Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cuban Affair, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2017)
Разпознаване и корекция
bookratt (2019)

Издание:

Автор: Нелсън Демил

Заглавие: Кубинската афера

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Алианс Принт ЕООД

Излязла от печат: 02.10.2017

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-790-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4312

История

  1. — Добавяне

25.

Качих се в стаята си, преоблякох се по дънки и новата тениска с Хемингуей и напъхах две шишета вода в раницата си, наред с швейцарското ножче, бинокъла и новата ми карта на съкровищата. Бях готов за хаванската си разузнавателна мисия.

В осем слязох при останалите от групата във фоайето. Тад правеше поименно преброяване.

Сара изглеждаше страхотно с бели шорти, тениска на „Маями Долфинс“ и бейзболна шапка. През рамо носеше голямата си чанта, в която сигурно бяха песото и картата.

Хванахме се за ръце и йейлската група, доколкото я интересуваше, разбра, че сме се свалили. Антонио също забеляза.

Екскурзоводът ни поведе през улицата към малкия парк, където почна да ни разправя, че центърът на Хавана бил разделен на три района: Хабана Виеха, Стария град, където сме щели да се разходим тази заран, Сентро Хабана, където сме се намирали в момента, и Ведадо, по-новата градска част, където се намирали „Ривиера“ и „Насионал“ и която някога била контролирана от американската мафия и нейните кубински подлоги.

Антонио продължи тирадата си за мафията, която явно му беше фиксидея. Вероятно беше гледал втората част на „Кръстникът“ поне десетина пъти.

Накрая ни съобщи:

— Ще обядваме в един прекрасен частен ресторант, после ще се върнем в Сентро и ще продължим обиколката.

Мислех, че е свършил, обаче той попита:

— Кой е идвал в Хавана и преди?

Мъж и жена на средна възраст, които иначе изглеждаха нормални, вдигнаха ръце.

— А, добре. Значи днес вие можете да свършите моята работа.

Йейлските питомци, които иначе не проявяваха особено чувство за хумор, направиха изключение за кубинския чаровник и се засмяха.

— Още някой? — продължи Антонио и погледна Сара, която не беше вдигнала ръка. — Вие не сте ли били тук миналата година, госпожице Ортега?

— Защо питате?

Екскурзоводът продължи да я гледа, обаче не отговори.

— Е, започваме обиколката. — И тръгна на изток към пристанището.

Когато влязохме в Стария град, улиците и тротоарите се стесниха и групата се проточи в петдесетинаметрова колона. Антонио остана отпред и продължи беседата си, която за щастие не чувах, но Сара обясняваше историческата архитектура на мен и околните йейлчани.

Хабана Виеха, част от която над тристагодишна, ми се стори много живописна, обаче и гореща, душна, клаустрофобична и миризлива. В съботния ден по калдъръмените улици нямаше много трафик, но пък гъмжеше от кубинци, които разменяха оскъдни стоки и храна, а от прозорците висяха старци и зяпаха преминаващия под тях свят. За хора, които нямат нищо, изглеждаха напълно щастливи. А можеше и моят мироглед да се е променил. Така става, когато си се чукал.

Освен това ме поразиха многобройните частично или напълно разрушени сгради. Някои фасади бяха срутени и човек можеше да види какво има вътре. В ронещата се мазилка бяха поникнали растения. Моят хазяин май не беше чак такъв кретен.

Стигнахме до едно площадче и Антонио почна да говори за Катедрал де Сан Кристобал де ла Хабана, която според него била почти на три века и в която някога бил погребан Христофор Колумб. Но след поражението през 1898-ма испанците откраднали Христофор и си го взели в Испания.

— Искаме си го! — извика Антонио. — Това ще е добре за туризма!

Йейлските възпитаници се засмяха като по даден знак и аз казах на Сара:

— Испания и Куба просто трябва да си поделят костите. Може да хвърлят чоп за черепа.

Тя ме стрелна с поглед.

— Да, костите трябва да се върнат у дома… В тях се крият отговорите на много въпроси.

Нямах представа какво иска да каже, но изведнъж ми се стори някак унесена. Извадих едното шише вода от раницата си и я накарах да пие.

Антонио продължаваше да дудне и аз престанах да го слушам. Довечера имах среща с Джак в „Насионал“ и не го бях споменал на Сара, понеже не смятах, че трябва да й давам обяснения за изчезването си. Само че това беше преди да станем любовници. Сега трябваше да й кажа нещо. Така става, когато спиш с някого.

Антонио ни осведоми, че ако искаме, можело да влезем в катедралата. За десет минути.

— Да влезем — каза Сара.

— Да, скъпа.

В мрачната черква имаше доста туристи. Неколцина кубинци бяха коленичили пред бароковия олтар. Сара искаше да се помоли, естествено.

Не се бях молил от Афганистан — а и тогава го правех само когато ни обстрелваха, — но Сара настояваше и аз я последвах до олтарния парапет. Целият днешен ден щеше да е съвсем различен, ако си бях държал оная работа в гащите. От друга страна, ако още не я бях свалил, сега щях да съм на колене и да се моля за това.

Тя коленичи, прекръсти се и почна да се моли наум. От уважение сплетох пръсти и наведох глава. Е, така и така го бях направил, реших да се помоля двамата да си тръгнем оттам живи — и единият от нас да не вземе да забременее.

Сара пак се прекръсти, изправи се, обърна се и ме хвана за ръката. Минахме по страничната пътека покрай мъждукащите свещи. Тя спря и запали една, после продължихме.

Когато излязохме под яркото слънце, Сара каза:

— Помолих се за нашия успех и запалих свещ за душата на дядо.

— Много хубаво.

Антонио ни осведоми, че до обяд сме щели да посетим още три площада в Стария град.

Dios mio![1]

Отправихме се към една пристанищна крепост, старата Кастильо де ла Реал Фуерса, до която се стигаше по едно нанагорнище, и се разходихме по обточената с топове стена, от която се виждаше цялото пристанище. Бяхме сами и Сара ми посочи някаква сграда на около четиристотин метра.

— Това там е терминалът „Сиера Маестра“, а онова там е кеят, на който трябва да пристанат яхтите от риболовната флотилия. Обаче не виждам никакви яхти, а на площада не забелязвам никакво движение, което да прилича на церемония по посрещане.

Нямах нужда от бинокъл, за да се уверя в това.

— Дано не са отменили турнира — прибави тя и излишно ми напомни: — Всичко зависи от „Пескандо Пор ла Пас“.

Всъщност всичко зависеше от низ от събития, върху които нямахме почти или абсолютно никаква власт.

— Даже яхтите да са отплавали от Кий Уест призори и да са поддържали скорост двайсет възела, ще пристигнат в Хавана най-рано в единайсет — успокоих я и си погледнах часовника. — Още е само десет.

— Добре… Карлос каза, ако не го видим по новините, лично да се уверим в пристигането им. И също обеща да се опита да ми прати съобщение по телефона или по факса в хотела, ако забавят или отменят турнира.

На мене изобщо не ми беше казал такова нещо, обаче явно не ми беше казал доста неща, както установявах от Сара. Във всеки случай настъпваше моментът и аз да споделя нещо с нея.

— Всъщност довечера имам среща с Джак.

Тя ме погледна.

— Карлос не искаше…

— Карлос не е искал и да спиш с мене. Не ни интересува какво иска Карлос.

— Ти се съгласи да изпълняваш заповедите, капитане. Няма да ти позволя да изложиш операцията на риск.

Изведнъж си спомних щабния бункер. Всеки, който издаваше заповеди от тила, си въобразяваше, че знае какво се случва на фронта. Е, ако не си до мене, когато стане напечено, не знаеш какво се случва.

— Съгласих се да свърша работата. По моя си начин.

— Няма причина да се срещаш с него.

— Има много причини.

— Какви?

— Да се уверя, че са пристигнали, както току-що каза самата ти.

— Ако Карлос не ми прати съобщение, можем да проверим, като дойдем по-късно на кея.

— Трябва да обменим информация с Джак. И да пием по бира. — Прибавих: — Може никога повече да не се видим.

Сара се замисли.

— Къде ви е срещата?

— На отдавна уговорено място. Безопасно е.

— В колко часа?

— В шест.

— Ще дойда с теб.

— Няма.

Тя ме стрелна с поглед и аз й отвърнах със също толкова твърд.

— Добре… — накрая въздъхна Сара. — Прави каквото знаеш. Но гледай да не те проследят. Него също. Не бива да те свържат с…

— Минал съм го тоя урок.

Тя май нещо се вкисна. Добре че се бяхме изчукали снощи.

Всъщност тя явно си мислеше същото като мене, понеже отбеляза:

— Така става, когато спиш с някой мъж. После ти се качва на главата.

— Не и ако иска бис.

— Трябваше да изчакам до неделя.

— В неделя съм свободен.

— Трябваше да послушам Карлос.

— Трябва да слушаш сърцето си. А не адвоката си.

— А вие кой орган слушате, сеньор?

— Сърцето си. — И оная си работа, естествено.

Сара ме погледна.

— Вярвам ти.

Целунахме се и се помирихме. Сексът променя правилата и динамиката. Придобиваш и в същото време губиш известна власт. Такъв е животът.

Огледах хоризонта с бинокъла, обаче не видях яхти да се приближават към пристанището.

Глождеха ме някои неща, затова я попитах:

— Доколко познаваш Фелипе?

— Срещали сме се. Карлос и Едуардо го познават.

— Може ли да смятаме, че Карлос или Едуардо са го проверили?

— Фелипе всъщност е внук на Едуардо. Непряк — И прибави: — Опитваме се да ограничим кръга до семейството си. Като мафията. Ако нямаш доверие на семейството си, нямаш доверие на никого.

Понеже не познаваше моето семейство. Ама можеше и да се запознаят. Щеше да е интересно.

— Нямаше да се безпокоя толкова за Фелипе, ако някой ми беше казал кой е.

Сара помълча, после каза:

— Рядко привличаме… външни хора в нашите работи. И когато го правим, не им казваме повече, отколкото се налага, за… каквото и да е.

Казват, че ние шотландците не допускаме външни хора в клановете си, и семейство Маккормик от клана Камбъл понякога проявява такава склонност. Обаче подозирам, че в сравнение с кубинците шотландците направо изглеждат отворени.

Не отговорих, обаче разбирах. Тъй де, нали съм гледал всички серии на „Кръстникът“.

Сара ме хвана за ръката.

— Сега с теб имаме особена връзка. — Усмихна се. — Ти всъщност вече си от семейството. Ще видиш, когато се приберем в Маями и направим голямо парти, за да го отпразнуваме.

Представих си как купонясвам в Маями по гуаябера и килт в цветовете на клана ми. Тая операция приличаше на глава лук, чиито люспи трябва да се обелят една по една. А бе няма ли по-лесен начин да се изчукаш и да спечелиш три милиона долара?!

Бележки

[1] Боже мой! (исп.). — Б.пр.