Дж. Е. Конрат
Уиски сауър (3)

Глава 1

Когато пристигнах в „7/11“, четири полицейски коли бяха вече там. Няколко души се бяха скупчили на паркинга, зад жълтата ограничителна лента, пазейки се един друг от чикагския дъжд.

Не бяха дошли заради студа.

Паркирах моя „Нова 1986-та“ на улицата и сложих на врата си значката. По радиото не спираха да говорят за „тепавицата на Монроу и Диърборн“, така че си знаех, че ще е нещо гадно. Излязох от колата.

Беше студено, твърде студено за октомври. Бях облечена с шлифер седем осми върху сако „Армани“ и сива пола. Това беше единствената връхна дреха, която мога да облека върху сакото с широките рамене, затова краката ми останаха изложени на метеорологичните условия.

Студът е проклятието на модните поклонници.

Главен детектив Хърб Бенедикт се беше навел над едно платнище и повдигаше единия му край. Палтото му беше разкопчано и големият му корем провисваше над колана, когато се навеждаше. Приближих се, бузите на Хърб бяха розови от дъжда и той чешеше прошарения си мустак.

— Не е ли малко хладно за това облекло, Джак?

— Затова пък изглеждам добре, нали?

— Разбира се. Отива ти да трепериш.

Отидох при него и клекнах, взирайки се във формите под брезента.

Жена. Бяла. Блондинка. На двайсетина години. Гола. Множество прободни рани, от бедрата до раменете, повечето от тях приличащи на гладни, кървави устни. Тези в коремната област бяха достатъчно дълбоки, за да се видят вътрешностите.

Започнах да усещам как стомахът ми се разбунтува и насочих вниманието си към главата й. Червена резка с дебелината на молив минаваше през врата й. Устата й беше замръзнала, озъбена, окървавените й устни бяха отворени широко, като прободните рани по тялото й.

— Това беше прикрепено към гърдите й. — Бенедикт ми подаде пликче за улики. В него имаше къс хартия, 7,5 на 11,55 см, с назъбени краища. Ясно личеше, че е скъсан от тетрадка със спирала. Беше пропито с кръв и дъжд, но написаното се четеше ясно:

Не можете да ме хванете.

Аз съм Джинджифиловия мъж.

Пуснах брезента и се изправих. Бенедикт, истински четец на мисли, ми подаде чаша кафе, което ме е чакало на тротоара.

— Кой е намерил тялото? — попитах.

— Един клиент. Момче на име Майк Донован.

Отпих от кафето. Толкова беше горещо, че изтръпнах. Пак отпих.

— Кой взе показанията?

— Робъртсън.

Бенедикт посочи към предния прозорец на магазина, където се очертаваше стройният силует в униформа на Робъртсън. Говореше с един тийнейджър.

— Има ли свидетели?

— Още не.

— Кой е бил на смяна?

— Собственикът. Вече е разпитан. Нищо не е видял.

Избърсах лицето си от дъжда и разтърсих рамене, докато влизах в магазина. Трябваше да си придам важен вид, подобаващ на ранга ми.

Топлината вътре беше едновременно приятна и отблъскваща. Стопли ме, но донесе със себе си и гадната миризма на развален хотдог.

— Робъртсън — кимнах на униформения. — Съжалявам за баща ти.

Сви рамене.

— Беше на седемдесет, а и ние винаги сме му казвали, че бързата закуска ще го убие.

— Сърдечен удар ли получи?

— Не, блъсна го кола на „Пица експрес“.

Потърсих по лицето на Робъртсън и най-малкия знак за усмивка, но не открих такъв. След това насочих вниманието си към Майк Донован. Той не беше повече от 17-годишен, с кестенява коса, дълга отгоре, обръсната около ушите. Носеше раздърпани дънки, които щяха да са големи и на Хърб. Мъжете винаги са имали удобни дрехи.

— Господин Донован? Аз съм лейтенант Даниелс. Наричайте ме Джак.

Донован наведе главата си настрана, както правят кучетата, когато не разбират някоя команда. Под лявата мишница беше сложил списание с коли на корицата.

— Наистина ли се казваш Джак Даниелс? Но ти си жена.

— Благодаря, че забелязахте. Ще ви покажа картата си, ако искате.

Той поиска и аз свалих значката от врата си. Отворих я, като му позволих да ми види името, гравирано вътре. Лейтенант Джак Даниелс, Чикагска полиция. Всъщност беше съкратено от Жаклин, но само майка ми ме наричаше така.

Той се ухили.

— С име като твоето, сигурно си доста вървежна.

Усмихнах му се заговорнически, въпреки че не бях „вървежна“ от доста време.

— Докладвай! — обърнах се към Робъртсън.

— Господин Донован е влязъл в сградата към 20:50 часа. Искал е да купи последния брой на списанието „Състезателна сила“…

Донован показа списанието.

— Това е годишното им издание с мадами — отвори на страницата, където две момичета с корекции, облечени в спандекс, бяха яхнали Корвет.

Погледнах го с привиден интерес, за да спечеля разположението на момчето. Интересувах се от коли също толкова, колкото и от спандекс.

— Откъдето е купил най-новия брой на „Състезателна сила“ — Робъртсън погледна Донован, раздразнен от прекъсването — господин Донован си купува и шоколад. Приблизително в 20:55 часа той напуска сградата и се насочва към кофата за смет пред магазина, за да изхвърли опаковката от шоколада. В кофата се е намирала жертвата, с лице надолу, наполовина покрита с боклуци.

Хвърлих поглед към предния прозорец на магазина и потърсих кофата. Тълпата се разрастваше, а дъждът валеше все по-силно, но кофа нямаше.

— Пратихме я в лабораторията, преди да дойдеш, Джак.

Погледнах Бенедикт, който се промъкна зад мен.

— Не искахме уликите да подгизнат повече, отколкото бяха. Но имаме снимки и записи.

Вниманието ми се насочи отново към събитията навън. Полицаят с видеокамерата записваше тълпата и лицата им. Един ден някой смахнат ще се върне на тази сцена и ще разгледа случващото се. Или поне така пише в безконечните книги на Ед Макбейн. Отново се съсредоточих върху хлапето.

— Господин Донован, как забелязахте тялото, след като е било заровено в боклука?

— Ами… от шоколадовия завод правят томбола. Забравих да проверя дали печеля. Така че се пресегнах, за да взема опаковката…

— Кофата беше ли затворена?

— Да, с онези плъзгащи се капаци, на които пише „Благодарим!“

— Значи се пресегна към процепа на кофата…

— Ами… да, но не успях да го открия, затова повдигнах целия капак и вътре беше част от нея.

— Коя част?

— Ами, нейното дупе стърчеше нагоре.

Ухили се нервно.

— Какво направи после?

— Не можах да повярвам на очите си. Сякаш не се случваше. Така че се върнах в „7/11“ и казах на човека. Той се обади на полицията.

— Господин Донован, полицай Робъртсън ще ви откара в управлението, за да дадете показания. Трябва ли да се обадите на родителите си?

— Баща ми работи нощем.

— А майка ви?

Поклати глава.

— В квартала ли живеете?

— Да. Няколко пресечки надолу по „Монроу“.

— Когато приключите, полицай Робъртсън ще ви закара до вкъщи.

— Дали ще ме дават по новините?

Точно тогава бус на някаква телевизия се паркира доста бързо за толкова гадно време. Задната врата се отвори и задължителната репортерка, в идеален вид, безизразна и решителна, поведе екипа към магазина. Бенедикт излезе, за да ги посрещне, като ги спря на полицейския кордон и им каза обичайните приказки за ограничения достъп до мястото на престъплението.

Съдебният лекар паркира до буса в познатия миниван „Плимут“. Двама униформени го съпроводиха през кордона. Кимнах за довиждане към Робъртсън и отидох да посрещна лекаря.

Студът ме вледени, пръстите ми изтръпнаха. Максуел Хюз коленичи до брезента, докато аз се приближавах. Изразът му беше напълно професионален, когато срещнахме погледи. Дъждът пръскаше очилата му и се стичаше по сивата му козя брадичка.

— Даниелс.

— Хюз. Какво откри?

— Смъртта е настъпила приблизително преди три до пет часа. Задушаване. Гръклянът й е счупен.

— А прободните рани?

— Нанесени са след смъртта. Няма рани от защита по ръцете или дланите, а и няма достатъчно загуба на кръв, за да са й нанесени, докато е била още жива. Виждаш ли как едната страна е назъбена, а другата гладка? — С ръка, облечена в латексова ръкавица, той разтвори една от раните. — Острието е било назъбено. Вероятно ловджийски нож.

— Изнасилена ли е?

— Не и според това, което виждам. Няма следи от семенна течност. Няма видими травми по вагината или ануса. Но това не е аутопсия. — Макс обичаше да добавя последната уговорка, макар че все още не съм виждала случай, в който аутопсията да не повтаря предварителните наблюдения.

— Устата?

— Няма видими наранявания. Езикът е цял, леко подут. Но това е нормално при задушаване. Няма следи от ухапвания. Кръвта в устата се е стекла през гърлото, след като е починала. Това съвпада с притока на кръв в главата. Била е с главата надолу.

— Била е намерена с главата надолу в кофата за смет.

Хюз изпъна устата си в тънка линия, след това си бръкна в джоба и извади чиста носна кърпичка, за да избърше очилата си от дъжда. Още докато я сгъваше, те отново бяха мокри.

— Май имате работа с психопат.

— Докладът ще ни трябва веднага, Макс.

Той отвори жълтата кутия с инструментите си, започна да опакова дланите на трупа. Оставих го да си върши работата.

Дойдоха още полицаи, новинари и зяпачи. Карнавалната атмосфера, присъща за големите убийства, беше във вихъра си. Бих се засегнала, ако не ставах свидетел на това прекалено много пъти.

Бенедикт приключи с импровизираното си изявление пред медиите и започна да подбира униформени за издирването на свидетели по домовете. Отидох да му помогна. Повдигаше духа на полицаите, когато техният лейтенант се труди наравно с тях, особено в този случай, когато усилието вероятно щеше да е напразно.

Убиецът е зарязал тялото на обществено място, където със сигурност щяхме да го открием. Но го е направил, без да привлича внимание.

Имах предчувствието, че това е само началото.