Нелсън Демил
Кубинската афера (43)

43.

Последните думи на Едуардо към нас бяха Vayan con Dios, а моите към него — „Спокойно завръщане у дома“. И бях искрен.

Едуардо и Сара се бяха сбогували по-емоционално, главно на испански, и Сара, която сега седеше до мене в буика, докато шофирах по тихите улици на Ведадо, още беше разстроена. Ама не толкова, колкото бях аз, задето Едуардо ми измъкваше изпод носа трите милиона — и освен това последен научавах какво става.

Така или иначе, старецът ни беше дал пътна карта с инструкции да се насочим на юг и да се оглеждаме за знаци за Аутописта Насионал, А-1, което и правех.

Съвсем скоро щеше да стане полунощ и Антонио щеше да почука на вратата на Сара. Дано имаше благоприличието да занесе цветя и бутилка ром. Само че щеше да установи, че в стая 535 за него няма нито любов, нито пари. И щеше да побеснее. Но какво можеше да направи? Да се обади на своя команданте в полицията ли? Или да чака дали Сара все пак няма да се появи? Дано избереше второто. Трябваше да се измъкнем от Хавана преди полицията да почне да ни издирва.

Съсредоточих се върху пътя и шофирането. Никога не бях седял зад волана на стара американска кола и мина малко време, докато свикна, особено с модификациите на Чико. В купето беше душно и не можех да отворя прозорците, понеже щяхме да се виждаме, но през триъгълните прозорчета влизаше малко въздух. Трябва да ги върнат в новите модели.

Освен това, както ни беше предупредил Чико, датчикът за резервоара не работеше, обаче щях да се доверя на думите му, че е пълен.

Деветдесетте конски сили на бордовия двигател „Пъркинс“ не се представяха точно като тристате коня на оригиналния В-8, даже с монтираната от Чико ръчна скоростна кутия от „Хюндай“. Ама пък щеше да харчи по-малко и може би щеше да се наложи да спрем само веднъж, за да заредим. От друга страна, не можехме да избягаме на каквато и да било полицейска кола.

Сара излезе от унеса си.

— Той ми е като дядо… Тъжно ми е.

— Той е там, където иска. — Въпреки че ми се щеше да е там, където уж щеше да е — в Маями. Щеше ми се също да съм там, откъдето идваше той — в Кий Уест.

— Как си? — попита тя.

— Добре. Видя ли знаци за аутопистата?

Сара погледна през прозореца.

— Не, но сме в правилната посока. Това е квартал Десети октомври — близо до „Вила Мариста“.

Представих си моята снимка на фона на затвора, показана на голям екран на пресконференцията — а може би и по всички новини и интернет. Изненадите в тази операция сякаш нямаха край. Най-голямата изненада досега бяха черепите. Още ги виждах как ме зяпат… сякаш ме молят: „Върни ни у дома“.

Продължих по тъмните улици на Десети октомври. Според пътната карта аутопистата се намираше на юг от Хавана и водеше на изток към Кайо Гилермо, макар че минаваше през вътрешността на острова, далече от брега. Построената от съветски специалисти магистрала не беше съществувала, когато Едуардо е бягал от Куба, обаче двамата със Сара бяха единодушни, че по нея щяло да е много по-бързо, отколкото по по-прякото крайбрежно шосе, по което бяхме отишли до Матансас. И щяло да е по-безопасно — нямало да прекосяваме градове и да привличаме вниманието на тамошните полицаи. Максимално позволената скорост по аутопистата била сто километра в час и с малко късмет, каза Сара, можело изобщо да не срещнем полицейска кола. Звучеше прекалено хубаво, за да е истина.

Тримата със Сара и Едуардо бяхме натоварили двата сандъка в багажника и аз се изненадах колко са тежки документите, а колко леки — черепите. Покрихме сандъците с платнището и Едуардо даде на Сара ключовете от катинарите с думите:

— Следващия път ще бъдат отворени в Маями.

Или когато полицията ни наредеше да ги отворим.

Преди да затворим капаците, разгледах отблизо оцапаните с пръст черепи. На някои им липсваха долните челюсти, обаче всички горни зъби си бяха на мястото, почти невредими — и по стоматологичните картони и ДНК можеха да ги разпознаят и открият в списъците на изчезналите при бойни действия на Министерството на отбраната. И тогава щяхме да получим имена. И тези имена щяха да имат семейства…

Около половината черепи бяха с характерната кръгла дупка от входна огнестрелна рана, а един явно беше разбит с тъп предмет. Останалите нямаха травми и предположих, че тези мъже са умрели от… кой знае? Във всеки случай черепите щяха да представляват изключително въздействаща гледка и убедително свидетелство за затворите и убийствата в комунистическа Куба. И ние със Сара трябваше да разкажем на света как сме се сдобили с тях.

— За какво мислиш? — попита тя.

— За товара ни.

Сара кимна.

— Има нещо символично в това, че тъкмо ти връщаш костите у дома, а аз — нотариалните актове за откраднатите имоти.

Прозвуча ми като опорна точка за пресконференцията.

Бях попитал Едуардо каква е съдбата на останалите кости от скелетите и той ни разказа, че преди около година властите ексхумирали тленните останки от общ гроб във „Вила Мариста“, за да ги кремират и така да унищожат всички следи от американските военнопленници. И това било направено, обясни ни старецът, преди началото на дипломатическите преговори, защото се очаквало американците — политици, групи за издирване на изчезнали при бойни действия, организации на ветерани — да настояват в затвора да бъде допуснат американски военен екип за откриване и разпознаване на трупове, който да провери слуховете и обвиненията за убийството на седемнайсетте американски военнопленници.

А как се бяха запазили черепите? Според Едуардо черепите и особено зъбите изгаряли трудно, затова трябвало да бъдат смлени на прах преди самата кремация. И това дало възможност на някого — работник, надзирател или противник на режима, осъзнаващ потенциалната стойност и значението на тези черепи, — тайно да ги изнесе от „Вила Мариста“. За пари. Или заради истината и справедливостта. Или и по двете причини.

Видях пътни знаци за летище „Хосе Марти“ и това ми припомни пристигането ми, когато бях слязъл от самолета все още необременен и с надеждата да забогатея в Куба. И да се изчукам. Една от две възможности — никак не беше зле.

— Завий тук — каза ми Сара.

Завих наляво на знака за А-1 и излязохме по изхода за водещите на изток ленти на аутопистата. Ако пътувахме през цялата нощ, към седем-осем сутринта щяхме да сме в Кайо Гилермо. Към седем вечерта щяхме да се срещнем с нашия човек в лоби бара на хотел „Мелия“, а после през нощта щяхме да качим товара си на „Мейн“ и да отплаваме за Кий Уест. Нямаше какво да се обърка.

Магистралата се състоеше от две четирилентови платна и настилката си я биваше, макар че същото не можеше да се каже за осветлението, което всъщност ме радваше — колкото по-тъмно, толкова по-добре. Нямаше много трафик, но и не бяхме единствената кола на пътя. По-късно обаче, когато навлезехме във вътрешността на острова през нощните часове, можеше да останем сами на магистралата — със сигурност нямаше да има друго комби „Роудмастър“, модел 1953-та, което, даже в страна на стари американски автомобили, щеше да привлича вниманието също толкова, колкото и Сара Ортега по прилепнала рокля на Кале Обиспо в два през нощта.

Споделих тревогата си със Сара — без аналогията — и тя ме успокои:

— Според Марсело пътната полиция имала мизерен бюджет и затова избягвали да харчат гориво и да амортизират колите си.

Добре че миналата година беше научила толкова много от Марсело. Но даже и само един катаджия да се събудеше от сиестата си на задната седалка на патрулката, пак щяхме да си имаме проблем.

— Нали имаш пистолет — напомни ми тя.

— Да. — И щях да го използвам, ако се наложеше.

Вдигнах сто километра в час и буикът се справяше добре, въпреки етнически разнородните си части. Което пак ме подсети за товара ни и аз се заех да анализирам фактите.

Не бях сигурен откъде Едуардо е разбрал, че нотариалните актове са били скрити в някаква хаванска църква, а не в пещерата в Камагуей, както първоначално твърдеше Сара. Можех да допусна, че старецът е познавал баща й и/или дядо й, макар че нито той, нито Сара бяха споменали такова нещо. Едуардо също не ни беше казал как се е сдобил с черепите от „Вила Мариста“, макар че колкото по-малко знаехме за това, толкова по-добре. Извод — тази вселена се крепеше на адски много тъмна материя.

Във всеки случай сега тези ексхумирани черепи лежаха до сандък с ексхумирани документи, които щяха да бъдат върнати на изгубилите собствеността си семейства, а черепите щяха да бъдат върнати на семействата, изгубили и обичали приживе тези мъже. Тук имаше по нещо за всички. Главно загуба, за съжаление, но може би също надежда и помирение.

Още не бяхме видели полицейски коли, въпреки че се бяхме разминавали с военни камиони. На таблото имаше множество стари датчици и уреди, обаче нито един от тях не работеше и спокойно можеше моторът да прегрява, налягането на маслото да пада и динамото да е отказало. Една механична повреда по пътя щеше да изложи на риск самото ни оцеляване.

— Не говориш много.

— Размишлявам.

— Сърдиш ли се?

— Не. Запазвам си правото за това за след като се качим на яхтата.

Тя сложи ръка върху моята.

— Извинявай, че те излъгах.

Не го ли бяхме водили вече тоя разговор?

— Мак? Нали разбираш защо трябваше да те излъжа?

— Ще мога да ти отговоря на този въпрос само ако ми кажеш какво всъщност си знаела и кога си го научила.

— Наистина не бях сигурна, че Едуардо ще дойде… нито че няма да ходим в Камагуей. И че тези два сандъка ще ни очакват в Хавана…

Не казах нищо.

— И искрено вярвах, че ще можем да изпълним обещанието на дядо към неговите клиенти.

Да не споменавам пък за нейното обещание да ми даде три милиона долара. Сетих се за оня момент на яхтата, когато ме агитираше. Още тогава бях заподозрял, че всичко звучи прекалено хубаво, ама…

— Не мога да повярвам, че Карлос и Едуардо не са били напълно откровени с теб. А и двамата знаем, че ти не беше напълно откровена с мен.

Сара не ми отговори директно.

— Това, което вършим, е… важно… и понякога целта оправдава средствата.

Спомних си някои тежки дни в провинция Кандахар и я посъветвах:

— Не се превръщай в онова, срещу което се бориш.

Тя кимна.

— В Кайо Гилермо очакват ли ме още изненади, за които трябва да знам?

Сара помълча няколко секунди.

— Щом задаваш такъв въпрос, явно вече знаеш отговора.

— Тогава защо ще ти го задавам?

— Всички отговори са пред очите ти. Веднъж вече ти го казах, ти си много умен. Само трябва да събереш всичко, което знаеш, и да си направиш заключенията.

Прозвуча ми като кубински дзен.

— Поне ми кажи дали е нещо, което ще ме зарадва повече от парите.

— Не.

Значи нямаше да убием времето до срещата ни в седем вечерта на нудистки плаж в Кайо Гилермо. Ама не щях да си провалям изненадата, затова премълчах.

— Наистина съжалявам за парите — заяви Сара след малко.

Съвсем не колкото мене. Обаче парите още отначало ми се бяха стрували по-скоро илюзия, отколкото реалност — нещо като Елдорадо, златния град, сияещ на далечната планина. Страшно много мъже са намерили смъртта си, докато са го търсили.

— Сигурен съм, че изгнаниците и техните семейства ще съжаляват още повече, когато научат, че парите им са си останали в Куба — отбелязах.

— Някой ден ще се върнем за парите. Скоро. Ще дойдеш ли с мен?

— Не.

— Помисли си.

— Добре. Не.

— Пак си помисли.

— Може би.

— Приключенията са ти в кръвта.

Да, а в главата ми пък имаше само бръмбари.