Нелсън Демил
Кубинската афера (53)

53.

Пътувахме по неосветеното крайбрежно шосе. Небето изглеждаше все по-зловещо и пред лунния диск се носеха черни разпокъсани облаци.

— Ето я табелата — каза Сара и посочи.

Намалих и фаровете ми осветиха избеляла дъсчена табела: „Екскурзии из блатата“. Завих наляво по черен път, от двете страни на който надвисваше гъста тропическа растителност. Пътят беше неравен и корабните сандъци отзад заподскачаха, затова натиснах спирачките още повече и превключих на първа. Проходът в триметровите храсталаци продължаваше право напред и аз оставих да светят само габаритите.

Фелипе ни беше казал, че разстоянието до плаващия кей е около половин километър, и след пет минути усетих мирис на блато, а след още малко видях водната повърхност и огромните мангрови дървета, издигащи се от тъмното мочурище.

Продължих още по-бавно и спрях до брега. Наоколо имаше голо пространство — обръщало и паркинг. На кея нямаше плавателни съдове и не се мяркаше жива душа. Изключих фаровете и вперихме очи в мрака.

— Дай на заден до кея — каза Сара.

— Добре.

Обърнах буика, плътно се приближих на заден до плаващия кей и угасих мотора.

— Дай да проверим положението.

Слязохме от колата и се заоглеждахме.

Пресекливата лунна светлина се отразяваше в лъскавата черна вода и когато очите ми се приспособиха, видях, че голото пространство е заобиколено с висока стена от растителност. Оголените корени на мангровите дървета осигуряваха известна опора и не позволяваха буикът да потъне в подгизналата почва.

Качих се на плаващия кей, който всъщност представляваше сал от дървени трупи, стегнати с въжета, широк около метър и половина и дълъг три метра. Платформата беше завързана за два кола на брега. Нямаше да издържи комбито, обаче изглеждаше достатъчно стабилна и яка, за да натоварим сандъците на яхтата. Не можех да не си представя, че вместо комби пристигаме с бус, в който караме дванайсет корабни сандъка. Щеше да се получи. Стига да бяхме отишли в Камагуей. И после да бяхме стигнали до тук. А бе, нищо не се знаеше.

— Добре. Ще свърши работа.

Сара се взираше в мангровото блато.

— Яхтата ще успее ли да влезе до кея?

Надявах се Фелипе вече да си е отговорил на този въпрос.

Вгледах се в мрачното тресавище. Мангровите дървета стигаха досами брега и сред тях беше изсечен тунел, явно за лодките, които плаваха из блатото. Не можех да преценя в тази тъмница, но ми се струваше, че с близо петметровия си бимс „Мейн“ ще може бавно и внимателно да влезе на заден през прохода до кея. Проблемът не беше широчината на тунела, а дълбочината на дъното — предполагах, че не го почистват, понеже лодките в такива блата обикновено са плоскодънни. „Мейн“ обаче имаше кил на около метър и половина под ватерлинията. И даже при прилив дълбочината тук да ставаше над два метра, по дъното имаше дънери на мангрови дървета, както и корени, които можеха да се заклещят във витлото. Добре поне че горивото и товарът нямаше много да натежат. С хиляда и осемстотин килограма пари килът можеше да опре в дъното. Всяко зло за добро. И ако все пак заседнехме, можех да намаля тежестта на товара, като изхвърля Фелипе зад борда. Всяко зло…

— Мак?

— Ъъъ… изпълнимо е. — Което не означаваше, че е сигурно. Прибавих: — Ако „Мейн“ не може да стигне до нас, ние може да доплуваме до него.

— Ами товарът ни?

— Хм… Не виждам защо да не използваме кея като сал и да пресрещнем яхтата на по-дълбоко.

Тя кимна.

Изкушавах се да отбележа, че Фелипе е повече оптимист, отколкото моряк, обаче това можеше да е била единствената му възможност. А и не обичам да критикувам подчинените си, когато проявяват инициатива — даже да постъпват глупаво.

— Ще видим как ще тръгне в десет и половина. — Погледнах си часовника. Беше девет без петнайсет. Щяхме да чакаме дълго. Само че предпочитах да чакаме тук „Мейн“, отколкото в „Мелия“ — полицията.

Проверих конопените въжета, с които беше завързан плаващият кей, и установих, че са дебели около два и половина сантиметра. Лесно щях да ги прережа с швейцарското си ножче.

Сара се качи на кея.

— Ако се наложи да го превърнем в сал, как ще го управляваме в блатото?

Основателен въпрос. Кеят изглеждаше прекалено голям и тежък, за да се хванем за него и да ритаме с крака срещу прилива. Отговорих, че може да изчакаме отлива.

— Не искам да чакам… — заяви тя. — Може да постъпим като салджиите, когато потеглят от блатата.

— А именно?

— Използват прътове, за да стигнат до по-дълбоки води.

Да бе. Хък Фин май беше правил същото.

— Добро решение. — Подозирах, че е по-умна от младото си гадже. Така или иначе, ако Фелипе не грешеше и дълбочината при прилива станеше над два метра, щеше да ни трябва поне триметров прът.

Тъкмо се канех да ида да потърся нещо в гъсталака, когато забелязах, че в края на плаващия кей има два кола — всъщност дълги прътове, издигащи се на около метър и осемдесет над платформата и дебели колкото бейзболна бухалка. Бяха забити в тинята, за да завързват лодките на тях и да не позволяват теченията да люлеят кея. Отидох при единия и Сара също се приближи. Затеглихме го заедно в опит да го измъкнем. Разклатихме го настрани, после пак го задърпахме и накрая колът поддаде.

Извадихме го от водата и го оставихме върху кея. Беше дълъг три метра и половина, сравнително прав, само че подгизнал и се огъваше, което не беше много добре. Но ако се наложеше да го използваме, трябваше да свърши работа.

Прехвърлихме се при другия прът и след десетина минути потене и псуване измъкнахме и него. Екипната работа е гаранция за успех.

— Добре, готови сме да разтоварим сандъците на кея, да прережем въжетата и да пресрещнем „Мейн“ — казах аз, докато бършехме калните си ръце в панталоните. — Обаче ще го направим само ако „Мейн“ не може да стигне до нас.

— Сега ли ще разтоварим сандъците?

— Първо искам да чуя дизеловия двигател на яхтата ми.

Тя сложи ръка на рамото ми и се вгледахме във вдигащата се от блатото нощна мъгла. Крякаха дървесни жаби, нощните птици издаваха странни звуци, жужаха насекоми и нещо изскочи от водата.

— Зловещо е. — Сара потръпна.

Ама не по-зловещо от пълните с паяци пещери, в които бях пълзял да търся Осама бен Ладен. Кой да знае, че оня задник бил в Пфукистан? В пещерите обаче всеки пазеше гърба на другаря си. Тука не бях толкова сигурен.

— Хайде да седнем в колата — предложи Сара.

Май й бях обещал нещо на задната седалка, но след като бяхме дошли, оценявах по нов начин обстановката и смятах, че не бива да си смъкваме гащите.

— Трябва да сме нащрек. Ти иди, аз ще остана на пост.

Тя отиде при комбито, отвори задния прозорец и багажника и смъкна черното платнище, с което бяха покрити сандъците. После го постла върху подгизналата земя между буика и кея и ме покани да си полегна и да поотдъхна.

За тая работа може и да нямаше следващ път, затова се любихме върху платнището — бързо, безшумно и без да си събуваме обувките, — вслушвайки се в звуците на блатото и бръмченето на комарите край задника ми.

— Стой нащрек — каза Сара, докато го правехме, и се засмя.

После седнахме на платнището, облегнахме се на бронята на комбито и си поделихме бутилка вода, която Сара беше взела от „Ранчон Плая“. Замислих се за тленните останки на мъжете, които сега бяха точно зад тила ми. Ако не бях бивш военен, може би щях да имам чувството, че някак си съм проявил неуважение към тях, обаче спокойно можеше и аз да не съм оцелял. А оцелелите не бива да изпитват никакви угризения. Всички го знаят.

— Какво ще правим сега? — попита Сара.

— Ще чакаме. — Погледнах си часовника. 21:46. Оставаха четирийсет и пет безкрайни минути, докато чуех познатия звук на дизеловия двигател. Или още повече, ако Фелипе и Джак бяха решили да не отплават преди прилива. Или никога, ако Фелипе беше зарязал Джак на пристанището и сега плаваше сам към Маями. Със сигурност знаех само, че Джак Колби няма да си тръгне от Куба без мен.

— Кажи ми, че всичко ще е наред — помоли Сара.

— След няколко часа ще сме в открито море и ще държим курс към Кий Уест — уверих я аз.

Тя ме хвана за ръката.

— Звучи чудесно.

Сара Ортега не беше безмозъчна идиотка и знаеше, че планът е извънредно опасен. Мангровото блато можеше да повреди фибростъкления корпус на „Мейн“, само че не колкото скорострелното оръдие.

— Виждаш ли водата?

— Да.

— Тази вода е път, който ще те отведе където пожелаеш.

Тя кимна и помълча около минута, после попита:

— Ами ако не дой… ако не могат да дойдат?

Да де, това беше другият проблем.

— Джак знае — никога не оставяш другар на врага. — Само че не бях толкова сигурен за Фелипе. Тъй де, без шейсетте милиона… А, забравях за Сара. Дано още я обичаше.

Тя пак се умълча за известно време. После каза:

— Мисля си за тази седмица…

— Като се приберем, ще се посмеем хубаво. Даже Антонио беше…

— Какво има?

— Тихо!

Заслушахме се и чух нещо откъм блатото. Звуците се усилваха и двамата доловихме гласове, които се носеха над водата.

— Там има някой — прошепна Сара.

Измъкнах глока от пояса си, проснах се по корем и заех позиция за стрелба с лице към брега, напрягайки очи в мрака. Сара легна до мене.

Гласовете ставаха по-високи — двама мъже разговаряха на испански. Чуваше се плясък на гребла.

Зърнах движение, после изведнъж от мъглата изплува лодка, плоскодънна и с равен нос, която се насочваше към кея.

Мъжете първо забелязаха големия буик, след това видяха и нас, както бяхме легнали на черното платнище. И заломотиха оживено.

Сара се изправи и извика:

— Buenas noches!

След кратко мълчание единият отговори:

— Buenas noches, senora!

Пъхнах пистолета под тениската си и също станах от платнището, обаче не ги поздравих с тоя мой мейнски акцент.

Двамата младежи скочиха във водата и изтеглиха лодката за въжето на мочурливия бряг. После поведоха разговор със Сара, докато продължаваха да я издърпват навътре в сушата.

Тя отиде при тях и като всички рибари по света, те й показаха улова си, май сом. Имаха вид на бедни рибари. Ама пък това беше Куба, където всички работеха на две места.

Мъжете бяха боси, но нахлузиха сандали на калните си крака и докато теглеха лодката към буика, се озъртаха към платнището.

Междувременно продължаваха да си приказват със Сара, като от време на време поглеждаха и към мен.

Единият навлезе в храсталака и се появи от там с малко ремарке. Двамата натовариха фибростъклената си лодка отгоре, завързаха я с въже и затеглиха ремаркето покрай комбито на черния път.

Безброй пъти съм се натъквал на местни по време на нощни патрули и е трябвало да взимам решение какво да правя с тези хора. Почвах от това, че не може да им се има доверие, и стигах до заключението си на тази основа.

Двамата младежи ни махнаха, теглейки ремаркето с лодката — прекалено бързо — по пътя, по който бяхме дошли. Buenas noches.

Погледнах Сара.

— Е?

— Ами… Не знам. Сториха ми се… дружелюбни. — И прибави: — Те са обикновени рибари.

— Не се съмнявам.

— Казах им, че чакаме едни приятели да се върнат от риболов.

— Добре… — Ако можех да почна отначало, тези младежи щяха да зяпат дулото на пистолета ми, докато Сара им връзва ръцете и краката със собственото им въже, и сега удобно щяха да си лежат на задната седалка на буика. Само че никога не можеш да почнеш отначало.

Погледнах си часовника. 22:04. Не ни оставаше нищо друго, освен да чакаме да ни вземат. И да стоим нащрек.

 

 

Стана десет и половина и макар да не бях чул двигателя на „Мейн“, Сара настоя да разтоварим сандъците.

— Ще дойдат — увери ме тя.

Метнахме раниците си на плаващия кей, после двамата вдигнахме тежкия сандък с титулос де пропиедад от багажника, пренесохме го по черното платнище и го оставихме по средата на платформата.

На връщане към колата чух двигател — само че не откъм блатото. Идваше от черния път.

Със Сара се спогледахме и аз измъкнах глока.

Лъчи на фарове пронизаха мрака, ревът се усили, фаровете осветиха буика и нас и колата рязко спря на пет-шест метра разстояние. Някой извика нещо на испански. Не знам испански, ама пък знам какво значи „Гуарда Фронтера“.

— Божичко… — ахна Сара.

Скочих върху задната броня на комбито и се прицелих над покрива на буика в открития джип.

На предната дясна седалка се беше изправил кубинец, насочваше автомат към мене над предното стъкло и ми крещеше.

Стрелях три пъти и гърмежите разцепиха нощната тишина. Леко се завъртях и пуснах още три куршума към мястото на шофьора, после използвах оставащите си три патрона отдясно наляво, в случай че съм пропуснал нещо.

Птиците се бяха смълчали и от джипа не се чуваше нищо освен равномерното буботене на мотора. Бързо заредих втория пълнител в глока.

Правилото изисква да изчакаш петнайсет секунди, за да видиш дали жертвата ти няма внезапно да се съживи, обаче в джипа нищо не помръдваше.

Скочих от бронята и енергично, но предпазливо се приближих към военната машина. Свлеклият се на дясната седалка мъж още беше жив, обаче бях улучил шофьора над дясното око. И двамата бяха младежи. Двайсетинагодишни.

Пресегнах се и изключих фаровете, след това угасих мотора и извадих ключа. Взех автомата от умиращия — АК-47 с пълнител с трийсет патрона. Отзад намерих още един зареден калашник и сумка с четири пълнителя. Метнах единия автомат на рамо и тръгнах обратно към буика с другия АК-47 в ръка.

Е, току-що бях извършил убийство в Република Куба. Вече не можеше да става и дума да се предадем. Всъщност още отначало не можеше.

Сара ме викаше и аз тъкмо понечих да отговоря, че съм добре, когато изведнъж ме обля светлина и чух зад гърба си рев на двигател. Завъртях се и видях, че по черния път пак подскачат фарове.

Хвърлих се върху предния капак на джипката, застанах отгоре на колене и превключих калашника на автоматична стрелба. Втората кола беше на по-малко от десет метра и намаляваше скоростта, приближавайки се към машината на първата група. Чух гласове — звучаха объркано, явно онези не разбираха какво става. Ей сега ще ви обясня. Натиснах спусъка и пуснах дълъг откос зелени трасаци към предното стъкло. Отляво надясно. Джипката се заби в гъсталака, моторът се задави и угасна.

Изправих се върху капака и вперих очи в мрачния път, но не видях други фарове.

Скочих на земята и се втурнах към буика, където Сара вече беше успяла да смъкне сандъка с черепите и го влачеше по платнището към плаващия кей.

— Мак! Добре ли си?

— Нищо ми няма. — Хванах едната дръжка и бързо пренесохме сандъка на платформата. Заредих нов пълнител в калашника, с който бях стрелял, и оставих двата автомата върху сандъците.

Извадих от джоба си швейцарското ножче и прерязах двете въжета, с които кеят беше завързан за брега. През това време Сара вдигна единия прът и оттласна платформата.

Импровизираният сал се плъзна напред, после приливът го върна обратно. Грабнах втория прът и заедно го оттласнахме повторно, след което забихме прътовете в тинестото дъно и продължихме по този начин да се отдалечаваме от брега.

Плаващият кей не плаваше особено бързо и трябваше да работим с всички сили, обаче не постигнахме голям напредък и успяхме да се отдалечим само на пет-шест метра. Малко по-нататък дълбочината рязко се увеличи и се наложи да застанем на колене, за да имаме по-добра опора.

Погледнах към сушата, за да преценя на какво разстояние сме, и зърнах фарове, осветяващи мангровите дървета. Мамка му.

Сара също ги видя.

— Мак! Виж!

— Видях ги. Продължавай да натискаш.

Напреднахме още малко, обаче бяхме на няма и двайсет метра и вече почвахме да изнемогваме. Къде се губеше „Мейн“, по дяволите?!

Двата джипа явно преграждаха пътя на новопристигналата кола, но фаровете й бяха оставени включени, което не беше много разумно от тяхна страна, понеже сега видях на брега силуетите на трима мъже. Единият зяпаше буика, а другите двама се взираха в блатото.

Вдигнах по-близкия калашник и легнах по корем, готов за стрелба. Мракът изкривява възприятието — цели се по-ниско от мишената, която искаш да поразиш. Зачаках да разбера дали са ни забелязали. После единият от мъжете извика и аз зърнах проблясък, последван от пищене на зелени трасиращи куршуми, които отлетяха нависоко, и почти в същия момент — типичното тракане на АК-47. Тоя звук го чувам в кошмарите си, еба ти.

Внимателно се прицелих и отвърнах на огъня, осейвайки брега с откоси от по шест куршума. Единият от мъжете изкрещя и се строполи. Бързо смених пълнителя и забелязах, че вече са угасили фаровете.

Трасаците показват къде улучваш, обаче издават и твоето местоположение. Ответният огън стана по-точен и няколко куршума цопнаха във водата пред мене, после друг се заби в по-близкия корабен сандък. Сара, която продължаваше да стои на колене и да натиска с пръта, беше прекалено ясна мишена.

— Залегни!

Тя се поприведе, обаче не престана да се бори с прилива.

На брега бяха дошли още хора — забелязвах проблясъците поне на шест автомата. Гърмежите кънтяха над блатото, куршумите осейваха водата наоколо и още един се заби в сандъка. Вече определено бяха поправили мерника си.

Оставаха ми само два пълнителя за калашника, след което нямаше да мога да ги възпирам достатъчно с глока, за да ги принудя да залегнат.

Прицелих се в брега, но преди да натисна спусъка светкавица разцепи небето, последвана от силна гръмотевица. „Аз съм бурята“. Повторно се прицелих, този път в буика, и стрелях. Зелените трасаци улучиха задницата на комбито, възпламениха горивото в резервоара и той избухна в огромно червено-оранжево огнено кълбо.

Стрелбата откъм брега секна и когато ехото на експлозията утихна, чух буботене на яхтен двигател — на моята яхта, на моя двигател.

Със Сара се обърнахме и видях кърмата на „Мейн“ да се насочва към нас сред мъглата. Беше на петнайсетина метра и когато се приближи, различих Джак — стоеше на колене на задната пейка, насочил автомат АР-15 към брега, обаче не стреляше. Явно не знаеше какво става. Зърнах силуета на Фелипе в тъмната рубка и си представих как се озърта през рамо, докато се движи на заден, може би с малко упътване и окуражаване от страна на Джак.

Яхтата плаваше с по-малко от пет възела, което щеше да е нормално за тези опасни води, обаче ми се струваше прекалено бавно, за да ни измъкнат от обстрела. Всъщност вероятно тъкмо стрелбата караше Фелипе да проявява такава предпазливост. Ама нали все пак идваше!

Сара продължаваше да е на колене и да натиска с пръта, докато аз раздвоявах вниманието си между брега и „Мейн“. Мъглата се сгъстяваше, което, от една страна, ни осигуряваше някакво прикритие от ония с калашниците, които бяха прекратили огъня, но от друга страна, не бях сигурен, че Джак ни е забелязал. Затова се изправих и безмълвно размахах ръце. Той ме видя и също ми махна. Тъкмо бях застанал на едно коляно, когато над главата ми изпищя нов автоматен откос. Завъртях се, проснах се по корем и изпразних последния си пълнител в брега, а когато моят АК-47 затрака на сухо, чух резкия пукот на АР-15. Браво на Джак, че не беше забравил за допълнителните боеприпаси. Дано се бе сетил да си сложи бронежилетката.

Оставаха ми два пълнителя за глока и аз заредих единия. Бяхме на трийсетина метра от брега, далече извън действителната далекобойност на пистолета, обаче все пак изпразних пълнителя към брега просто заради участието. Междувременно Джак гърмеше така, като че ли е обкръжен от виетконгски партизани.

Погледнах Сара и видях, че изнемогва и едва държи пръта. Забелязах и че приливът почва да ни връща обратно. Мамка му.

Ония на брега, може би четирима-петима, явно преодоляваха шока от взрива и отново ни обстрелваха ефективно. Зелените трасаци пищяха над „Мейн“, после няколко улучиха рубката. Дано Фелипе не си изпуснеше нервите и не отпрашеше. Дали щеше да се отнесе така със Сара?

Яхтата беше на пет-шест метра от нас и ако успеехме да спрем обратното движение на платформата, щяха да ни достигнат след една-две минути, обаче Фелипе не оценяваше правилно обстановката и не се движеше към нас със същата скорост, с каквато приливът ни отдалечаваше от „Мейн“.

— Фелипе! — изведнъж извика Сара. — По-бързо! По-бързо!

Не знам дали беше чувал тая дума в друг контекст, ама пък се получи. Двигателят изрева по-силно и „Мейн“ почна да се приближава.

Запълзях по импровизирания ни сал, сграбчих Сара и я дръпнах зад двата корабни сандъка. Куршумите на калашниците не можеха да пробият пластовете хартия, обаче сигурно можеха да пробият черепите — както преди четирийсет години в затвора „Вила Мариста“. Минах между сандъците и Сара и я натиснах да легне на платформата. Чух един куршум да се забива в първия сандък, но не излезе от другата страна, значи засега имахме известно прикритие, допълвано от мрака и мъглата. Теоретично не бяхме на огневата линия — докато не се наложеше да се качим заедно със сандъците на яхтата.

„Мейн“ вече беше на по-малко от три метра от нас и виждах лицето на Джак, който внимателно се прицелваше и поддържаше постоянен огън. Куршумите му свиреха над главата ми.

Изведнъж Джак, кой знае защо, се изправи, може би за да се прицели по-добре в брега, и изкрещя:

— Залегни!

Обаче самият той остана прав, зае по-стабилна поза и пусна няколко куршума преди един зелен трасак да го повали от пейката.

Сара видя падането му и изпищя, но бързо се овладя и извика:

— Копелета гадни!

А бе, ей, те бяха просто хлапета и си вършеха работата. И аз съм бил като тях. Както и Джак. Хайде, Джак. Ставай де!

— Джак!

Той не отговори.

Кърмата на „Мейн“ вече беше съвсем близо до сала и чух Фелипе да вика:

— Скачайте! Скачайте!

— Давай — казах на Сара. — Бързо.

— Сандъците…

— Скачай!

— Не!

Мамка му!

— Скачайте! — отново извика Фелипе. — Тръгвам си! Отплавам!

Задник. Все едно никога не са стреляли по него. „Мейн“ работеше на празен ход и течението пак почваше да ни отдалечава.

— Заден! — изкрещях аз, грабнах Сара през кръста и понечих да я вдигна на рамото си. В този момент още няколко куршума се забиха в сандъците и видях как един трасак улучва кърмата, поставяйки червена точка над надписа „Голямата риба“. Мамка му.

Дизелът не експлодира като бензина, ама… в резервоара не биваше да попадат повече запалителни куршуми.

Трябваше да се прехвърлим на борда преди да ни улучат или изоставят.

— Изправи се и се качвай на яхтата — спокойно и бавно наредих на Сара.

Тя приклекна, хвърли поглед към двата сандъка, после погледна яхтата, вече на около метър и половина от сала.

Не знам какво щеше да се случи след това — дали Сара щеше да се хвърли към „Мейн“, или Фелипе щеше да натисне напред щамбайна и да ни зареже, — но нещо ме удари по лицето и ми трябваше около секунда, докато осъзная, че от „Мейн“ са ни хвърлили въже. Хванах го и чух гласа на Джак:

— Завържи въжето!

Светкавично застанах на четири крака, прокарах го през конопеното въже, с което бяха стегнати дървените трупи, и извиках:

— Напред!

Яхтата потегли и повлече плаващия кей надалеч от брега и куршумите, все по-дълбоко в мъглата.

Джак се появи на кърмата, коленичил на пейката, и впери очи в мене.

— Добре ли си? — надвиках рева на двигателя.

— Кво ти става бе, задник?

Май беше добре.

— Улучиха ли те?

— Имам си бронежилетка.

Чудесна покупка.

Вече излизахме от мангровата гора и Фелипе поувеличи скоростта. След няколко минути бяхме в Кучешкия залив и държахме курс на запад.

Сара се надигна, седна на сала и ме прегърна през раменете. Дишаше тежко, но се държеше.

— Добре ли си?

— Нищо ми няма.

Погледнах към рубката и видях, че Фелипе ни наблюдава.

Беше време да се качим на борда, така че извиках:

— Празен ход!

— Празен ход! — предаде командата ми Джак.

Двигателят поутихна и „Мейн“ постепенно намали скоростта.

Джак затегли въжето и салът се долепи до кърмата на яхтата.

Със Сара се изправихме и Джак й подаде ръка, също като при първото й качване на борда — само че този път я подхванах с длани за задника и тя се изкатери, докато моят помощник-капитан я теглеше, а аз я бутах отдолу. Накрая Сара се прехвърли върху пейката.

— Добре дошла на борда! — поздрави я Джак.

Тя го прегърна, поколеба се, после хвърли поглед към мен и влезе в рубката.

С помощта на две въжета с Джак вдигнахме сандъците на борда и той ги пренесе на палубата. Подхвърлих му двете раници, покатерих се на яхтата и прерязах въжето. Фелипе натисна щамбайна и заплавахме към открито море, бързо отдалечавайки се от сала.

Сара още беше в рубката и си приказваше с гаджето си, а аз стоях навън с Джак, който ми се оплака:

— Май имам пукнато ребро.

— Куршум от калашник е в състояние да ти пукне реброто.

— Дължиш ми заплата за участие в бойни действия.

— А ти ми дължиш живота си.

— Не, ти ми дължиш своя живот, задник такъв!

— Ще се разберем.

— Какво има в сандъците? — попита той.

— Ами… в тежкия има нотариални актове за имоти на стойност един милиард долара, ама не струват и пукната пара.

— Сериозно? А в другия?

— После ще ти покажа.

— Струва ли си да си рискуваш живота?

— Да.

— Дано е така.

— Какво ще пием? — попитах аз.

— Ти кво искаш?

— Ром и кола. А бе, я зарежи колата.

Той се обърна и слезе долу.

— И пура, ако има — извиках след него.

Пльоснах си задника на десния рибарски стол и се завъртях, оглеждайки далечните брегове. Когато излезехме от залива, вече всъщност щяхме да сме в Атлантическия океан и трябваше да вземем курс на северозапад. Ако си спомнях вярно, стражевият катер клас „Жук“ патрулираше на запад покрай брега и ако се свържеха с него, щеше да обърне и да ни пресрещне.

Трийсет и седем метровият стражеви катер клас „Стенка“, който развиваше четирийсет възела, още трябваше да е на пристанището, обаче не за дълго, и също можеше да ни настигне преди да сме напуснали кубинските териториални води.

Погледнах към Фелипе и видях, че се взира в таблото по-точно в екрана на радара. Трябваше и той да се е сетил за същото. Бих отишъл при него, за да обсъдим възможностите и стратегията си, само че двамата със Сара явно водеха напрегнат разговор. Оставих му още десет минути на руля, преди да го изхвърля и да поема командването на яхтата си.

Джак се появи с две чаши, пълни с тъмен ром, и ми подаде едната. Чукнахме се и отпихме.

Беше си свалил бронежилетката и носеше тениска с карта на Виетнам и надпис: „Когато умра, ще ида в рая, понеже вече съм бил в ада и съм се върнал“.

Вярно си беше.

— Очисти ли някого? — осведоми се той.

Кимнах.

Джак се позамисли.

— Защитени ли сме от Женевската и Хагската конвенция като участници в бойни действия?

— Боя се, че не.

— Кофти.

— Имаш ли пура?

— Да. — Той извади от джоба на дънките си пура в кедрова опаковка и ми я подаде.

Разопаковах я, отхапах върха и я запалих с неговото зипо. Самият той беше захапал цигара и аз му я запалих, после му върнах запалката.

Джак я погледна.

— Тя ми е талисман. Помогна ми да оцелея цяла година.

— Глупости.

— Всеки в ротата си имаше талисман. Главно кръстчета, както и заешки крачета, и куршуми от калашник, дето щели да те убият, ако не си ги носил със себе си. Такива неща.

— Това значи ли, че не е загинал никой от вашата рота?

— Не, загинаха доста момчета. Ама ако имаш талисман, си мислиш, че няма да те убият.

— Ясно. Е, благодаря, че ми го даде назаем.

— Резултатът е налице.

— Явно. — Изпих половината ром на една глътка.

— Какво стана с парите?

— Дълга история.

— Имам време.

— Ще ги вземем другия път.

Той се засмя.

Изправих се.

— Виж, ако се върнем, яхтата си е моя и вече нямам заем. Ще я продадем и ще си поделим парите.

— Добре. Значи ми дължиш половин милион за пътуването, половин милион за участие в бойни действия, четиристотин бона за глока и, да речем, още половин милионче, задето ти спасих задника. Колко струва яхтата?

— Ще се разберем. Ей, успя ли да се наебеш в Хавана?

— Десет минути след като се разделихме с тебе. А ти успя ли да се наебеш в Хавана? Или… — Той кимна към рубката. — Или те преебаха?

Не бях сигурен.

— Добре, остани тук и се оглеждай за неприятелски кораби.

Оставих рома в поставката за чаши и влязох в рубката, където облеченият с бронежилетка Фелипе седеше на руля. Забелязах, че предното стъкло е пробито на две места вляво от главата му.

Сара стоеше изправена. Двамата се спогледахме и си помислих, че ще слезе долу, обаче тя остана.

— Добре се справи — казах на Фелипе, като имах предвид, че не се е справил отлично. „Всъщност малко ти треперят гащите, амиго“.

Той продължи да се взира напред и кимна.

Надвесих се над екрана на радара. В залива нямаше други съдове. Като начало, добре. Виждаха се околните брегове, но не и откритото море — нямаше и да го видим, докато не напуснехме архипелага от островчета на запад от Кайо Гилермо. Чак тогава щеше да стане ясно дали два катера не се движат по пресичащ курс.

Фелипе явно схващаше обстановката.

— Може да минем през съседния залив, Буена Виста — така архипелагът ще остане между нас и океана още около сто и петдесет километра. После ще заобиколим Пунта Горда и ще излезем в открито море.

— Имаме ли навигационна карта?

— Имам. Освен това имаме радара, дълбокомера и джипиеса.

Животът на ръба е низ от решения на живот и смърт. Летците, морските капитани, бойните командири, водолазите, скайдайвърите, алпинистите и други поемащи рискове откачалки го знаят и го приемат като предизвикателство. Лошото решение може да ти се размине, ама не и лошата грешка.

— Какво ще кажеш? — попита Фелипе.

— Не искам да ме приклещят между островите. Искам да съм в открито море.

— Но…

— Свободен си. Моля, напусни рубката.

Той ме стрелна с поглед, после се изправи и слезе долу. Сигурно му се пикаеше.

Седнах на капитанското място и проверих датчиците и уредите, включително горивото, след това насочих вниманието си към екрана на радара и взех курс, който след петнайсетина минути щеше да ни изведе в Атлантическия океан.

В залива имаше вълнение, което означаваше, че в океана ще е още по-зле. Дръпнах от пурата.

— Уплаших се до смърт — призна Сара.

— Всъщност се справи добре.

— Джак е много смел.

А Фелипе е… Нейсе, нали съм великодушен. Малцина издържат мъжки бойното си кръщение. С времето е по-лесно и един ден престава да ти дреме.

— Защо не слезеш долу да си починеш? — предложих.

Тя погледна към стълбището, по което беше изчезнал Фелипе, и ме попита:

— Каза ли на Джак какво има в сандъка?

— Не.

— Ще му покажа.

— Добре.

Сара излезе на палубата и извади от джоба си ключ.

Реших, че и аз трябва да присъствам, затова проверих радара, включих автопилота и я последвах.

— Помниш ли разказа на Карлос за военнопленниците в затвора „Вила Мариста“ в Хавана? — попитах Джак.

— Да…

Сара приклекна, отключи катинара на единия сандък и вдигна капака.

Джак зяпна черепите.

— Какво е…

— Това са онези седемнайсет души. Връщат се у дома, Джак.

Той ме погледна, после се обърна към Сара и накрая пак впери очи в черепите. Приближи се до сандъка, прекръсти се и промълви:

— Добре дошли у дома, момчета. — След това отстъпи назад и отдаде чест.

Оставих го със Сара, върнах се в рубката и поех руля. Колкото повече се приближавахме към океана, толкова по-бурно ставаше морето. Духаше югоизточен вятър и имахме попътно вълнение; движехме се на северозапад със скорост двайсет и пет възела. Пътуването щеше да е отвратително.

Видях на радара западния край на Кайо Гилермо и едно по-малко островче на запад от него и взех курс между тях, като държах под око дълбокомера.

Заваля и Джак и Сара влязоха в рубката. Тя навярно усети, че двамата с него имаме нужда да поостанем сами, и слезе долу.

— Сара ми каза, че сте се срещнали с Едуардо.

— Да.

— Той е лукаво старо копеле.

— Като тебе.

— Като слизаше от „Мейн“ в пристанището на Хавана, Едуардо ме увери, че имал да ви дава със Сара нещо важно и когато съм го видел, съм щял да разбера.

Звучеше познато.

— Предполагам, че е онова, което видях преди малко.

— Да.

— Значи сега ще говорим за това по телевизията.

— Дай първо да се приберем в Кий Уест.

— Да… Тия… Тия момчета сигурно ще ги използват, за да преебат мирните преговори.

Както е казал някой, понякога човек трябва да остави мъртвите да погребват своите мъртъвци^[1].

— Смятам, че тези мъже трябва да бъдат разпознати и върнати на семействата им, за да ги погребат по човешки.

— Да…

— Какво ти предложи Едуардо?

— Няма значение.

— Добре.

— Имаш ли нужда от помощ тук?

— Не.

— Добре. — Джак заслиза по стълбището, после спря. — Измъкни ни от тая каша, по дяволите.

— Дадено.

В армията научаваш, че командването е самотна работа и че бремето, което тежи на раменете ти, е равно на общото тегло на всички, за живота на които отговаряш. Това е най-ужасното чувство на света. Ама за това си постъпил във войската и никой не те е лъгал, че ще е лесно.

Преведох „Мейн“ през бруления от вятъра пролив между островите и излязох в Атлантика.

Погледнах екрана на радара и видях само два съда — единият беше на десетина морски мили западно, другият на шест морски мили източно и държеше западен курс.

Можеха да са всякакви кораби, обаче бях почти сигурен, че знам какви са. Знаех и че ми предстои да си заслужа парите.

Докато ги наблюдавах, и двата съда, които също ме бяха видели на радарите си, промениха курсовете си и се насочиха към „Мейн“.

Бяхме загазили.