Нелсън Демил
Кубинската афера (7)

7.

Карлос представи своите клиенти, Едуардо и Сара — без фамилии, — и всички се ръкувахме. Едуардо изглеждаше изискан джентълмен, по-възрастен и по-висок от Джак, и с по-хубава стойка. Носеше черен панталон, сандали и бяла гуаябера^[1]. На шията му висеше верижка със златно кръстче. Говореше със силен акцент и лесно можех да се досетя за съдбата му — богато кубинско семейство, избягало от безбожните комунисти само с гуаяберите на гърба. И той продължаваше да им е бесен.

Също като Карлос, Сара нямаше никакъв акцент и изглеждаше малко сдържана. Не се усмихваше много, но очите й искряха.

След няколко минути общ разговор реших, че Карлос се опитва да прецени дали със Сара проявяваме интерес към съвместно пътуване до Хавана. Клиентите ми четяха надписа на тениската на Джак и сигурно се чудеха дали е луд.

— Залезът явно ще е много красив — отбеляза Карлос.

Времето, приливът, отливът и залезът не чакат никого, затова казах на Джак да отвърже яхтата и влязох в рубката да запаля мотора.

Карлос и Едуардо се настаниха удобно на рибарските столове, а Сара седна на тапицираната пейка на кърмата, откъдето можеше да гледа какво правя.

— Готово! — извика Джак и аз натиснах щамбайна напред. След десет минути бяхме излезли от пристанището и плавахме на запад към Маркизките островчета.

Миризмата на море винаги ми навява спомени за Мейн, за летата на семейната ветроходна яхта и печените омари на плажа по залез. Хубави спомени.

Достигнах скорост двайсет възела и взех югозападен курс. Морето беше спокойно, южният вятър — около пет възела, и слънцето — двайсетина градуса над хоризонта, тъй че щяхме да имаме време да хвърлим котва, да си приготвим питиетата и да се наслаждаваме на залеза.

Джак влезе в рубката, намести се на лявата седалка и запали цигара.

— Искаш ли?

— Не.

— Без глутен са.

— Иди да приготвиш напитките.

— Какви са тия хора?

— Вече ти казах.

— Коя е мацката?

— Госпожата ще пътува с мен до Хавана.

— Просто я изчукай тука.

— Джак…

— Ако ще ходиш в Хавана, не бива някаква женска да ти пази гърба.

— Тая вечер няма да правя нищо, само ще слушам.

— Кой е старецът?

— И аз знам колкото тебе.

— И гледай да разбереш как, къде и кога ще платят двата милиона. При такива пари ще предпочетат да те убият, за да не ти платят.

— Аз ще предпочета да те убия, за да не ти дам половин милион.

Той се засмя, после заяви сериозно:

— Ако решиш да откажеш, нямам нищо против. А ако приемеш, пак съм с тебе, понеже се доверявам на преценката ти.

— Преценката ми хич я няма, Джак. Тъкмо затова те взех на работа. Обаче вярвам на инстинкта си.

Спогледахме се и той кимна.

— Иди да си смениш тениската — наредих му. — Това е заповед.

Джак слезе долу.

Намалих скоростта и се зазяпах в хоризонта. С Джак Колби бяхме на различно мнение за много неща, обаче бяхме единодушни, че щом сме оцелели във войната, и двамата живеем назаем. Бившата ми годеница Маги ми казваше, че Господ имал други планове за мене. Дано. Предишният не се оказа особено успешен. Но за да съм честен към Господ, войната си беше мой план. Човек предполага, Господ разполага.

Изключих от скорост и погледнах дълбокомера. Около нас имаше много плитчини и не исках да заседна някъде. Дръпнах ключа на брашпила, за да пусна котвата, после угасих мотора.

Излязох от рубката и видях, че Джак си е облякъл фирмената тениска и е поставил сгъваема маса с пакетчета снакс, ром, кока-кола, лед и пет пластмасови чаши с резенчета лайм.

Карлос се зае да приготви куба либре за всички и избра за целта „Рон Сантяго“. Алкохолният закон за екипажа изисква дванайсетчасово разстояние между бутилката и щамбайна, обаче Джак вика, че просто не бивало да пиеш в радиус от дванайсет крачки от руля. Аз пък смятам, че човек никога не бива да отказва алкохол, ако се нуждае от него.

Едуардо предложи тост.

— За свободна Куба! Salud!

Чукнахме се и отпихме.

— Ония комунистически копелета национализираха фабриката на Бакарди, откраднаха я от семейството, но рома още си го бива — отбеляза Карлос.

От редките си контакти с кубински емигранти съм научил, че „комунистически копелета“ е устойчив израз. Е, предполагам, че ако Републиката на раковината национализира моята яхта, и аз ще съм бесен. Но въпреки това бях изненадан от силата и трайността на тази омраза.

Погледнах Сара, която гледаше залязващото слънце. Тя почти не говореше, макар Карлос да беше казал, че ще е откровена с мен за опасностите на пътуването ни до Куба. Може пък да си мислеше, че не съм човекът, на когото е готова да повери живота си. И аз изпитвах същото към нея.

Джак поде темата за комунистическите копелета и съобщи на клиентите ни:

— Убил съм доста комуняги във Виетнам.

Едуардо се усмихна и вдигна наздравица за него.

Карлос също се разгорещи.

— Знаете ли, че кубински комунисти са участвали в изтезанията на американски военнопленници в ханойския „Хилтън“?

— Чувал съм — каза Джак.

— Повечето хора обаче не знаят, че двайсетина американски военнопленници били прехвърлени в затвора „Вила Мариста“ в Хавана, където ги подложили на жестоки разпити. Експериментирали с психоактивни вещества и ужасни психически мъчения. Всичките умрели в Куба, но ги водят изчезнали при бойни действия във Виетнам.

— Комунистически копелета — изсумтя Джак.

Карлос явно надъхваше войската с омраза към безчовечния враг. Само че когато го правиш, рискуваш и да я подплашиш. Хавана не ми изглеждаше много добре.

Залезните круизи предполагат романтична обстановка за две-три двойки и аз имах подходяща музика, например „Отвъд морето“ на Боби Дарин, а ако клиентите ми бяха по-млади, пусках някой диск на Адел или Бионсе. На тая група обаче й се слушаше „Напред, християнски воини“.

Реших да сменя темата.

— Чували ли сте за зеления проблясък? Наричат го и зеления лъч.

Не бяха, затова поясних:

— Когато слънцето потъва под хоризонта, понякога проблясва зелена светлина. Някои я виждат, други — не. Но ако я видите, е на късмет.

— Някой може да излъже — предположи адвокатът Карлос.

— Ако излъжеш, ще те сполети нещо лошо — отвърнах.

Карлос премълча, но Сара каза:

— Аз го знам по друг начин. Ако вече имаш Божията благословия, виждаш зелената светлина. Ако не си, не я виждаш.

— Да, чувал съм и този вариант — казах. — Но приемам, че всичките ми платежоспособни клиенти имат Божията благословия.

Тя се усмихна.

Едуардо извади пет пури „Коиба“ и ни информира:

— Произвеждат се в Куба от роби, но все още се навиват ръчно по традиционния начин. — Раздаде ни ги и Сара също си взе.

Джак имаше „Зипо“ от времето на Виетнамската война и запали пурите на всички. После показа запалката на набора си и Едуардо прочете гравирания надпис:

— „Да тръгна и по долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото, защото съм най-гадното копеле в долината“.

Джак и Едуардо избухнаха в смях.

Е, Джак си имаше нов приятел. Културните разлики губят значение, когато минеш седемдесетте.

Продължихме да пушим контрабандните пури и да пием контрабандния ром. Донесох бинокъла си от рубката и огледах хоризонта. На юг видях нещо, което приличаше на катер на бреговата охрана. Освен това наблизо вече бяха прелетели два техни хеликоптера. Флоридският пролив между архипелага и Куба гъмжи от патрули. Бреговата охрана и Агенцията за борба с наркотиците постоянно бдят за наркотрафиканти, трафиканти на хора и отчаяни бежанци от Куба, опитващи се да изминат краткото, но опасно разстояние до свободата.

Ако живееш на архипелага, знаеш, че ежегодно хиляди кубинци потеглят със самоделни лодки и негодни за море салове — наричат ги „балсерос“. Салджии. Молят се за спокойни води, попътен вятър и да не срещат акули и се оставят в ръцете на Бог.

Нямам представа колко от тях успяват и колко се удавят или какво се случва със заловените от кубинските стражеви катери — но знам, че според сегашната ни политика за бежанците, ако ги залови в морето, американската брегова охрана ги връща в Куба. Ако са стигнали до сушата обаче, имат право да останат. Този принцип ми се струва жесток и произволен и затвърждава мнението ми, че животът е произволно несправедлив.

С повечето от другите собственици на чартърни яхти за спортен риболов бяхме единодушни, че ако срещнем салджии в морето, ще ги откараме на брега.

Подадох бинокъла на Сара и първо тя, а после и Карлос и Едуардо огледаха хоризонта на юг в съзнателно или неволно търсене на свои сънародници.

— Морето е спокойно, вятърът е южен и нощта ще е лунна — произнесе се Карлос.

Всички разбрахме, че нощта ще е тъкмо за салджии.

Карлос отново напълни чашите и ми зададе няколко въпроса за „Мейн“. После спомена за „Пескандо Пор ла Пас“ и се обърна към нас двамата с Джак:

— Надявам се, че ще обмислите предложението ми.

Аз не отговорих, но Джак отвърна:

— Чух, че съм щял да съм шкипер на „Мейн“.

— Да, ако капитан Маккормик се съгласи.

— После ще поговорим за това — казах аз.

— Имате ли паспорти? — попита ни Карлос.

— Да — увери го Джак. — Издадени от Републиката на раковината. — И се засмя.

Карлос не загря шегата и ни осведоми:

— Можете да си извадите с експресна поръчка в Маями. Ще ви съдействам.

Аз всъщност имах истински паспорт, а бях извадил и на Джак, в случай че някой клиент желае да посети Карибите, и успокоих адвоката:

— Имаме.

Червеното слънце вече потъваше в морето и всички се зазяпахме в искрящия хоризонт. Не можех да повярвам, че ми плащат за това.

По този въпрос Карлос отбеляза:

— Ако видя зелената светлина, ще платя двойно. Иначе круизът ще е безплатен. — И ме погледна въпросително.

Баса не го биваше, но всъщност представляваше проверка. Имах ли доверие на Карлос? Не. Бях ли хазартен тип? Да. Да ме прецака ли искаше, или да ме стимулира с два бона бакшиш? Имаше само един начин да проверя.

— Дадено.

Всички се умълчаха, вторачени в потъващия червен диск. Над помръкващото море за миг увисна огнено сияние, после изчезна и денят преля в нощ. Не видях зелената светлина.

Карлос обаче заяви:

— Да, видях я. Значи имам Божията благословия. Или е на късмет.

— Голям късмет! — възкликна Джак. — Току-що изгубихте четири бона.

— Струваше си.

Бях сигурен, че не залага лични пари. Нито собствения си живот.

Едуардо призна, че не е видял зелената светлина, но Сара каза:

— Струва ми се, че зърнах нещо. — Обърна се към мен. — А вие?

— Предпочитам да видя зеления цвят на четири хиляди долара.

Всички се засмяхме. Даже Карлос, който извади от джоба си плик и ми го подаде.

— Тук са две. Другите две после.

— Две стигат.

Той пак напълни чашите, този път с чист ром, и всички седнахме, освен Джак, който слезе долу и пусна един от дисковете си на Синатра. Франк запя: „Когато бях на седемнайсет, годината беше чудесна…“

Карлос и Едуардо отново се бяха настанили на рибарските столове, а аз седях до Сара на тапицираната пейка.

Яхтата леко се поклащаше на вълните и вятърът беше стихнал. В тъмното море се виждаха навигационните светлини на още няколко яхти и ако се загледаше почти право на юг, човек можеше да си представи сиянието на Хавана, на по-малко от осемдесет километра.

Карлос посочи с пурата си.

— Там е ад. Тук е истински рай. Но някой ден, докато още съм жив, Куба ще бъде свободна.

Всички вдигнахме наздравица за това и Едуардо прибави:

— А онова копеле Фидел Кастро, който превърна земята ни в ад, ще гори в Божия ад заедно с баща си, дявола. — Проклятието прозвуча извънредно тържествено с неговия кубински акцент.

Струва ми се, че разбирах откъде идват Карлос и Едуардо, обаче Сара беше загадка. Тя продължаваше да изглежда малко сдържана, но си падаше по хубавите пури, пиеше чист ром и носеше бейзболна шапка. Освен това си беше изула лоуфърите и седеше боса. Изглеждаше правдоподобно.

Джак се появи от долу и влезе в рубката да включи навигационните светлини и да провери на радара дали насреща ни не се носи някой товарен кораб.

Седяхме в мълчание, всеки потънал в мислите си, пушехме и пиехме, слушахме Синатра и се наслаждавахме на великолепието на морето и небето. Животът е хубав.

Докато Карлос не ми каза:

— Мисля, че със Сара и Едуардо имате да си говорите за риболовния турнир. Ако не възразявате, аз ще сляза долу да погледам телевизия. Джак може да дойде с мен или да остане в рубката. — Погледна ме. — Капитане?

Кимнах.

Адвокатът отиде да размени няколко думи с Джак, после изчезна долу и ме остави с клиентите си.

— Струва ми се, че сте човекът, когото търсим — каза Сара.

Не отговорих.

— Няма как да ви преценим по-добре. Но вие можете да ни прецените и да видите дали бихте желали да работим заедно. Искате ли да чуете още?

Погледнах Едуардо, който безизразно смучеше пурата си и се взираше в морето.

Отново насочих вниманието си към Сара.

— Казах на Карлос, че офертата не ме интересува.

— Но всъщност не е така. Иначе нямаше да сме тук.

Е, настъпваше моментът за важното решение — като безброй пъти някога в провинция Кандахар. Вторачих се в червеното огънче на пурата си, после вдигнах очи към Сара и Едуардо.

— Добре.