Нелсън Демил
Кубинската афера (24)

24.

„Ако попаднеш в ръцете на талибаните, ще ти се иска да си мъртъв“.

Кастрират те, после ти отрязват лицето с бръснач. И ти държат главата пред огледало, за да видиш собствения си безлик червен череп. И не можеш да си затвориш очите, понеже нямаш клепачи. И после те карат да гледаш как кучетата изяждат лицето и топките ти. Накрая те потупват по гърба и те пускат да си вървиш.

И затова си пръскаш мозъка преди да са те заловили.

Беше по време на първия ми мандат, преди да ме произведат капитан. Командвах мотопехотния си взвод от четирийсетина мъже, дислоциран в предна оперативна база „Рамрод“ в Майванд — лунен пейзаж от прах, пръст и скали под палещо слънце.

Водещата машина, БМП „Брадли“, се натъкна на самоделно взривно устройство. Настана истински ад — откриха огън по нас с ерпегета и автомати иззад купчините камъни от двете страни на пътя. Бързо напуснахме машините и се отдалечихме от тях. Улучиха ме в бронираната жилетка, но продължих да тичам. После залегнахме и отговорихме на стрелбата.

Нямаше къде да се прикрием и ми трябваха само десет секунди, за да осъзная, че сме попаднали на добре планирана засада, организирана от голяма вражеска сила, и има реална вероятност да ни избият до крак. „Първо застрелваш ранените, после себе си“.

Половината от осемте ни бронирани машини и хъмвита горяха. Една експлодира и топлинната вълна облиза гърба ми.

В курса по тактика те учат, че единственият начин да се спасиш от засада бил да атакуваш нападателите фронтално. Това са алабализми.

Взех радиостанцията и наредих на взвода да се придвижи на север по пътя и да фланкира позициите на противника.

Талибаните са корави мъже и понякога са безстрашни, обаче рядко са интелигентни и никога не са особено точни стрелци. Стрелят с калашниците си на автоматична като хлапета с детски автоматчета. Попаденията им са случайни, ама попаденията са си попадения и неколцина от хората ми бяха ранени, но леко, докладва санитарят.

Пустинният вятър духаше от юг и ние стреляхме и напредвахме на север под прикритието на черен дизелов пушек и димни гранати, докато се отдалечихме на стотина метра от зоната на засадата. После започнахме да фланкираме вражеските позиции, като се придвижвахме от една купчина камъни на друга. Успяхме да ги заобиколим преди да се усетят, че предимството вече е на наша страна.

Екипажите на невредимите бойни машини „Брадли“ отново бяха заели местата си и ни осигуряваха огнева поддръжка със своите 7,62-милиметрови картечници и 25-милиметрови скорострелни оръдия.

Талибаните почнаха да се оттеглят, като притичваха между купчините камъни. Виждах, че числено ни превъзхождат, обаче заповядах на взвода да ги преследва, макар да знаех, че провалилата се засада спокойно може да се превърне във вторична, тоест в капан. Това е игра. Без правила, но с много стратегия. Нападението е най-добрата защита, затова напредвахме в пустинната долина сред все по-нагъсто разположените камари камъни, срутили се от околните склонове.

Сержантът на взвода настойчиво ме посъветва да прекратим преследването и да изчакаме хеликоптерите да изравнят силите ни. Обаче аз кипях от адреналин и ярост и поведох атаката сред камънаците, без да подозирам за очакващата ни нова засада.

Талибаните бяха заели позиции в подножието на планинските склонове над нас, както и в две успоредни дерета — и ние се нанизахме в този подковообразен капан.

Прегрупирахме се за плътна кръгова отбрана и отговорихме на огъня, докато брадлитата продължаваха обстрела от пътя на четиристотин метра от нас.

Противникът разполагаше с човешка сила, докато ние имахме огнево превъзходство, тъй че изпаднахме в патово положение, докато една група талибани не изскочи от обраслото с храсталаци дере и не затвори обръча около нас. Бяхме обкръжени и боеприпасите ни започваха да свършват.

— С вас животът е интересен, лейтенант — каза ми сержантът, чернокож, казваше се Джонсън.

— Още нищо не си видял.

Най-близкото дере се намираше на стотина метра западно от нас и талибаните се бяха наредили един до друг в сухото речно корито и пускаха откоси с калашниците си. Повечето куршуми рикошираха от нападалите камънаци около нас.

Макар да бяхме в капан, позицията ни беше сравнително безопасна и можехме да изчакаме хеликоптерите, обаче в такива ситуации талибаните понякога се придвижват към тебе, за да не позволят на вертолетите да стрелят без опасност да улучат своите.

Та когато яйцето опре до задника, взимаш неочаквани решения. Свързах се по радиостанцията с брадлитата и им наредих в продължение на три минути да обстрелват само дерето на запад, после да продължат да свалят всяка възможна мишена.

Събрах двете отделения, които бяха с мене, изчаках обстрелът на дерето да приключи и атакувах в мига, в който брадлитата прекратиха стрелбата.

За около минута стигнахме до сухото речно корито и го заварихме празно, освен петима-шестима убити или ранени талибани, проснати върху спечената кал.

Те често залагат взривни устройства в убитите си хора, а ранените са готови да взривят ръчна граната или да открият огън в момента, в който ги доближиш. Затова със сержант Джонсън извадихме глоковете си и свършихме мръсната работа, докато останалите бойци заемаха отбранителни позиции.

Последният ранен Талибан се взираше в мен. Краката му бяха разкъсани, най-вероятно от 25-милиметров снаряд. Нито веднъж не погледна към пистолета ми — просто продължаваше втренчено да ме гледа в очите. Поколебах се, може би защото нямаше да е зле да вземем пленник, когото да разпитаме. Раненият вдигна ръце и ги сключи за молитва. В далечината чух рева на приближаващите се хеликоптери.

Отпуснах оръжието си и се приближих към Талибана, който изведнъж протегна ръка и ме сграбчи за глезена. Нямах представа дали е знак на благодарност, или агресивен жест, затова го прострелях в лицето. И досега не знам какво се е опитвал да ми каже.

 

 

Събуди ме търкане на крак в моя и някой каза:

— Добро утро.

Усетих, че лицето ми е потно. Навън още не се беше съмнало.

— Добре ли спа? — попита Сара.

— Не. Искаш ли кафе?

Тя се прозя.

— Хайде да се приберем в нашия хотел.

— Добре.

Но и двамата продължихме да лежим. След малко Сара наруши мълчанието:

— Обещах на Карлос да не се обвързвам емоционално с теб… и да не правим секс. А снощи го направихме три пъти.

— Три ли?

— И пак ще го направиш, нали?

Много смешно.

Качих се отгоре й и отново се любихме.

После, докато лежахме по гръб един до друг, тя ме хвана за ръката.

— Трябва да ти се изповядам за нещо.

— Малко по-нататък по улицата има черква.

— Изслушай ме. Аз все пак имам… нещо като гадже… но…

Това не ме изненада напълно.

— Сама ще си решиш този проблем.

— Сърдиш ли ми се?

— Имам по-неотложни грижи.

— Май ми се сърдиш.

— Не ти се сърдя.

— Ревнуваш ли?

— Не. Смяташ ли, че той ще ревнува?

— Той е кубинец. Те са ревнивци.

— Обясни му, че просто е било част от работата.

— Ще му обясня, че… между нас с него всичко е приключило.

— Ти си решаваш.

— Няма ли поне да ме окуражиш?

— Какво искаш да ти кажа?

Сара не отговори, затова я уверих:

— Харесвам те много.

— И аз те харесвам много. — Тя стисна ръката ми.

Е, никой не произнасяше ония две думички, първата от които почва с „о“. Ама витаеха във въздуха. А още от армията знаех, че прибързаните военновременни връзки водят до нещо, което прилича на любов. Половината от познатите ми мъже и жени, които се завръщаха в поделението от отпуска преди прехвърлянето в Афганистан, бяха сключили брак — или се бяха сгодили като мене. После, когато се прибереш у дома, осъзнаваш действителността.

— Искаш да ми признаеш нещо, нали? — попита Сара.

— Свободен съм, както вече ти казах.

— Но имаш жени.

— От известно време не.

— Защо досега не си се женил?

Седнах на леглото и погледнах часовника на нощното шкафче — 5:34.

— Мак?

— Животът ми беше сложен.

— Сгодявал ли си се?

— Веднъж. А ти?

Тя също се надигна.

— Така и не срещнах голямата любов.

Не отговорих.

— Да сменим темата ли искаш?

— Да.

Сара светна лампата.

— За какво ще си говорим?

За кафе. Обаче всъщност ме глождеше една мисъл.

— Докато сме откровени един с друг, искам да ми кажеш дали в това пътуване до Куба има нещо повече от онова, което ми е известно.

— Тоест?

— Нещо повече от парите.

Тя се поколеба за миг, после кимна.

— Има. — И прибави: — Много си умен.

— Добре. И?

— И ще ти го кажа, когато е нужно.

— Искам да го науча сега.

— Колкото по-малко знаеш сега, толкова по-добре.

— Не, колкото повече знам…

— Ако не знаеш нещо, не можеш да го издадеш под изтезания.

Това ми дойде малко разтърсващо в пет и половина сутринта. Още малко и щях да съжаля за предишната тема.

— Добре, но…

— Ето какво ще ти кажа — ще се зарадваш много на другата причина за идването ни. Нищо повече няма да ти разкрия.

— Добре… закуска в леглото?

— Трябва да се приберем в нашия хотел. — Сара стана, отиде при минибара, отвори чантата си и извади пачка песо.

— Няма нужда — спрях я аз. — Включено е в цената.

Тя се усмихна, извади един лист и ми го подаде.

— Направих копие на картата в бизнес офиса на хотела. — Погледна ме. — Ако с мен се случи нещо, тя ще те отведе до пещерата.

Включих нощната си лампа и погледнах листа, който приличаше на детска представа за пиратска карта на съкровища. Но указанията, написани отдолу на английски, изглеждаха ясни, ако тръгнеш от точното място. Картата носеше заглавието „Страхотен преход в планината Камагуей“.

— Както ти казах, малко я промених и по-късно ще ти обясня всичко.

— Добре.

— Освен това нашият човек в Хавана ще ни даде подробна пътна карта на Камагуей. Предполагам, че като бивш офицер от пехотата можеш да работиш с карти.

— За това ми плащаха.

— Добре. Имам ти доверие, Мак. Знам, че ще постъпиш както трябва, дори и без мен.

Погледнах я — стоеше гола под светлината на нощната лампа.

— Ще дам всичко от себе си.

Станах, отидох до прозореца и се загледах в огрения от звездите Флоридски пролив. Сара се приближи зад мен, прегърна ме през гърдите и опря брадичката си на рамото ми.

— Както видях зелената светлина, така виждам и нашата яхта да плава по вълните. Джак и Фелипе са в рубката, а ние с теб седим на носа и се взираме в хоризонта, докато накрая се появява Кий Уест. Слънцето изгрява. Виждаш ли го и ти?

И го виждах, и не го виждах. Обаче отговорих:

— Да, виждам го.

— Нашето идване тук е благословено от Бог. Ти си благословен от Бог. Както си се завърнал два пъти от Афганистан, така и сега ще се завърнеш от Куба.

Освен ако на Бог не му писнеше да ме измъква от разни завързани ситуации.

 

 

Сара вчеса мократа си коса и си сложи съвсем малко гланц за устни. Нямаше нужда от много тъкмене. Облякохме се, излязохме от стаята и слязохме долу с асансьора. Оставих ключа на рецепцията и същият рецепционист от снощи измери с поглед Сара, после ме попита:

— Хареса ли ви престоят при нас, сеньор?

Трябваше ли да се удрям по гърдите? Или да надам тарзански вик?

— Да.

— Закуската се сервира на верандата.

— Благодаря, ял съм.

Напуснахме хотела. Слънцето беше изгряло и вече беше задушно. Предложих да отидем пеш до нашия хотел — или да се мятаме от дърво на дърво, — но Сара възрази, че до „Парке Сентрал“ било близо два километра и затова трябвало да вземем такси и да стигнем там преди групата ни да се събере за закуска.

— Ама аз искам всички да ни видят как се домъкваме в хотела заедно!

— Знам, че искаш. — Тя се обърна към портиера. — Такси, por favor.

Единственото налично транспортно средство беше „Коко“ — открита триколка, която приличаше на ония в Кабул. Настанихме се отзад и потеглихме по тихите улици на Хавана.

— Романтично е — усмихна се Сара.

През дупките в ръждивия под се виждаше асфалтът.

Беше събота сутрин и нямаше много трафик, но пък щъкаха доста пешеходци и градът изглеждаше призрачно. Беше си пълна отврат, обаче все пак почваше да ми харесва.

Сара ме хвана под ръка.

— Извинявай, че те метнах за гаджето си. Но никога повече няма да те лъжа.

— Недей да лъжеш и него.

— Ще се опитам да му се обадя по телефона от хотела.

— Може да изчака, докато се прибереш в Маями.

— Искам да му го кажа сега… в случай че не се върна.

— В такъв случай няма да има значение.

— Да… но… така е редно. Даже да изневеряваш, не бива да лъжеш.

Сериозно? Мислех, че изневярата и лъжата вървят ръка за ръка. Но пък католиците може би трябва да се изповядват.

— Хайде да решим утре.

Стигнахме до „Парке Сентрал“ и влязохме заедно. Тъкмо отваряха салона за закуска, но още нямаше никой от нашата група.

— Кафе?

— Не. Не искам да ме виждат с теб, облечена в същата рокля като вчера.

— На кой му дреме?

— На мен. И ти също трябва да се преоблечеш.

— Искам кафе.

— Ще се видим след малко. — Тя тръгна към асансьорите.

Влязох в салона и се натъкнах на Антонио при кафе-бара.

— Buenos dias — поздрави ме той. — Снощи ви търсих с госпожица Ортега във „Флоридита“.

Сериозно? Защо?

— Послушахме съвета ви и се разходихме по Малекон.

— А, хубаво. Хареса ли ви?

— Да. — Огледах се и избрах маса до един слънчев прозорец. — Ще се видим след малко.

— Да, на пешеходната обиколка. Обаче нямате нужда от спортно сако.

— Всъщност току-що се прибрахме в хотела.

— Да, видях ви да влизате. Надявам се да сте прекарали нощта прекрасно.

— Така е и сега ще изпия една прекрасна чаша кафе.

— Няма да ви задържам.

— Чудесно.

Налях си кафе и седнах на масата до прозореца.

Антонио също се настани и се обади на някого по джиесема си. Ядосах се, че за разлика от мене, той има сигнал. Екскурзоводът затвори и извади някакви листове от сака си. Днешната програма? Или поредният му донос? Тоя тип беше абсолютен задник. Или още по-лошо — чивато.

Обаче тази заран светът ми изглеждаше малко по-различен. Отдавна не се бях чувствал толкова щастлив.

Сърцето ми подсказваше, че със Сара просто трябва да се качим на първия възможен самолет и да заживеем щастливо далече оттук.

Но главата ми подсказваше, че ще съжалявам, ако изпусна трите милиона долара. „Предпочитам да съжалявам за нещата, които съм направил, отколкото за онези, които не съм“. Освен това бях обещал да го направя.

Нещата се усложняваха, както си и знаех.

И какво криеше от мене тя? Нещо, на което съм щял да се зарадвам. Нямах представа какво може да е. Но ако продължахме нататък, щях да разбера.