Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Cuban Affair, 2017 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Крум Бъчваров, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Еми (2017)
- Разпознаване и корекция
- bookratt (2019)
Издание:
Автор: Нелсън Демил
Заглавие: Кубинската афера
Преводач: Крум Бъчваров
Година на превод: 2017
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2017
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: Алианс Принт ЕООД
Излязла от печат: 02.10.2017
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 978-954-655-790-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4312
История
- — Добавяне
17.
Лъскавият ресторант на покрива се намираше в новото крило на хотела и спокойно можеше да е и в Маями Бийч. В Куба духаха ветровете на промяната, но не и пасатите, и продължаваше да е все така горещо и влажно.
Обикновено съм точен, когато се отнася за коктейли и мадами, обаче около половината от групата още я нямаше, включително Сара. Тад, Алисън и професор Нейлбъф стояха до една саксия с палма и разговаряха с висок мъж с дълга вчесана назад коса и тесен панталон. Предположих, че това е нашият кубински екскурзовод.
Всички изглеждаха освежени след уморителния ден, прекаран в търчане по летища, бюрократични идиотщини и тропически зной. Студеният душ ободрява. Както ни съветваха туристическите ни брошури, мъжете носеха спортни сака без вратовръзки. Дамите се бяха гримирали и явно се чувстваха комфортно с прохладните си летни рокли.
Забелязах, че Ричард Невил попива потта от челото си с носна кърпа и се налива с мохито, докато в същото време граби от таблите с ордьоври, разнасяни от сервитьорките, и някак си успява да пуши цигара. Изумително. Красивата му съпруга Синди стоеше сама до перилата, любуваше се на осветения град и отпиваше от мохитото си. При други обстоятелства щях да отида при нея, ама нали предстоеше да ме сваля Сара Ортега.
Мярнах един бар и се насочих натам. Бившите офицери от бойната пехота не пият коктейли в основни цветове и с чадърчета, затова дадох мохитото си на бармана и си поръчах водка с лед.
Сара внезапно се появи до мене и каза на бармана:
— Може ли един куба либре? — И прибави: — Por favor.
После явно ме забеляза за пръв път.
— Извинете, какво си поръчахте?
— Водка.
— Трябва да опитате нещо местно. — Тя отново се обърна към бармана. — Бихте ли дали на този господин куба либре? — И пак към мене, с усмивка: — Пили ли сте някога този коктейл?
Добре играеше.
— Веднъж. На моята яхта.
— Ветроходец ли сте?
— Риболовец съм.
— И за какво хвърляте въдицата си?
— За мир.
— Това си го биваше. — Тя ми протегна ръка. — Сара Ортега.
— Даниъл Маккормик. — Ръкувахме се и аз й напомних: — Видяхме се на летището и се снимахме заедно на площада.
— Ръката ти беше потна.
Носеше бяла копринена рокля с голи рамене, дълга до каишките на римските й сандали. А червилото й беше онова заскрежено розово, което направо ме подлудяваше в тийнейджърските ми години.
Барманът ни поднесе коктейлите и аз вдигнах чашата си.
— За нови приключения!
Чукнахме се. „За тебе, малката!“ Също като в „Казабланка“.
— Какво те води в Куба? — попита тя.
— Любопитство. А тебе?
— Търся нещо.
— Дано го откриеш.
— Със сигурност ще го открия.
Сара отиде при перилата и се загледа към града.
— Гледката оттук е красива. Но там долу не всичко е такова.
— Забелязах.
— И все пак в известен смисъл е романтично.
Тя ми посочи някои забележителности, после привлече вниманието ми към пристанището.
— От отсрещната страна на ей онзи площад се вижда круизният терминал „Сиера Маестра“. — Излезе от ролята си и прибави: — Видяхме го в Гугъл Ърт.
Кимнах.
— Къде е „Насионал“?
Тя ми показа високата сграда, чийто силует се очертаваше на фона на морето, после протегна показалец към широкия крайбрежен булевард.
— А онова там е Малекон, където в знойните нощи се събира половин Хавана.
— И какво правят?
— Разхождат се и разговарят. Това е любимото място на влюбените, поетите, музикантите, философите и рибарите… както и на хората, които отправят взор към Флорида.
Е, помислих си, ако нямаш климатик, телевизия, пари и надежда, Малекон може да е по-добре за душата, отколкото църквата. Всъщност започвах да съчувствам на тези хора, макар почти да завиждах на простия им живот. Що се отнасяше до Сара, тя беше повече кубинка, отколкото съзнаваше.
Сара каза, че трябвало да проявим общителност, хвана ме за ръка и ме поведе да ме запознае с нашите спътници, представяйки ме като Мак, макар да бях Даниъл, когато ме забоде на бара. Спомена на неколцина души, че не съм от Йейл, но въпреки това трябвало да се държат дружелюбно с мене. Което предизвика някое и друго любезно подсмихване.
Пообиколихме терасата, като през повечето време говореше Сара. Започвах да се чувствам като уловена на въдица риба тон, затова се включих в глуповатите общи приказки. Спомних си един стар боудънски виц и го казах на една от групичките:
— Чух, че в Йейл въвеждали смесено обучение. Щели да приемат мъже.
Не се прие много добре.
Така или иначе, около половината от групата изглеждаше нормално, а другата половина имаше нужда от още мохито или от клизма.
Някога ме биваше много на коктейлните партита в Портланд, университета, офицерския клуб и Уолстрийт. Обаче четирите години в морето и долнопробните барове в Кий Уест явно бяха лишили от блясък златния ми език. Не че ми дремеше.
Сара, от друга страна, отлично се оправяше с непознатите темерути и се държеше самоуверено и чаровно. Очите й искряха. Още повече ме впечатляваше фактът, че макар да съзнава заплашващата я смъртна опасност, тя го приема добре за новобранка.
Собствените ми срещи със смъртта ме бяха научили да я възприемам по друг начин. Тя не представляваше възможност, а вероятност, затова бях сключил с тази мрачна дама мир, който цареше и сега, в моя живот назаем.
Погледнах Сара, която оживено разговаряше с четирима мъже, очевидно намиращи я за единствения живец в това иначе скучно и неловко парти. Каква ирония, помислих си, ако най-после намеря любовта на живота си в навечерието на… както и да е.
Завързах разговор с две от по-младите и по-красиви жени в групата — Александра Манкузи и Ашли Ароут. И двете бяха с брачни халки, но не си спомнях дали мъжете им са в списъка. Щеше да е по-добре, ако носехме баджове, посочващи семейното ни положение и къде е партньорът ни. После обаче се сетих, че съм ангажиран. Старите ергенски навици умират трудно.
— Струваш ми се познат — каза Ашли. — ТД ли си?
Нямах представа какво означава това.
— Ако искаш да кажеш, че съм тотален дебил, напълно съм съгласен.
Те се засмяха.
— Не съм от Йейл — признах си аз.
Ашли обясни, че ТД означавало „Тимъти Дуайт“, един от дванайсетте колежа на Йейл.
Александра била ДЕ — „Джонатан Едуардс“ — и двете били от випуск 2002-ра. Аз бях от същия випуск в Боудън, ама някак си се чувствах по-стар. Казармата се отразява така.
Към нас се присъедини един млад мъж, който може да си мислеше, че имам нужда от подкрепление, и ми се представи като Скот Мироу.
— ТД ли си? — попитах го аз.
— Не, ДЕ.
Кой печели?
Така или иначе, надявах се Сара да е забелязала, че си приказвам с тези привлекателни млади жени, но тя или не беше обърнала внимание, или не я интересуваше.
Оказа се, че Скот Мироу бил женен за Александра Манкузи, която запазила моминската си фамилия, съобщи ми тя, и се омъжила за Скот Мироу само защото така не се налагало да сменя пешкирите си с монограми. Много смешно. Пиеше ми се още и тъкмо се канех да се извиня и да прескоча до бара, когато Тад призова за внимание и групата се подчини, освен Ричард Невил, който не можеше да се откъсне от Сара.
Тад официално ни приветства с добре дошли на учебната екскурзия на йейлските възпитаници в Куба. Говори кратко и свърши с цитат от брошурите:
— „Забравете предразсъдъците си и открийте Куба сами“.
После даде думата на Алисън, която също не се увлече и ни посъветва:
— През следващите дни ще се сблъскате с някои предизвикателства, но когато се върнете у дома, ще се радвате, че сте дошли тук. — Представи ни нашия кубински екскурзовод Антонио, който според нея бил най-добрият в страната. Определено имаше най-тесните панталони.
Антонио беше около трийсет и пет годишен красавец и си го знаеше. Обходи с поглед групата ни, усмихна се, разпери ръце и извика:
— Buenas noches!
Няколко души отговориха на поздрава, ама явно не бяха достатъчно, понеже Антонио повторно извика:
— Buenas noches!
Този път отговорът го задоволи и той ни отправи бисернобялата си усмивка.
— Bienvenido. Добре дошли в Куба. Добре дошли в Хавана. — После ни осведоми: — Групата ви е прекрасна. И интелигентна, сигурен съм.
— Как е „дрън-дрън“ на испански? — попитах Сара.
Тя ме сръга в ребрата.
— Това ще е едно изумително преживяване за всички вас — продължи екскурзоводът. — И имате невероятния късмет водачи на групата ви да са Тад и прекрасната Алисън. Убеден съм, че тримата ще направим преживяването ви прекрасно.
Антонио не само говореше пълни глупости, но и го правеше с ентусиазъм.
Карлос ме беше предупредил — а със сигурност и Сара го знаеше — да се пазя от екскурзоводите, защото повечето били доносници на тайната полиция. Антонио повече приличаше на жиголо, отколкото на чивато, обаче щях да имам предвид предупреждението на Карлос.
Екскурзоводът се ориентира към приключване.
— Задържам ви от прекрасната вечеря и вие няма да ми го простите, затова си затварям голямата уста и ще я отварям само за да ям.
Смях от страна на американците, които искаха да демонстрират своята любов на този етнически различен палячо.
Четири маси бяха подготвени за вечеря и вече можехме да сядаме. Този момент обикновено е съпроводен от известно колебание и смут. Тъй де, може да се озовеш до някой задник. Сара се настани и потупа стола до себе си.
— Седни тук, Мак.
Подчиних се и докато останалите заемаха местата си около десетместната маса, видях, че Ричард Невил си е пльоснал гъза от другата страна на Сара. Другите седем бяха Синди Невил, професор Нейлбъф, двете двойки, дето не се бяха засмели на вица ми за Йейл, и за съжаление Антонио, който ни информира:
— Вечерята ни ще е прекрасна.
Сервитьорът дойде да вземе поръчките ни за напитки и аз си поисках двойна водка. Чиста.
За предястие ни поднесоха скариди тартар и професор Нейлбъф, брадат господин на шейсетина години, каза, че бил идвал два пъти в Куба, и заяви:
— Това сигурно ще е най-хубавата храна, която ще получите в Куба.
Антонио не се съгласи.
— Резервирал съм осем прекрасни paladares. Знаете ли какво е това? Частни ресторанти, които са новост в Куба.
— И в Америка има частни ресторанти — иронично отвърна професорът.
— Да, добре. Но са скъпи. Тук не чак толкова. И всеки трябва да опита държавен ресторант. Там хората ядат съвсем евтино.
Двете двойки на средна възраст насреща ми решиха, че идеята е страхотна.
Антонио не си държеше устата затворена, както обеща, а се стремеше да е в центъра на вниманието, както си и знаех. Говореше като заклет комуняга или просто се опитваше да предизвика реакцията на привилегированите американци, докато се тъпчеше със скариди. Моментално успя да промие мозъците на двете двойки, които изразиха съгласието си с него за справедливостта и хуманността на социализма. Ако прекараха един час в кучешка колиба, сигурно щяха да излязат лаейки. Голяма работа е образованието в Бръшляновата лига.
Невил общо взето си мълчеше, освен периодичното „Подай ми виното“, а жена му се заговори с Нейлбъф.
Антонио впери очи в Сара за няколко безкрайни секунди, после каза:
— Значи сте кубинка.
— Американка съм.
— Да. Но от кубински произход. Знаете ли испански?
— Poco.
— Ще се упражняваме. Трябва да знаете родния си език.
Мислех, че ще я попита дали е родена в Куба, или как родителите й са отишли в Америка. После обаче осъзнах, че тази тема е опасна както за избягалите, така и за останалите.
— Добре дошли у дома — каза й Антонио.
Тя не отговори.
На екскурзовода явно му писна от собствения му глас, защото помоли всеки от нас да разкаже нещо за себе си, като започна с двете двойки на средна възраст, обаче не го биваше за слушател и тъмните му очи станаха равнодушни.
Бари Нейлбъф ни осведоми, че бил професор по история в Йейл и щял да изнесе две лекции, темата на които били кубинско-американските отношения от Испанско-американската война насам.
— Ще гледам да съм кратък и най-важното е, че това са отношения на любов и омраза, като в проблемен брак, и че и двете страни се нуждаят от психологическа помощ, за да овладеят гнева си — увери ни той.
— Америка винаги се е отнасяла с Куба като с колония — замислено каза Антонио. — До революцията.
— Ще разгледам този проблем в лекцията си — отвърна Нейлбъф. — Заповядайте.
Кубинецът не обеща, макар че лекцията можеше да му е от полза. Погледна ме и попита:
— А вие? Защо идвате в Куба?
— Мислех, че в брошурата пишеше за Каймановите острови.
Сътрапезниците ми се разсмяха. Даже Антонио се усмихна, отново погледна Сара, после се обърна към Невил.
— Тад ми каза, че сте известен писател. Утре ще отидем в къщата на Хемингуей. Това ще ви вдъхнови.
— Не обичам Хемингуей.
Жена му, естествено, му възрази.
— Обичаш Хемингуей, скъпи.
Антонио не знаеше какво да отговори, затова повика келнера и поръча още една бутилка вино. Разбираше си от работата.
Сервираха рибата и Сара ме попита:
— Какво е това?
Мога да позная стотици видове риба на въдицата, но не и в чинията. Всъщност не ям риба.
— Филе.
— Глупава шега.
Вече бяхме ли правили секс?
Докато слънцето залязваше, сервитьорите продължаваха да ни поднасят все нови блюда. Двете двойки на средна възраст, чиито имена не си спомнях, разпитваха Антонио за маршрута, който според програмата приличаше на културна версия на Батаанския марш на смъртта.
Сара видя възможност да подхвърли подвеждаща информация и попита екскурзовода:
— Защо не може да ходим на плажа?
Той сви рамене.
— Нашите власти не ви спират. Всъщност го забраняват от вашия Държавен департамент. Питайте тях.
Отговори й професор Нейлбъф.
— Заради ембаргото американците нямат право да почиват в Куба. Но можем да идваме тук по различни програми за обмен, да се срещаме с роднини или с художествени, учебни и културни цели.
— Нощните клубове смятат ли се за художествена, учебна или културна цел? — поинтересувах се аз.
Нейлбъф се усмихна.
— Всичко това изглежда нелогично, но целта е да ограничат потока на долари към Куба.
— Ембаргото носи много страдания на народа — отбеляза кубинецът.
На Нейлбъф явно му писна от Антонио.
— Можете да търгувате с деветдесет и пет процента от останалия свят. Стига сте се оправдавали за всичките си проблеми с американското ембарго. Проблемите ви се коренят в Куба.
Това не се хареса на Антонио и ми се струва, че се канеше да се премести на друга маса, обаче професорът го изпревари.
— Извинете ме. Трябва да се пораздвижа. — Стана и си намери свободно място на масата на Тад.
Двете двойки на средна възраст изглеждаха смутени и сигурно бяха готови да загладят разрошената перушина на Антонио, но Сара се върна на своята тема.
— Ако можехме да ходим на плаж, къде бихте ни препоръчали да идем?
Екскурзоводът очевидно още беше ядосан на Нейлбъф и може да си мислеше да донесе за него, обаче се усмихна и отговори:
— Из цяла Куба има прекрасни плажове, но най-близките са в провинция Маябеке, в която се намира Хавана. — Той назова пет-шест плажа, после й напомни: — Но това е забранено за вас. Обаче… — Антонио й каза нещо на испански, което сякаш я накара да се засрами. Чух думите „desnudo“ и „ріауа“, които си преведох като „нудистки плаж“.
След като сервираха десерта, Тад обяви, че нощем сме свободни да разглеждаме Хавана, и ни увери, че в града било безопасно.
— Но утре сутрин в осем се събираме във фоайето и тръгваме с автобуса за къщата на Хемингуей и другите точки от програмата ни. Закуската е в седем.
Около половината от групата се изправи и се изниза към асансьорите. Попитах Сара дали иска да отидем на нощен клуб.
— Уморих се. Ще си лягам.
— Дай да пием по едно последно във фоайето. Трябва да поговорим.
Тя ме погледна и кимна.
После се сбогува с някои хора и двамата се натъпкахме в един от асансьорите. Докато пътувахме, Сара ме хвана под ръка и осъзнах, че съм лапнал въдицата.