Нелсън Демил
Кубинската афера (55)

55.

Та влиза един в бара и вика: „Една «Корона». Без лайм“. И барманът отвръща: „Лаймът е от мене“.

В „Зеленият папагал“ се пие от сутринта, докато не угасят осветлението. Беше два през нощта в понеделник и вече се готвеха да затварят.

Почти нямаше клиенти и с Амбър можехме да си поприказваме.

— Как беше в Куба?

— Добре.

— Как са хората?

— Повечето са нормални. — Едни се опитаха да ме убият, ама що да го споменавам?

— Прави ли снимки?

— Не. — А бе, правих, само че с джиесема, който беше в раницата ми, а тя беше на дъното на океана.

Амбър побутна към мен купа с царевичен чипс.

— Джак нещо не се мярка насам.

— Не е на острова.

— Как се е справил на турнира?

— Класира се втори.

— Браво. Там видяхте ли се с него?

— Не.

— Чух, че са отменили последните няколко дни от „Пескандо“ — каза тя.

— И аз чух.

— И са изгонили някаква екскурзионна група.

Хайде на бас, че знаех точно коя.

— Ти не беше ли с група?

— Бях. Ама после продължих екскурзията си сам.

— Беше ли опасно?

— Ами… Може и да е било. Ама не и за обикновени туристи.

— Кубинците нали се стремяха към затопляне на отношенията?

— Дотогава всички има да извървим още много път.

Амбър смени темата.

— Какво ще правиш сега, Мак?

— Мислех си да се пенсионирам.

Тя се засмя.

— Аха. И аз. — После ме информира: — Двама капитани ме питаха дали си свободен.

— Май вече ми писна от морето.

— Много хора го казват.

Сигурно също ги бяха обстрелвали кубински стражеви катери.

Клиентът в отсрещния край на бара поиска още едно и Амбър се отдалечи.

Отпих от шишето „Корона“. Бяха изтекли пет дни от пътуването ми с хеликоптер до базата на бреговата охрана „Исламорада“ на Плантейшън Кий. Всичко ми беше малко мътно, ама си спомнях, че вторият „Блек Хок“ изстреля ракета по „Мейн“ и яхтата се взриви, изгоря и потъна. Май не биваше да го виждам и когато попитах за това в „Исламорада“, един офицер от бреговата охрана ме открехна, че яхтата представлявала опасност за корабоплаването и се наложило да бъде потопена. Всъщност, както разбрах впоследствие, „Мейн“ — или по-точно „Голямата риба“ — представляваше улика, която трябваше да бъде погребана в морето. Заслужаваше по-добра участ.

Амбър се върна.

— От кухнята ще изхвърлят пържени картофи и крилца. Искаш ли?

— Не съм гладен.

Тя ме погледна.

— Поотслабнал си. Наистина ли си добре?

— Нищо ми няма. А ти как си?

— Бива. — Амбър намери цигарите си зад бара. — Нещо против да запаля?

— Барът си е твой.

— Де да беше. — Тя запали и издуха красиво кръгче дим. — Ходи ли на Фестивала на фантазията?

— Пропуснах го.

— Защо?

— Още не се бях прибрал.

Всъщност гостувах на бреговата охрана на Плантейшън Кий. Заедно с Джак, Фелипе и Сара. Казаха, че сме се нуждаели от медицински грижи. Обаче от лекар се нуждаеше само Джак. Рентгенът показа пукнато ребро. Нищо работа. Та ние искахме да си тръгнем, обаче докторът от бреговата охрана ни обясни, че сме били под карантина за седемдесет и два часа, въпреки че всъщност ни бяха изолирали.

На втория ден някой си Кийт, който беше с нас на хеликоптера, ни съобщи, че кубинските власти ни обвинявали в престъпление, може би даже в убийство. Лоша новина, макар и не неочаквана.

Между другото вертолетите не бяха обозначени и нямаха нищо общо с бреговата охрана. Самият Кийт всъщност беше от ЦРУ, въпреки че не ни се представи.

По отношение на обвинението в убийство Кийт ни успокои, че нямаме договор за екстрадиране с Куба и тая работа можела да се проточи с години. Или да се уреди по дипломатически път. Междувременно той се интересуваше какво се е случило и поиска да дадем показания, а ние отговорихме, че с удоволствие ще го направим, само че в присъствието на адвокатите ни.

Замислих се за случката в мангровото блато. Убийство ли? Можех да пледирам законна самоотбрана. Или даже законно участие в бойни действия. Ония от Гуарда Фронтера не бяха цивилни и бяха въоръжени. От друга страна, аз вече не бях военен и не бяхме във война с Куба. Обаче… това все пак беше Куба. Ако същото се случеше в Швеция, щях да се предам. Понеже бях използвал смъртоносно насилие. И затова сега си пиех бирата в „Зеленият папагал“, а ония в мангровото блато бяха мъртви. Изпитвах известни угризения, както и беше редно. „Едно човешко семейство“. Обаче постепенно щях да преживея случилото се в Куба, както бях преживял случилото се в Афганистан. И като Джак — Виетнам. Инстинктът за самосъхранение е силен, за капитулация и дума не може да става и всякакви бойни действия представляват законна самоотбрана. Само че плащаш определена цена.

Амбър ме откъсна от размислите ми.

— Тоя Карлос, с когото се срещнахте тук миналия месец, преди няколко дни идва да те търси. Бил ходил у вас, ама те нямало.

— Какво искаше?

— Не каза.

Тия дни трябваше да си поприказвам с Карлос по финансови и правни въпроси, а и за други неща. Дали му пазех визитката?

— Каза, че не си вдигаш джиесема. — И прибави: — И аз те търсих.

— Изгубих го в Куба. — Замислих се за въздушното ни избавление. Първо спасяват старците и ранените, какъвто беше Джак, само че той каза: „Първо дамите“, и Сара се качи в коша, последвана от него. Капитанът напуска кораба последен и аз напомних на Фелипе, че е вдигнал бунт и е искал да заеме моето място, обаче той настояваше колкото може по-скоро да се махне от „Мейн“, в случай че двигателят експлодира, затова се качи трети и аз останах последен.

Влязохме в спор с командира на екипажа за двата корабни сандъка, но Кийт, който явно командваше парада, ни успокои, че щял да ги вземе вторият „Блек Хок“. Когато отидохме на Плантейшън Кий и попитахме за сандъците — нашите сандъци, — смениха версията и един офицер от бреговата охрана ни каза, че били потънали заедно с кораба. Пълни глупости, естествено. И щяха още да ни баламосват.

Амбър си погледна часовника.

— Последни поръчки.

— Не искам нищо.

Що се отнасяше до Карлос, дано си беше застраховал яхтата. Освен това ми се струваше, че ми дължи поне петдесет бона, а аз му дължах ритник в ташаците. Бях съвършено наясно, че в Маями няма да има никаква пресконференция. Нашият приятел Кийт даже настойчиво ни посъветва да не разговаряме за пътуването си в Куба с никой друг, освен с него — от правни и дипломатически съображения. Фелипе се съгласи и ни призова с Джак и Сара да послушаме съвета на Кийт. Естествено, Фелипе беше разработил плана за бягството ни от Куба с колегите на Кийт или пък със самия него и май още работеше за ЦРУ. Тъй де, няма нужда да четеш романите на Ричард Невил, за да се сетиш.

По по-важния въпрос за заплащането ми, вместо трите милиона долара Едуардо ми беше обещал утешителна награда в замяна на моето съдействие и явяването ми по телевизията и радиото. Само че тази пресконференция нямаше да я бъде, а и Едуардо вече или беше мъртъв, или го бяха хвърлили в кубински затвор. Или пък се скиташе из някое гробище.

— Какъв ден сме днес? — попитах Амбър.

— Втори ноември.

— Задушница.

— Моля?

— Денят на покойниците. Испанците му викат Задушница.

— Странно. — Тя пак си погледна часовника. — Трябва да затворя касата и да свърша някои неща. Ще ме изчакаш ли? Може да идем някъде на по бира.

— Ще си запазя правото за друг път.

— Разбира се. — И ме информира: — Утре почивам.

— И аз. — Спонтанно й предложих: — Дай да идем да поплуваме.

— Звучи добре.

Изправих се.

— Ще ти се обадя.

— Нали си си изгубил джиесема.

— Имам домашен телефон. — Продиктувах й номера. — Звънни, ако получиш по-добро предложение.

— До утре.

Излязох на Уайтхед и тръгнах към къщи. Беше от ония приятни нощи с лек бриз, които са типични за островите през ноември, също като летните нощи в Портланд.

На една пряка от „Папагала“ спрях при знака за нулевия километър на шосе 1 и го погледнах — обикновен стълб, на който бяха монтирани указателни табели. На най-горната пишеше НАЧАЛО, на следващата — ЕДНО, после СЕВЕР и най-отдолу беше зелената табелка КМ 0.

Денем тук идваха да се снимат десетки туристи — хиляди годишно. А на Дювал продаваха тениски с този знак. Имаше хора, дето вярваха, че той имал телепатични способности или нещо подобно, та затова се изправих до нулевия километър и зачаках някоя мъдра мисъл или божествено послание да ме насочи към пътя, по който трябва да поема. Стори ми се, че чух глас: „Върви да пресрещнеш Амбър, напий се, после я заведи у вас и я изпраскай. Ще се почувстваш по-добре“. Божествен глас надали ще каже такова нещо. Тъкмо това обаче щях да чуя и да направя преди да срещна Сара Ортега.

Като стана дума за това, бреговата охрана ни осигури безплатен транспорт и Сара и Фелипе си заминаха заедно за Маями. Джак пожела да го закарат на летището, за да вземел полет за Нюарк, откъдето щял да иде на гости при сестра си в Хобокън, което беше хубаво. Щеше да е неловко да тръгна с тримата за Маями, затова се прибрах в Кий Уест. Преди два дни. Със Сара не си разменихме стационарните номера и съответно имахме извинение да не се чуем. Тя обаче ми беше обещала: „Като се оправя с всичко това, ще дойда да те видя в Кий Уест“.

Сигурно още се оправяше. Ако й отнемеше още два дни, щяхме да се разминем по Презморската магистрала, понеже се канех да пътувам на север за Мейн. Винаги съм искал да отида дотам с кола, като потегля от нулевия километър и продължа по старото шосе 1 до Портланд. И сега най-после бях решил да го направя. Щеше да е интересно. И така щях да имам време да си проясня главата. Родителите ми щяха приятно да се изненадат от завръщането на блудния им син.

Поех към къщи, обаче краката ми ме поведоха към Чартърния кей.

Докато крачех по смълчаните обточени с палми улици, продължих да си мисля за Куба — не какво съм видял, чул и преживял, а какво не съм.

Доколкото можех да преценя въз основа на скромните си познания по секретни операции, Едуардо и неговите амигос се бяха обърнали към своите амигос в ЦРУ с готов план. В Управлението явно го бяха харесали и подкрепили. Те там си падат по всякакви планове, стига да преебават Куба, даже да не са техни. Обаче в ЦРУ гледат да установят контрол върху чуждите планове и после обират лаврите, ако всичко мине успешно, пък ако не мине, се правят на ни лук яли, ни мирисали.

В крайна сметка бях сигурен, че ЦРУ проявява повече интерес към тленните останки на американските войници, убити в затвора „Вила Мариста“, отколкото към имането, което дядото на Сара бил скрил в някаква пещера. Не беше известно дали парите още са там и даже да бяха, на ония в Управлението не им дремеше. Нали не бяха техни. Що се отнасяше до нотариалните актове, в ЦРУ сигурно смятаха, че е полезно тъкмо те да разполагат с тези документи — а не кубинската изгнаническа общност, която имаше някакви свои си цели и вършеше разни шантави работи.

Можех да предположа, че в Управлението са се престорили на въодушевени от идеята на Едуардо за пресконференция в Маями и бурята от негодувание, която ще предизвика тя в Конгреса, медиите, обществеността, организациите за издирване на изчезнали при бойни действия и ветераните. Чао, кубинско размразяване!

ЦРУ обаче нямаше намерение да остави нещо толкова важно като американската външна политика на кубинската изгнаническа общност. И макар да бяха одобрили и подкрепили плана на Едуардо и неговите приятели, в Управлението бяха замислили друг сценарий — ЦРУ щеше да прибере веществените доказателства и да определя как, кога и дали изобщо ще видят бял свят.

Тъй де, човек не трябва да е гений, за да се сети, и бях изненадан, че Едуардо и неговите амигос не са предвидили, че последното действие ще бъде преработено от техните партньори в Управлението. А причината да не го предвидят, струва ми се, беше фактът, че също като ЦРУ, кубинската изгнаническа общност яко се беше надървила да преебе братя Кастро и не беше в състояние да разсъждава рационално. Бяха заслепени от омраза, също както мъжете се заслепяват от похот.

Нямах представа какво възнамерява да прави ЦРУ със съдържанието на ония два сандъка. Управлението спокойно можеше и да съдейства за кубинското размразяване, например по заповед отгоре, и да зарови веществените доказателства, които иначе щяха да преебат всичко. Както бяха погребали и „Мейн“. А можеше и да разкрие съществуването и съдържанието на сандъците на определени хора във Вашингтон, за да ги използват като разменна монета в преговорите. Това не ме интересуваше, освен че исках тленните останки да бъдат върнати на семействата на жертвите. И можеше да ги върнат. Без много шум. Някой ден. Но засега версията на ЦРУ гласеше, че сандъците са отишли на океанското дъно. Кийт каза, че съжалявал за това.

В крайна сметка ние с Едуардо, Карлос, Сара и Джак бяхме използвани и преебани. Що се отнасяше до Фелипе, той явно беше човекът на Управлението в Куба. Заедно с ЦРУ бяха разработили нашия план за бягство, но когато бягството се превърна в морска битка, той искаше да се предадем на кубинските стражеви катери — или по-скоро да излъчи по радиостанцията предварително уговорено съобщение до своите приятели в Управлението, че сме загазили. Така или иначе, струваше ми се, че си е изпуснал нервите и в резултат е изгубил доверието на приятелчетата си. Случва се. Но всичко е добре, когато свършва добре — хеликоптерите ни се бяха притекли на помощ.

Девизът на ЦРУ „Истината ще ви направи свободни“ е понятна за всеки шега, докато девизът на Кий Уест „Едно човешко семейство“ е тъжна шега. Някъде по средата между циничните лъжи и наивната вяра в човечеството се намира истинската човешка същност — сложна и способна на всичко, от героизъм и саможертва до предателство и убийство. Бях го видял в Афганистан, видях го и в Куба.

И последната ми мисъл за всичко това беше, че ако ние и „Мейн“ бяхме стигнали до Кий Уест, Кийт и неговите колеги щяха да ни очакват там, за да ни отърват от сандъците. В края на краищата тези сандъци нямаше как да се появят на пресконференция.

Вертолетите обаче се бяха позабавили и не знаех дали е заради бурята, или Кийт е подценил затрудненото ни положение. Можеше да се дължи и на типичната йерархична неспособност за бързи и решителни действия. Ако пък бях циничен, можех да си помисля, че в Управлението са се чудили дали не трябва да погребат в морето цялата операция. Както вече съм казвал, в Афганистан съм работил с агенти на ЦРУ и много ги биваше в тези неща. А когато допускаха грешки — например да пратят дрон, който да изстреля ракета „Хелфайър“ по къща, пълна с цивилни, — се оказваше, че това не било грешка, било с някаква цел, и човек така и не разбираше истината, понеже мъртвите не могат да говорят.

Та това бяха моят рапорт за операцията и преценката ми за изпълнената, но неуспешна мисия. Най-важното беше, че очакваната дата на завръщането ми е настъпила и вече съм си у дома.

По-сложен беше въпросът с рапорта ми за Сара Ортега, за който имах нужда от още информация.

В живота, любовта и войната обикновено има ясни победители и победени. Но се затруднявах да определя дали в тази кубинска операция изобщо има печеливши. Струва ми се, Сара разбираше, че Фелипе не е бил съвсем честен с нея, и бях сигурен, че от ЦРУ не са били честни нито с Фелипе, нито с Едуардо. А те двамата определено не бяха честни с мен. Както и Сара всъщност, която обаче си мислеше, че ме лъже за мое добро. Така оправдаваме лъжите към хората, които обичаме. Що се отнасяше до Фелипе, той лъжеше за свое добро, ама пък аз чуках гаджето му, тъй че бяхме квит. Пропусках ли някого? А, да, Джак, който още отначало нямаше вяра на никого. Старците са виждали какво ли не и са недоверчиви. Някой ден и аз щях да съм такъв, ако доживеех до тогава. А Карлос… а бе, голяма риба, наистина.

И всичко това ми напомни за Антонио, който цитираше Хемингуей, че кубинците все се мамели един друг. Писателят явно е живял в Куба достатъчно дълго, за да стигне до това заключение — а дори не познаваше Антонио, Карлос, Фелипе и Едуардо. Или Сара Ортега, която не ме беше мамила, ама пък ме лъжеше. Хрумна ми, че кубинските изгнаници и ЦРУ се заслужават едни други.

А бе, всичко това беше една голяма групова чекия и ако изобщо имаше печеливш, май трябваше да е ЦРУ. Управлението имаше нужда от победа в Куба. Бая се бяха забавили.

Стигнах на Чартърния кей и продължих чак до края, където преди приставаше „Мейн“. Безброй пъти бях извървявал този път в малките часове на нощта.

Последното място беше свободно. Явно още никой не го беше заел.

Погледнах към Гарисън Байт, към отразяващите се във водата светлини на пристанището, към ясното звездно небе и залязващата луна.

Спомних си последния път, когато бях видял тук „Мейн“ вечерта преди Джак да ме закара на международното летище в Маями. Тогава като че ли бях изпитал предчувствие, че повече няма да видя яхтата, но по-скоро защото си мислех, че аз няма да се върна, отколкото че няма да се върне „Мейн“.

Замислих се и за онзи момент, когато Карлос, Едуардо и Сара се бяха приближавали по кея и Джак ми каза: „Ей! Тая наистина е готина!“. Трябваше да прибави и: „Задават се неприятности“. Не че това щеше да промени нещо.

Не ми се прибираше вкъщи, затова седнах на кея, облегнах се на едно вързало и се зазяпах във водата и небето; вдишвах соления въздух, който винаги ми напомня за детството ми в Мейн.

Струваше ми се, че в онова, което се беше случило, има конкретна цел и тя е да ме избави от всичките ми земни притежания, от заемите и задълженията ми, от нещо, което почваше да се превръща в същото като работата ми на Уолстрийт.

Освен това бях удовлетворил желанията си за нови приключения, че и отгоре. Можех да мина и без престрелката в мангровото блато, двубоя с жука и най-вече обстрела с трийсетмилиметровото оръдие. Всички тези неща обаче отговаряха на професионалните ми умения и някой военен психолог със сигурност щеше да ми предпише такова завръщане в строя с оглед на здравословното и психическото ми състояние. Най-добрият лек за посттравматичен стрес е новият стрес.

А сега трябваше да реша какво да правя, с което щях да се заема утре. Или вдругиден. Като начало, щях да замина за Мейн.

Май се поунесох и в тези уязвими полусънни минути в мислите ми се промъкнаха лицето и гласът на Сара.

Явно здравата бях лапнал, обаче всъщност извън Куба не ни свързваше абсолютно нищо. Ваканционните връзки понякога са силни, но както гласи една стара песен, слънчевата топлина охлажда много среднощни целувки.

Като оставех настрани добрия секс, стоеше въпросът за доверието. Не знам за жените толкова, колкото си мисля, ама бях почти сигурен, че лъжите на Сара са били наложени от операцията и че иначе не е такава. Затова ми беше дала копие на картата на съкровищата — за да демонстрира доверие, но и за да изкупи лъжите си. Можех да й простя лъжите, за които я бяха инструктирали, както и недомлъвките — освен лъжите за Фелипе, които по-скоро бяха лични, отколкото заради операцията. Да не споменавам, че беше излъгала и него. И това може би ми показваше нещо за бъдещето. А и какво толкова правеше в Маями, еба ти?

Та значи трябваше да се смятам за късметлия, че съм избегнал и този куршум, освен всички други. Мак най-после беше свободен.

* * *

Небето просветляваше и чайките почваха да се обаждат.

Изправих се, прозях се и се протегнах. Често бях спал на яхтата, обаче на кея ми беше за пръв път.

Чартърният кей се събуждаше и видях, че шкиперите и екипажите подготвят яхтите си за клиентите, които щяха да заприиждат след около час. След като вече не участвах във всичко това, можех да призная, че не е било чак толкова зле и ще ми липсва.

За последен път хвърлих поглед към празното място на „Мейн“ и си я представих там, после се обърнах и понечих да тръгна към къщи. Щях да пия едно кафе и да си събера багажа. Дали имах пуловер?

В първия момент си помислих, че още спя или че пак ми се явяват призраци. Или че подобно на много мъже, които са обичали и изгубили, я виждам във всяка срещната жена. Обаче жената, която се приближаваше по кея към мен, носеше бели дънки, синя тениска с якичка и бейзболна шапка. И имаше грациозна походка.

Тя ми махна с ръка и извика:

— Предчувствах, че ще те намеря тук!

Не че се втурнахме един към друг, ама и двамата закрачихме доста бързо и след няколко секунди вече се прегръщахме.

— Искам разрешение да се кача на борда — прошепна тя.

— Добре дошла на борда.

Банално, знам. Ама… какво пък, по дяволите!