Нелсън Демил
Кубинската афера (37)

37.

Станахме преди разсъмване, облякохме се и тихомълком се измъкнахме от четиризвездната „каса“ на сеньора Камила.

Според Сара оттам не било далече до Площада на революцията и тръгнахме пеш да търсим такси. По тъмната улица нямаше много коли и пешеходци, обаче една патрулка на Полисия насионал револусионария намали и шофьорът ни измери с поглед. Добре че не носех глока.

Излязохме на площада и видях сградата с осветения от прожектори метален силует на Че Гевара. „Hasta la Victoria Siempre.“

— Това там е Министерството на вътрешните работи — министерството на изтезанията и репресиите — каза Сара. — Ще го съборим, когато падне режимът. Проектирала съм красива сграда за това място.

— Добре. Сегашната е грозна.

— Отвътре е още по-грозна. А ако някога я видиш отвътре, никога повече няма да я видиш отвън.

Не се и съмнявах. Имах чувството, че е минала цяла вечност от първия ми ден в Хавана, когато се бяхме снимали на този площад със Сара Ортега. Ако тогава знаех каквото знаех сега… кой знае?…

Сара забеляза един черен „Кадилак“, най-вероятно модел 1957-ма, и тръгнахме към него.

— Какво ще правим с предложението на Антонио? — попитах.

— В сейфа на хотела имам хиляда и петстотин долара, които ще му дам тази сутрин. Ще се уговорим да му дам триста хиляди песо довечера, когато ме увери… в моята стая… че ще можем да се качим на кораба за Барбадос. — И добави: — Просто трябва да издържим днес.

Антонио сигурно беше адски доволен от себе си. Хем щеше да се чука, хем щяха да му платят.

Шофьорът на кадилака спеше. Събудихме го и той ни закара до „Парке Сентрал“.

 

 

Още не сервираха закуска, обаче успях да отмъкна две чаши кафе и ги занесохме в моята стая.

Нямаше признаци някой да е влизал или да я е претърсвал и пътеводителят и картата на съкровищата си бяха в раницата ми.

Сара включи Теле Ребелде и заяви:

— Имам силното предчувствие, че днес ще се срещнем с нашия човек.

— Ами, или днес, или никога.

— А ако не стане… имаме картата. Нищо повече не ни трябва.

А бе, нямаше да е зле да ни закарат до Камагуей. Ама защо да го споменавам?

Тя си допи кафето, стана и каза:

— Ще се видим в салона за закуска.

— Дръж се любезно с Антонио.

— Той не очаква да се държа любезно. Очаква да си ме бива.

Тя излезе и аз се съблякох и отидох под душа, от който днес течеше топла вода. Божи знак.

 

 

Седях в салона за закуска, пиех кафе и чаках Сара. Антонио го нямаше, обаче Тад беше там. Стана от масата си и дойде при мен.

— Как си?

— Ще ми се тоалетната на рейса да работеше.

— Можем да се отбием в някоя аптека и да ти вземем нещо.

— Само оризова каша може да ме оправи. Все пак благодаря.

— Сара ще дойде ли с нас?

— Да.

Тад седна, без да го каня.

— Може ли да съм откровен с теб?

— Естествено.

— Вие със Сара пропуснахте голяма част от тази екскурзия.

„Още нищо не си видял“.

— Накрая трябва да пратя отчет в Службата за контрол на чуждестранните активи и ако вашите отсъствия продължат, може йейлската учебна група — включително вие двамата — да си има проблеми.

— Съжалявам, Тад. Определено не искам да си имам никакви проблеми със Службата за контрол на чуждестранните активи. Но ти разбираш, че ние май се… свалихме и тя… ние де, имаме нужда от известно време сами.

— Разбирам, но…

— Как върви с Алисън?

— Но вие сте приели условията…

— Обещавам, че няма да се налага да се безпокоиш за нас през останалата част от екскурзията.

— Добре. Благодаря. — Той се поколеба. — Антонио ни разпитва с Алисън за вас.

— Сериозно?

— Има ли… някакъв проблем, за който трябва да съм информиран?

— Много мило, че питаш.

— Е?…

Е, това можеше да е възможност да прикрием следите си. И задниците си.

— Това е Куба, Тад. И Сара Ортега е противничка на Кастро, а Антонио е чивато. Знаеш ли какво е това?

— Да.

— Тогава другия път, когато почне да те разпитва за нас, му кажи да върви на майната си.

— Ъъъ…

Наведох се към него.

— Ако със Сара случайно не се появим някоя сутрин, моля те, направи ни услуга и се обади в посолството.

Тад сякаш изгуби дар слово. И попребледня. Накрая успя да произнесе:

— Може би трябва да напуснете страната.

— Обмисляме го.

— Добре… мога ли да ви помогна?

Тад наистина беше добро момче. И знаех, че ще се обади в посолството, когато утре заран двамата със Сара не се появим. А от посолството щяха да се обадят в Министерството на вътрешните работи, откъдето щяха да отрекат, че са ни задържали — което можеше да е вярно, но можеше и да не е. Така или иначе, май се бях подсигурил максимално, давайки му две правдоподобни причини за нашето изчезване — пленници на любовта или на държавата.

— Днес може би трябва да отидете в посолството — посъветва ме Тад.

Това нямаше да е възможно, ако Антонио не лъжеше, че сме в черния списък, а и във всеки случай посолството беше само отчаяна възможност. Следващата ни спирка щеше да е Камагуей.

— Може просто да изпадам в параноя — отвърнах аз.

— Ами… това е Куба…

— Да. Моля те, не споменавай на никого за това. Тримата с тебе и Сара може да го обсъдим утре.

— Добре.

— Дано нашите проблеми не доведат до експулсирането на цялата група.

На лицето му се изписа измъчено изражение.

— Отивам да си взема оризова каша. Ти искаш ли?

Тад ме погледна.

— Не… — И се изправи. — Съжалявам за всичко това.

— Не е по твоя вина. Между другото, Лопе също е чивато и знае английски.

Тад пребледня още повече, кимна и се върна на масата си при Алисън. Наистина не разбирах защо още не я е забол. Сигурно поради липса на самоувереност.

Сара влезе в салона. Изглеждаше освежена и красива с тесните си бели дънки, синя тениска с яка и бейзболна шапка — същите дрехи, с които беше дошла на яхтата ми преди милион години. Спомних си, че тогава си бях помислил колко страхотно ще е да правя секс с нея.

Тя седна.

— Умирам от глад.

— Хайде да си вземем оризова каша.

— Какво?!

— Тад пита как сме.

— Ааа.

Предадох й разговора си с него и заключих:

— Тад вече знае, че заради лошото ти отношение към режима двамата с теб може да сме нарочени от полицията.

— Не съм сигурна, че е трябвало да му го казваш.

— След като утре заран не се появим на проверката, той ще се свърже с посолството и ще им го съобщи.

— Предпочитам първоначалния план — да му оставим съобщение, че сме заминали на плаж и ще се върнем навреме за обратния полет.

— Това е план А. План Б предвижда възможността да сме отишли на гости на Министерството на вътрешните работи.

Тя помълча, после отбеляза:

— Или си много умен, или… сам си се надхитрил.

— Знам кое е от двете.

— Трябва да се съветваш с мен, преди да променяш плана.

— Тактиката и стратегията трябва да се променят бързо с оглед обстановката на бойното поле. Нали затова ме наехте.

Сара кимна.

— Остави ли плик за Антонио?

— Да. Това бяха последните ми долари.

— Знам къде има още.

Тя се изправи.

— Ще закусваш ли?

— Донеси ми само оризова каша. И вземи и за теб.

Сара отиде при бюфета.

Отпих от кафето. В цивилния свят казваме, че животът е низ от избори. В армията използваме думата „решения“, която като че ли има повече тежест и повече последици от „избори“. Правилните избори накрая ти осигуряват здраве, богатство и щастие. За грешните решения моментално те наказват.

Е, ако щях да умирам тук, нямаше да е понеже ме е изненадал някой задник с РПГ, а защото бях взел няколко грешни решения, първото от които беше да оставя Сара Ортега да прави грешни избори.

И все пак… Сара притежаваше онова качество, което е задължително за успеха в живота и боя — самоувереност. Както и вяра, че Бог и справедливостта са на нейна страна. Тогава как можех да сбъркам, следвайки я чак до края на дъгата, където шейсет милиона долара лежаха в една пещера и ни очакваха? Екипната работа е гаранция за успех.