Нелсън Демил
Кубинската афера (15)

15.

Нашият автобус зави по дълга обточена с дървета отбивка, свършваща при импозантния хотел „Насионал“. Според Алисън той бил вдъхновен от „Брейкърс“ в Палм Бийч, където бях отсядал веднъж. Обаче това беше в безгрижните дни, преди да потопя малкото си състояние в „Мейн“ — която всъщност вече не притежавах.

Алисън също ни осведоми, че „Насионал“ бил открит през 1930-а и там се разиграли някои изключително важни събития от кубинската история — например превземането му от група революционери, много от които по-късно били екзекутирани. Може да бяха негодували срещу космическите си сметки в хотела. Освен това, пак според Алисън, там били отсядали богати, прочути и влиятелни хора като кралски особи, световни лидери и американски кинозвезди. Както и мафиоти, сред които Майер Лански и Лъки Лучано, които през 1946-а организирали най-голямата среща на американската мафия, проведена под прикритието на концерт на Франк Синатра. Зачудих се дали Франк е знаел какво става. Във всеки случай, бях чувал за „Насионал“ и бях решил, че е подходящо място да се срещнем с Джак.

Всички слязохме от рейса и прекосихме пищното фоайе, в което се забелязваха признаци на реновиране. Излязохме през задния изход, минахме по терасата и се спуснахме по полегатата морава към Флоридския пролив. Тад и Алисън ни заведоха при открит павилион, където се сервираше обяд на туристически групи.

За групата от „Йейл“ бяха запазени две дълги маси. Настанихме се и аз се озовах между две двойки, които се опитваха да водят разговор помежду си. Срещу мене седяха авторът на бестселъри и красивата му жена.

Нямаше да издържа да остана там през целия обяд в семеен стил — „подайте ми фасула, ако обичате“, — затова се извиних и се спуснах надолу по склона към някакво укрепление, гледащо към Флоридския пролив.

Мотаещ се наоколо екскурзовод ми предложи урок по история за един щатски долар и аз му обещах два, ако успее да се вмести в по-малко от четири минути.

Екскурзоводът, студент, казваше се Пабло, ми разказа, че част от това укрепление била по-стара, обаче по време на Карибската криза през 1962-ра Фидел Кастро наредил върху възвишението на хотел „Насионал“ да построят ново, понеже режимът се опасявал от американска инвазия.

Така нареченото укрепление изглеждаше смехотворно — състоеше се от няколко бункера и открити огневи гнезда. Като бивш военен знаех, че такива постройки могат да бъдат унищожени за около две минути с един-единствен залп на 406 мм морски оръдия. Обаче понякога външният вид е по-важен от съдържанието.

Пабло също смяташе укреплението за пълен майтап и ми сподели, че искал да отиде в Съединените щати.

— Ей там — каза той, като гледаше към Пролива.

— Успех. — Дадох му зелена десетачка и той ми изложи мнението си за кубинската икономика. За нищо не ставала.

Тъкмо обмислях дали да не се насоча към бара, когато се появи Сара и каза на Пабло нещо на испански. Той се засмя и й отговори, после си тръгна с половинмесечната си заплата.

— Какво му каза?

Тя се усмихна.

— Попитах го дали флиртуваш с него и го информирах, че в противен случай бих опитала аз.

— Можеше просто да му кажеш „адиос, амиго“.

— Разговорите в Куба трябва да се водят с чувство за хумор. Нали си нямат нищо друго. — После ми предложи: — Хайде да се поразходим.

Тръгнахме по алея, която гледаше към четирилентовия път покрай вълнолома. Каквото и означавало името на булеварда, според Сара — Малекон. Водите в Пролива бяха спокойни, слънцето прежуряше и от морето дори не подухваше.

— Харесва ли ти Куба? — попита тя.

— Още е прекалено рано да преценя. — После добавих задължителното: — Хората изглеждат приятни. — Всъщност ми се струваха апатични и равнодушни. — Трябва ми още около ден и ще стана истински експерт по Куба.

Сара се усмихна.

— Те са добри хора, които от пет века са потискани от бездарни, продажни и деспотични водачи. Затова в Куба е имало толкова много революции.

Може да извадеха повече късмет, ако си изберяха правителство от телефонния указател.

— Какво изпитваш, като си тук? — попитах аз.

— Не знам. — После призна: — Изпитвам някаква връзка с предците си… обаче не се чувствам като у дома.

— Колко кубинци в Америка биха се завърнали, ако Куба беше свободна?

— По-малко от онези, които твърдят, че ще го направят. Но всички искаме да идваме свободно тук, да се срещаме с роднините си и може би да си купим вили — и да показваме на децата и внуците си откъде са дошли техните родители и предци.

— Това би било чудесно. Ама не с превозвача, с който летяхме ние.

Сара отново се усмихна.

— До една година ще има редовни полети от Щатите. А до идната пролет на терминала „Сиера Маестра“ ще спират круизни кораби, пълни с американци.

— „Две нации — една ваканция“.

— Хитро измислено. Ти ли го съчини?

— Аха.

Известно време повървяхме в мълчание. Чудех се защо Сара пропуска обяда, за да е с мене.

Стигнахме до края на парка, където се издигаше паметник. Сара каза, че това бил Monumento a las Victimas del Maine. Паметник на жертвите от „Мейн“.

Виж, това вече беше злокобно.

Обърнахме се и тръгнахме обратно към хотела.

— Какво смяташ за опитите на Съединените щати да подобрят отношенията си с Куба? — попита тя.

— Ами… разбирам защо е крайно време да го направим. Обаче трябва да получим нещо в замяна.

— Няма да получим нищо от тези копелета. Освен лъжи. Тук нищо няма да се промени, докато не се смени режимът.

— Това е дълъг процес. Куба има нужда от половин милион американски туристи и бизнесмени с пари и големи усти, които да разпространяват идеята за свободата.

— Тъкмо от това се страхуват властите. За тях тук няма никаква изгода, затова ще почнат да се дърпат за нещо с Щатите или… да арестуват американски туристи по скалъпени обвинения, за да спрат този процес.

— Такова развитие на нещата ли би искала да видиш?

— Честно казано, да.

— Е, стига арестуваните да не сме ние с тебе.

Сара не отговори, затова смених темата.

— Не съм сигурен, че разбирам какви би трябвало да са официалните отношения между нас двамата.

— Точно за това искам да поговорим. Както знаеш, трябва да се престорим, че се сваляме, та когато изчезнем…

— Ясно. Случва ми се всяка ваканция.

— Да, сигурна съм, но не и на групова екскурзия в полицейска държава. Не искаме Тад и Алисън да изпаднат в паника и да се обадят в посолството, затова ще им оставим писмо, че заминаваме на плаж в провинция Маябеке — където няма да ходим, естествено, — и че ще се върнем навреме за обратния полет. Както сигурно ти е казал Карлос, ще си оставим багажа в хотелските стаи, все едно имаме намерение да се върнем.

— Ясно.

— Но даже Тад и Алисън да не се обадят в посолството, нашият кубински екскурзовод ще съобщи за изчезването ни на властите и те може да го сметнат за сериозен проблем и да пратят имената и снимките ни на полицията в Маябеке или във всички провинции.

— Слушам те внимателно.

— Европейците, канадците и южноамериканците имат право да пътуват свободно из страната, тъй че няма да привличаме много внимание и дори да ни спре полиция, сигурно ще успея да ги убедя да не ни арестуват. — Сара ме погледна. — Ние сме просто двама романтично избягали влюбени.

— Адски вълнуващо.

Тя се усмихна.

— Може да ни експулсират или просто да ни върнат в групата.

— Нещо като необвързваща връзка.

— Харесва ми чувството ти за хумор.

— Благодаря. Ето какво обаче не е смешно — ако ни спрат и открият, че носим шейсет милиона долара…

— Това явно ще е проблем. Този момент е най-критичен — от пещерата до „Мейн“.

— Точно така. И ако ни арестуват с шейсет милиона щатски долара, ще се изпълни твоето желание за инцидент, който да провали затоплянето на дипломатическите отношения.

— Нашето арестуване едва ли ще спре кубинското размразяване. Освен това ще трябва да ни екзекутират.

Видях, че се усмихва, но на мене не ми се струваше особено смешно.

— Налага се да действаме стъпка по стъпка — продължи Сара. — И да проявяваме повече хитрост от полицията. Съвсем скоро ще сме на „Мейн“ с парите и ще плаваме за Кий Уест. Ето какво виждам в нашето бъдеще. Същото трябва да виждаш и ти.

— Нали затова съм тука.

— Добре.

— А между другото, знаеш ли как ще пренесем парите на яхтата? — поинтересувах се.

— Още не.

— А кога смяташ, че ще научиш?

Тя помълча, после отвърна:

— Нашият човек в Хавана ще ни отведе при нашия човек в провинция Камагуей, после картата ще ни отведе при пещерата и пътят ще ни отведе в Кайо Гилермо.

— Това ми е ясно. Как ще минем последните пет метра до головата линия?

— Ще разберем, когато стигнем в Кайо Гилермо. — И ми напомни: — Цялата информация се съобщава на принципа „необходимост да се знае“. Като предпазна мярка.

Явно имахме наш човек в Кайо Гилермо, но тя засега не искаше да го сподели с мене. Затова се върнах на по-непосредствения проблем.

— Трябва ли да те свалям? Или ще е обратното?

Сара ме стрелна с поглед.

— Хайде аз да си падна по теб — колкото и невероятно да се стори на групата.

Трябваше ли да се усмихна?

— Кога започваме комедията?

— Довечера на коктейла. До четвъртия ден, който е неделя, когато флотилията на „Пескандо Пор ла Пас“ отплава от Хавана за Кайо Гилермо, вече ще сме гаджета.

— Искам да се уверя, че съм разбрал…

— Ще спим заедно. Имаш ли нещо против?

— Чакай да си помисля. Добре.

— Чудесно.

И ми се плащаше за това. Трябваше да има някаква уловка.

Сара помълча, после каза:

— Харесвам те. Тъй че наистина е чудесно.

Не отговорих.

Тя пак ме погледна.

— А за теб?

— Просто е част от работата.

— Това трябваше да е моя реплика.

— Интригуваща си.

— И това стига.

— И те харесвам.

Повървяхме в мълчание, после, макар да знаех, че не бива, попитах:

— Нали имаше гадже?

— Нали и ти имаше?

— Майтапех се.

— Добре. Значи и двамата нямаме гаджета.

Продължихме нагоре по тревата към хотела и стигнахме при павилиона.

— Ще обядвам в бара — казах. — Ела с мене.

— Не бива да се отделяме от групата.

— Аз пък ще се отделя. Ще се видим в рейса.

— Благодаря за приятната разходка. — Сара влезе в павилиона и чух Тад да казва:

— Ето ви и вас. Случайно да сте виждали… Как му беше името? — „Оня, дето краде списъци“.

Прекосих терасата, на която няколко десетки туристи пиеха мохито.

Намерих бара, който се казваше „Зала на славата“, и си поръчах „Корона“, но се задоволих с местна бира на име „Буканеро“. На етикета имаше пират, което подхождаше на цената от осем ККВ. Дадох на бармана десетачка и седнах на един фотьойл. Повечето клиенти бяха мъже, които пушеха пури и имаха благоденстващ вид — може би бяха южноамериканци. Никой кубинец не можеше да си позволи това място, определено, и даже да можеше, нямаше да го демонстрира.

Млада жена по мрежести чорапи се приближи с поднос пури.

— Cigar, senor?

— Разбира се. — Избрах си „Коиба“ и тя отряза върха и я запали. Двайсет ККВ. Какво пък, по дяволите. След няколко седмици щях да си паля пурите с петдесетачки.

Отпуснах се назад, като се наслаждавах на бирата и пурата и разглеждах пищната зала. Стените бяха украсени със снимки на прочути личности, които бяха отсядали тук в по-щастливи времена. Щеше ми се да бях присъствал на оня концерт на Синатра през 1946-а.

Но да се върнем към настоящето. Сара Ортега. Каква приятна изненада!