Дж. Е. Конрат
Уиски сауър (14)

Глава 12

Неговият съкилийник му разказваше за това място по време на дългите и скучни нощи, когато разговорите бяха единственият начин да минава времето.

— Просто отиди при бармана, плешив мъж на име Флойд. Кажи му, че ти трябва телевизионен техник.

Той го прие със същото недоверие, както и останалите затворнически глупости. А и освен това, ако някога имаше нужда от нещо, щеше сам да се справи. Ако времето го беше научило на нещо, то бе да разчита само на себе си.

Но ситуацията сега беше друга. Не искаше да бъде свързан с това по никакъв начин. Сам да си свърши работата, въпреки че си струваше, беше много рисковано. А и освен това чувството беше много хубаво, когато дърпаш само конците, а си стоиш безопасно зад сцената. Това добавяше още страхопочитание към неговата личност.

Идеята му хрумна, след като насили жертвата. Той наистина я нарани. Толкова пъти беше на прага на смъртта. Това беше разплата за унижението, пренебрежението, за избирането на погрешния мъж.

След като свърши, докато лежеше гол до тялото, се сети за противника си, Джак Даниелс.

Дали Джак беше получила вече бонбоните си? Дали ги беше изяла? Може да ги беше разделила с екипа си и 15 или 20 свине да са получили смъртоносни малки подаръчета. Трябваше да разбере.

Така че проведе още един разговор от кабината.

— Аз съм Питърс от „Хералд“. Разследвам анонимен сигнал. Имаше ли пострадали полицаи на работа днес?

— Не можем да ви дадем никаква информация по това време на деня.

— Значи потвърждавате слуха?

— Съжалявам, но това е част от текущо разследване.

— А неофициално?

— Неофициално, имаме един детектив с единадесет шева в устата.

— Детектив? Моят източник твърди, че е лейтенант.

— Източникът ви греши.

Значи Джак не беше изяла бонбон. Толкова труд за нищо.

Джинджифиловия мъж кипна от гняв. Той си я представяше с игли в езика, а това беше огромно разочарование.

Трябва да има друг начин да й привлече вниманието. Да покаже, че приема съперничеството им сериозно. Да я вкара в болницата, без да се излага на необоснован риск.

И после се сети за това място.

Кръчмата беше тъмна и миришеше на цигари, въпреки че беше празна по това време на деня. Зад бара стоеше гологлав мъж, Флойд, за когото му разказваше съкилийника му.

Джинджифиловия мъж подаде на Флойд снимката на Джак, която направи на местопрестъплението на „Монроу“. Той също така му даде и нейния адрес, номера на колата, фонокарта и 500 долара.

Обикновено тарифата да пребиеш някого до смърт беше 400 долара, но тъй като Джак беше ченге, малко се завишава.

Да остави фонокартата беше рисковано, но още нищо не се споменаваше за нея по вестниците. Той искаше Джак да разбере, кой й е причинил това. Нещо повече, когато всичко приключи, той искаше ченгетата и целият свят да знаят, че са можели да го спрат, ако са били по-разумни.

Но те ще разберат връзката много, след като него вече няма да го има.

Флойд взе всичко, като направи явни опити да не го погледне в лицето. Умно.

— К’во искаш да й сторя? — каза той, гледайки в телевизора в края на бара.

— Счупи й коленете — ухили се Джинджифиловия мъж. Мисълта, че Джак щеше завинаги да е осакатена беше блазнеща. Когато се отбие при нея, тя нямаше да може да избяга.

Флойд каза, че ще се заеме веднага, дори още тази вечер.

Междувременно трябваше да изхвърли курвата. Беше изключително приятно запълнен ден и той беше уморен, но ако я подържи още, можеше да започне да мирише. Колко убийци са били хващани, защото съседите са се оплакали от миризмата, която се носела от къщата на умрелия.

Така че трябваше да използва пак кофата за смет. Въпреки че беше доста по-лесно да захвърли тялото в канализацията, той искаше то да бъде открито веднага. Медиите светкавично щяха да захапят.

Тъкмо Джак щеше да има какво да гледа, докато лежи в болницата.