с пръсти, се отправих към бюрото за резервации.

Китаец с червена фльонга ме информира, че моят партньор още не е дошъл и ме упъти към бара, където можех да почакам. Поръчах си диетична кола и постепенно започнах да се чувствам леко неловко. Последното нещо, от което се нуждаех, бе да седя и да чакам.

Видях го в стъклото на бара, докато влизаше. Носеше хубав костюм, тъмносин на райе, със светлосиня риза. Усмивката му беше приятна и изглеждаше естествена, когато погледът му се спря върху мен. Имаше добра походка, уверена, с лек отскок, пръстите право напред насочени, не като на пате настрани. Никога не съм намирала хората с патешка походка за привлекателни.

Станах, за да го посрещна, и се надявах усмивката ми да не изглежда глупаво.

— Как си, Джак — подаде си ръката, силно, но нежно ръкостискане.

— Много се радвам да се запознаем, Лейтъм. Прекрасен костюм.

— Мислиш ли? Благодаря ти.

Управителят ни настани в един леко приглушен ъгъл. Почти веднага един сервитьор ни донесе чай. Никой от нас не го докосна, нито менюто. Опитах се да изглеждам отпусната, но не знаех дали се справям добре.

— И така, къде работиш? — попитах аз. Стори ми се добра идея да започнем разговор, в който и двамата да участваме.

— Работя за „Мариел Олдендорф и Съдружници“. Главен счетоводител съм. Толкова вълнуваща работа, колкото ти и звучи. Ти си капитан в полицията, нали?

— Всъщност, лейтенант.

— В кой отдел?

— Ами, „Тежки престъпления“.

— О, сигурен съм, че е интересно. Сега под прикритие ли си?

— Моля?

— Ами да. С тези стари дрехи. Не бях виждал риза „Изод“ от години.

Това заболя.

— О, днес е денят ми за пералня. Всичко, което притежавам, е на химическо, като изключим това ансамбълче. Ако щеш вярвай, но това са дънки „Бонжур“.

— Наистина ли?

Показах му надписа на джобовете и веднага съжалих. Три минути от началото на срещата и вече му показах задника си.

— Това е страхотно — ухили се той.

— Кое? Че съм с двайсет години назад с модата?

— Ами това, че си достатъчно уверена, за да се покажеш такава, каквато си. Последната жена, с която излязох, беше с толкова силен парфюм и лак за коса, че като запали цигара аз се скрих, защото мислех, че ще се подпали.

Засмях се.

— Познавах един такъв мъж. Кълна се, че се къпеше с „Акуа Велва“. Когато танцувахме се надрусвах само от парфюма му.

Имаше приятна, естествена усмивка и дълбоко врязани бръчици около очите си. Определено беше сладък, дори повече, отколкото се виждаше на снимката.

— Защо реши да станеш ченге?

— Защото обичам… — потърсих правилната дума — … честността. Майка ми беше полицай. Тя винаги постъпваше правилно. Това искам да правя.

— Намираш удовлетворение в справедливостта?

Никога преди това животът ми не бе описван толкова точно.

— Обичам справедливостта и обичам да върша своята работа, за да станат нещата така, както е редно. Ами ти?

— Аз нямам такива дълбоки причини. Мен ме удовлетворяват мъничките удоволствия. Музика. Храна. Приятен разговор. Тук и сега. Аз съм щастлив.

Наведе се по-близо. Флиртуваше ли наистина? Почувствах познатото от тийнейджърските години свиване на стомаха и осъзнах, че той ме вълнуваше. Аз също се наведох.

— Иска ми се и аз да съм така. По-безгрижна.

— Всеки може да е. Хората не са изваяни от мрамор. Ние непрекъснато се развиваме. Трикът е да се самоопределим, а не да позволяваме външни фактори да ни моделират.

Точно тогава забелязах бившия си приятел Дон да се приближава към нас. С него се влачеше една жена, която беше толкова мускулеста, сякаш някой я е помпал. Рокси, личният му треньор и скорошна съквартирантка.

— Като говорим за външни влияния, — казах на Лейтъм — сега ще видиш едно от тях.

Двойката застана до нашата маса, Рокси беше голяма, руса и ядосана. Дон — притеснен и вероятно малко наплашен.

— Прав си, Дони, тя е стара — издиша през големите си ноздри и ме лъхна топъл въздух.

При 4 милиона души и 2000 ресторанта в Чикаго…

— Разкарай се, Рокси. Заети сме.

— Рокси — Дон я дръпна за добре оформената ръка. — Престани.

Но Рокси нямаше такова намерение. Вероятно стероидите бяха докопали мозъка й. Тя разгърна гръдта си и зае импозантна поза.

— Доста си смела, щом захвърляш нещата му в коридора просто така. Може би искаш да ми демонстрираш малко от смелостта си отвън.

Лейтъм се намръщи.

— Не мисля…

— Няма проблем, Лейтъм — тупнах го по ръката. — Ще се справя.

Станах и я погледнах изпитателно. Трябваше да вдигна очи нагоре за тази цел. Тя беше по-висока с няколко сантиметра.

— Не си струва да те арестувам, само за да се докажеш пред приятеля си, Рокси. Отдръпни се.

Дон се опита да я дръпне, но тя на практика беше колкото него.

— Изплашена ли си, кучко? Страхуваш се, че ще те спукам от бой пред сводника ти?

Усмихнах се и посочих брадичката й.

— Пропуснала си едно местенце при бръсненето.

Тя се обърна към мен, но аз бях подготвена. С един удачен ход избегнах удара й и минах зад нея. Възползвах се от нейното разположение, хванах китката й и я извих зад гърба й, като с цялата й тежест я проснах на масата, а аз върху нея.

— Нападението над полицай е престъпление, Рокси. От три до пет години. Ако този парад на тестостерона е просто, защото имаш нужда от извинение, ще ти го дам. Съжалявам. Сега се разкарай или ще престана да бъда така добра. Разбра ли?

Извих още малко китката й, за да я накарам да ме разбере. Рокси схвана нещата и ми подаде сигнал с кимване. Когато се изправи, беше почервеняла, а Дон си гледаше обувките. Без да кажат и дума те се изнесоха. Нямаше повече инциденти.

Седнах и се чудех до каква степен съм провалила шансовете си с Лейтъм. Можеше ли да бъда по-невъздържана?

— Не съжалявай — Лейтъм се изчерви. — Това е най-вълнуващата ми среща в живота. Какво ще правиш довечера?

— Моля?

— Аз приключвам в шест. Да ти предложа вечеря?

— Ами, това ще е страхотно.

— В осем часа.

— Добре.

Усмихна се. Келнерът дойде и ние поръчахме ястията си.

В крайна сметка може парите, които инвестирах в „Среща за обяд“, да си заслужават.