Нелсън Демил
Кубинската афера (19)

19.

В седем и половина влязох в ресторанта, където сервираха закуската. Носех панталони каки, риза с къси ръкави и маратонки. Забелязах неколцина души от нашата група, но не и Сара. Бюфетът беше главно американски, с някои кубински нотки, например фасул, за да получим енергия за през деня. Налях си кафе, седнах и зачаках Сара.

Бях се прибрал в стаята си по прилично време, но не успях да заспя, та реших да проверя как е кубинската телевизия. Имаше пет канала: Теле Ребелде, по който даваха новини, развлекателния Куба Визион и два образователни, за приспиване. По петия казваха да изключим телевизора. Всъщност беше Си Ен Ен на английски. Според моя пътеводител кубинските власти незаконно прихващали сигнала и каналът бил достъпен само в избрани хотели и за комунистическия елит, оставяйки другите единайсет милиона жадни за новини кубинци на острова зависими от Теле Ребелде — което означавало „бунтовен“, но можеше да се преведе и като „партийно баламосване“.

Погледах малко Си Ен Ен, което ми напомни защо не гледам телевизионни новини, после превключих на Теле Ребелде и зачаках да споменат „Пескандо Пор ла Пас“, но нямаше нищо. Може би режимът се колебаеше дали това е събитие, което иска да отрази с репортери и духов оркестър, или предпочита да го игнорира. Ако можеше да се вярва на Сара, властите не били въодушевени от кубинското размразяване.

Възнамерявах да си купя вестник, но в хотела не се продаваха. И в ресторанта нямаше, даже „Гранма“, органа на комунистическата партия, който можех да се престоря, че чета, докато всъщност наблюдавам входа. Къде се бавеше тя, по дяволите? Може би трябваше да позвъня в стаята й.

В джоба си носех йейлската програма и я разгънах на масата. Прочетох: „Къщата на Хемингуей е точно каквато я е оставил през 1960 г.“. Сигурно защото комунягите не са позволили на Ърнест да вземе нищо със себе си.

След нея щяхме да отидем на обяд, после посещение във Виверо Аламар, експериментално кооперативно стопанство, където сме щели да научим за отглеждането на екологично чисти храни. Зачудих се кой садист е измислил тази програма.

— Мястото свободно ли е?

Сара седна преди да успея да й отговоря.

— Добро утро — поздравих я. Носеше дънки и бяла тениска с яка и изглеждаше чудесно.

— Закуси ли вече? — попита тя.

— Чаках те.

— Ако продължиш така, ще умреш от глад.

— Аха. Добре ли спа?

— Не. А ти?

— Цяла нощ гледах Теле Ребелде.

— Трябваше да гледаш кубинските сапунки по Куба Визион. Маргарета пак изневерява на Франсиско, както и при идването ми миналата година. Не знам защо не я напусне.

Усмихнах се, после попитах:

— Сама ли дойде миналия път?

— Да. — Тя се изправи. — Дай да си вземем нещо преди да дойде рейсът.

Отидохме при бюфета, където Ричард Невил омиташе цялата наденица, но все пак ми остави резенче бекон. Сара напълни чинията си с плодове и малко йогурт.

— В провинцията никога няма да видиш пресни плодове — отбеляза тя, след като се върнахме на масата си.

— Нали днес сме щели да ходим в стопанство за екологично чисти храни?

— Това е само театър. В хотелите всичко е внос. Стопанствата са държавни и почти обезлюдени, защото работата е съсипваща. Всичко още се върши с товарни животни и ръчен труд. Кооператорите получават същите двайсет долара месечно, колкото и като общи работници в градовете, тъй че нямат стимул да останат в стопанството.

Съжалих, че съм го споменал.

— Кубинската храна се състои почти изключително от боб и ориз, внесен от Виетнам, и даже той е с купони.

Вторачих се в резенчето бекон и бърканите яйца в чинията ми.

— Извинявай. Не исках да те карам да изпитваш угризения. Нахрани се.

Забелязах промяна в нея, може би резултат от идването й тук. Надъхваше се като Едуардо. Опитах се да си представя как се връщам в Америка, която е ударила дъното заради глупостта на властите… Е, май не ми беше толкова трудно да си го представя.

— Най-характерно за кубинската провинция е това, че повечето хора са се преселили в градовете — продължи Сара. — Това може да е добре за нас, но може и да е зле, ако сме единствената кола на съвсем пуст път.

— Знаеш ли колко голям ще е товарът?

— Дядо ми разказваше, че всичко било опаковано в корабни сандъци.

— Добре. Колко са сандъците?

Тя се озърна към съседните маси, които бяха свободни.

— Типичният корабен сандък побира петнайсетина милиона в стодоларови банкноти и тежи около сто и осемдесет килограма.

— Ясно… по един във всяка ръка, двама души — това прави шейсет милиона.

Сара не обърна внимание на сметките ми.

— Но има и петдесетдоларови банкноти, както и по двайсет, тъй че сандъците са повече от четири.

— Колко повече?

— Според дядо били десет.

— И всеки е сто и осемдесет кила, така ли?

— Да. Двайсетдоларовата банкнота тежи точно колкото и стотачката.

— Добре. Това са хиляда и осемстотин килограма.

— Плюс-минус.

Ако знаех това в Кий Уест, щях да тръгна на фитнес.

— А златото и бижутата?

— Златото може да се окаже прекалено тежко. Но ще вземем четири чанти с бижута.

— Винаги има място за бижута. Ами нотариалните актове, за които спомена?

— Те са в друг сандък.

— Може да се сблъскаме с логистичен проблем — отбелязах. — Нали разбираш, да изнесем сандъците от пещерата, да ги натоварим на камион и да ги пренесем на яхтата.

— Карлос има план.

— Е, слава богу. Искаш ли още едно кафе?

Тя впери очи в мен.

— Нямаше да се заемем с това, ако смятахме, че не сме в състояние да се справим.

— Добре.

Една хубава сервитьорка ни събра чиниите и ми се усмихна.

Наближаваше осем и хората от различните групи се насочваха към фоайето. Изправихме се и аз оставих на масата две ККВ.

— Това е тридневна заплата — информира ме Сара.

— Тя има готино дупе.

— Сериозно?

Йейлската група вече се товареше на рейса. Ние със Сара се качихме заедно и казахме „добро утро“ на Хосе, Тад, Алисън, професор Нейлбъф и другите ни спътници, докато минавахме назад и търсехме свободна седалка.

Ефикасният Тад ни преброи поименно и обяви:

— Всички сме тук.

Антонио скочи вътре и извика:

— Buenos dias!

Всички отговорихме на поздрава, така че вече можехме да потеглим.

— Ще прекараме един прекрасен ден! — заяви екскурзоводът.

Si, camarada^[1].