Нелсън Демил
Кубинската афера (51)

51.

Фелипе дойде при нас. Носеше дънки, сандали и тъпа тропическа риза на ананаси. Погледна ме, после отправи ослепителна усмивка на Сара.

— Радвам се да ви видя тук. — И наистина изглеждаше щастлив. И облекчен, че вижда гаджето си живо и здраво. Фактът, че вижда и мене жив, май не го ентусиазираше чак толкова.

Срещата ни трябваше да изглежда случайна, затова Фелипе и Сара се прегърнаха и се целунаха два пъти по бузите, след което той ми подаде ръка. Стиснах я.

— Не сме се виждали от Кий Уест — каза Фелипе. — Как си?

Добре че не ме попита и какви съм ги вършил.

— Бива. Добре изглеждаш.

— Благодаря. А ти изглеждаш…

Небръснат, некъпан и май мъничко гузен.

— Може ли да седна при вас?

— Заповядай — поканих го аз.

Фелипе повика сервитьорката, която явно познаваше, понеже през последните няколко дни беше идвал тук да ни чака.

Поръча си дайкири и ние със Сара последвахме примера му. Какво пък, по дяволите?

— Е, какво ви води в Кайо Гилермо? — попита Сара моя съперник, докато келнерката още беше при нас.

— Ти.

Фелипе се усмихна, но очевидно се терзаеше дали съм я виждал гола.

Изглеждаше почернял и в отлична форма. Беше по-млад и от мене, и от Сара, и се зачудих какво е намерила в него. Нямах представа с какво се издържа, когато не е помощник-капитан на „Голямата риба“, обаче нещо ми подсказваше, че се занимава с търговия. Може би с дамски чанти.

Фелипе се огледа, за да се увери, че сме сами, и попита Сара:

— Как се справихте?

— И добре, и зле.

— Разкажи ми за второто.

— Не ходихме в Камагуей.

Това не го зарадва.

— Какво стана?

Тонът му не ми хареса и аз любезно му отговорих:

— Няма значение какво е станало. Важното е, че не сме ходили в Камагуей. Едуардо да ти е казвал нещо?

Фелипе ме зяпна.

— Последния път, когато се видяхме, още не беше решил за Камагуей.

— Е, междувременно е решил. Как е Джак?

— Добре. И ще се зарадва да научи, че сте успели.

„Да ти е споменавал, че сигурно чукам гаджето ти?“

— Не биваше да се срещате с Джак в Хавана — каза той. Държеше се малко по-наперено, отколкото на предишната ни среща.

— Всъщност в Хавана не биваше да срещна Едуардо.

Фелипе нямаше какво да ми отговори.

— Как беше чичо, когато го видяхте? — попита той Сара.

— Щастлив — увери го тя. — Готов да се завърне у дома.

Фелипе кимна.

— Той ходи по пътищата на Господ.

— Ходи с прекалено много информация — уточних аз.

— Нищо не разбираш — открехна ме Фелипе.

За малко да му отговоря: „Сара се опитваше да ми обясни“, обаче навреме захапах коктейлната си бъркалка.

— Моля се за него — каза Сара.

Фелипе също заяви, че се молел. Виждах, че между тях има много общо.

— Пистолетът още ли е у теб? — попита ме той.

— Защо да не е?

— Бих могъл да го взема, ако не ти се носи.

Зигмунд Фройд би казал, че всъщност му се иска да ми откъсне оная работа. Не му отговорих.

Сервитьорката ни донесе напитките и Фелипе ни попита заради нея:

— Тук ли сте отседнали?

— Не — отвърна Сара. — В „Соло Клуб“.

— Също като в Торонто — обадих се аз.

Момичето си тръгна и Фелипе ме информира:

— Тук са отседнали участниците в турнира. Има една свободна стая, в която може да се освежите преди нашия круиз.

— Сара вече ми обясни.

Той ме изгледа така, като че ли имам нужда от баня.

— Ключът е у мен. Ти иди пръв и когато се върнеш, ще отидем ние със Сара.

Сериозно? Едва ли.

— Имаме доста за обсъждане.

— Ще ни остане време, след като със Сара се върнем. — Фелипе се усмихна. — Трябва ми истински душ след пет дни на твоята яхта.

Наведох се към него.

— Дай да ти обясня нещо. Когато се качим на яхтата ми, аз поемам командването. Ще ти обясня и още нещо — ти не командваш никъде.

Та вторачихме се ние един в друг и ако имахме рога, щяхме да ги сплетем.

Накрая Фелипе отстъпи.

— Душът може да почака.

— Благодаря ти — каза Сара.

Явно малко се страхуваше от гаджето си — или пък беше гузна.

— Кога ще отплаваме? — попитах.

— Към единайсет.

— Защо единайсет?

— По две причини. Първо, пристанищната охрана. Гуарда Фронтера — граничарите — имат два стражеви катера и ние с Джак ги наблюдавахме. Единият излиза по залез-слънце и се прибира към три-четири през нощта. Другият, по-бързият, излиза към полунощ и се прибира призори. Така ще имаме един час преднина.

— Тогава да тръгнем по-рано и ще имаме два часа преднина.

— Не може. Втората причина е приливът. Той започва в единайсет часа и дванайсет минути и аз ще докарам яхтата в мангровото блато от южната страна на острова. Мога да вляза в блатото само при прилив. Там ще се срещнем с вас.

Бях си мислил, че ще натоварим сандъците на кея, и не бях сигурен дали „Мейн“ ще може да влезе в мангрово блато.

— Имаме да товарим само два сандъка. Защо не отплаваме от пристанището?

— Защото граничарите ще питат какво правите, кои сте и какво качвате на борда, и тъй като не ви познават, ще ви искат паспортите и туристическите визи — малко нетърпеливо поясни Фелипе.

— Всъщност искат дарение за пенсионния си фонд.

Той кимна.

— Не искам двамата да си имате вземане-даване с тях.

Май си знаеше работата. Ако престанеше да мисли, че съм чукал гаджето му, щеше да успее да се съсредоточи върху голямото бягство.

— Значи ще се срещнем в мангровото блато, така ли?

Фелипе отново кимна.

— Мястото е било проучено преди няколко месеца. Аз също го проверих и ви начертах карта.

Явно всеки кубинец се смяташе за Магелан.

— Един черен път отива до плаващ кей в блатото — продължи той. — Местните и туристите обикновено ходят там през деня и по пътя може да мине тежко транспортно средство. С каква кола сте?

— Комби „Буик“ — отвърна Сара.

Фелипе я погледна.

— Какво има в двата сандъка?

— Щом чичо ти не ти е казал, няма нужда да знаеш — отрязах го аз.

— Струва ми се, че знам.

— Тогава не питай.

Той понечи да отговори нещо, обаче се отказа, допи си дайкирито и даде знак на сервитьорката да му донесе още едно. Не исках да се напие, затова го предупредих:

— Това ти е последното. — После го попитах: — С Джак ще можете ли да изкарате яхтата от пристанището в единайсет?

— Гуарда Фронтера само трябва да ми разпишат деспачо — пропуск де — за нощен риболов. Ще го уредя, когато се прибера на пристанището. Щом сме само ние с Джак и тримата ни риболовци не са на борда, граничарите няма да си помислят, че искаме да избягаме от Куба по някаква параноична причина.

— Какво ще стане с риболовците след нашето изчезване?

— Утре сутрин ще са също толкова изненадани, колкото и Гуарда Фронтера. Би трябвало да издържат разпита. — И прибави: — Имат самолетни билети за Мексико Сити в последния ден на турнира.

Освен ако не ги тикнеха в затвора. Е, всяка операция дава косвени жертви.

— Добре. И си сигурен, че можеш да вкараш яхтата в мангровото блато?

— Не, не съм сигурен, Джак също. Но таблицата на приливите и отливите показва, че при прилив на онзи кей има над два метра вода. Според Джак „Мейн“ газел около метър и половина в зависимост от товара, а ние нямаме много гориво.

Не бях сигурен, че трябва да се доверява много на таблицата.

— Широчина на прохода?

— В мангровата гора е изсечен път за туристическите корабчета, който стига от кея до Бая де Перос, Кучешкия залив.

Хареса ми, че преведе името.

— Ще вляза на заден, ще качим товара и ще отплаваме.

Щях да съжалявам за буика. Ама не чак толкова, колкото за червеното „Порше“ 911.

Не ми се киснеше на масата прекалено дълго, а още не бяхме решили въпроса кой и кога ще се качи в стаята. Бях ли готов да оставя Фелипе и Сара да отидат заедно? И дали Сара щеше да се съгласи да се жертва в името на мисията? Останете на тая честота.

Е, когато се чудиш за какво да говориш, най-добре обсъди времето.

— Как е времето? — попитах Фелипе.

Той отпи глътка дайкири.

— Разваля се. — Погледна към прозореца. — Развива се късна тропическа буря и в момента е на шейсетина километра източно оттук. Придвижва се на запад-северозапад с десетина-петнайсет километра и би трябвало да удари… — той си погледна часовника — към полунощ. Може би малко по-рано или по-късно. Тук човек трудно може да получи точна прогноза.

— Как е вятърът?

— Между трийсет й четирийсет възела. Вълните са от един и половина до три метра.

— Би трябвало да успеем да изпреварим бурята — добави Фелипе с престореното равнодушие на печен моряк. — Зависи от скоростта и посоката й.

Мерси, че ме светна за очевидното. Сара изглеждаше малко разтревожена и аз я успокоих:

— „Мейн“ може да се справи и с много по-лошо време. — „Ако на руля съм аз“. — Бурята даже ще ни помогне със стражевите катери.

Фелипе се съгласи и ни съобщи една добра новина.

— Казаха ми, че обикновено не излизали при лошо време. Тъй като патрулират главно заради салджиите, спокойно може и да не излизат в такава нощ, в която едва ли някой ще се опита да избяга от този рай. — И се усмихна.

Сара отвърна на усмивката му.

— Освен това гледат да пестят гориво — поясни Фелипе. — Режимът е във фалит.

Очертаваше се да е като бягство от швейцарския флот. Освен ако кубинското Министерство на вътрешните работи не ни издирваше под дърво и камък.

— С какви стражеви катери разполагат? — попитах.

— Както вече казах, тук имат два катера. Преди са били седем, подарък от руснаците, но след икономическия срив в Кайо Гилермо са останали само два. Единият е двайсет и пет метров „Жук“ или както им казват руснаците, тип „Гриф“. Развива до към двайсет и пет възела, също като „Мейн“. — Погледна Сара, поколеба се и добави: — Въоръжен е с две двуцевни дванайсет цяло и седем милиметрови картечници с ръчно управление. Екипажът е от единайсет души.

Надали знаеше всичко това от кубинския екипаж или от публично посещение на катера. Вероятно го бяха информирали приятелите на Едуардо в Маями.

Фелипе отпи от дайкирито си и продължи:

— Това е катерът, който излиза по залез-слънце и се прибира в три-четири през нощта. Патрулира на запад покрай брега и следи за салджии, които не може да засече с радара си. Радарът му обаче ще засече малък плавателен съд, който евентуално е бил откраднат за бягство от Куба. Ако ни забележат или ни засекат с радара, жукът няма как да ни настигне с максималната си скорост, но няма и да изостане и ако е достатъчно близо, може да ни сигнализира и да нареди да спрем или… — Той отново погледна Сара. — Или да даде предупредителни изстрели.

Да де. Трудно можеш да пренебрегнеш картечен обстрел.

Фелипе се обърна към мен.

— Мисля, че с нашата скорост ще успеем да им избягаме.

— А и ние имаме радар — казах.

Той кимна.

— Освен това половината руска електроника на онези корита не работи, пък и екипажите не са добре обучени да работят с нея.

Сигурно бяха ходили на училище заедно с Джак. Е, изглеждаше по-лесно, отколкото очаквах. Зачудих се какво да направим, за да изравним силите.

Фелипе си допи дайкирито и се огледа за сервитьорката.

— Поръчай си кафе — предупредих го.

Това явно не му хареса, обаче той не възрази и се върна към деловата част.

— Добре, вторият катер е тип „Тарантула“ — или „Стенка“ по нашата класификация. Излиза към полунощ. Голям е, трийсет и седем метра, и развива между трийсет и осем и четирийсет възела.

Това беше стражевият катер, който бях видял закотвен в пристанището. Нямах желание да го видя пак в открито море.

— Заради скоростта си той представлява сериозна опасност, а и е достатъчно голям, за да плава при всякакво време.

— Фелипе изпи утайката на дайкирито си и продължи: — Има трийсет и четири членен екипаж, но обикновено на борда са само половината. Радарът му е модерен, обаче и той не работи винаги и екипажът не е добре обучен.

— Въоръжение?

— Няколко картечници с ръчно насочване и по едно трийсетмилиметрово двуцевно скорострелно оръдие с радарно насочване на носа и кърмата.

Точно това бях видял в пристанището. Фактът, че са с радарно насочване, означаваше, че могат да те улучат в мрака даже в бурно море и мъгла. Лошо. Може би трябваше да поръчам по още едно дайкири.

Фелипе погледна Сара и я успокои:

— Не би трябвало да стрелят по съдове, които бягат от Куба.

— Обърна се към мен. — Сигурно си спомняш един международен инцидент преди двайсетина години.

Тогава съм бил на петнайсет. И изобщо не съм се интересувал от международни инциденти.

— Припомни ми.

— Група кубинци откраднали буксира „Тринайсети март“ и се опитали да избягат с него. Катер на Гуарда Фронтера ги залял с пожарни маркучи, но буксирът не спрял и граничарите го потопили, като неколкократно го блъснали. Удавили се седемдесет и двама души, сред които двайсет и три деца. Станал голям международен скандал и тогава режимът обещал да не обстрелва и изобщо да не използва сила, за да спре бягащ кораб.

— Тогава какво те безпокои?

— Безпокои ме това, че са лъжци. Може и да не дадат предупредителни изстрели, които случайно да те улучат, може и да не те вземат на таран, обаче със сигурност ще те вземат на абордаж.

Нещо като „Карибски пирати“.

— Добре, мисля, че анализирахме опасността, само че ние не сме кубински бегълци. Всъщност сме американци, „Голямата риба“ е от флотилията на турнира и ти имаш разрешение за нощен риболов.

— Ако ни засекат с радара, няма да знаят всичко това. Ще ни повикат по радиостанцията или по мегафона и ще ни наредят да спрем. Тогава може да спрем и да им позволим да се качат на борда, ако искат, или да им обясним по радиостанцията кои сме и да се надяваме, че няма да дойдат да проверяват паспортите и товара ни, за да измъкнат бакшиш от нас. Но…

— Няма да се качват на борда — уверих го аз.

Фелипе кимна.

Сара погледна кубинското си гадже и заяви:

— Няма да се оставя да ме заловят жива.

Той не знаеше какво да й отговори и смотолеви:

— Може да не зависи от нас.

Сара впери очи в мен.

— Ако успея да изляза в открито море, „Мейн“ е в състояние да избяга на по-голям съд, даже да развива четирийсет възела. — Самата истина. Обаче и тримата бяхме наясно, че няма как да избягам от скорострелно оръдие с радарно насочване.

— Имаме още един проблем — осведоми ни Фелипе. — Горивото. Нарочно не сме зареждали много, за да не натежим. — Погледна ме. — По твоя заповед. Но досега винаги сме имали достатъчно, за да стигнем до Кий Уест. Днес се прибрахме към четири следобед и както обикновено се отбихме да налеем дизел, обаче беше затворено. Сигурно им е свършило горивото.

— Колко имаме?

— По-малко от хиляда и сто литра.

— Ясно… — В зависимост от вятъра и прилива или отлива можехме да изминем четиристотин и осемдесет километра със скорост двайсет и пет възела. Разстоянието до Кий Уест беше около четиристотин, само че човек винаги трябва да предвиди петдесет процента повече, отколкото смята, че ще му е нужно, особено при плаване в открито море. — Ще стигне — все пак заявих аз, за да демонстрирам оптимизъм.

Изражението на Фелипе издаваше съмнение. Сигурно си мислеше за разстоянието до мангровото блато, вълнението, вятъра и евентуално бягството от по-бързия стражеви катер.

— Или почти — прибавих аз. — За по-малко от час ще излезем в международни води, а за около шест часа ще сме в американски води.

Той кимна, макар и двамата да знаехме, че не бива да се стига дотам бреговата охрана да ни тегли на буксир. Не само че щях да стана за срам, но и можеха да ни зададат някои неудобни въпроси. Например: „Къде сте били и какъв товар карате?“. Или: „Това на корпуса дупки от куршуми ли са?“.

А бе, не си струваше да се тормозя за това. Щяхме да сме късметлии, ако стигнехме дотам.