Нелсън Демил
Кубинската афера (38)

38.

Със Сара седнахме в средната част на рейса. Пак ни возеше Хосе и Антонио скочи в автобуса с нова енергия, шестгодишна заплата в джоба и мечти за още в главата. Да не споменавам за срещата му с дръзката и красива Сара Ортега. Щеше да покаже на кучката от Маями Бийч кой командва парада.

— Днес отиваме в Забранената зона — съобщи той и поясни:

— „Ведадо“ означава Забранена зона. Едно време този район е бил ловен резерват извън градските стени на Хавана, до който е имала достъп само висшата класа.

На кой му пука?

Антонио продължи да дрънка, докато рейсът навлизаше във Ведадо по Малекон. От време на време екскурзоводът се опитваше да срещне погледа ми, може би за да се увери, че има моето съгласие. Или за да ми покаже, че когато чука Сара, ще чука и мене. Почти не поглеждаше към нея. Задник.

Тад седеше мълчаливо и явно продължаваше да се измъчва. На няколко пъти погледна Антонио — явно го виждаше в нова светлина. Тад откриваше Куба сам — и не всичко беше румба.

Сара ме хвана за ръка.

— Почти сме си вкъщи.

Същото вероятно си е мислила Амелия Еърхарт.

Минахме край Паметника на жертвите от „Мейн“ и Антонио ни информира:

— След неуспешния десант в Залива на прасетата народът на Хавана разби американския орел на паметника и сега там има плоча със следния надпис: „На загиналите от «Мейн», които бяха пожертвани от алчните империалисти в стремежа им да завладеят остров Куба“.

Нещо в превода сто на сто се губеше.

Минахме и край Площада на достойнството, където се намираше Антиимпериалистическият форум, и това вдъхнови Антонио за нова антиимпериалистическа реч.

Както бях подозирал, екскурзоводът беше комуняга заради облагите, опортюнист и чивато, ентусиазиран машинатор и изобщо аморална свиня. Можех да му светя маслото и окото ми нямаше да мигне.

Докато минавахме покрай американското посолство, забелязах кубинските полицаи пред портала. Имаше голяма вероятност нашите имена със Сара да са в списъка им и да разполагат със снимките ни от летището. Все още не бяхме точно бегълци, нито пък бяхме сред най-издирваните лица, но ако се вярваше на Антонио, нямаше как да влезем в посолството — нито да излезем от страната — без негова помощ.

— А сега отдясно ще видите статуята на Ленин — обяви той, обаче се оказа, че статуята е на Джон Ленън, а не на Владимир Илич. Йейлските питомци се засмяха и Антонио се усмихна. Тази сутрин беше в добро настроение.

Рейсът лъкатушеше по улиците на Ведадо, за да имаме възможност да разгледаме и оценим успехите на кубинския социализъм, и по едно време спряхме при паметника на американските комунисти и шпиони Джулиъс и Етел Розенберг, който винаги бях искал да видя.

Влязохме през портала на грамадно гробище, Некрополис Кристобал Колон, иначе казано Христофор Колумб, където според Антонио имало над петстотин големи мавзолеи, параклиси, гробници и галерии, както и хиляди надгробни камъни. Ако си носех глока, това щеше да е подходящо място да го очистя. Не че с това щях да реша проблемите ни. Ама пък щях да се почувствам добре.

— Богаташите и известните личности, колониалните аристократи, военните герои, търговците, художниците и поетите — всички те почиват тук наред с мъчениците на революцията — закаканиза Антонио, все едно искаше да ни продаде някой парцел. — Накрая смъртта прави всички равни.

Вярно си е.

Рейсът бавно продължи през огромния парк, покрай гръко-римски храмове, миниатюрни замъци, мавзолеи, украсени с херувими и ангелчета, и даже една египетска пирамида. Хрумна ми, че мъртъвците в Хавана имат по-хубави домове от живите.

Хосе спря на площада до една църква във византийски стил и всички слязохме.

Антонио ни изнесе лекцията си за гробището, подправена с марксистки наблюдения за екстравагантността на богаташите дори в смъртта. Оказва се, че все пак можело да вземеш богатството си и отвъд.

— Сега можете да поразгледате сами — позволи ни екскурзоводът. — Моля, върнете се в автобуса след половин час. — И прибави: — Госпожице Ортега, да не се налага да идвам да ви търся. — После се усмихна и неколцина йейлчани се засмяха.

Сара не му отговори, но ме осведоми:

— Наистина ми се ще да се срещна с него довечера в стаята си.

Представих си Антонио в нейния креват с единия край на кабела на нощната лампа, увит около топките му, а другия — пъхнат в контакта.

— Най-доброто отмъщение е да го оставиш да виси пред стаята ти със спаднало его и вдигната пишка — отвърнах.

Тя се разсмя.

Йейлската група се раздели на по няколко души и всички се запиляха из гробището, проектирано ортогонално с широки авенидас, калес и плазас — истински град на мъртвите.

Сара ме хвана под ръка и ме поведе покрай един внушителен мавзолей на испанското кралско семейство към по-скромен гроб с надпис „Амелия Гойри де ла Хос“ и мраморна статуя на жена с бебе в ръце. Наоколо стояха или коленичеха десетина души, а самият гроб беше отрупан с огромно количество свежи цветя.

— Това е гробът на Ла Милагроса, Чудотворката — каза Сара.

— Аха.

— Умряла при раждане на трети май хиляда деветстотин и първа и я погребали тук с мъртвороденото й бебе в краката й. Дълги години след нейната смърт опечаленият й съпруг идвал на гроба по няколко пъти на ден. Когато пристигал, винаги хващал една от онези месингови халки и почуквал, а след това си тръгвал заднишком, за да гледа гроба й колкото може по-дълго.

Всъщност някои от посетителите правеха тъкмо това.

Сара млъкна, вторачена в гроба, после продължи:

— След смъртта на мъжа й отворили саркофага и тялото й било непокътнато — признак за святост в католицизма. А бебето, което погребали в краката й, се гушело в ръцете й.

Да бе!

— Оттогава я наричат Ла Милагроса и ако й се помолиш за чудо, ще го направи.

Трябваше да дойдем тук по-рано.

Сара се приближи до гроба, почука три пъти с месинговата халка и коленичи при другите, главно жени. След като се помоли и прекръсти, се изправи и отстъпи заднишком с лице към статуята.

После ме хвана под ръка и продължихме по сенчестата алея между гробовете и статуите.

— Много бездетни жени се молят на гроба на сеньора Гойри да забременеят.

— Извинявай, ама това не е чудо, за което бих се молил.

Тя се усмихна.

— Спокойно. Помолих се за успеха на операцията и за щастливото ни завръщане у дома.

Виж, това вече щеше да е чудо.

Разходихме се из гробището, което беше пълно с туристически групи, и всеки път, щом се разминавахме с някой йейлчанин, казвах на Сара:

— Виждам мъртъвци.

Тя не го намираше за смешно, обаче изглеждаше в по-добро настроение от снощи, след предложението на Антонио, и сподели:

— Радвам се, че напускаме Хавана и заминаваме за Камагуей.

— Ако през следващите няколко часа не се срещнем с нашия човек, как ще стигнем там?

— Карлос имаше резервен план.

— А именно?

— Една фирма за превози в Мирамар, която обслужва чуждестранните бизнесмени и ще ни закара докъдето искаме в Куба. Плащане в брой, без въпроси и без документални следи от пътуването.

Щеше ми се да го знаех снощи, когато се опитвах да я уговоря да вземе такси до Кайо Гилермо.

— Когато стигнем в Камагуей, ставаме пешеходни туристи и изследователи на пещери — добави Сара.

— Добре. А как ще пренесем толкова сандъци до Кайо Гилермо?

— Ще откраднеш камион.

— Ясно.

— От Камагуей до Кайо е двеста и деветдесет километра. Ще ги вземем за три-четири часа.

— И какво ще правим, щом стигнем там?

Тя помълча, после отвърна:

— Ще отидем в един курортен хотел, „Мелия“, и ще седнем в лоби бара.

А бе знаех си аз, че все някой трябва да е наясно какви ще ги вършим в Кайо Гилермо. Оказа се, че този някой била Сара.

— Като се започне от снощи, всяка вечер в седем там ще има човек, който знае как изглеждаме и ще установи контакт с нас.

— Парола?

— Той или тя ще каже: „Радвам се да ви видя тук“.

И аз щях да се радвам.

— И ще ни обясни как да пренесем товара на „Мейн“.

— Добре.

— В хотел „Мелия“ отсядат главно европейски и канадски туристи, така че няма да бием на очи — продължи Сара.

— А къде ще паркираме камиона с шейсетте милиона долара, докато пием вътре?

— Казаха ми, че паркингът на хотела се виждал от лоби бара. Или пък ти ще останеш в камиона с пистолета си.

— Може ли да си взема някоя и друга бира, докато чакам?

— Ще импровизираме, когато стигнем в хотела.

Имах още въпроси, обаче тя ми беше казала достатъчно — последната част от този план, — за да продължа и без нея. Всъщност тъкмо затова ми го казваше.

— Добре. Ясно.

Сара ме хвана за ръка и продължихме през тихото гробище, после тръгнахме обратно към рейса.

Освен на гроба на Ла Милагроса в неделната утрин нямаше много местни посетители и бяхме сами на алеята, освен някакъв мъж с черна риза, който вървеше срещу нас. Изглеждаше трийсетинагодишен, висок и слаб, и носеше слънчеви очила с извити рамки.

— Забелязах този човек край рейса — казах на Сара.

Когато се приближихме, тя се вторачи в него, пусна ръката ми и забавихме ход.

Мъжът стигна на три метра от нас, огледа се и спря.

Е, не исках да съм с гръб към него, затова и ние спряхме на около метър и половина. Известно време тримата мълчахме, после Сара го поздрави:

— Buenos dias.

Той отговори на поздрава и я попита на английски:

— Интересувате ли се от кубинска керамика?