Нелсън Демил
Кубинската афера (8)

8.

Синатра пееше „Направих го по моя си начин“ и ярката луна изгряваше на изток и хвърляше искряща пътека по тъмната вода.

Сара впери очи в мене и погледите ни се срещнаха.

— Навярно искате да разберете кои сме, преди да ни изслушате — каза тя.

Говореше тихо, но така, че привличаше цялото ми внимание.

— Добро начало.

— Аз съм Сара Ортега, а това е Едуардо Валаскес, но не бива да споменавате имената ни пред никого.

— И аз ще ви помоля за същото.

Кубинката кимна и продължи:

— Родена съм в Америка, архитектка съм по професия, живея и работя в Маями. Можете да видите уебсайта ми.

— Омъжена?

Тя ме стрелна с поглед.

— Не.

Беше ред на Едуардо.

— И аз живея в Маями. Делото на живота ми е свалянето на комунистическия режим в родината ми.

— Уебсайт?

— Нямам.

Е, в Южна Флорида и из цяла Америка живееха хиляди кубинци, които участваха в някоя от техните антиправителствени организации. В Маями направо беше като малка промишленост, обаче се смаляваше, понеже по-младите емигранти изгубваха интерес към кръстоносния поход. Третото поколение не помнеше някогашна Куба и нямаше личен опит с комунистическия режим, за да разбира напълно омразата, в която се бяха вкопчили бащите и дедите им. А и ЦРУ вече не финансираше тези организации като преди. Може би тъкмо затова на Едуардо и неговите амигос им трябваха въпросните шейсет милиона долара.

— В личния си живот подкрепям Едуардо и неговите приятели, но публично не проявявам интерес към изгнаническите дела — поясни Сара.

— Значи няма да ви арестуват още щом слезете от самолета в Хавана, така ли?

— Надявам се. Мнозина са като мен и не се афишират, за да могат да пътуват до Куба.

— Били ли сте там?

— Веднъж. Миналата година. А вие?

— Не съм имал това удоволствие.

— Надявам се, че ще ми доставите удоволствието да ви покажа Хавана.

При други обстоятелства щях да отговоря: „Разбира се“, обаче сега премълчах.

— Владея перфектно кубинската версия на испански и ако съм облечена в дрехи, купени там, мога да мина за местна — осведоми ме тя.

Не бях съвсем сигурен в последното.

— Вие знаете ли испански? — попита ме Сара.

— Не.

— Е, това не е важно.

Важното беше, че се очертаваше двамата с нея да заминем заедно на секретна операция и че това е инструктажът.

— Струва ми се, че избързваме — казах аз.

— Ами тогава ме настигнете. Аз съм в Хавана. А вие?

Ставаше малко нахална.

— Да се върнем в Маями. Още кой знае за това?

— Неколцина наши приятели, но всеки от тях знае само толкова, колкото му е нужно — отговори Едуардо. — И само един-двама знаят вашето име.

— Надявам се, че кубинската тайна полиция не е сред тях.

— Ще ви излъжа, ако заявя, че няма вероятност за изтичане на информация — призна той. — Но имаме добър опит от миналото и нашите приятели от американското разузнаване ни уверяват, че в организацията ни няма внедрени агенти на кубинската тайна полиция. А що се отнася до информаторите в собствените ни редици, винаги сме разкривали тези предатели и те вече не са сред нас.

Не поисках да ми разясни думите „вече не са сред нас“. Но го попитах:

— Ами всички тези хиляди нови бежанци от Куба?

— Нямаме почти нищо общо с тях. Помагаме им, особено ако имаме роднински връзки, но не можем да им имаме никакво доверие, затова ги държим на разстояние. — И прибави: — Повечето от тях също мразят режима, но по други причини. Моята цел е да се завърна в свободна Куба. Тяхната цел е да се махнат оттам. И да си намерят работа в Америка. — След което обобщи: — За съжаление тези хора не са се трудили честно нито ден през живота си.

— Ще се трудят, когато „Старбъкс“ стигне до Куба.

Без да обърне внимание на думите ми, възрастният кубинец ме осведоми:

— Всички в Куба работят за държавата и получават еднакво възнаграждение — двайсет долара месечно. Робска заплата. Няма инициативност. Това е комунизмът.

Имало беше месеци, когато и двайсет долара ми бяха изглеждали добра печалба. Това е капитализмът.

— Хората гладуват — продължи Едуардо.

— Много съжалявам. Но да се върнем на въпроса за безопасността и вероятността успехът на тази… операция да бъде застрашен…

— Разсъждавате като военен — прекъсна ме той. — Това е добре.

— Аха. И…

— Винаги има вероятност да бъдем предадени. Няма да ви лъжа. Губили сме хора в Куба.

Спомних си батальонния щабен бункер, в който някакъв полковник ми казва: „Няма да те лъжа, Мак. Ще е напечено“.

Погледнах към рубката и видях, че Джак още е там. Пушеше. От каюткомпанията долу премигваше светлината на телевизора. Може би Карлос гледаше повторение на „Аз обичам Луси“.

Това май беше моментът да обявя, че романтичният круиз е приключил.

— Ще ви разбера, ако не искате да дойдете с мен в Хавана — пое щафетата Сара. — Има елемент на опасност и парите може би не са достатъчен стимул. За мен обаче въпросът е личен, тъй че ще замина.

— Какво толкова лично има в шейсет милиона долара?

— Парите ще бъдат върнати на истинските им собственици — включително на моето семейство. Част от тях ще отидат за нашата кауза. И ще платим на вас, естествено. — И прибави:

— Карлос ни каза, че сте искали пет милиона. Ще приемете ли три?

— Хайде да обсъдим елемента на опасност.

— Ще стигнем и до него. Но преди това, след като вече знаете кои сме, бихме искали да научите и как сме станали такива, каквито сме. — Сара кимна на Едуардо.

Е, както вече казах, почти се досещах за неговата съдба, обаче знаех и че кубинските изгнаници обичат да разказват историите си.

— Баща ми Енрике беше земевладелец в Куба — започна той. — Имаше плантации за захарна тръстика и захарни рафинерии. Когато Кастро взе властта, арестуваха баща ми и по-големия ми брат, също Енрике, и ги хвърлиха в затвора, където първо почти ги уморили от глад, а после ги изправили пред наказателния взвод и ги разстреляли. Според очевидци последните им думи били „Viva Cuba“.

Замълча за миг, после продължи:

— Комунистическите копелета понякога упояват хората, които ще екзекутират, за да нямат последни думи. Или ги докарват до пълно изнемощение от глад. Или им източват кръвта. Защото не искат мъченици, не искат бунтовни слова преди екзекуцията.

— Ужасно съжалявам.

— Не е само това. Ние с майка ми бяхме изхвърлени от дома ни. Преместиха ни в една казарма и ни пращаха да работим в плантациите, които дотогава бяха наши. Сестра ми, беше десетгодишна, се разболя. Отведоха я и никога повече не я видяхме. Майка ми умря от изнемога — или от разбито сърце. След като изгубих цялото си семейство… нямаше защо да остана. Избягах и се добрах до едно крайбрежно селце, откъдето заедно с още неколцина души откраднахме платноходка. Обаче нямаше вятър и шест дни бяхме в морето. Откри ни един катер на американската брегова охрана. Качиха ни на борда, както правеха преди да променят политиката, и ни отведоха в поделението си на Кий Уест. — Млъкна, после прибави: — Вечно ще съм им благодарен.

И вечно гневен. Ама кой можеше да го обвинява? Аз не бях израснал в Южна Флорида, но живеех тука достатъчно отдавна, за да съм чувал подобни ужасии от хора на неговата възраст. Също като оцелелите от Холокоста, те нищо не забравят, а и не бива. Обаче животът с такова бреме е тежък. Не знаех какво друго да кажа, освен:

— Съжалявам за близките ви.

— Вярвам, че Бог ме е спасил, за да възмездя всички пострадали от ръцете на онези безбожни чудовища.

Всъщност не ми се водеше този разговор, но го попитах:

— Ако вие и вашите приятели успеете да свалите режима, ще си отмъщавате ли? Ще разстрелвате ли комунисти?

— До последния.

— Ние искаме единствено справедливост — намеси се Сара. — Да ни възстановят отнетото и да можем да се завърнем в Куба. И да установим човешки права и свободи, каквито имаме тук.

Това трябваше да е лесно, след като Едуардо разстреляше всички комуняги.

— Сара проектира прекрасен паметник на всички мъченици, убити от режима — каза Едуардо.

Никога не съм сигурен какво да говоря в присъствието на хора, които са се посветили на някаква кауза. Майка ми твърди, че съм бил егоцентрик. Сигурно е права. Но трябваше да направя някакъв уместен коментар, затова казах:

— Надявам се някой ден да го вдигнете.

Тя си допи рома.

— Що се отнася до моето семейство, дядо ми е бил президент на една американска банка в Хавана. Не мога да ви кажа нито неговото име, нито името на банката. Ще разберете защо.

Пурата на Едуардо беше угаснала и Сара му я запали със своята. Двамата очевидно бяха привързани един към друг.

— Дядо често казваше, че повечето кубинци не взимали на сериозно силите на Кастро, които набирали мощ в планината Сиера Маестра — продължи тя. — Правителството на Батиста и вестниците се подигравали на революционерите и според дядо в Хавана царяло измамно чувство за сигурност.

Разменете Хавана с Кабул и все едно съм бил там.

— Но дядо беше интелигентен човек и още преди Кастро да се отправи към Хавана виждал, че дните на Батиста са преброени.

Всичките тия приказки за Кастро, Батиста и 1959-а ми напомниха за втората част на „Кръстникът“, която преди около две седмици бях гледал за кой ли път по телевизията. И Майкъл Корлеоне беше стигнал до същото заключение като дядото на Сара — че с Батиста е свършено.

— Дядо събрал всички американски и канадски долари в банката, както и бижутата и златните монети от сейфовете. И помолил клиентите си да прехвърлят другите си активи в неговата банка, за да ги прати със самолет в Америка. Всичко било опаковано поотделно и имената на собствениците били написани върху пакетите. Дядо издал и квитанции. — Сара ме погледна. — Тези пари така и не напуснали Куба.

— И ето ни сега тука.

Тя кимна.

— В тези пакети има и нотариални актове и други монетарни инструменти, както и около шейсет милиона долара в брой, които през хиляда деветстотин петдесет и осма са били много пари.

— И сега са много пари.

— Да, но тогава са били почти един милиард днешни пари. — И като банкерска внучка, Сара ми напомни: — От тези пари има над половин век изгубени ползи.

— Така става с парите, когато ги криеш под дюшека.

— Всъщност са скрити в пещера.

— Не съм убеден, че искам да знам това.

— В Куба има над двайсет хиляди пещери. Там направо е тъпкано с пещери.

— И предполагам, че вие знаете в коя от тях дядо ви е депозирал активите на клиентите си.

Тя кимна.

— Откъде сте сигурна, че никой не ги е изтеглил?

— Дядото на Сара е затворил входа на пещерата — отговори Едуардо. — И още е затворен.

Не го попитах откъде знае, че входът на пещерата още е затворен, но той явно разполагаше с тази информация, иначе сега нямаше да обсъждаме пътуването до Куба. Започвах да се виждам с пикел в ръка.

Сара си наля кока-кола и продължи:

— На първи януари хиляда деветстотин петдесет и девета силите на Кастро влезли в Хавана и Батиста избягал от страната. Не арестували веднага дядо, понеже работел в американска банка, а Кастро баламосвал света, че революцията не била комунистическа. Което е долна лъжа, мамка му!

Излязлата от красивите устни на Сара псувня ме изненада и аз се усмихнах, обаче тя не се усмихваше, затова кимнах.

— Революционната полиция разпитвала дядо за активите на банката и той им казал, че богатите клиенти са прехвърлили парите си извън страната още преди месеци, защото се опасявали от революция. Даже им показал фалшиви счетоводни книги. Всъщност съвсем малко богати кубинци били прехвърлили парите си. Повечето отлагали прекалено дълго.

— Правителството на Батиста падна съвсем внезапно — намеси се Едуардо. — Хавана празнуваше Нова година, когато силите на Кастро влязоха в града, и войниците на Батиста се разбягаха. Представителите на горната класа, държавните служители и висшите военни, които не успяха да избягат, бяха арестувани. Известно ни е, че част от тези хора са били вложители в банката и под изтезания може да са разкрили каквото са знаели за скритите от дядото на Сара банкови активи.

Положението на дядото на Сара не ми изглеждаше никак розово, обаче разказът й свърши с хепиенд.

— С помощта на банковата централа в Америка дядо успял да се качи на един от последните пътнически самолети, излетели от Хавана. Пристигнал в Маями без нищо, само с баба ми и тримата им синове, единият от които е баща ми.

— Извадили са късмет.

— Да, и дядо продължил кариерата си в Маями. Наричаше го служебна командировка. Почина в Маями преди десет години. Баба още е жива, както и родителите ми — всички очакват да се завърнат в дома си в Хавана. — И прибави: — Ще видим къщата, когато отидем там.

„Може да ми пратиш и снимка“, помислих.

— Преди революционерите да затворят американската банка, дядо успял да прати телеграфически в централата всички данни за тези активи. Семействата, които избягали в Америка, били открити и получили квитанции, ако били изгубили оригиналните. Онези, които останали в Куба, стига да са оцелели, може би също ги пазят. Във всеки случай в централата на банката се пази архив за всичко и парите ще бъдат върнати на законните им собственици или техните наследници.

Без някои разходи, например моя хонорар.

— Добре, значи документите са в ред и сега само ви трябват парите.

— Те ни чакат. — Сара ме погледна. — Дядо беше много смел човек. Рискувал е живота си, за да защити собствеността на клиентите си и банката от ръцете на комунистите. Сега разбирате защо го приемам лично. Искам да довърша делото на дядо си.

Кимнах. Ако баща ми беше тук, щеше да я попита как са се сдобили с парите си онези богати кубинци. Доколкото бях наясно с това, правителството на Батиста е представлявало клон на американската мафия. Хазарт, дрога, проституция и порнография. Освен това много фабриканти и земевладелци като бащата на Едуардо не били просветени работодатели и тъкмо затова били арестувани след революцията. Чудех се също дали американската мафия е използвала дядовата банка и има пари в онази пещера. Зад всяко голямо богатство стои престъпление, но част от парите сигурно бяха спечелени по честен път. И всичките бяха спасени от попълзновенията на Кастро. Не издавам морални присъди — е, понякога го правя де, ама в този случай щях да се въздържа. Поне докато не решах дали искам да взема три от шейсетте милиона.

— За какво мислите? — попита Сара.

— Питам се защо точно сега. Защо не оставите парите до затоплянето на отношенията с Куба? Банката и вложителите би трябвало да могат да предявят законни претенции. Такъв е съветът ми. И е безплатен.

— Проблемът е тъкмо затоплянето на отношенията. Доколкото ни е известно, обмисляният договор между Съединените щати и Куба ще разглежда и въпроса за обезщетяването на американската собственост, конфискувана от режима на Кастро. Днес тя възлиза на милиарди. Но в замяна кубинското правителство настоява САЩ да признаят за законна извършената национализация на частната собственост и парите на кубинските граждани. Тъй че американците ще могат законно да си върнат изгубеното, а кубинците няма да получат нищо.

„Е, все някой трябва да бъде преебан — помислих си. — Това е изкуството на сделката“.

— Когато задвижи процедурата по обезщетяването, тази американска банка може неволно да разкрие на кубинското правителство, че някогашните й вложители в Хавана, и кубинци, и американци, все още имат активи в Куба — продължи Сара. — Ние обсъдихме този проблем, посъветвахме се с юристи и стигнахме до заключението, че трябва да вземем парите преди да бъде повдигнат въпросът за тях при преговорите.

Спокойно можех да си го представя. Никой не знаеше какво ще се случи, когато двете държави започнат да преговарят след половин век мълчание. Бях сигурен, че ще мине още половин век, докато се реши кой какво е притежавал, кой ще получи обезщетение и кой ще бъде преебан. Ако парите бяха мои — а три милиона от тях можеха и да станат, — веднага щях да отида да си ги взема.

— Със затоплянето на отношенията идва туризмът — прибави Едуардо. — Страната вече разглеждат хиляди канадци, европейци и други, които нямат ограничения да влизат в Куба. Пътуването пеш и къмпингуването стават все по-популярни. И когато заприиждат десетки хиляди американци… е, някой от тях може случайно да се натъкне на скрития вход на пещерата.

И така щеше да си плати екскурзията. Предполагах, че това спокойно може да се случи, нищо че имало двайсет хиляди пещери.

— По-рано някой опитвал ли се е да вземе тези пари? — полюбопитствах.

— Единствено Сара знае къде е пещерата — отвърна Едуардо.

Погледнах я.

— По-късно ще ви обясня — каза тя.

— Добре… но има ли кой да ви помогне, когато отидете в Куба?

— Има кой да ни помогне.

Не бях сигурен дали с това „ни“ има предвид и мене, но тя прекъсна размислите ми.

— Да продължим нататък.

Това явно беше знак за Едуардо, който се изправи.

— Ще ви оставя да обсъдите пътуването си до Хавана.

Явно предполагаше, че съм решил да тръгна. Аз пък предполагах, че той остава — не искаше да свърши до стената пред наказателния взвод. И аз не исках.

Едуардо взе неотворената бутилка „Рон Каней“ и слезе при Карлос, който още гледаше телевизия.

Погледнах към рубката и видях, че Джак седи на капитанското място, чете списание и похапва снакс. Дано хвърляше по едно око и на радара. Със сигурност се чудеше дали след няколко седмици ще е с половин милион по-богат или мъртъв.

Обърнах се към Сара, която ме наблюдаваше. Хубавица. И интелигентна. И смела. Такава беше преценката ми.

— Изглеждате замислен, Мак. Може ли да ви наричам Мак?

— Разбира се.

— Знам, че всичко това ви идва много и трябва да го премислите.

— Аха.

— Когато приключим тук, ще можете да вземете информирано решение.

— Или да оправдая взимането на глупаво решение.

Тя се усмихна, изправи се и напълни чашите ни с кока-кола.

— Ром?

— Не, мерси, карам яхта.

Сара ми подаде чашата и я чукна със своята.

— Благодаря, че се съгласихте да ме изслушате.

— Тази вечер яхтата е ваша.

Тя седна на освободения от Едуардо рибарски стол и го завъртя към мен, смукна от пурата си и я хвърли в морето. После кръстоса крака.

— Сега ще се прехвърлим в Хавана. Или предпочитате да се приберете вкъщи?

Пиеше ми се, обаче отговорих:

— Продължавам да ви слушам. Но си запазвам правото да ви прекъсна по всяко време.

— Съгласна.

Джими Бъфет пееше за бягството от реалността в баровете на Кий Уест. Което може и да не беше най-лошата ми перспектива.