Нелсън Демил
Кубинската афера (30)

30.

По пътя до хотела се разминахме със старец, който продаваше органа на комунистическата партия — „Гранма“. Сара му даде десет песо и взе един вестник.

Влязохме в „Парке Сентрал“ и се отбихме на рецепцията, обаче нямаше съобщение от Карлос.

— Самият факт, че няма новини, е добра новина — заключих аз.

Асансьорът дойде и я попитах:

— При мене или при тебе?

— Мисля, че са ми дали стая, която се подслушва.

Качихме се в моята стая. Закачих на външната брава табелата „Не безпокойте“ и превъртях ключа два пъти.

Сара включи телевизора и седна по турски на кревата, разделяйки вниманието си между Теле Ребелде и вестника.

— Виж дали ще намериш с какъв резултат са свършили Метс.

Минибарът беше зареден. Отворих две шишета „Буканеро“, подадох едното на Сара и седнах с другото на фотьойла да гледам новините. Водещите мъж и жена звучаха така, сякаш четяха таблица за проверка на зрението на испански.

Сара превключи на Си Ен Ен с дистанционното, обаче нямаше сигнал и тя отново върна Теле Ребелде, отпи глътка бира и пак запрелиства „Гранма“.

— Не мога да повярвам, че няма нито дума за „Пескандо Пор ла Пас“ — нито тук, нито по телевизията.

— Ако са отменили турнира, режимът с удоволствие щеше да съобщи и да хвърли вината върху американската подлост. — Повторих: — Липсата на новини е добра новина.

— Може и да си прав — съгласи се тя. — Трябва да обсъдим някои неща за довечера. Но първо донеси твоята карта да ти я обясня.

Погледнах си часовника. Наближаваше пет и не исках да закъснея за срещата с Джак в шест, затова предложих да поговорим под душа и смъкнахме потните си дрехи.

Душът беше леден, обаче аз го оставих да тече, в случай че стаята ми се подслушва, и пуснах водата във ваната, която — както знаех от Тад — се оказа топла. Влязохме и седнахме един срещу друг.

Сара се наведе към мен.

— На път за срещата с Джак искам да се отбиеш през терминала. Ако яхтите ги няма, направо се върни тук.

— Не, ще отида да видя дали Джак ще се появи на срещата ни.

— Защо?…

— Защото яхтите може да са се забавили. А ако властите не искат да дават гласност на пристигането им, може да са ги пренасочили някъде извън града, например на кея „Хемингуей“.

— Добре… но когато стигнеш на срещата, обади се по телефона на рецепцията и ми остави съобщение. Кажи или: „Седнали сме на по чаша“, или: „Още го няма“.

Загледах се как водата се надига над перископа ми.

— Слушаш ли ме?

— Да.

— Ако е там, ще разбера, че яхтите са пристигнали. Но ако не се появи до седем, върни се и ще се срещнем долу в салона. И на връщане все пак мини през круизния терминал.

Щях да чакам Джак в „Насионал“, обаче отговорих: „Si, comandante“, за да се изчукам. А тя каза:

— Най-добре вземи някое от онези триколесни таксита. Така ще имаш пълна видимост наоколо и освен това триколките минават напряко по задни и тесни улички, по които не могат да се движат коли.

Като в Кабул.

— И е излишно да ти напомням да не казваш на шофьора истинската си цел. Слез няколко преки по-рано.

— Добре. — Водата вече почваше да повдига надуваемите играчки на Сара, затова я спрях. Течащият душ осигуряваше известен фонов шум.

— Ако „Мейн“ — „Голямата риба“ — не пристигне в Куба, няма как да изнесем парите — също излишно ми напомни тя.

— Още не сме ги взели — отбелязах. — Освен тях, какво става с онова другото нещо, на което съм щял много да се зарадвам? По-голямо ли е от кутия за хляб? И ще можем ли да го изнесем от Куба без камион и яхта?

— Не биваше да ти казвам за това.

— По-скоро трябва да ми кажеш какво е.

— Не мога. — Погледите ни се срещнаха и тя прибави: — Най-важното тази вечер е да видиш дали е пристигнала флотилията.

— Да. И ако е пристигнала и Джак потвърди, че отиват в Кайо Гилермо, значи почваме — и тогава ще трябва да решим дали да чакаме нашия човек в Хавана, или да заминем сами за Камагуей. Трябва да се срещнем и с Антонио, за да видим какво иска да ни продаде.

Сара се замисли над всичко това.

— С Карлос и Едуардо бяхме абсолютно убедени, че планът ни е идеален…

— Плана си го бива — успокоих я. — Нали затова се съгласих да дойда. За съжаление обаче досега не върви както трябва. Между другото, винаги става така. Затова ние с тебе ще направим така, че всичко да тръгне както трябва.

— Харесва ми позитивната ти нагласа.

А на мене ми харесваше, че й е дошъл акълът.

— С теб сме добър отбор — съгласих се. — Нали затова ме наехте.

Отпуснах се назад, затворих очи и се насладих на приятния миг, споделяйки топлата вана с приятелка и съотборничка.

Усетих, че пръстите на Сара галят топките ми, и се усмихнах.

— След като съм те хванала за топките, къде ви е срещата с Джак? — поинтересува се моята съотборничка.

Много смешно. Напомних й:

— Колкото по-малко знаеш…

— Трябва да знам, в случай че се наложи да се свържа с теб.

— Вече си се свързала… не стискай толкова силно! В „Насионал“. В „Зала на славата“.

Тя пусна топките ми.

— Ако Джак не дойде и не видиш яхтите на терминала „Сиера Маестра“, ще вземем такси до кея „Хемингуей“.

— Добре.

— Обсъдихме ли всички непредвидени възможности?

— Че и отгоре.

Не си спомням живота без джиесеми, гласова поща, есемеси и интернет, обаче според родителите ми едно време всички планове, случайности и срещи трябвало да се уговарят подробно, преди хората да се разделят или да затворят телефона. Моето поколение било разглезено, твърдяха те, и станало мързеливо, безотговорно и прекалено зависимо от техниката, например от електрическите четки за зъби, и ако някой преместел чинията с вечерята ми петнайсет сантиметра наляво, съм щял да умра от глад.

Е, петте години в армията показаха, че родителите ми грешат. Можех да оцелея и без айфона си.

— За какво си се замислил?

— Мисля си, че щом имаме план Б и план В, сега ни трябва план А.

— А именно?…

— Пъхни щифт А в слот Б.

— Тъкмо го правя.

— Готово!

Така че се любихме във ваната. Страхотно обсъждане!

 

 

Сара седеше на леглото по една от моите тениски. Телевизорът работеше на Теле Ребелде и звукът беше усилен, за да заглушава думите ни. Докато се обличах — панталон и спортно сако, — тя каза:

— Внимавай и не забравяй да се обадиш по телефона.

Погледнах я.

— Ако не се обадя до седем или съобщението ми гласи „Не ме чакай“, значи съм в компанията на полицията.

Тя не отговори.

— Направо върви в американското посолство и влез вътре — по какъвто и да е начин. Дотогава иди да си намериш компания в салона, за да не дойдат да ти почукат на вратата. — И прибавих: — Това е последната непредвидена възможност.

Тя кимна.

— Всичко ще е наред — уверих я. — В девет ще се видим във „Флоридита“.

— Предай много поздрави на Джак.

— Ще го видиш в Кайо Гилермо.

— Ела тук.

Отидох при кревата и се целунахме.

— Сега ще се обадя на приятеля ми в Маями — каза Сара.

— Използвай телефона в бизнес офиса на хотела. — „И бъди кратка“.

Слязох във фоайето, обмених на касата петстотин долара за ККВ, после излязох и спрях едно триколесно такси.

— Малекон, por favor.

И потеглих с малката моторна триколка.

Е, другия път, когато ми омръзнеше животът, щях да опитам с парапланер.