Нелсън Демил
Кубинската афера (46)

46.

Намерихме сервисентро в предградията на Санта Клара. В Куба не си пълниш сам резервоара и един служител ни наля петролео еспесиал за около шейсет цента на литър, което си е скъпичко, ако печелиш двайсет долара месечно.

Сара слезе от буика и поговори с момчето, което май проявяваше повече интерес към нея, отколкото към нашия „Роудмастър“ или към мене — забол нос в картата зад волана. Още повече че се държеше нехайно, майтапеше се и се смееше, а не ни зяпаше така, все едно някъде е виждал снимките ни.

Тя му плати в песо и се качи в колата. Колонката показваше, че сме заредили петдесет и осем литра, и макар да не знаех колко побира резервоарът, бях сигурен, че ще стигнем до Кайо Гилермо, без да зареждаме повече.

— Казах му, че съм от Баракоа — осведоми ме Сара, когато потеглихме. — Този град е в най-източния край на острова и местните говорят специфичен диалект.

Надали можеше да мине за натурална кубинка, особено с американските си туристически обувки, обаче момчето като че ли вярваше на всяка нейна дума, докато пъхаше маркуча си в резервоара й и помпаше петролео еспесиал, мислейки си за нещо друго.

— Казах му, че си по-големият ми брат — също ме информира тя.

— Много ти благодаря.

— И че караме американската кола в Хавана, за да я продадем.

— Добре си се сетила. — Баламосването явно им идва отвътре на всички в тази страна.

Стигнахме до отбивката за водещите на изток ленти на аутопистата и след няколко минути вече пътувахме с приблизителна скорост от сто километра в час.

И в двете посоки имаше известен трафик, главно камиони и ванове, и въпреки че по магистралата не се мяркаха други стари американски коли, никой не ни обръщаше внимание.

Отстрани на пътя забелязах група хора, които ни махаха.

— Много са дружелюбни — отбелязах.

— Това са стопаджии, Мак. Размахват банкноти.

— Ето ти възможност да си изплатим горивото.

— Общественият транспорт е истинска катастрофа. Хората са толкова отчаяни, че разчитат на автостоп — с каквото и да е превозно средство, стига да се движи. Властите са определили „ботелас“ — стопаджийски спирки, — където специално назначени държавни служители посочват кой да се качва на следващата спряла кола. Животът тук е много тежък — заключи Сара.

Та чак беше отврат.

Откакто бяхме пристигнали в Хавана, небето все беше ясно, обаче сега забелязах, че на хоризонта се трупат облаци.

— Дано са имали хубаво време за турнира — казах аз.

— Обичаш ли да ловиш риба?

— Аз не ловя риба. Клиентите ми ловят.

— Имам предвид дали ти харесва това, с което се занимаваш.

Ако ми харесваше, нямаше да пътувам по тази аутописта.

— Обичам морето.

— Моят апартамент е с изглед към морето.

— Както и моята яхта.

— Довечера заминаваме на нощен круиз с „Мейн“.

— Нямам търпение.

Напредвахме с добра скорост, макар че нямаше защо да бързаме. Имахме много време. Замислих се за Джак, Фелипе и тримата риболовци, които в момента трябваше да са в морето и да се състезават с другите девет яхти. Течеше четвъртият ден от „Пескандо Пор ла Пас“ и той щеше да е последен за „Голямата риба“ — по един или друг начин. Джак и Фелипе ни очакваха, само че не знаеха кога — и дали изобщо — ще се появим. Зачудих се дали моят помощник-капитан се тревожи за мене — или се тревожи за парите си. Е, имах две изненади за него. Аз щях да стигна до Кайо Гилермо, а парите — не. Всъщност ние дори нямахме представа дали флотилията още е там.

— Пусни радиото — помолих Сара. — Може да чуем нещо за турнира.

Тя включи ламповия апарат и купето се изпълни с пращене. Сара се досети, че станциите се настройват от хромираната скала, и известно време си поигра с нея, обаче се чуваше само кубинска музика и някакви развълнувани гласове — според нея лайнари, бълващи пропаганда.

На трийсетина километра от Санта Клара минахме през една неравност, радиото млъкна и тя го изключи.

— По-късно пак ще опитаме.

— Липсата на новини е добра новина.

— Ето ти и една лоша. Виждам полицейска кола в страничното огледало.

Погледнах в централното огледало и видях зелено-бял джип „Тойота“ на стотина метра зад нас. Караше в дясната лента на платното, което беше станало трилентово. Аз се движех в средната зад един голям камион и се престроих в лявата, настъпих педала до дупка, бавно се изравних с камиона и се скрих от погледа на катаджиите. Патрулката с висока скорост продължи напред по дясната лента. Аз изостанах и отново се престроих зад камиона.

А бе, през следващите три-четири часа щяхме да си играем на котка и мишка. Всъщност нямахме основания да смятаме, че полицията издирва „Роудмастър“ комби от 1953-та, само че вече — в осем сутринта — имахме много основания да смятаме, че издирват Сара Ортега и Даниъл Маккормик, изчезнали от хотел „Парке Сентрал“. Тъй че не биваше да прекалявам с тази игра, за да не привличам нежелано внимание.

Вече определено бяхме навлезли в хълмистия район и деветдесетте коня се напрягаха по нанагорнищата. Сара разгъна картата.

— Следващият голям град, Санкти Спиритус, е на половин час оттук. Аутопистата свършва трийсет километра след него.

— Жалко.

— След оттеглянето на Съветите режимът е останал без пари. Но имаме няколко възможности да продължим на изток и после на север към морската магистрала за Кайо Коко и Кайо Гилермо. — Тя проучи картата. — Има едно старо шосе, казва се Каретера Сентрал, което отива на изток към провинция Камагуей.

— Ще го запомним за другия път.

— Или за този.

Погледнах я и видях, че държи лист, който постави в скута ми. Погледнах го и установих, че е нашата карта на съкровищата. Трето копие, за което беше пропуснала да осведоми и мене, и Едуардо.

— Това е за теб — каза Сара. — За другия път. Или за този.

Не отговорих.

— Ти решаваш.

— Нямаме информация за нашия човек в Камагуей.

— Защо ни е? Нали имаме картата?

— Трябва ни камион.

— Открадни.

На тая жена наистина й стискаше. Или ме баламосваше?

— Не знаем дали парите още са в пещерата.

— Ще разберем, когато отидем там.

— Предполагам, че въпросът е дали сме готови да поемем риска.

— Ние и без това сме изложени на огромен риск, Мак. Случайно да си забелязал?

— Забелязал съм. Само че сега не бива да излагаме товара си на още по-голяма опасност.

— Оставям те ти да решиш този проблем.

— Добре де… хм, животът е гадно копеле, нали така?

Тя не отговори.

Продължих да шофирам. Мислех си за моите три милиона долара, които изневиделица пак се бяха появили на хоризонта. Ако успеехме да стигнем до провинция Камагуей, без да ни арестуват, можехме да откраднем камион, да зарежем буика, да открием пещерата и да се отправим към Кайо Гилермо с дванайсет корабни сандъка, натъпкани с пари, след това довечера да се срещнем с нашия човек, ако наистина всяка вечер в седем ходеше в хотел „Мелия“, както го бяха инструктирали. Струваше ми се изпълнимо.

— На какво разстояние е провинция Камагуей?

Сара провери на картата.

— Границата на провинцията е на сто и петдесет километра. Оттам… ще продължим по твоята карта до пещерата.

— Добре… — Като оставех настрани логистиката и самоубийствения характер на това отклонение, трябваше да мисля за товара, който вече карахме, а и да реша дали Сара ме баламосва, или говори сериозно. Дали искаше да изкупи вината си за прекратената операция? — Ще си помисля.

— След час ще стигнем до град Сиего де Авила. Там трябва да завием на север към морската магистрала за Кайо Коко. Или да продължим на изток към Камагуей.

Е, морската магистрала или Камагуей? Първата опция щеше да е по-лесна и безопасна, ама пък и хонорарът ми щеше да е далеч по-скромен. Втората, ако успеехме, щеше да е пълен триумф — съдържанието на пещерата, плюс онова, което вече имахме в багажника, и каквото още измъкнех от Карлос в Маями.

— Едуардо гласува с „не“. Ти как гласуваш?

— Ти решаваш, Мак. Ако решиш да го направим, аз съм с теб. А ако се откажеш, не искам да чувам повече за трите милиона долара — никога.

Comprende? Е, признавам й смелостта и яснотата.

— Както и да решиш, картата е твоя. Имам ти доверие и съм сигурна, че ще ми съобщиш, ако в бъдеще планираш пътуване до Куба.

— Знаеш, че не бих…

— Казах, че ти имам доверие.

— Благодаря. Ще взема решение преди да стигнем в Диего Девила.

— Сиего де Авила.

Нали и аз това казах?

Продължихме през хълмовете на областта Санта Клара, които бяха изумително красиви и нямаха нищо общо с афганистанските планини, освен безмълвното си заплашително присъствие над опасния път.

Пътувахме в мълчание и подминахме изхода за Санкти Спиритус. Десет минути по-късно магистралата стана двулентова и Сара каза:

— Аутопистата свършва след няколко километра. Трябва да излезем на Каретера Сентрал и да продължим на изток към Сиего де Авила.

— Добре.

Магистралата свърши и аз последвах трафика към КС, шосе с отвратителна настилка, и се влях в колоната от камиони и рейсове по двете мъчително бавни ленти. Стопаджиите край пътя подвикваха на минаващите превозни средства и забелязах неколцина, които приличаха на чуждестранни пешеходни туристи: русокоси, млади, безстрашни и нищо неподозиращи, отправили се на голямо приключение. Бог да ги благослови. Дано никога не видят онова, което на тяхната възраст съм виждал аз.

— Половин час до Сиего де Авила — съобщи Сара.

Погледнах я.

— Ти какво ще спечелиш, ако отидем в Камагуей?

— Две неща. Първо, ще изпълня дядовото обещание към клиентите му. И второ, ще изпълня собственото си обещание към теб.

Звучеше много благородно. Само че нямаше да ме мотивира да рискувам живота си.

— Знаеш ли какво, ако отидем в оная пещера и открием парите, ще си поделим моите три милиона.

— Благодаря. Но не го правя за пари.

— Никога не отказвай пари, които си заслужила.

— Давам ти тази възможност и за да не се налага да слушам мрънкането ти, че си изгубил три милиона долара.

— Прозвуча като „действай или млъкни“.

— Ти избираш.

— Много ти благодаря.

Движех се с около шейсет и пет километра в час и се мъкнех зад мудни камиони и селскостопански машини, които не бързаха за никъде. В насрещното платно забелязах един стар седан „Форд“ и се поуспокоих, че не бием на очи чак толкова много.

Сара отново се консултира с картата.

— Сиего де Авила има околовръстен път. Когато излезем на него, можем да продължим за Камагуей или да завием по Каретера Норте към брега.

Не отговорих и известно време пътувахме в мълчание.

Стигнахме до околовръстното шосе и настъпи моментът на истината. Първият изход водеше на юг, после стигнахме до изхода, по който се продължаваше на изток за Камагуей. Намалих и погледнах Сара, която обаче се беше отпуснала назад със затворени очи.

Пътят за Камагуей ме мамеше като пътя за Елдорадо и аз се поколебах, после махнах за сбогом на моите три милиона долара и излязох на Каретера Норте, за да потегля към морето.

След няколко минути наруших мълчанието.

— Ще те черпя едно в хотел „Мелия“.

Тя не отвори очи, но кимна.

А бе… щях да рискувам, ако бях сам. Обаче нямаше да изложа на опасност живота на Сара, нито можех да допусна да се случи нещо с тленните останки на забравените мъртъвци, които толкова време бяха чакали да се завърнат у дома при своите семейства, в своята родина. Джак щеше да го одобри. Никога не зарязваш труповете.

По Каретера Норте нямаше много трафик, пътят се спускаше по нанадолнище и колкото повече се приближавахме към брега, толкова по-ниски ставаха хълмовете.

— Още колко?

Сара вдигна клепачи и погледна картата.

— Трийсетина километра до град Морон, после петнайсет по пътя, който води до морската магистрала за Кайо Коко. Магистралата също е дълга петнайсетина километра.

Пресметнах наум и заключих, че разстоянието до Кайо Коко е шейсетина километра. Ако карахме с тази скорост, щяхме да ги вземем за час. Погледнах си часовника. Тъкмо минаваше единайсет. Щяхме да стигнем в Кайо Гилермо към дванайсет и половина.

— Май ще успеем.

— Никога не съм се съмнявала.

— И аз.

— Съжаляваш ли за нещо?

— За какво?

— За парите.

— Какви пари?

Тя сложи ръка на рамото ми.

— Някой ден ще се върнем.

— Обади ми се. Или се отбий в „Зеленият папагал“.

Сара не отговори.

Вдигнах картата на съкровищата от скута си и й я подадох.

— Изгори я.

— Тя е твоя.

— Затова ти казвам: изгори я.

Тя я погледна.

— „Страхотен преход в планината Камагуей“. — Запали зипото на Джак, поднесе пламъка към хартията и я пусна да литне през прозореца.

Извадих пурата от джоба си и я протегнах към нея.

— На финалната права сме.

И си поделихме последната пура, докато се приближавахме към Кайо Гилермо и срещата ни с Джак, Фелипе, „Голямата риба“ и съдбата. Чудех се кога ли ще получа обещаната изненада.