Нелсън Демил
Кубинската афера (18)

18.

Намерихме си маса за двама във фоайето до пианото. Пианистът, който носеше тъмен костюм, свиреше мелодии от бродуейски спектакли.

— Още нямам никакви автентични кубински преживявания — казах на Сара.

— Ще имаш, когато ни подгони полицията.

Направо да си помислиш, че е участвала в бойни действия — там ежедневно се майтапехме със смъртта.

Появи се една равнодушна сервитьорка и си поръчахме бренди.

— Приятно ли прекара? — попита ме Сара.

— Беше ми приятно да съм с тебе.

Тя се усмихна.

— Не е трудно да те свали човек.

— Карам по твоя сценарий. — Смених темата. — Антонио е кретен.

— И ти не оставаш по-назад.

Това беше малко нахално. Ама може да действах така на жените.

— Внимавай с него — посъветвах я.

— Знам. И предполагам, че Карлос ти е обяснил за чиватос, полицейските информатори?

— Да.

— А за цивилните агенти от вътрешното министерство, които се навъртат в хотелите?

— Също.

— Куба измамно прилича на карибски тропически рай и полицейската държава невинаги е очевидна, което кара някои хора да стават непредпазливи.

— Ясно.

Проверихме си джиесемите. Нямаше сигнал, но си разменихме номерата, в случай че тая седмица Верисон поставят клетка на покрива.

— Ще ти пратя снимките пред буика.

Сара се усмихна.

— Добре го разпита за плажа — похвалих я.

— Благодаря.

— Какво беше онова за „desnudo“ и „ріауа“?

Тя пак се усмихна.

— Значи разбираш важните думи на испански. Антонио каза, че в Маябеке имало нудистки плаж, само за чужденци, но него щели да го пуснат като мой личен екскурзовод. — И прибави: — Имал кола.

— Свиня.

— Дано не си ревнив.

Смятах, че не съм, макар да имах и такива моменти. По същество обаче, когато двамата със Сара изчезнехме, Антонио щеше да съобщи за този разговор на полицията, което евентуално щеше да ги прати за зелен хайвер.

Донесоха брендито и поседяхме в мълчание, заслушани в потпури от мюзикъла „Южният Пасифик“.

Тя ме погледна.

— След като вече си тук, изпитваш ли някакви колебания?

— Тук съм поне до неделя.

Сара се усмихна принудено.

В салона се появиха още неколцина от нашата група и се заозъртаха или за управителката, или за зоната за непушачи. Тука нямаше такива неща. Огледах масите и се опитах да разпозная някой цивилен агент, но всички приличаха на американски туристи.

Карлос също ме беше предупредил, че в някои стаи е инсталирана подслушвателна техника и че там обикновено настаняват журналисти, чуждестранни официални лица и други, които са привлекли вниманието на кубинската държавна сигурност. Това можеше да се отнася за Сара Ортега, тъй че мястото и моментът бяха подходящи да поговорим за нещо по-важно от Антонио и нудистките плажове.

— Къде ти е картата? — попитах я.

Тя потупа дамската си чанта.

— И песото.

— Не оставяй картата и парите нито в сейфа в твоята стая, нито в сейфа на хотела. И внимавай какво говориш в стаята си.

— Знам.

— Добре. Имаш ли представа как, къде и кога ще се свърже с нас нашият човек в Хавана?

Тя остави чашата си на масата.

— Ами, няма да е тук. Но при предишното ми идване един човек просто дойде при мен една вечер на Малекон и ме попита: „Интересувате ли се от антикварни предмети?“ — И излишно поясни: — Това беше паролата.

Освен ако човекът наистина не е продавал антикварни предмети.

— Трябваше ли да се разхождаш по Малекон онази вечер?

— Не, излязох импулсивно. Беше след групова вечеря в хотел „Ривиера“. Имах нужда от разходка.

— Значи този човек трябва да е знаел, че ще си в „Ривиера“. И как изглеждаш.

— Нашите приятели в Маями бяха успели да му пратят моя снимка и йейлската програма.

— Как?

— Чрез един американски турист от кубински произход.

— Добре… и с каква цел установихте контакт?

— Просто да проверим дали ще се получи. Нещо като суха тренировка за следващото ми идване в Хавана. Тогава дойдох и за да се запозная с града. Освен това още проучвахме начини за изнасяне на парите от страната. — Тя ме погледна. — Сега имаме теб и твоята яхта.

— Продадох яхтата на Карлос. Вече се казва „Голямата риба“.

— Знам. — След което ме увери: — Карлос мисли за всичко.

— Само така си мисли. — Върнах се на темата. — Срещна ли се с другата свръзка в провинцията?

— Де да бях. Но както виждаш, никой не може да се отделя от групата, та дори и само за ден…

— Ясно. Та значи този човек е дошъл при тебе на Малекон…

— Марсело. Разходихме се покрай вълнолома и просто си приказвахме… за да проверим дали ще ни следят — или ще ни арестуват.

— Звучи романтично.

— Той беше много мил, даде ми съвети за кубинския жаргон, местните обичаи и как действа полицията.

— Купи ли нещо антикварно?

— Не, но го почерпих едно в „Насионал“, скришом му дадох двеста хиляди песо и взех такси до „Парке Сентрал“. — После прибави: — Не ме арестуваха, но него спокойно може и да са.

— Ако го бяха прибрали, щяха да дойдат и за тебе.

— Освен ако само са го следили, за да видят дали ще се свържем пак.

Стрелнах я с поглед.

— Карала ли си специална подготовка за такива неща?

— Не… специална подготовка не. Но са ме инструктирали.

— Кой?

— Един пенсиониран агент от ЦРУ. От кубински произход. А каква е твоята подготовка?

— Ти ми кажи.

Сара се поколеба, после отвърна:

— Известно ни е, че си карал някакви курсове в Разузнавателното управление на Министерството на отбраната.

— За твое сведение, издържах само един изпит.

Тя се усмихна.

— Още какво знаеш за мен?

— Всичко, което е обществена информация. Университет, армия, лош кредитен рейтинг. — И пак се усмихна.

— Къща под наем, стар ван, изчерпан лимит на кредитна карта — продължих списъка аз.

— Но нямаш банков заем за „Мейн“.

— Нямам.

— Можеш да си тръгнеш още утре и да започнеш нов живот.

— Мога. Обаче ти обещах друго.

На устните й пак разцъфтя усмивка.

— Поне знам, че ще останеш тук до неделя.

Отвърнах на усмивката й и й напомних:

— Дойдох в Куба, за да спечеля три милиона долара.

— Но си смятал, че заминаваш за Каймановите острови. Много смешно.

— А ти какво знаеш за мен? — попита ме тя.

— Почти нищо. Обаче ми харесва усмивката ти.

— Видя ли с какво се занимавам в уебсайта ми?

— Да. Талантлива си.

— Имаш добър вкус.

Не забравяй и топките. Отново се върнах на темата.

— Възможно ли е нашият човек пак да е Марсело?

— Нямам представа.

— Каква е паролата този път?

— „Интересувате ли се от кубинска керамика?“

— На испански или на английски?

— На английски.

— Ти трябва ли да отговориш нещо?

— Не.

— Значи нашият човек ще е сигурен коя си.

— Очевидно, иначе няма да ме заговори.

— Освен ако просто не е случаен мъж, поразен от твоята хубост.

— Той ще каже нещо по-красиво.

— Аха. Добре, имате ли кодова дума, която да означава, че сте под принуда — че ви следят, носите подслушвателно устройство и са ви принудили да осъществите контакт?

— Не…

— А трябва. Нашият човек знае ли моето име или как изглеждам?

— Не му е известно името ти и не разполага със снимка. Пратено му е само описанието ти. — Сара ме погледна и се усмихна. — Висок мургав красавец.

Погледите ни се срещнаха.

— И върви по петите ти като кутре.

— Точно така. Във всеки случай, той ще установи контакт с мен, а не с теб.

— Добре. — Тези хора явно си знаеха работата. Донякъде. Попитах я: — Какво ще направи за нас нашият човек в Хавана, за да си заслужи песото?

— Две неща. Първо, ще ни даде името и местонахождението на нашия човек в провинция Камагуей. И второ, ще ни помогне да стигнем там.

— Как например?

— Пътуването в Куба е трудно — но нашият човек ще ни отведе в Камагуей. Безопасно.

— Хубаво. После се срещаме с нашия човек в Камагуей. Какво ще направи за нас той?

— Ще ни осигури скривалище и камион, за да откараме стоката в Кайо Гилермо. И инструменти, за да влезем в пещерата.

— Добре. Имаш ли доверие на тези хора?

— Те са кубински патриоти. Мразят режима.

— Предполагам, нямат никаква представа, че търсим шейсет милиона в брой.

— Казано им е, че идвам да взема важни документи — нотариални актове, банков архив и други бумаги, които сами по себе си нямат стойност.

— Ясно. Не искате да ги изкушавате.

Сара не ми отговори, но отбеляза:

— Наистина има сандък с такива документи, които трябва да вземем. В трезора на банката на дядо се съхранявали актове за дарение на земя, датиращи още от испанските крале и кралици, нотариални актове за къщи, фабрики, плантации, хотели и блокове — всичко това потенциално на по-голяма стойност от шейсет милиона долара. Много по-голяма.

Вълнуващо. Освен думата „потенциално“. Предпочитам шейсетте милиона в щатски долари.

— Карлос и други адвокати ще представят всички тези документи пред съответния съд и ще подадат иск за откраднатата собственост от името на своите клиенти.

— Това няма да зарадва много кубинските власти.

— Да вървят по дяволите. — И прибави: — Но ще зарадва кубинските изгнаници.

— Да. Добре, предполагам, че и нотариалният акт за дядовата ти къща е в пещерата, нали?

— Всъщност той го е взел със себе си. Сега е у мен в Маями.

Може би трябваше да го донесе и да им го покажем, когато отидем да видим къщата. Заедно със заповед за принудително извеждане от имота. Обаче усещах, че тази тема е болезнена за Сара Ортега, затова не я повдигнах.

Замислих се за нашите свръзки. Осъществяването на контактите криеше очевидна опасност, ама това си вървеше със страната. Давах на операцията петдесет процента вероятност за успех.

Сара постави ръката си върху моята.

— Всичко ще бъде наред. Тайната полиция не действа толкова ефикасно, колкото им се ще да смяташ.

— Прочути последни думи.

— Бива ги в едно — да всяват страх. А страхът парализира хората. — Погледна ме. — Мен не ме е страх.

— Нормално е да те е страх.

— А теб? След като вече си тук, изпитваш ли страх?

— Да. Хубав здравословен страх.

— Откровен си.

— Трябва да сме откровени.

Тя кимна.

Изглеждаше уморена, затова й предложих:

— Върви да поспиш.

Сара се изправи.

— И ти.

— Веднага след тебе. Аз съм в стая шестстотин и петнайсет, ако се наложи да ме потърсиш.

— Аз съм в петстотин трийсет и пета. Ще се видим на закуска. — И тръгна към асансьорите.

Пианистът свиреше темата от „Фантомът от операта“.

Не беше за вярване, че тази сутрин още бях в Маями, ядосан от суровия геврек.