Нелсън Демил
Кубинската афера (13)

13.

Слязохме от самолета и тръгнахме в индианска нишка по нажежената писта под палещото слънце и погледите на охранителните полицаи, въоръжени с руски АК-47. Последния път, когато бях виждал калашник, с него стреляха по мене.

Насочихме се към Терминал 2, мрачна отблъскваща сграда, според пътеводителя построена по време на кубинско-съветската дружба специално за нуждите — или за изолиране — на американци, пристигащи с чартърни полети. Огледах се за надпис „Добре дошли, американци!“, ама вероятно го бяха пратили на ремонт. Освен това климатичната инсталация не работеше или пък изобщо нямаше такава, но пък имаше вентилатори.

Тад държеше високо табела „Йейл“ и групата се струпа около него. Видях подобни табели с имена на културни институции, художествени галерии и други университети. Куба очевидно ставаше модерна дестинация.

Тад ни подканяше да се приближим още повече и си помислих, че иска да изпълним хорова песен, обаче той извика:

— Не се отделяйте един от друг, моля! — Сара се озова до мен и ми се стори малко напрегната, което беше обяснимо, така че реших да я ободря.

— Привет! Аз съм Дан Маккормик. Ти как се казваш?

Тя ме стрелна с бегъл поглед.

— Сара.

— За пръв път ли си тука?

— Не.

— Знаеш ли откъде мога да си купя пури?

— От магазин за пури.

— Ясно. Сама ли пътуваш?

Сара не отговори, но на устните й за миг плъзна усмивка и аз успокоително я потупах по ръката.

Алисън намери някакъв униформен служител, който насочи йейлската група към полицая от миграционната служба, който седеше в кабинка зад високо гише.

Наредихме се на опашка и Сара се оказа няколко души пред мене. Вече изглеждаше съвсем спокойна, само че някъде в себе си или в багажа си носеше триста хиляди кубински песо, за които щяха да й искат обяснение, ако я претърсеха. Имаше и начертана на ръка карта за пеши преход, която можеше да събуди подозрение, ако някой бдителен полицай поискаше да види йейлската програма.

Приличащият на робот полицай от миграционната служба даде знак на първата на опашката — една от събеседничките на Сара в мексиканския ресторант — да влезе в кабинката.

Взе миграционния й формуляр, сравни лицето й със снимката в паспорта и потърси името й в списъка на клипборда си. Зададе й няколко въпроса, които не успях да чуя, после я помоли да отстъпи назад, да си свали очилата и да погледне към монтираната над гишето камера. Не исках да ме снимат, но едва ли имах избор.

Полицаят подпечата визата на жената, задържа едната половина и постави печат в паспорта й. Накрая натисна един бутон и й даде знак да излезе през вратата от лявата страна на кабинката. Зачудих се дали някога ще я видим отново.

Той даде знак на следващата американка, Алисън, и процедурата се повтори.

Опашката напредваше бавно и когато по едно време към кабинката се приближиха заедно мъж и жена, полицаят изпадна в пристъп на ярост и закрещя: „Uno! Uno!“, все едно не беше получил циркулярното писмо за кубинското размразяване.

Дойде редът на Сара и тя влезе в кабинката така, като че ли е нейна собственост.

Полицаят обърна специално внимание на сеньорита Ортега и видях, че двамата нещо не мелят добре. Сара се отдръпна назад за снимка, после си взе визата и паспорта и изчезна през вратата.

Оня вдигна телефона и поговори с някого, после даде знак на следващия. Надявах се да се е обаждал да му донесат още мастило за печата, а не за Сара Ортега.

След петнайсетина минути дойде моят ред и влязох в кабинката.

Полицаят впери безизразните си очи в мен. Дадох му паспорта си, миграционния си формуляр и своята visa tarjeta del turista. Туристическата си виза де.

Той провери паспортната ми снимка, прелисти страниците и установи, че не съм излизал от Съединените щати, откакто преди две години плавах с „Мейн“ до Каймановите острови.

— Пътувате ли с някого? — със силен акцент ме попита кубинецът.

— Не. — „Обаче искам да чукам жената, която те ядоса“.

Бях готов за снимка, но той продължаваше да зяпа паспорта ми и се зачудих дали по погрешка не съм му дал паспорта, издаден от Републиката на раковината. Накрая ми нареди:

— Отстъпете, погледнете камерата, не се усмихвайте.

Отдръпнах се назад, намръщих се и позволих да ме снимат за тайната полиция. Той ми подпечата паспорта и визата, задържа своята половина и натисна бутона, за да отключи вратата, която сигурно водеше към дупка в пода.

Излязох в митническата зона, където кучета душеха хора и багажи, и минах през скенер, докато пускаха раницата ми през рентген. Митничарят отвори раницата и разгледа бинокъла ми, който носех, понеже бях преценил, че ще ми е от полза по пътя до пещерата и Кайо Гилермо. Освен това намери швейцарското ми ножче и го размаха пред носа ми.

— Защо носи?

— Да си отварям бирата. Cerveza.

— Незаконно. Такса. Десет долара.

Реших, че иска да каже „глоба“, което си беше чисто изнудване, обаче му дадох десетачка и той ми върна ножчето с думите:

— Добре, може върви.

Тоя bandito току-що беше изкарал половин месечна заплата, но всъщност се радвах, понеже се бях убедил, че във въпросната Република има корупция. Можеше да ми е от полза.

Насочих се към зоната за получаване на багажа — дълго гише, върху което бяха нахвърляни куфари и сакове. Огледах се за Сара, но не я видях. Видях обаче Алисън, която упътваше към изхода всички излезли от митницата.

Намерих си куфара и го затеглих към митничаря, който събираше декларациите. Върху багажа на някои хора преди мене имаше тебеширен знак и ги насочваха към гише, където проверяваха куфарите им. Поредната възможност да вземат „такса“. Или да ги отведат за обиск. Тревожех се за Сара. Щях да попитам Алисън дали я е виждала, ама нали уж не познавах Сара Ортега.

Върху моя куфар нямаше тебеширен знак, тъй че просто дадох декларацията си на митничаря и излязох под яркото слънце навън. Отпред бяха паркирани туристически автобуси, всеки с табела, и аз се насочих към този на Йейл. До рейса стоеше Тад и отмяташе имената в списъка си, а един кубинец товареше куфарите в багажното отделение.

— Маккормик — казах на Тад.

Той откри името ми и ме отметна.

— Можете да дадете куфара си на този господин и да се качите.

Завъртях списъка му към себе си и видях, че повечето имена са отметнати, но не и това на Сара Ортега. Оставих куфара си на тротоара и тръгнах обратно към терминала. Въоръженият охранител на изхода ясно ми даде да разбера, че е забранено да влизам обратно, затова останах там и занадничах вътре.

Джиесемът ми не хващаше сигнал, а даже да хващаше, нямах номера на Сара. Според плана трябваше да си разменим номерата по някое време след кацането, в случай че имаме сигнал в Хавана.

Отвътре излязоха няколко познати ми лица от нашата група, обаче нея я нямаше.

Тъкмо си мислех да съобщя за изчезването й на нищо неподозиращия Тад, когато се появиха Алисън и Сара. Теглеха куфарите си и си приказваха. Сара кратко ми кимна и Алисън, която ме позна, каза:

— Вече всички сме тук и можем да се качваме на автобуса.

И забърза натам, но Сара поизостана.

Въпреки че не я познавах, предложих да й нося раницата, както би постъпил всеки джентълмен с красива дама, която му е хванала окото. Тя прие и докато отивахме към рейса, я попитах:

— Какво стана?

— Заведоха ме в една стая и ми претърсиха багажа. Обискираха ме и ми зададоха няколко въпроса.

— Мислиш ли, че е случайно?

— Тук нищо не е случайно. Става въпрос за профила на туриста. И за параноя. Имат проблем с американските туристи от кубински произход.

— Добре… а парите? Картата?

— Никога не бива да се опитваш да криеш нещо. Картата е пъхната в пътеводителя ми и изобщо не й обърнаха внимание. Кубинските песо са в раницата ми сред щатските долари, както и при предишното ми идване. Митничарят ме попита защо внасям песо в страната.

Бях сигурен, че му е отговорила убедително, иначе сега нямаше да вървим заедно.

— Напомних му, че не е незаконно да притежавам песо, а само да ги харча, и му посочих, че съм ги декларирала. Показах му квитанцията за покупката на кубинска валута от една канадска банка и го информирах, че имам намерение да ги дам на различни кубински благотворителни организации — което всъщност се прави от американски фондации за хуманитарна помощ и е напълно законно.

— Явно ти е повярвал.

— Повярва на парите. — И поясни: — Кубинската митница е златна мина за митничарите. Ако те арестуват, и държавата им става ортак. Ако им платиш глоба, направо си я прибират в джоба.

— Мене ме отръскаха десетачка.

— С малко си се разминал. На мен ми струваше двеста.

— Сбъркали сме си професията. — Сеньорита Ортега се оказваше хладнокръвна дама. — Май не тръгва добре още от паспортната проверка.

— Полицаят се държа отвратително, пита ме защо една американка идва повторно в Куба и как съм можела да си позволя да отседна в „Парке Сентрал“. Всъщност намекваше, че съм проститутка, и аз му казах, че ще се оплача от него.

— Сигурно той е предупредил митничарите за тебе.

— Сигурно. — И прибави: — Не мога да ги понасям.

— Аха. — Обикновено моята голяма уста ме вкарваше в беля. Сега трябваше да се тревожа за още една.

Тад и Алисън ни очакваха с нетърпение. Сара си взе раницата и мина пред мене. Тад я отметна, кубинецът натовари куфара й и тя се качи в рейса.

Тад вероятно си мислеше, че пак ще му взема списъка, понеже го притисна към гърдите си.

Последвах Сара в автобуса. Климатикът работеше и вътре беше студено като в Мейн.

Рейсът беше около петдесетместен, тъй че лесно намерих свободна двойна седалка и се настаних до раницата си. Сара седеше зад мене до една от по-възрастните жени.

Тад и Алисън също се качиха, поздравиха всички и Алисън отбеляза:

— Е, не беше чак толкова зле. — Представи ни шофьора ни, Хосе, и ни призова групово да го поздравим: — Buenos dias, Jose!

Груповите екскурзии изискват известна доброволна инфантилност. Спомних си за жълтия ни училищен рейс.

Хосе потегли и се отправихме към Хавана, която според пътеводителя се намирала на двайсет километра от летището, тъй че Тад и Алисън имаха време да ни осведомят за програмата до вечерта. Кубинският ни екскурзовод щял да дойде на приветствената вечеря в хотела ни и да отговори на всичките ни евентуални въпроси за Куба. Първи въпрос: как да стигнем от тук до Париж?

Рейсът беше комфортен, произведен в Китай и подходящ за американци, въпреки че тоалетната временно не работеше и сигурно щеше да си остане така докато от Шанхай не пристигнеше водопроводчик.

Тад и Алисън вече били идвали в Куба, информираха ни те, макар и не заедно. Надявах се да се свалят и да се чупят някъде.

Престанах да ги слушам и се зазяпах през прозореца. Районът на летището изглеждаше запуснат — порутени сгради с ламаринени покриви, — но буйната тропическа растителност почти успяваше да скрие мизерията. На няколко пъти се налагаше шофьорът рязко да завива, за да избягва магарешки каручки, които йейлските възпитаници снимаха през прозорците.

Та ето ни в ада. Има един документален сериал за съдбата на обикновени хора, които са се съгласили да внасят или изнасят наркотици от някоя скапана държава. Залавят ги, естествено, и аз се смеех на глупостта на тези аматьори, дето за няколко долара повече рискуват да ги хвърлят за десет-двайсет години в адски затвор в страна от Третия свят. Как са си го мислили това? Аз за нищо на света не бих направил такова нещо.