Дж. Е. Конрат
Уиски сауър (41)

Глава 39

— Събуди се, любов моя.

Зашлеви бившата си жена през лицето, като наблюдаваше как кръвта се втурна по бузата й. Тя изскимтя, клепачите й затрепериха.

— Чарлз е, скъпа. Събуди се.

Даян Корк отвори очи и се взря в мъжа, който стоеше надвесен. Опита се да помръдне, но не можеше.

— Чарлз, какво…

Поряза я по устата още веднъж.

— Говориш твърде много, Даян. Вечно приказки. Винаги критикуваш. Не искам повече да те слушам. Искам да чувам само твоите писъци.

Той се отдалечи. Даян повдигна главата си и видя какво я държи прикована. Канап. Китките и глезените й бяха вързани с канап. Тя беше по сутиен и бикини, разкрачена на циментовия под. Ръцете и краката й бяха вързани за куки, забити в бетона.

— Имам четири касети — бившият й съпруг стоеше от дясната й страна, до видеокамера, поставена на статив. — Това прави четири часа. Повечето жени след третия час не могат да крещят вече, но аз възлагам големи надежди на теб. Имаш такава голяма уста.

Чарлз Корк отиде до масата и взе ловджийски нож.

— Чарлз, моля те, развържи ме. Не е забавно.

— Не ти ли е забавно? Според мен правя голяма комедия. Това е американската мечта, Даян. Да убиеш жената, за която си се оженил. Цели четири години слушах твоите оплаквания и натяквания. Мълчах си. Защо? Първо, защото беше прекрасно прикритие. Ченгетата търсят самотници, а не женени мъже. Самотният мъж би привлякъл внимание. Жененият става невидим.

— Чарлз…

— Не съм свършил! — отново я удари. — Искаш ли да разбереш какво правех през онези нощи, когато не се прибирах вкъщи? Мислеше, че ти изневерявам, нали така? Ето защо ме напусна.

Чарлз се наведе над нея, над лицето й.

— Бях навън да убивам хора, Даян. Да отвличам и да убивам. Не да изневерявам. Не и напълно. Може и да съм ги чукал, преди да ги убия, но не бих казал, че това беше точно афера.

Даян стискаше очите си.

— Това не се случва наистина.

— Бях ли лош съпруг, Даян? Отделях ти време. Водех те на разни места. Дори правихме заедно сладки. Помниш ли?

Той грабна гланцирана курабийка с джинджифил от масата, последната, и я навря в лицето й.

— Познато ли ти е? Аз бях твоят малък идеален съпруг от предградията. Косях ливадата. Плащах сметките. Излизах с тъпите ти приятели и те водех на кино, купувах ти цветя. Спазих моята част от сделката.

Наведе се и раздроби курабийката в лицето й.

— А после, като гръм от ясно небе, ти реши да ме напуснеш. Да напуснеш мен! По телевизията, пред милиони хора! За коя се мислиш? Никой не може да ме напусне!

Тя вече плачеше.

— Чарлз, моля те…

— Не разбираш, Даян. Аз съм убил почти трийсет души. По-малката ти сестра, която избяга? Не избяга. Зарових я в малък гроб в гората в предградията. Котката Сникърс? Счупих малкото й вратле. Не гледаш ли новините? Аз съм Джинджифиловия мъж.

Очите на Даян се уголемиха, когато Чарлз коленичи до нея. Започна да диша учестено.

— Имаме четири часа да запълваме — прокара ножа по треперещите й устни. — Четири часа първокачествено време.

— Моля те, Чарлз. Аз съм ти съпруга.

Джинджифиловия мъж се изкикоти.

— „Докато смъртта ни раздели“.

Ножът проникна в плътта й.