Нелсън Демил
Кубинската афера (20)

20.

Автобусът напусна Хавана и отново останах с впечатлението за жизнерадостен някога град, който се задушава под тежестта на разлагащ се труп.

Къщата на Хемингуей, „Финка Виджия“, беше красиво испанско колониално имение на петнайсетина километра от столицата и пътят ни отне половин час.

Имението се оказа добре поддържано, според Алисън — благодарение на рядка проява на партньорство между американската и кубинската държава. Изкуството и културата обединявали хората, заяви тя, и тъкмо затова сме били тук — като посланици на добра воля.

Въпреки че бяхме посланици, не ни пуснаха вътре и също като десетки други туристи трябваше да надничаме през отворените врати и прозорци в стаите, оставени точно както са си били, когато Хемингуей напуснал Куба след революцията.

Антонио ни съобщи, че сеньор Хемингуей подарил „Финка Виджия“ и всичко вътре на кубинския народ. Професор Нейлбъф обаче ни информира, че писателят завещал имението на четвъртата си жена, но когато през 1961-ва се самоубил, кубинските власти принудили вдовицата му да им го припише.

Хрумна ми, че Антонио не лъже трийсет образовани личности — той живееше в изкривено пространство-време и информационна пустиня като всички други тук и нямаше представа каква е истината. Обаче реалността вече пристигаше. Освен ако режимът не успееше да я спре.

Така или иначе, Ърнест си имаше свестен басейн и яхтата му „Пилар“ беше изложена в открит павилион. Хубава яхта, ама не колкото моята — колкото бившата ми яхта де. На кърмата й пишеше „Кий Уест“, където в момента предпочитах да съм.

Жената на Невил, Синди, настоя авторът на бестселъри да позира за снимка. Той се подчини, но не се усмихваше. Може да си мислеше, че хората никога няма да се снимат пред неговата къща, където и да се намираше тя. Е, можеше и да се снимат, ако си пръснеше мозъка като Хемингуей. Само казвам.

Тръгнахме си от „Финка Виджия“ и Антонио ни заведе до редица сергии за сувенири, откъдето Сара ми купи тениска с Хемингуей, произведена в Китай.

Натоварихме се на нашето климатизирано китайско летящо килимче и отидохме да обядваме в един ресторант на открито. Обядът се състоеше от черен фасул, ориз, пържени банани и нещо, което приличаше на пиле, заклано от Джак Изкормвача.

После в екологичното стопанство. Един приятен възрастен господин ни обясни на испански за прогреса, който осъществявали в екологичното земеделие. Антонио превеждаше и Сара ми каза:

— Всички стопанства в Куба са екологични, защото не могат да си позволят химически торове. — И прибави: — Повечето от тези храни направо отиват за онези комемиердас, лайнарите от комунистическата партия.

Антонио я чу и я стрелна с кофти поглед.

След като два часа обикаляхме на палещото слънце и разглеждахме фасул, буболечки и растения, за които не бях и чувал, се помъкнахме обратно към автобуса.

Усетила, че май не съм се изкефил цял следобед да ми смърди на тор, Сара ме успокои:

— Утре сутрин имаме пешеходна обиколка на Стария град. Ще видим къщата и банката на дядо.

— С нетърпение го очаквам.

— А аз — със смесени чувства.

— Някой ден може да купиш къщата.

— Някой ден може да подам съдебен иск за онова, което е било откраднато.

— Не се надявай особено. Засега можем да изтеглим малко пари от трезора на дядовата ти банка.

Тя хвана ръката ми и я стисна. „Само гледай да не ми счупиш ръката. Ще ми трябва, за да мъкна корабни сандъци“.

 

 

Когато рейсът наближи „Парке Сентрал“, Тад ни напомни, че в пет и половина щял да изнесе лекция за историята на кубинската музика, и ни помоли да не закъсняваме.

Алисън пък напомни на всички, че автобусът тръгва за хотел „Ривиера“ веднага след лекцията на Тад, и ни помоли да сме облечени за вечеря. На покрива имало плувен басейн, ако сме имали такава склонност.

Слязохме и аз поканих Сара да поплуваме или да пием по една студена бира в бара.

— Искам да подремна и да взема душ.

— Аз поканен ли съм?

— Ще се видим на лекцията.

Тъй че се отправих към бара сам. Не забелязах никого от нашата група, но още щом седнах и си поръчах „Буканеро“, до мен изникна Антонио и попита:

— Хареса ли ви днес?

— Хареса ми къщата на Хемингуей.

— Да. Повечето американци я харесват. — После се поинтересува: — А на вашата спътничка хареса ли й?

— Тя всъщност не ми е спътничка.

— Ясно… Тя ще дойде ли тук при вас?

— Не. Отиде на нудисткия басейн.

Антонио не каза нищо и се настани до мене. Носеше си бутилка вода, която беше отмъкнал от рейса, и запали цигара.

— Би трябвало да ви попитам дали имате нещо против, ако пуша.

— Това си е вашата страна.

— Така е.

Явно беше зарязал екскурзоводското си поведение и не се правеше на палячо, макар да нямах представа защо търси моята компания в отсъствието на Сара.

— Четете ли Хемингуей?

— Чел съм го. А вие?

— Да, на испански и английски. В Куба има… как го казвате… култ към Хемингуей.

— Сериозно?

— Да. Утре ще посетим хотел „Амбос Мундос“, където е живял и писал преди да купи „Финка Виджия“. Сега стаята му е музей.

Донесоха бирата ми и Антонио продължи безплатната си лекция.

— Ние наричаме някои от романите му „кубински“. Много негови книги са на социалистическа тематика.

— Не съм забелязал.

— Но е вярно. Книгите му изобразяват хора, които се държат… по начин, който е за човечеството… не за индивида.

— Повечето му герои са егоисти и егоцентрици като мен. Затова ми харесват.

Антонио не се отказваше.

— Фидел казва: „Всички творби на Хемингуей са защита на човешките права“. И прибави без никаква ирония: — Това е социалистическо убеждение.

Няма смисъл да спориш с промити мозъци и Антонио смущаваше спокойното ми пиене на бира, затова му казах:

— Е, мерси за компанията. Ще се видим на вечеря.

Той обаче не си тръгна.

— Фидел също казва, че получил вдъхновение за своята партизанска тактика в Сиера Маестра от „За кого бие камбаната“. Те са се срещали веднъж — Фидел и Хемингуей. На риболовния турнир, носещ името на Хемингуей. Фидел трябвало да връчи купата на победителя. Обаче самият той уловил най-големия марлин и спечелил наградата.

— Чий кантар са използвали?

— Какво намеквате?

Не исках да ме арестуват още на втория ден, затова не отговорих.

Антонио замислено отпи глътка вода, после привлече вниманието ми с думите:

— Разбрах от Тад, че сте риболовец.

— Така е. — „А защо ме обсъждаш с Тад?“

— Значи сте наясно със страстта в този спорт.

— Да.

— Знаете ли, че има нов турнир? „Пескандо Пор ла Пас“. Флотилията пристига в Хавана от Кий Уест утре. Вие живеете в Кий Уест, нали?

— Да.

— Този турнир не ви ли интересува?

— Не.

— Чели ли сте „Острови на течението“?

— А вие?

— Да, разбира се. Много добра книга. В нея се разказва за Кайо Гилермо — където ще се проведе турнирът, след като напуснат Хавана.

Отпих от бирата си.

— В романа има един пророчески откъс… въпреки че е писан преди революцията. — Антонио цитира по памет: — „Кубинците се мамят един друг. Продават се един друг. Значи си получават заслуженото. По дяволите техните революции!“^[1] Ще се видим на вечеря — завърши Антонио и си тръгна.

Какво беше всичко това, по дяволите?