Нелсън Демил
Кубинската афера (54)

54.

Вятърът и вълните подмятаха „Мейн“, макар че успявах да поддържам курс право на север към международни води, които бяха на петнайсетина километра. Колкото и пъти да пресмятах обаче, двата стражеви катера на Гуарда Фронтера щяха да ни пресрещнат преди да пресека тази имагинерна линия — всъщност достатъчно имагинерна и за да я игнорират.

На двата катера вече знаеха какво се е случило с техните колеги в мангровото блато и не трябваше да са гении, за да се сетят, че радарният сигнал, който виждат, е яхтата на убийците. Още малко разсъждения щяха да ги наведат на заключението, че това е американската риболовна яхта „Голямата риба“, и стражевите катери щяха да ни последват и в ада, за да ни отмъстят.

Дъждът се усилваше и аз не виждах почти нищо през стъклото, въпреки че чистачките работеха на бързи обороти. Нямаше и какво да гледам — ако си видял една буря, значи си видял всичките. Радарът обаче даваше по-ясна картина на опасността и времето нямаше нищо общо с нея.

Джак се качи в рубката и погледна радарния екран.

— Това катерите ли са?

— Да.

— Мамка му. Какво ще правим?

А бе, щяха да ни заловят или убият. Освен ако не допуснеха грешка. Или ако аз не успеех да ги накарам да допуснат грешка.

— Това е като шахматна партия. Само че всеки има само по един ход.

— Аха… и какъв е нашият?

Погледнах екрана. Стражевият катер клас „Жук“ се насочваше към нас от запад, сигурно с максималната си скорост двайсет и пет възела. Ако държах курс право на север, те щяха да завият натам и по някое време щяхме да попаднем в обсега на картечниците им, обаче не можеха да ни настигнат. Истинският проблем беше катерът клас „Стенка“, който се намираше на шест морски мили и при скорост четирийсет и пет възела можеше да е при нас след десетина-петнайсет минути — а още преди това щяхме да сме в обсега на оръдията му.

Не бях сигурен каква е действителната далекобойност на трийсетмилиметровите скорострелни оръдия, но това е сравнително малък калибър и снарядите са с големината и формата на голяма „Коиба“ в алуминиева гилза. Пура, само че експлодираща. Тези оръдия са главно противовъздушни, обаче можеха да потопят и малък плавателен съд като „Мейн“. Освен това знаех, че са за близък бой с точност в радиус от около три километра.

Въпросът беше дали искат да ни убият, или да ни заловят. При други обстоятелства щях да предположа, че е второто, ама пък на брега бях оставил доста граничарски трупове. Момчетата в стражевите катери щяха да стрелят, без да задават въпроси.

— Защо мълчиш, Мак?

— Мисля.

— Аз пък мисля, че вече трябва да направиш своя ход.

Включих радиостанцията и я настроих на канал 16, международния канал за сигнализиране, на който кубинските граничари можеха да се опитат да се свържат с мен. Чух гласове на испански и те не пееха „Гуантанамера“. Можех да повикам някого от долу да превежда, обаче разбрах „Гуарда Фронтера“ и „Голямата риба“. Повече не ми и трябваше. Угасих радиостанцията.

— Мама му стара! — изпсува Джак.

— Какво се прави, когато какъвто и ход да направиш, все ще е грешен, а, Джак?

— Молиш се и противникът да направи кофти ход.

— Точно така. А какво се прави, когато си в обсега на превъзхождаща те сила и не можеш да се измъкнеш?

— Постъпваш неочаквано.

— Точно така. — Погледнах екрана на радара. Ако поддържах северен курс, щяха да ме пресрещнат от изток и запад. Ако завиех на юг, можех да се върна в крайбрежните води между архипелага и кубинския бряг и известно време да си играя на котка и мишка с катерите, но така само щях да отложа за кратко неизбежното.

— Ако противникът те притиска от две страни и не можеш да се измъкнеш, какво няма да очаква да направиш?

— Да атакуваш.

— Точно така. — Завъртях руля наляво и взех курс право към катера от клас „Жук“, който се приближаваше към нас от запад.

— Предполагам, че искаш да приключиш с това колкото може по-скоро — заключи Джак.

— Напълно си прав.

Фелипе се качи в рубката — сигурно се чудеше защо променяме курса.

— Какво правиш?

Посочих екрана.

— Пресрещаме звяра. Жука.

— Да не си се побъркал?!

Защо хората все ми задават тоя въпрос? Обаче използвах момента, за да му обясня.

— Трябва да останем колкото може по-далече от стенката, затова държим противоположния курс.

Фелипе се вторачи в екрана.

— Но ти се насочваш право към жука…

— Знам накъде се насочвам.

— Да не си се побъркал?! — повтори той.

— Слизай долу.

Фелипе обаче реши да ме посъветва:

— Обърни и дай обратно към архипелага.

— Слизай долу!

Той не откъсваше очи от екрана като хипнотизиран.

— Виж… ако се върнем в архипелага, те ще ни изгубят на радара си…

— Докато не ни последват.

— Радарът им ще хване смущения от брега и островите… Може да влезем в някое мангрово блато…

— До гуша ми дойде от мангрови блата, амиго. Слизай долу! Това е заповед.

Само че Фелипе не се подчиняваше на моите заповеди.

— Ще ни погубиш така!

И бездруго можехме да се броим мъртви, и той го разбираше. Просто не искаше да го приеме.

— Капитанът ти нареди да слезеш долу — подкани го Джак.

Фелипе го изгледа така, като че ли лудостта е заразна.

После дълбоко си пое дъх, отдръпна се от Джак и измъкна деветмилиметровия „Смит & Уесън“, който по принцип си беше мой.

— Обърни на юг!

— Ти обеща да ми се подчиняваш — напомних му.

— Веднага! Иначе ще…

За нещастие в този момент Сара влезе в рубката, погледна Фелипе и видя револвера.

— Фелипе! Какво става…

— Прилича на бунт — предположих аз. — Заведи го долу преди да ме е ядосал.

— Той ще ни погуби — обясни й Фелипе.

Сара ме погледна, после отново насочи вниманието си към него. Не знаеше как ще ги погубя, нито за какво е бил спорът, обаче заобиколи Фелипе и застана между мене и гаджето си.

А бе, не обичам да се крия зад жена, особено когато под пояса ми е затъкнат „Глок“ и жената е на моята огнева линия.

— Вземи му пушкалото и го заведи долу — казах на Джак.

Фелипе отстъпи заднишком и слезе няколко стъпала надолу.

— Останете на място!

Джак се направи, че не го е чул, и протегна ръка.

— Дай го.

Фелипе осъзна, че откачалките имат числено превъзходство, но преди да се оттегли, посъветва екипажа ми:

— Поискайте да ви обясни какво прави. И го накарайте да се откаже. Иначе всички сме мъртви.

И бездруго бяхме мъртви. Щом го проумееш, остава само един ход, атаката, с която или ще се спасиш, или ще загинеш геройски. Сара беше казала, че по-скоро ще умре, отколкото да се остави да я заловят, и аз се хващах за нейните думи.

Фелипе се оттегли долу, все още въоръжен, но не и опасен. Засега.

Джак предложи да го последва и да го разоръжи, обаче аз отговорих:

— Само го дръж под око. Ще имаме нужда от него, ако влезем в престрелка.

Сара нямаше какво да прибави, но пък проявяваше изключителен интерес към въпроса какво толкова правя, че ще погубя всички ни.

Посочих екрана на радара.

— По-бързият катер, клас „Стенка“, е въоръжен с оръдия и скоро ще ни пресрещне, ако държим северен курс под ъгъл спрямо него. Ако обаче се движим в противоположната на неговата посока, ще има доста да ни гони.

Тя кимна и чак тогава забеляза втория сигнал, който се приближаваше право към нас.

— Какво е това?

— Това е жукът — по-малкият катер, който развива същата скорост като нас. — Щях да добавя, че на борда му има само картечници, което нямаше да прозвучи много успокоително, затова поясних: — Колкото сме по-близо до жука, толкова е по-малка вероятността другият катер да открие огън с оръдията си.

Сара отново кимна, но съвсем правилно отбеляза:

— Само че жукът ще открие огън по нас.

— И ние ще му отговорим.

Тя нямаше какво да каже, обаче Джак прибави:

— Както те, така и ние ще се движим и стреляме от нестабилна повърхност.

Сара го разбра и пак кимна.

— Това е нещо като престрелка с коли по разбит път — продължих аз. — Приближаваме се един към друг, така че няма да продължи много, а когато се разминем в нощта, те ще трябва да обърнат, за да ни преследват, и при обръщането ще изгубят скорост, докато ние пак ще се движим с двайсет и пет възела. — Стига, разбира се, двуцевните им картечници да не ни избиеха до крак.

Тя кимна, обаче не каза нищо.

Погледнах екрана на радара и установих, че сме на пет морски мили от големия стражеви катер, който ни преследваше, обаче не се беше приближил много и това ми подсказа, че сигурно не може да развие максималната си скорост или изчаква да види дали ще направя някакъв друг шантав ход.

Жукът се носеше срещу мене на пълен ход, въпреки че плаваше срещу вятъра и вълните и може би не развиваше двайсет и пет възела. Във всеки случай се приближавахме един към друг с четирийсетина възела и щяхме да се разминем след около пет минути.

— Какво е положението с боеприпасите за автомата? — попитах Джак.

— Имам десет празни пълнителя, които трябва да се заредят.

— Виж дали ще успееш да го направиш за три минути. И заеми позиция за стрелба през предния люк.

Той се спусна долу и аз се обърнах към Сара.

— Слез долу, вземи една бронежилетка и ми я донеси. — Подадох й пистолета си. — Донеси и пълнители за глока.

Тя кимна и последва Джак.

„Мейн“ нямаше ветромер и не можех да измеря скоростта и посоката на вятъра, но предполагах, че е около двайсет възела и още духа на запад. Вълните достигаха около метър и осемдесет и не заливаха носа. Той обаче се издигаше с всяка вълна и Джак щеше да може да стреля само при спускането му надолу. Добре че и жукът имаше същия проблем с монтираната на предната му палуба двуцевна картечница.

Погледнах радарния екран и видях, че жукът е на около три морски мили и продължава право към нас. Опитваха се да ни накарат да променим курса, каквато беше и моята игра — или по-скоро смятаха, че съм приел провала си и ще се предам. Ако си мислеха така обаче, разсъждаваха прекалено рационално.

Видях, че люкът на носа се отваря, и очаквах да се покаже Джак със своя АР-15, но вместо това се появиха главата и раменете на Фелипе. Държеше автоматична пушка, заредена с едри сачми. Това можеше и да е най-лошото и неточно оръжие в такава ситуация, но пак беше за предпочитане пред деветмилиметров револвер. А пред „Отче наш“ — още повече.

Фелипе ме погледна и ми направи знак с палци нагоре. Явно беше стигнал до единственото възможно заключение. Или пък бяха поприказвали със Сара и тя го беше накарала да се стегне. Знаех, че е стъпил върху нещо в долното помещение, и се надявах това да не са раменете на моя помощник-капитан. Ама пък къде се губеше Джак?

Погледнах радара. Бяхме на две морски мили от жука. Не го виждах в мрачното и бурно море, нито пък той можеше да ме види, но благодарение на техниката и двете страни знаеха, че при този курс ще се сблъскаме. След една-две минути щяхме да се върнем към нещо по-примитивно — куршуми и смелост.

Пак погледнах радара и установих, че стенката още е на пет морски мили зад нас. Капитанът не можеше да обърне трийсет и седем метровия си катер толкова бързо, колкото можех аз — знаейки, че е по-бърз от плячката си, той явно чакаше да види накъде ще завия и после, когато ме настигнеше, можеше да открие огън с радарно насочваните си оръдия, без да рискува да улучи жука. Или пък също като капитана на по-малкия катер си мислеше, че ще развея бялото знаме. Тъй де, иначе защо ще плавам право към жука?

Джак се качи в рубката; носеше брезентова торба със заредени пълнители и автомата си.

— Отивам на кулата! — надвика вятъра и бурните вълни той.

Имаше предвид кулата за далечно откриване на риба, която беше висока два и половина метра над покрива на рубката и около шест над водата. Тази идея не ми допадна много, понеже кулата се клатеше на двете страни под ъгъл от двайсетина градуса, обаче там нямаше да има проблем с издигането и спускането на носа. Никога нямаше да наредя на свой подчинен да направи такова нещо, но преди да се сетя за причина Джак да не се превръща в най-лесната мишена на яхтата, той излезе на палубата и се закатери по страничните стъпала към кулата.

— Късмет!

Сара се качи в рубката — беше си облякла бронежилетка и носеше втора за мен. Сложих си я и посочих предното стъкло, което се състоеше от три прозореца в отделни рамки.

— Отключи левия прозорец и когато ти кажа, го натисни навън. Той ще изщрака и ще остане отворен. После застани на стълбището и се прицели към прозореца.

Тя кимна, отключи прозореца над стълбището и измъкна глока от пояса си.

— Недей да стреляш, когато носът почне да се издига. — Щях да прибавя: „Може да улучиш Фелипе“, обаче реших, че е достатъчно интелигентна да се сети и сама, тъй че защо да го споменавам?

Погледнах пак радара. Сигналът, който показваше местоположението на жука, беше на около петстотин метра точно пред нас. Фелипе се подаваше от люка и опрял лакти върху предната палуба, се целеше с пушката право напред. Джак вече трябваше да е на кулата, а Сара стоеше до мене с глока в ръка и с резервни пълнители в джобовете си и чакаше команда да открие огън. Аз бях на руля.

Капитанът на жука явно осъзна, че нямам намерение да предам кораба и екипажа си, понеже видях двойния проблясък на двуцевната му картечница, последван от зеления пунктир на трасаци. Те прелетяха високо, тъй като носът му се издигаше, обаче картечарят поправи мерника си и следващият откос попадна във водата на стотина метра пред „Мейн“.

Трасаците издадоха местоположението на стражевия катер и чух, че Джак дава бърза серия единични изстрели от високата си огнева позиция.

Фелипе не можеше да види почти нищо от люлеещия се нос, но все пак беше видял трасиращите куршуми и при следващото спускане изстреля всичките си пет патрона. Когато носът отново почна да се издига, той презареди и зачака следващата възможност.

Джак продължаваше да гърми от кулата, като че ли виждаше целта, и от тази височина може наистина да я виждаше, обаче аз не различавах жука и погледнах екрана на радара. Сигналът беше толкова близо, че вече трябваше да съм забелязал катера. Вторачих се през бруленото от дъжда предно стъкло и го зърнах — черен силует на черния хоризонт. Приближаваше се бързо.

— Огън! — извиках на Сара.

Тя светкавично се хвърли към прозореца, натисна го навън и вдигна глока с две ръце, както я бях учил. Вятърът и дъждът нахлуха през отвореното стъкло и когато носът се спусна, Сара изстреля и деветте патрона за няколко секунди, само че вместо да приклекне под прозореца и да презареди, впери поглед в носещия се към нас катер.

— Копелета!

— Клякай долу!

Видях, че Фелипе не е пострадал от вражеския огън — нито пък от приятелски — и продължава да стреля по жука. Забелязах също, че оттам не отговарят, и за това можеше да има само една причина — картечарят им да е бил улучен. След миг чух Джак да крещи с цяло гърло:

— Ударих го! Ударих го тоя задник!

Двуцевната картечница трябваше да е защитена с броня, но високата огнева позиция на моя помощник-капитан му осигуряваше безценно предимство. Само че на жука не страдаха от недостиг на картечари и когато се приближихме на стотина метра от него, картечницата отново откри огън, макар че носът им се издигаше и трасаците отлетяха нависоко. Картечарят не коригира мерника си и когато носът на катера почна да се спуска, в рубката изведнъж заехтя звън на разбито стъкло и трясък на куршуми, забиващи се в твърди повърхности.

Сара изпищя и залегна на стълбището, но май не я бяха улучили. За миг зърнах Фелипе, който продължаваше да стреля. Сара седна на горното стъпало, зареди нов пълнител в глока, изправи се и го изпразни срещу извисяващия се пред нас катер.

Следващият откос трасаци мина високо, не заради издигащия се нос на жука, а защото картечарят се целеше натам — сигурно беше забелязал Джак на кулата.

Движехме се право един срещу друг и до десетина секунди щяхме да се сблъскаме. Знаех, че няма да променя курса, понеже „Мейн“ и всички на борда му и бездруго бяхме мъртви. Курса щеше да промени противникът и аз само трябваше да изчакам, за да видя дали ще завие наляво, или надясно.

Вече бяхме на петдесет метра един от друг и виждах прозорците на мостика, където капитанът или лично стоеше на руля, или даваше нареждания на рулевия. Лесна мишена, стига да имах автомат. Само че нямах, а не чувах и автомата на Джак. Затова пък чух, че двуцевната картечница открива огън, но „Мейн“ се намираше толкова близо до жука и предната му палуба се издигаше толкова високо, че картечарят трябваше да се цели максимално надолу. Трасаците изсвириха над рубката и се забиха в задната палуба. И това беше последният му откос срещу мене, понеже стражевият катер рязко зави наляво, за да избегне сблъсъка. Зърнах картечницата — картечарят я завърташе надясно към нас, обаче аз се движех прекалено бързо покрай десния борд на двайсет и пет метровия съд. Минах толкова близо до него, че видях неколцина мъже на палубата му.

Когато стигнах до кърмата му, рязко завих надясно, навлязох в килватерната му струя и тя подхвърли „Мейн“ във въздуха. Паднахме обратно така, все едно се блъскаме в тухлена стена, и корпусът бясно се разлюля. Задният картечар или не беше на поста си, или не разбираше какво става, или пък всичко се случваше прекалено бързо, за да реагира. Жукът продължаваше да завива наляво и кърмата му се завърташе надясно от мене. „Мейн“ беше по-маневрен от по-големия съд и аз дадох рязко наляво, така че кърмата ми застана успоредно на средната му част. Двете му картечници можеха да се въртят само на сто и осемдесет градуса и яхтата се намираше в сляпа за тях зона, широка петнайсетина метра. Озъртайки се през рамо, аз се опитвах да запазя перпендикулярната си позиция спрямо корпуса му, докато той продължаваше да завива наляво. За въоръжения с калашници екипаж на жука обаче нямаше сляпа зона и зърнах проблясъци на предната и задната палуба, но трасаците не ни улучиха, тъй като прииждащите вълни бяха започнали да се разбиват в десния борд на стражевия катер. Капитанът му промени курса, за да ориентира кърмата си така, че задният картечар да може да ме обстрелва, но и аз компенсирах, за да не го допусна — нещо като куче, което си гони опашката, само че опашката, тоест аз, бързо се отдалечаваше от зъбите му.

Накрая той се отказа от опитите си да ме надхитри и рязко обърна подире ми, докато аз се насочвах по северен курс към международни води. Дотам оставаха петнайсетина километра — около двайсет минути, ако поддържах скорост двайсет и пет възела.

В мрака вече не виждах жука, обаче капитанът му беше изгубил време с маневрите си и радарът ми показваше, че е на петстотин метра зад мене. На такова разстояние щеше и да си остане, ако и двамата поддържахме максимална скорост. Само че в тази буря големият жук щеше по-лесно да пори вълните. Ако видех, че ме настига, можех да продължа на зигзаг, все едно бягам от огромен и бърз алигатор, и тъй като катерът не беше маневрен като моята яхта, това щеше да го забави повече, отколкото мене. Тая тактика действа с алигаторите.

Явно го бях ядосал и той реши да открие огън, но от петстотин метра разстояние в тъмното бурно море трасаците се разхвърчаваха във всички посоки и повечето падаха във водата зад мене.

Погледнах датчика на горивото и установих, че сме изхабили известно количество дизел, но пак щяхме да стигнем до Кий Уест. В краен случай можех да се насоча и към някое от по-близките островчета, например Кий Ларго или даже бахамския остров Андрос. Засега не се налагаше да взема това решение, а можеше и изобщо да не се наложи. Бях тръгнал от Кий Уест и исках да се върна там. Още не бяхме извън опасност, но вече виждах светлина в тунела.

После обаче видях още нещо. Бях настроил радара на малък радиус около жука и сега върнах обичайния периметър от двайсет километра, за да определя местоположението на стенката. В бурното море имаше само един сигнал, на осем морски мили източно от мен, и се движеше по пресичащ курс, така че трябваше да е по-големият стражеви катер. Мамка му!

Ако продължах по северен курс, щях да изляза от кубински териториални води след по-малко от двайсет минути, обаче стенката можеше да се доближи достатъчно и да открие огън с оръдията си преди да пресека тази граница. Ако променях курса на запад към Кий Уест, щях да остана в кубински води по-дълго, отколкото исках, ама пък щях да се отдалечавам от стенката и бурята. Подобно на хиляди морски капитани преди мене, аз се взирах в радарния сигнал и се опитвах да се справя с аритметиката и геометрията. „Имаш право само на един опит, Мак“.

Сара седеше на стола до мене и може отдавна да беше там, но като типичен мъж, аз бях потънал в проблемите си толкова дълбоко, че не я бях забелязал.

— Как си? — попитах я.

Тя кимна, че е наред.

— Направи ми една услуга. Иди да видиш дали Джак… иди да видиш как е…

— Жив е — отговори самият той, тъкмо влизаше в рубката. От него се стичаше дъждовна вода. После се завъртя кръгом, излезе на палубата и повърна през борда. Веднъж и на мене ми се беше случило, когато слязох от кулата в бурно море. Нищо сериозно.

Забелязах, че Фелипе го няма в люка, но той се появи след малко с бутилка „Рон Сантяго“, която сигурно вече беше опитал. Подаде шишето на Сара, която го протегна към мене.

— Аз съм на руля.

Джак се върна в рубката и Сара му предложи ром, обаче лицето му малко беше позеленяло и той слезе долу. Чух вратата на тоалетната да се отваря и затваря.

Фелипе явно чак сега видя пробитите стъкла, както и дупките в пластмасовите и дървените повърхности, и каза нещо на испански, което си преведох като „мама му стара“.

Той заобиколи зад столовете и застана между нас със Сара, погледна екрана на радара и посочи с ръка.

— Това стенката ли е?

— Да.

— Мамка му!

— А зад нас е жукът. — Реших да го похваля. — Ти се справи отлично, амиго.

Фелипе не отговори веднага, но след малко заяви:

— Струва ми се, че улучих картечаря.

— Аз го ударих онова копеле точно между очите — обади се от стълбището качващият се Джак.

Което ми се струваше по-вероятно, макар че и Сара спокойно можеше да е отправила един от ония невероятно късметлийски изстрели, в шанса за който никой не би повярвал, включително самият потърпевш.

— Какво ще правим? — попита Фелипе.

— Ще оставим капитана да вземе това решение — напомних му.

Той не отговори, обаче не откъсваше очи от екрана на радара.

— Жукът… май доста е изостанал…

— Настига ни, само че не достатъчно бързо, за да влезем в обсега на картечниците му, освен ако не ни последва и в международни води. — Което и щеше да направи, понеже капитанът му беше много ядосан и имаше сметки за уреждане с нас, а и трябваше да се отчете пред началниците си, които сигурно го деряха на испански по радиостанцията. Бил съм и от двете страни на такива радиовръзки.

— Ако поддържаме този курс, ще влезем в обсега на оръдията на стенката след… десетина минути — заключи Фелипе.

— Кой ти каза за трийсетмилиметровите оръдия?

— Амигос.

И на мене ми трябваха такива амигос.

— Каква е действителната им далекобойност?

— Четири хиляди метра. Но може да открият огън и по-рано.

Ясно. Даже да не бяха точни от такова разстояние, скорострелните оръдия на стражевия катер можеха случайно да ни улучат. Или пък можеше да ни споходи невероятен късмет и да се проврем невредими през тази огнена буря.

— Трябва да вземем обратен курс — без да го питат, сподели мнението си Фелипе.

Това изглеждаше очевидно, но все пак отбелязах:

— Ако държим курс право на север, след десетина минути ще излезем в международни води.

— На тях изобщо не им дреме — каза той. — Тези копелета ще ни гонят и до Маями, ако смятат, че ще им се размине.

— Наясно съм с това — уверих го.

Джак също реши да сподели мнението си.

— Трябва да се насочим на запад.

— Сара?

Тя се съгласи с двамата, обаче прибави:

— Постъпи както намериш за добре.

Обаче нищо не беше добре.

— Ако се насочим на запад, ще се движим успоредно на кубинския бряг и могат да ни пресрещнат катери на Гуарда Фронтера от други пристанища — открехнах ги аз.

Никой нямаше мнение по този въпрос, затова продължих:

— Но ако продължим на север, далече от брега, ще си имаме работа само с двата стражеви катера, които вече са по петите ни.

Екипажът ми разбра пред каква дилема съм изправен. А един капитан не може да иска нищо повече. Включих радиостанцията, която още беше на канал 16, обаче кубинските катери мълчаха. По принцип нямаше и какво да ми кажат — нито пък на когото и да било друг, слушащ тоя канал.

Подадох микрофона на Фелипе.

— Предай сигнал за бедствие, съобщи местоположението, курса и скоростта ни, после повтори на испански за ония кубински амигос, дето са зад нас. — И прибавих: — Кажи, че ни преследват кубински стражеви катери.

Той взе микрофона и попита:

— Сегашният ни курс ли?

— Не. Ще вземем курс… на триста градуса. — Завъртях руля наляво и се насочих на северозапад към Флоридския пролив. Така щяхме да сме малко по-близо до кубинския бряг и да останем в кубински териториални води по-дълго, отколкото ми се щеше. Обаче това беше най-прекият път към дома.

Фелипе почна да предава, първо на английски, после на испански. Английският е международният морски език, но исках Гуарда Фронтера със сигурност да разберат, че ги издаваме. Даже да не успеехме, така нямаше да могат да се оправдаят с „но компренде“. Ако се поставех на тяхно място обаче, те имаха законно право да преследват и обстрелват яхта, пълна с убийци.

Междувременно двата катера коригираха курсовете си в отговор на моята маневра. Жукът малко беше скъсил дистанцията и ако не грешах в сметките, щяхме да влезем в огневия му обсег след петнайсетина-двайсет минути. Вече не можехме да направим нищо друго, освен да държим този курс и да се надяваме, че граничарите са получили заповед да прекратят преследването. Тъй де, режимът нямаше нужда от международен инцидент в открито море. Вярно, ние вече не бяхме невинни туристи, а издирвани убийци, ама пък копелетата в Хавана трябваше да решат как да се справят с проблема в един през нощта — с военна сила или по дипломатически път. Дано преживяваха също толкова гадна нощ, колкото и аз.

 

 

Включих чартплотера за пръв път и отворих картата чак до Кий Уест, който се намираше на триста и петдесет километра. Коригирах курса си и оставих яхтата на автопилот, който щеше да продължи да го коригира с оглед на дрейфа вследствие от времето и теченията.

Духаше попътен вятър и се отдалечавахме от бурята, която сигурно все още се насочваше на северозапад. „Мейн“ се движеше с максималната си скорост двайсет и пет възела.

Часовникът на чартплотера показваше 1:57. Трябваше да съм в Кий Уест към десет-единайсет и да стигна в „Зеленият папагал“ навреме за обяд. Ако изобщо на някого му се ядеше.

Единственият проблем на този план бяха двата кубински стражеви катера, които сигурно още искаха да ни пратят по дяволите.

Погледнах екрана на радара. Жукът продължаваше да скъсява разстоянието помежду ни, но щеше да му се наложи да ни гони почти до Флорида, за да влезем в обсега на картечниците му. Можеше и да го направи. Хич не ми се щеше пак да го атакувам. Господ ти праща само едно чудо, за да си спасиш задника. Следващото е изцяло в твои ръце.

Истинският проблем си оставаше стенката. Движеше се с четирийсет и пет възела и аз го бях видял на пристанището — гадно копеле, цялото в щръкнали картечници, с предна и задна оръдейна кула. Представях си го как пори вълните и капитанът се взира в радара и наблюдава скъсяващата се дистанция между нас.

Отново погледнах чартплотера. Вече бях прекалено на запад, за да поема към остров Андрос. Трябваше да го направя още след престрелката с жука. Вече нямах друг избор, освен да продължавам към Флорида, най-близката суша — ако не се броеше Куба.

Бяхме навлезли в международни води преди петнайсетина минути и както подозирах, катерите на Гуарда Фронтера също бяха пресекли тази граница, без да им мигне окото. Преследваха ни и международните води не означаваха нищо друго, освен че всеки може да плава в тях, без да иска разрешение. Териториалните води на Съединените щати започваха на дванайсет морски мили от Флоридските острови и както и да го пресмятах, не ми се виждаше вероятно да стигнем до тях преди големият стражеви катер да ни настигне.

Джак влезе в рубката.

— Как е положението?

— Екстра. На каква радиочестота човек може да си поръча молитва?

Той погледна екрана на радара.

— Май ще ти трябва по-висока честота.

— Аха.

— Приготвил ли си още някой трик?

— Мисля по въпроса. Какво става долу?

— Сара е в лявата каюта, май кърти. Фелипе е нападнал запасите ни от ром в камбуза.

— Заслужи си го.

— Ти искаш ли?

— Не. Ама ти си пийни.

Джак си спомни една от тениските си и цитира:

— „Не пия много, но когато го правя, ставам друг човек, а той пие много“.

Усмихнах се.

— Може да ме черпиш една цигара.

Той измъкна цигарите си от джоба на ризата си и видях, че още го боли мястото, където го бяха улучили с калашника.

Взех си цигара и Джак ми я запали със зипото, после запали и той.

— Тая гадост ще ме умори.

— Стига да доживееш дотогава.

Джак хвърли поглед на датчика за горивото и отново провери екрана на радара, джипиеса и чартплотера, обаче не каза нищо.

На запад морето постепенно се успокояваше и между носещите се по небето облаци надничаха звезди. Имахме попътен вятър и „Мейн“ развиваше добра скорост. Само че недостатъчно добра.

Радарът ми беше настроен на десет километра, за да държа под око нашите преследвачи, на които бях дал кодови имена Задник А и Задник Б. Задник А, жукът, като че ли изоставаше и ми хрумна, че може да не му достига гориво. Ако не бяха заредили догоре преди да потеглят на нощен патрул от Кайо Гилермо, щеше да им се наложи да изчислят докъде могат да ме гонят без риск да останат без гориво насред океана.

Насочих вниманието си към Задник Б, стенката, и видях, че продължава с около четирийсет и пет възела и скъсява дистанцията. Тоя задник определено искаше да ме убие.

Настроих радара на пълния му осемдесеткилометров обхват и с Джак потърсихме други съдове наоколо, обаче имаше само два. Единият, на запад от нас, държеше западен курс по плавателния път през Флоридския пролив. Другият се насочваше към пристанището на Хавана. Бурята беше опразнила морето на изток и никой не се приближаваше към нас. Даже наркотрафикантите бяха излезли в почивка.

— Предай сигнал за бедствие — казах на Джак. Той взе микрофона и почна да предава, съобщавайки местоположението и курса ни, кои сме и какъв е характерът на проблема ни, който описа като два кубински стражеви катера, дето се опитват да ни убият.

— Кажи и че дизелът ни свършва и имаме ранен член на екипажа — казах.

— Кой е ранен?

— Ти бе, задник такъв.

— А, да. — Той погледна датчика на горивото и продължи да предава.

Морските закони — обичаите и традициите — изискват да се притечеш на помощ на кораб, търпящ бедствие. Обаче ако бедствието е престрелка в открито море, доста морски капитани ще предпочетат да го избегнат, обосновавайки се с тезата, че бедствието ти не е резултат от природни стихии или Божие дело и съответно не са длъжни да рискуват собствения си задник или задниците на екипажите и пътниците си. Свършващото гориво и раненият член на екипажа обаче можеха да събудят братските чувства на някой капитан.

— Кажи им и че ни свършва пиячката — прибавих аз.

— Да кажа ли и че сме се класирали втори в кубински риболовен турнир? — попита Джак, чийто черен хумор беше по-черен от моя.

— Струва си да опиташ.

Той се върна на микрофона, като се придържаше само към фактите, но никой не се отзова. Тъй де, можехме и да не споменаваме за кубинските стражеви катери, обаче нямаше да е честно. Когато молиш за помощ, трябва да изложиш всички опасности. Ако аз чуех такова предаване… щеше да зависи от това кой е на борда на яхтата ми. Или пък щях да се запитам какво е направил бедстващият съд, че го преследват кубински катери. А можеше и да си помисля, че това е някакъв пиратски капан. В открито море се случват много неща, каквито не се случват или не могат да се случат на сушата. Откритото море е друга планета, воден гроб, който очаква своите мъртъвци.

— Добре, по-късно пак ще опитаме — казах на Джак. — Ще оставя радиостанцията включена, може някой да отговори. А сега ми трябва доклад за пораженията.

— Че те са ти пред очите.

— А тия, дето не са ми пред очите?

— Няколко куршума са пробили стените на тоалетната и май е пробит резервоарът за прясна вода. И като че ли имаме малък пробив в горивния резервоар.

Погледнах датчика и кимнах. Ако беше светло, щях да видя дали оставяме след себе си дизелови петна. Не бях сигурен дали има пробив, или просто горим повече от обикновено заради бурното море. Във всеки случай изглеждаше все по-малко вероятно да се доберем до Кий Уест. Но ако стрелката престанеше да пада надолу, може и да стигнехме до Кий Ларго. Дизелът обаче беше най-малкият ни проблем. Главната опасност си оставаше Задник Б, който се приближаваше. Ограничих обсега на радара. Намираше се на три морски мили зад нас.

Сара влезе в рубката и Джак, който имаше такъв вид, че сякаш всеки момент може да припадне, ни осведоми, че слизал долу да направи кафе.

— Вие искате ли?

— Аха. — Обърнах се към Сара. — Как си?

— Добре.

— А Фелипе?

— В една от каютите е.

— Той се справи много добре — уверих я.

Тя кимна и седна на стола до мене; забеляза, че съм включил джипиеса и чартплотера, които напомниха и на двама ни за нашия романтичен круиз. Ако тогава знаехме какво ще се случи, сигурно още онази вечер щяхме да си пожелаем „буенас ночес и всичко най-хубаво“.

— Недей да мълчиш — каза Сара. — Какво става?

— Ами, след разминаването ни с жука изминахме около сто и трийсет километра и до американски териториални води ни остават към сто и деветдесет.

— Ще ни преследват ли?

— Ще обърнат десетина-петнайсет километра преди тази граница. Иначе ще се брои за провокация, която най-вероятно ще доведе до предупреждение по радиостанцията и бреговата охрана може да прати катер.

— Добре… значи сме преполовили пътя до вкъщи, нали?

— Да. — От навигационна гледна точка, това си беше самата истина.

Сара погледна екрана на радара.

— Май са по-близо.

— Така е.

Тя не коментира.

Та седяхме си ние един до друг на пулта за управление и зяпахме проясняващото се небе през дупките от куршуми в стъклото. Морето се успокояваше и се очертаваше прекрасна нощ.

Минаваше три без петнайсет и ако поддържах двайсет, двайсет и пет възела, горивото не свършеше и не попаднехме в огневия обсег на Задник Б, утре заран благополучно щяхме да пристанем на Чартърния кей.

Чух пращене от аудиосистемата, после Боби Дарин запя „Някъде отвъд морето златни пясъци искрят, чака моето момиче…“

Предпочитах Джей Зи, понеже щеше да е по-подходящ за повдигане на бойния дух, обаче според Джак моите дискове ставали само за стрелба по панички.

Сара заприглася, въпреки че явно не знаеше целия текст.

И ние продължихме нататък все едно сме на романтичен круиз. Или пък сме кораб с глупаци, които пеят в мрака.

Погледнах екрана на радара. Задник Б се приближаваше, обаче Задник А все повече изоставаше. После жукът изведнъж взе югозападен курс и се насочи към кубинския бряг. Погледнах чартплотера. Ако не променеше курса си, по-малкият стражеви катер щеше да влезе в пристанището на Матансас. Реших, че горивото му свършва. Тъй де, защо иначе човек ще ходи в Матансас? Бил съм там, отврат е. Само гледайте да не пропуснете музея на фармацията.

— Какво става? — попита Сара.

— Жукът прекрати преследването — поясних. — Сигурно му свършва горивото.

— Чудесно. — Тя прибави, в случай че съм забравил: — Бог се грижи за нас.

„Я го питай за стенката“.

Джак влезе в рубката с моето кафе и аз му съобщих за новия курс на жука. И го помолих да пусне диск, записан през нашия век.

Той не ми обърна внимание.

— Може и стенката да обърне назад.

Погледнах радарния екран, обаче Задник Б държеше същия курс и когато ограничих радиуса, пресметнах, че е на малко повече от три километра зад нас — и че вече сме в обсега на трийсетмилиметровите оръдия с радарно насочване.

— Поеми руля — наредих на Джак.

Изправих се, извадих бинокъла от жабката над пулта и излязох на палубата.

— Къде отиваш? — извика подире ми Сара.

— Веднага се връщам.

Покатерих се по страничните стъпала и се изправих на кулата, като се държах за тапицирания парапет; напипах дупки от куршуми под пръстите си. Джак имаше голям късмет.

Насочих бинокъла на изток. Не виждах стенката, обаче зърнах навигационните му светлини — не плаваше с изключени светлини като нас, а и нямаше причина, понеже беше най-злото копеле из тия води.

Продължих да наблюдавам светлините му, после видях типичните проблясъци на скорострелно оръдие. Мама му стара!

— Отклоняваща маневра! — изкрещях.

Очаквах, че Джак ще се поколебае, докато осмисли командата ми, обаче „Мейн“ моментално зави рязко наляво и в същия момент чух писъка на снарядите покрай яхтата и ги видях да падат и да експлодират в морето — там, където щяхме да сме ние.

Капитанът на стражевия катер не стреляше с трасаци, каквито щеше да използва само ако виждаше целта си, и тъй като оръдията му бяха с радарно насочване, в момента не искаше да види нищо друго, освен взрив на хоризонта. Отдолу чух Боби Дарин да се дере с „Маки Ножа“.

„Мейн“ зави надясно, задържа тоя курс няколко секунди, после пак зави наляво. Джак се движеше на зигзаг с надеждата, че траекторията ни ще е прекалено непредсказуема за оръдията с радарно насочване. Това обаче не попречи на стенката да опита. Оръдието на предната палуба продължаваше да проблясва и от време на време зървах многобройните снаряди, падащи и избухващи във водата, после чувах далечните гърмежи, тътнещи като гръмотевици на хоризонта.

Нямаше какво повече да гледам и почнах да слизам от кулата, докато „Мейн“ постоянно променяше курса си, без да намалява скорост, от което се люлееше настрани. На няколко пъти за малко да се изпусна, обаче успях да стигна до страничния парапет, скочих на палубата и се претърколих през рамо надясно и после обратно наляво при поредната промяна на курса.

Не можех да се изправя, затова допълзях до рубката на четири крака и се изкатерих на стола, на който допреди малко бе седяла Сара. Джак сигурно й беше наредил да слезе долу.

Той стоеше на руля и аз го оставих да маневрира, защото явно си вършеше добре работата — изтегляше щамбайна, завиваше, после пак натискаше щамбайна напред. И в същото време пееше дует с Боби Дарин:

— Има хищната акула зъби…

— Джак, млъкни!

— Добре де.

Нямах представа дали радарната система за насочване е достатъчно съвършена, за да следи постоянно променящата местоположението си цел, обаче щом двуцевното оръдие се използваше и като зенитно, трябваше да може да реагира бързо. И все пак още не ни бяха улучили.

Джак се обърна към мен.

— Някакви предложения?

— Да. Гледай да не те ударят.

— Мерси.

— Аз ще поема руля.

— Тъкмо хванах ритъма и не искам да го изпусна.

— Добре… Кажи ми, като се умориш.

— Нямаме чак толкова много време.

Изведнъж се разнесе оглушителна експлозия, последвана от втори взрив, който разтърси яхтата и ме повали на пода.

— Удариха ни! — извика Джак.

Погледнах надолу по стълбището и видях пушек и пламъци. Скочих, грабнах от шкафа един фенер и пожарогасителя и се затичах по стъпалата. Всяко зло за добро — аудиосистемата беше замлъкнала.

Сара и Фелипе ги нямаше, обаче камбузът гореше и аз изпразних пожарогасителя срещу пламъците, после взех кухненския пожарогасител, с който окончателно потуших пожара. Въпреки гъстия дим видях зееща дупка отдясно в корпуса, а от вратата на дясната каюта излизаше пушек — там трябваше да е попаднал вторият снаряд. През дупката над камбуза нахлуваше вятър и разнасяше дима. Втурнах се в каютата, в която цареше мрак.

В корпуса над леглото имаше петнайсетсантиметров отвор. Лъчът на фенера ми освети Фелипе, който лежеше на пода. Не забелязах кръв и гърдите му се надигаха, затова изскочих навън и разбих с ритник вратата на лявата каюта. Сара се беше свила на пода и аз клекнах до нея.

— Добре ли си?

Тя ме погледна с ококорени от ужас очи и не отговори.

— Облечи си спасителна жилетка и ела при стълбището, обаче остани долу, докато не ти кажа. Разбираш ли?

Сара кимна.

Понечих да изляза, после пак се обърнах към нея.

— Къде ти е глокът?

Тя отново не отговори, затова плъзнах лъча наоколо и открих пистолета на леглото. Не исках да се застреля, затова го взех.

— Фелипе е в другата каюта. Виж дали се нуждае от помощ. В шкафчето в тоалетната има аптечка. Ще се справиш ли?

Сара кимна и започна да се надига.

Излязох от каютата, застанах под люка и изпразних пълнителя на глока в плексигласа, за да има откъде да излиза димът.

Качих се в рубката, където Джак продължаваше да е на руля и си палеше цигара със зипото, докато маневрираше наляво-надясно.

— Как е долу? — осведоми се той.

— Под контрол.

— Всички наред ли са?

— Фелипе може и да не е. Слез долу и виж как е. Вземи аптечката и всички да си облекат спасителни жилетки.

— Яхтата ли напускаме?

— Възможно е.

— Тя още плава, Мак.

— Обаче е под обстрел, Джак.

— Какво предпочиташ — да те изяде акула или да загинеш от експлозия?

— Искам да скоча във водата преди ония да са взривили „Мейн“.

— Добре. Круизен лайнер ли мислиш, че ще ни прибере, или стенката?

— Слизай долу!

— Не забравяй за акулите.

Той се дръпна настрани и след като поех руля, се спусна по стълбището.

Продължих отклоняващите маневри и промених интервала между зигзагите. Не докосвах щамбайна и взимах резките завои с пълна скорост, при което яхтата бясно се накланяше настрани. Не знаех как най-успешно да заблудя радара, който насочваше оръдието, но трябваше да допусна, че от фиксирането на нашето местоположение до завъртането на кулата и вдигането или спускането на цевта изминава известно техническо време. А и после, докато снарядите вземат разстоянието от четири хиляди метра. Нямах представа и дали оръдието стреля автоматично при фиксиране на целта, или някой натиска спусъка. Със сигурност знаех само, че трийсетмилиметровото двуцевно оръдие може да бъде излъгано. Тъкмо затова още бяхме живи. Само че ни бяха улучили и имаше огромна вероятност това да се повтори.

По някое време забелязах, че във водата наоколо не падат снаряди, и тъкмо си мислех, че оня задник може да е изчерпал боеприпасите, когато чух отгоре да профучава нещо, звучащо като ято диви гъски с ракети в задниците. Мамка му!

Джак подаде глава от стълбището.

— На Фелипе му няма нищо. Ама пък има едно предложение.

— Какво?

— Да предадем по радиостанцията, че се предаваме, да обърнем и да се насочим към стенката. Той щял да го каже на испански.

— Кажи му на английски да върви на майната си.

— Сара вече му го каза. С други думи де.

— Чудесно.

— Долу е пълен хаос — също ме информира Джак.

— Всички ли са със спасителни жилетки?

— Да.

— Да се качат горе.

— Искаш ли да пийнеш нещо?

— По-късно. Действай.

Когато Джак, Сара и Фелипе се събраха в рубката, им наредих:

— Излезте на палубата и ако пак ни улучат и избухне пожар или яхтата почне да се пълни с вода, всички ще скочим в морето.

— Вече ти казах, няма да се оставя да ме заловят — заяви Сара.

— Няма да те видят във водата — успокоих я аз.

— Не искам и да ме изядат акули — прибави тя.

Фелипе изглеждаше замаян, обаче се опита да ме убеди:

— Трябва да се предадеш. Ще им кажа…

— Забрави! — Май бяхме изчерпали всички кофти възможности — да се предадем, да напуснем яхтата, да ни изядат акули или да ни взривят. А когато всички кофти възможности се изчерпят, напълно в реда на нещата е да не правиш нищо и да се оставиш на съдбата. — Излезте на палубата…

Чух взрива в момента, в който го видях, и горната част на носа изригна в огнено кълбо. Към предното стъкло полетяха отломки и аз инстинктивно се наведох, както държах руля и го завъртах силно наляво.

Изправих се и огледах пораженията. В бялата фибростъклена палуба пред люка зееше дупка, голяма колкото домакинска тавичка. Ако някой беше останал долу, сега щеше да е мъртъв или тежко ранен.

Джак слезе по стълбището, за да провери за пожар, и когато се върна, каза:

— Наред сме.

В сравнение с какво?

Усетих, че прекалено дълго държа руля завъртян наляво, и почти видях целещите се в мене дула на двуцевното оръдие. Рязко завих надясно, като повалих Сара и Фелипе на пода и съборих Джак надолу по стълбището. Пак чух ятото диви гъски, само че този път бяха от лявата ми страна, и разбрах, че ако бях продължил да завивам наляво, щяха да ме улучат отстрани. Отново продължих отклоняващата маневра, като си мислех за алигатора по петите ми. Алигаторите никога не се отказват, понеже са гладни, съответно и ти не се отказваш, понеже ти е мил животът. Накрая някой допуска грешка и губи. Не може да продължава вечно.

Сара и Фелипе вече бяха на задната палуба и лежаха по очи с изпънати ръце и крака, за да не се търкалят, докато аз продължавах дивите си маневри. Джак седеше до мене и палеше цигара. Осъзнах, че съм забравил една възможност, а именно да превключа на празен ход и да чакам поредният залп трийсетмилиметрови снаряди да унищожи „Мейн“ заедно с нас. Обърнах глава към щамбайна и Джак се сети какво си мисля.

— Искаш ли цигара?

— Не.

— Без глутен са.

— Трябва да ти призная, Джак, че майтапите ти ме дразнят.

— Трябваше да ми кажеш.

— Току-що ми хрумна.

— Сериозно? А знаеш ли на мене какво ми хрумна току-що? Хрумна ми, че те предупреждавах, че тая работа с Куба е преебана.

— Тогава идеята ми се струваше добра.

— Да де. Докато не стане белята, много гадории ти се струват добра идея.

— Защо не вземеш да излезеш на палубата и да правиш компания на нашите пътници?

— Тука ми харесва. — И ме смъмри: — Не се разсейвай, капитане.

— Ти ме разсейваш.

— И хич не си и помисляй да пипаш щамбайна.

Не отговорих.

Продължавах отклоняващата си игра, като гледах да променям маневрите, обаче осъзнах, че като се опитвам да избегна поредния залп, спокойно мога да се натъкна на него. Тази игра не беше толкова хитра, колкото се опитвах да се убедя — в нея имаше огромна доза късмет. Днес всъщност бях голям късметлия.

Фелипе трябваше да е стигнал до друго заключение, понеже се появи в рубката с револвера в едната ръка, като с другата се държеше за касата на вратата.

— Дай ми микрофона.

— Не му обръщай внимание и той ще се разкара — посъветва ме Джак.

Не му обърнах внимание, обаче Фелипе продължи:

— Броя до три. Ако не ми дадеш микрофона…

— Няма да ти дам микрофона, Фелипе — спокойно го прекъснах аз. — Няма да предадем яхтата. Ние…

— Едно…

— Остави револвера — каза Джак.

— Две…

— Ще стреляш само веднъж, задник такъв, а после оня, дето не си го застрелял, ще те гепи и ще ти натика тоя патлак толкова навътре в гъза, че първият изстрел ще ти отнесе сливиците — заплаши го моят помощник-капитан.

Фелипе явно се нуждаеше от време, докато осмисли тази тирада. Хвърлих поглед през рамо и видях, че ръката, с която държи оръжието, трепери.

— Няма проблем, амиго. Всички ни е страх. Ама ще се оправим.

Обаче надали. Капитанът на стражевия катер премина на трасиращи снаряди, сигурно за да прибави психологически елемент в играта, и видяхме зелените пунктири на няма и пет метра от десния ни борд. Снарядите паднаха в мрачното море пред нас и успях да преброя осем експлозии. Мама му стара…

Рязко завих надясно и следващият залп изсвири на около метър и половина над рубката. Тази игра ми допадаше повече, когато не виждах колко са се приближили.

Към нас полетя още едно ято от осем зелени трасака и улучи водата на три метра от кърмата.

— Просто продължавай да си вършиш работата и не обръщай внимание на снарядите — каза ми Джак и ми напомни: — Не можеш да ги спреш, нито да промениш траекторията им. Затова давай нататък и не спирай.

— Мерси за съвета.

Не поглеждах назад към Фелипе, обаче Джак го държеше под око и реших, че оня е изпаднал в някакъв унес. Но пък хвърлих поглед към палубата и установих, че Сара още е просната по очи в блажено неведение, че катерът сега ни показва нещо, което преди не сме можели да видим. Тъкмо се канех отново да се обърна към руля, когато зърнах зелени пунктири, носещи се право към нас. Два снаряда улучиха кърмата и чух приглушена експлозия, последвана от плясъка на вълните, но не и от рева на двигателя. Повече не можехме да бягаме.

Сара не беше изкрещяла и явно нямаше представа, че са ни ударили, обаче след малко усети, че нещо се е променило. Бавно се изправи и тръгна към рубката. От двигателя зад нея се вдигаше дим — но без пламъци.

Сякаш всичко утихна и чух вълните и вятъра. Обстрелът като че ли също беше спрял. Отправих поглед към хоризонта и видях в далечината приближаващите се навигационни светлини на стражевия катер. Щеше да ни настигне след десетина минути. Достатъчно време, за да задействаме план Б. Какъвто и да беше той.

Обърнах се към Джак, но той нямаше какво друго да каже, освен:

— Мамка му.

Сара ме погледна въпросително.

— Съжалявам. — Позамислих се и прибавих: — Капитанът остава на кораба. Вие ще го напуснете веднага. Успех.

Само че никой не понечи да излезе от рубката.

— Или всички ще го напуснем заедно, или всички оставаме тук — заяви Джак.

— Аз оставам на борда — най-после проговори Фелипе.

— Няма да се оставя да ме заловят — за кой ли път ме увери Сара. — Ще скоча в морето. — Впери очи в мене. — Заедно с теб.

— Аз не съм сигурен какво ще направя, ама ми трябва помощ, за да погреба тия… тия тленни останки в морето — каза Джак.

Сара каза молитва за мъртвите, която почваше с „Отче наш, който си на небето“ и свършваше с „предаваме душите на тези смели мъже в твоите ръце“.

С Джак тъкмо се канехме да преобърнем сандъка през борда, когато чухме познат звук и вдигнахме поглед към хоризонта. От север се приближаваха два грамадни хеликоптера. Бяха на няколкостотин метра от нас и се носеха на няма и петнайсет метра над водата. Познах ги — бяха „Блек Хок“.

Хеликоптерите наклониха роторните си перки настрани и завиха на изток към стражевия катер.

Единият изстреля дълъг откос червени трасаци в небето, все едно казваше на кубинския капитан: „Край на играта. Прибирай се вкъщи“.

Другият вертолет зави и се насочи към нас. От отворената му врата висеше въже с голям спасителен кош.

Изтеглихме сандъка по-навътре, обаче никой нямаше какво да каже, докато Сара не наруши мълчанието.

— Всички се завръщаме у дома. Заедно.

И очевидно беше вярно.