Триш Макгрегър
Есперанса (8)

Седем

Д-р Пако Фарадей влезе във вилата заедно с Ед Грейнджър и разтърси толкова силно ръката на Иън, сякаш искаше да му я откъсне и да я вземе със себе си.

— Радвам се да ви видя, мистър Ритър. Ед спомена, че сте пострадали при злополука, така че ако седнете ето тук, под светлината, ще видя какво мога да направя.

— Защо се забавихте толкова? — попита Иън. — Ед каза, че ви се е обадил преди час.

— Лоши пътища, свлачища, стада лами. Ей, това е Еквадор. Аз съм от Чили, където нямаме такива проблеми, освен ако не ни сполети земетресение.

Пако напомняше на Иън за един преподавател от неговия факултет, мъж, който се чувстваше толкова неловко с тишината, че никога не спираше да говори. Слаб и висок, с тънки устни и гъста, черна коса, сресана драматично назад на челото, Пако се движеше по същия начин, както говореше — бързо, отсечено. Докато оглеждаше раната на слепоочието на Иън, дърдореше колко изостанали са високопланинските райони на Еквадор, как крайната бедност пречи на хората да се развиват.

— Погледнете нагоре, мистър Ритър, така… Ще са нужни четири или пет шева, но след това ще сте почти като нов.

— Просто го направете — каза Иън. — Спрете кървенето.

— Разбира се, че ще го направи, приятел — намеси се Грейнджър, който обикаляше нервно из стаята и се потеше като човек, който или бе поел някакъв огромен риск, или имаше нещо за криене. — Това му е работата.

Защо Грейнджър бе още тук, душещ край него, даващ непрекъснато мнението си, когато никой не му го искаше?

— Ед, благодаря ви, че доведохте доктор Фарадей, но наистина не е необходимо да оставате.

— Нямам нищо против, друже. Чувствам се отговорен затова, което ти се случи. А къде е Тес?

— Отиде в града. — Да открие начин да ни измъкне оттук.

Лекарят инжектира нещо студено в кожата край раната. Боцване тук, там, четири едно след друго.

— Номад тръгна ли с нея? — попита уж небрежно Пако.

— Номад излезе заедно с нея. След това обаче не знам дали са продължили заедно. — Иън забеляза видима промяна в изражението на Грейнджър. — Защо?

— Умно е постъпила, че е взела Номад със себе си — отбеляза Пако. — Убеден съм, че Ед ви е предупредил да не излизате много от територията на Есперанса, нали?

— Бъди сигурен, че го направих — избоботи Грейнджър зад него.

— След като един от хората на Ед ме нападна в мъглата, с Тес решихме да си потърсим друг хотел.

Устните на Пако се присвиха, както се стори на Иън, от ярост.

— Господи, Ед, твоите псета трябва да се контролират малко повече или скоро ще си загубиш клиентелата. Подобни истории не са особено благотворни за туризма.

— Те нападнаха вилата — сопна се Грейнджър. — Трябваше да тръгнем след тях.

— И да зашеметите госта си, така, между другото — отбеляза язвително Пако. — Каква чудесна бизнес практика.

— Надявам се, че сметката ни е готова, мистър Грейнджър — каза Иън.

Плешивият австралиец погледна към лекаря за миг, после се насили да се усмихне.

— Отивам в офиса си и ще ви я приготвя. Още веднъж, извинявам се за станалото.

Затръшна вратата на излизане, хвърляйки за последно изпълнен с негодувание поглед към Пако.

— Те са истински зелоти, когато стане дума за брухос. Още ли чувствате мястото изтръпнало?

— Много.

— Ако отново усетите болка, просто кажете и ще спра.

Докато Пако го шиеше, Иън започна да се безпокои все повече за Тес, искаше да се махне оттук, да я намери и заедно да открият начин да напуснат Есперанса.

— Къде е най-близката автобусна спирка, д-р Фарадей?

— В стария град. Но местните автобуси няма да ви свършат работа преди вдругиден. Автобусите за дългите разстояния никога не пътуват в неделя и понеделник. Летището го затвориха преди години. Прекалено е рисковано да се лети до Есперанса заради труднодостъпното й разположение в тези планини. Тук сме доста изолирани всъщност. Така че, ако искате да стигнете до Кито, трябва да си наемете шофьор.

Значи, шофьор щеше да бъде.

— Каква е историята с тези брухос, д-р Фарадей?

— Скапани призраци, това е историята. Не ви трябва да се забърквате с тях.

— Но какво, по дяволите, са те?

Лекарят спря да шие и погледна Иън недоверчиво, сякаш тъкмо бе осъзнал, че имат сериозен проблем в общуването.

— Имате предвид, че никой не ви е обяснил нищо?

— Нека да кажем, че чухме няколко различни теории и обяснения.

Тъмните очи на Пако се присвиха, погледът му стана сериозен.

— Добре, нека тогава ви изложа фактите, мистър Ритър. Брухос са гладни духове, призраци, които са заседнали между световете. Знаят, че са мъртви, но по някаква причина не могат да се придвижат към пространството на отвъдния свят. Крайната им цел е да станат отново хора, да живеят във физическия свят и го постигат, като обсебват телата на хората и изживяват смъртния им живот. Когато го направят, обладаването е пълно — превземат мозъка ви, крайниците ви, гласа ви, спомените ви, цялата ви личност. Когато не е възможно да получат целия живот на човек, вземат тялото само за секс и за да изпитат поне за малко насладите на физическото присъствие. Често се движат в мъглата, преобразяват я, сливат се с нея и в един момент, хоп, обградени сте от брухос. Това е станало с вас и с Тес в полето край града.

Иън избухна в смях.

— Стига, д-р Фарадей! Духове! Обсебване! Онези брухос изглеждаха точно толкова солидни и плътни, колкото сме аз и вие.

— Навсякъде в района северно от Рио Пало те могат да приемат човешка форма за кратко време, нещо като виртуална форма. Това сте видели. Те са истински що се отнася до начина, по който изглеждат, говорят и действат — съвсем като хора. Могат да влизат в контакт с физическата материя. Но същевременно са ефимерни като дим. Обикновено не могат да задържат тези форми много дълго време. Изненадан съм, че Ед не ви е разказал тези неща.

— И да го беше направил, нямаше да има никакво значение. Не вярвам в духове, гладни или сити.

— Знам колко съмнително звучи всичко това. Но ако се вгледате в легендите на различни култури, ще откриете, че подобни вярвания съществуват на много места. В моята собствена страна, по-специално на остров Чилое, хората вярват в един по-особен вид дух — призрачния кораб „Калеуче“, чийто екипаж е изцяло облечен в черно и идва до брега в определен период от месеца, за да отвлича хора. В Бразилия съществува легендата за Мъжът Чувал, скитник, който прибира непослушните деца, за да ги продава. В България Торбалан краде децата, ако не се държат добре. Във вашата собствена страна има много слухове за извънземни, които отвличат хора. Говорим за един и същи феномен. В почти всяка култура има поверия за духове.

— Ако това, което казвате, е вярно и тези брухос унищожават живота в Есперанса, защо просто не си тръгнете?

Пако положи нещо студено върху завършения шев и в очите му Иън видя две неща — тъга и отчаяние.

— Есперанса е моят дом.

— Когато Хитлер е дошъл на власт, много хора в Германия са прозрели накъде отиват нещата и са напуснали родината си.

— В този район голяма част от хората, които можеха да си тръгнат, го направиха отдавна.

Начинът, по който се изразяваше, бе странен, сякаш подбираше внимателно думите си, оставяйки нещо недоизказано.

— Какво означава това… „тези, които можеха… го направиха“? И вие можете да си тръгнете, не сте прикован тук, пито сте инвалид.

Лекарят огледа шевовете, които е направил.

— В известен смисъл съм прикован тук. Мнозина сме.

— Не разбирам.

— На колко години съм според вас, мистър Ритър?

— В края на трийсетте, може би в началото на четирийсетте… — Пако привърши с шиенето и постави марля върху раната. — Пристигнах в Есперанса в навечерието на трийсет и деветия си рожден ден. Това беше преди четирийсет и две години.

Мамка му. Какво, по дя…

— Вие сте на осемдесет и една?! Но това е невъзможно!

— Хората, които живеят северно от Рио Пало, не остаряват. Или остаряват, но много бавно. Ако напусна района, само след няколко часа ще достигна естественото физическо състояние, отговарящо за реалната ми възраст. Има мнозина, които са още по-стари, и ще се превърнат направо в прах. Затова толкова много от нас не са си тръгнали. Не можем. Когато дойдох тук, това беше дар за мен, мистър Ритър. Бяха ми открили левкемия и ми даваха три месеца живот. Исках да се насладя на времето, което ми оставаше. Седмица след пристигането ми всички симптоми на болестта изчезнаха. Бях напълно излекуван.

Първо духове, сега чудотворно изцеление и дълголетие.

— Ами децата? И те ли остават такива завинаги?

— Не, те растат нормално до юношеските си години, когато хормоните започнат да изригват. Повечето от тях напускат Есперанса след гимназията — за да учат в университети, да си намерят по-добра работа, да създадат семейства… Те остаряват по естествения за всички хора начин. Голяма част от тях се завръщат тук, когато наближат трийсет или четирийсет години, и след това живеят дълъг и пълноценен живот. Често водят външни хора със себе си, което ние окуражаваме. Така съхраняваме разнообразието в генотипа на района. Туристите, които се задържат тук по-дълго, се изумяват колко по-добре се чувстват, колко са заредени с енергия и жизненост. На далечната страна на езерото Лаго дел Суено има спа курорт със здравословна програма, който е изключително популярен и привлича все повече чужденци. Хората, които пристигат тук с хронични здравословни проблеми, често си тръгват напълно излекувани. Знам го, защото съм един от техните лекари.

— Как е възможно това? От водата ли е? От почвата? Какво?

— Никой не знае. Физиологично изглежда, че е свързано с главната жлеза — хипофизата. Но в един по-дълбок смисъл вярвам, че има нещо общо с необикновената история на Есперанса…

Лекарят внезапно започна да се гърчи, раменете му се извиха на една страна, после на друга, очите му се завъртяха на всички посоки. Ръцете му се изопнаха напред със стиснати юмруци, главата му се отметна назад, а устата му се отвори, сякаш искаше да изкрещи, но от гърлото му излизаха само приглушени звуци. Лицето му бе разкривено в мъчителна агония, после главата му отново се изправи, очите му бяха много разширени, почти само зеници, и пронизваха Иън, като че ли той бе пеперуда под стъкло.

Като мъжете в полето.

— Разбери едно — каза той с дълбок, спокоен глас, от който Иън потръпна целият, сякаш бе погълнал влажен мъх и щеше да се задуши всеки миг. — Искаме ви, защото сте в преходна фаза. В Есперанса не е имало междинни души, откакто градът стана физическо място преди пет столетия. И сега, внезапно, се появявате двама. Нещо като Адам и Ева, ако си падаш по религиозните неща.

Иън не можеше да говори, не можеше да диша, но когато Пако пристъпи към него, успя да грабне раницата си и да замахне с нея. Тя удари лекаря по главата и той се просна по гръб, очите му продължаваха да бъдат широко отворени от удивление, дъхът направо изригна от устата му. Стовари се с цялото си тяло върху края на масичката и лампата и книгите, които бяха върху нея, се пръснаха по пода. Двете чаши от кафе се разбиха на парченца.

Пако лежеше там и стенеше, после онзи брухо, който бе в него, го принуди да се надигне, да се подпре на лакти и да се разсмее. Със същия мазен и плъзгащ се глас той каза:

— Прекарахте инфаркт, мистър Ритър. В момента сте включен към машина, която ви поддържа жив. Намирате се на границата на живота и смъртта. Нито сте там, нито сте тук. Тес Ливингстън е била простреляна. Сега е в кома. И тя не е нито там, нито тук. И тъй като копнеете за физическия живот и го оценявате повече от другите хора, нека вляза във вашата кожа. Нека изживея смъртния ви живот. Двама ще бъдем партньори, вие и аз…

— Млъкни, шибан брухос. — Иън се огледа край себе си, грабна раницата на Тес от дивана и избяга от вилата, докато след него се носеше презрителният смях на чудовищното същество.

— Не можеш да ни избягаш, Иън Ритър. Ще те намерим навсякъде, където има мъгла.

Сляпа, дива паника го тласна по пътеката, покрай останалите вили и основната сграда. Излезе на главната улица, Кале Принсипал, и се сля с пешеходците, забавяйки постепенно ход, за да не привлича внимание. Прекарахте инфаркт, мистър Ритър. В момента сте включен към машина… Лъжи, само лъжи, за да го уплашат. Очевидно не беше свързан към нищо. Мъртвецът не може да се люби или да кърви. Сърцето му биеше, той спеше и сънуваше, движеше се, изпитваше ужас, огладняваше и отчаяно искаше да намери Тес и да се махнат оттук.

Нямаше обаче представа къде да я търси, затова продължи да се носи заедно с тълпата, навлизайки все по-навътре в Ел Корасон, стария град. Не виждаше нито автобусна спирка, нито агенция за коли под наем. Но на всеки ъгъл имаше големи вентилатори, които се въртяха безспирно и духат по улиците и тротоарите. Типичната за страната горещина изобщо не се усещаше. Въздухът беше направо смразяващ. Единствената възможна причина тези вентилатори да духат толкова силно, бе, за да разсейват мъглата и следователно — за да не допускат брухос в града. Пълно безумие. Но не толкова абсурдно, колкото мисълта, че духовете бяха обсебили преди малко лекаря.

Хайде, хайде, по дяволите, имаш нужда от план! С кристално ясно съзнание започна да си дава сметка, че ситуацията беше критична. Предположи, че Тес също бе научила какво е положението с автобусите и вероятно се бе отправила направо към Мануел. Иън изнамери визитката, която младежът му бе дал, и запомни адреса наизуст. Нямаше представа къде се намира това място, наречено Хиганте, споменато в адреса на Мануел, или как би могъл да стигне там, но възнамеряваше да разбере.

Пресече улицата към големия парк, ограден от нещо като пазар — сергии и дървени сандъци, преливащи от плодове и зеленчуци, прясно изпечени хлябове и сладкиши, малки будки, в които се продаваше кафе. Поръча си кафе с мляко от дребен мъж с много липсващи зъби. Мъжът се върна с пластмасова чаша, пълна с черно като катран кафе, и с втора, по-голяма чаша, пълна с димящо топло мляко. Изля гъстата черна течност от първата чаша във втората, разбърка я бързо и я постави пред Иън. Мъжът взе долара, който той му остави, отброи рестото и понечи да му го върне, но Иън поклати глава.

— No cambio. Gracias — показа му визитката на Мануел. — Autobus? Gigante?^[1]

Дребният мъж посочи наляво и изля поредица от думи на испански. Единственото, което Иън разбра, бе „четири пресечки“ и „Хиганте И“.

— Es lejos! — попита отново той.

— Veinticualro kilometros^[2]

„Километри“ го разбра, но останалото не го схвана. Вдигна пет пръста във въздуха.

— Толкова ли?

— No, no, senor — продавачът разпери пръстите на двете си ръце два пъти във въздуха, после показа още четири пръста.

Двайсет и четири километра. Около петнайсет мили, помисли си той и се запъти към каруца, пълна с плодове и зеленчуци. Купи си две зрели мангота за петдесет цента. Трябваше да хапне нещо, преди да се качи на автобуса, затова влезе в парка и седна на празна пейка.

Сред северноамериканците — или поне в Минесота — бе разпространено убеждението, че ако ядеш храна от улицата в Южна Америка, ще пострадаш от т.нар. отмъщение на Монтесума. Но когато си преследван от брухос и един от тях твърди, че си всъщност почти мъртъв, завързан към някаква машина, за да дишаш, как може да ти навреди малко древно индианско отмъщение?

Притеснението не го напускаше и Иън се оглеждаше постоянно, убеден, че всеки момент щяха да се появят Грейнджър или Хуанито заедно с местни ченгета и да го обвинят, че се е изнизал, без да си плати сметката. Все пак тук се чувстваше защитен, сред толкова много хора. Ако видеше някой от тях, можеше лесно да се скрие в тълпата.

Скапани призраци. Това бе казал Пако минути преди да започне да се гърчи и извива. Дали това беше моментът, в който онзи брухо го бе обсебил?

Прекарахте инфаркт, мистър Ритър. В момента сте включен към машина, която ви поддържа жив. Намирате се на границата на живота и смъртта. Нито сте там, нито сте тук. Тес Ливингстън е била простреляна. Сега е в кома. И тя не е нито там, нито тук.

Иън отпи още една глътка от силното, сладко кафе, преглътна го, после обели горната част на мантото и отхапа от него. Вкусът бе изключителен, сладникав и сочен, плодът бе приятно мек. Сокът потече между пръстите му.

Мога да вкусвам, да виждам, да докосвам, да чувам. Жив съм.

Араукариите, тези красиви чилийски борове, растяха навсякъде, из клоните им прелитаха птици, пееха и от време на време кацаха на земята, за да си намерят нещо за хапване. Множество колибрита се бяха събрали край близката хранилка, а точно над главата му в искрящото синьо небе кръжаха два кондора. Бяха по-големи от онези, които бе видял през прозорците на виличката им и размахът на крилете им бе поне три метра. Носеха се по въздушните течения, пазейки енергията си, и грациозно се спускаха все по-надолу, докато накрая се озоваха почти над върховете на дърветата.

Тези великолепни птици се срещаха в Андите навсякъде между три и пет хиляди метра надморска височина, но двойката тук определено бяха сред най-величествените, които някога бе виждал. Всички в парка ги наблюдаваха, докато те отново се издигаха високо и се превръщаха в малки черни точици в синьото небе. Хората, чийто живот бе поддържан от машини, не можеха да виждат кондори, не можеха да пият кафе или да оценяват тази спираща дъха красота: поразителните покрити със сняг вулканични върхове, чакълените пътища, извиващи се нагоре и надолу по хълмовете, които съперничеха на Сан Франциско, експлодиращото от багри тържество на цветята, небето… Къщички и кооперации, струпани по съседните хълмове, се наслаждаваха на слънчевата светлина. Като изключим брухос, Есперанса можеше напълно да го омагьоса.

Хората, които живеят северно от Рио Пало, не остаряват нормално. Вярно ли беше това? Огледа се наоколо, към другите хора в парка, изучавайки лицата им. Колко ли възрастни бяха двамата тийнейджъри, хвърлящи трохи на гълъбите край фонтана? А старият мъж, излегнал се на съседната пейка? Изглеждаше на седемдесет, но явно можеше да бъде и на два пъти по толкова.

— Хей, привет — провикна се някой към него.

Ниска, слаба жена бързаше към пейката му и махаше с ръка. Разпозна виещите се къдрици и трапчинките, дълбоки като кратери, на лицето й. Стефани Логън, американката от бодегата. Едва се въздържа да не се престори, че не я познава.

— Помня ви — каза тя, останала без дъх, когато стигна до него. — Бодегата. Вчера? Или май бе денят преди това? Или преди пет дни? — Потърка нервно бузата си с длан. — Откакто сме тук, напълно се обърках. Говорихме за малко в бодегата. Вие сте мистър Ройтер, нали?

— Ритър — той продължи да си яде мантото.

— Точно така. Иън Ритър. — Наклони глава, а очите й шаваха притеснено наоколо. Седна до него на пейката и изпусна тежка, драматична въздишка. — Толкова се радвам да видя познато лице. Онзи ужасен автобус, който взехме от бодегата, ни остави в някакъв забравен от бога град и трябваше да чакаме да дойде друг автобус, за да ни докара дотук. Шофьорът ни насочи към горната част на града. Там би трябвало да има хотели. Можете ли да повярвате? Къде сме въобще? Какво е това място?

На границата на живота и смъртта, помисли си той, ако можеше да се вярва на думите на онзи брухо. Може би ти също си междинна, Стефани. Или пък си мъртва.

— Къде е семейството ви, Стефани?

Тя махна с ръка.

— Някъде тук. Съпругът ми се опитва да намери тоалетна за децата и място, където да си заредим мобилните телефони. — Докосна рамото му и заговори с тих, заговорнически глас. — Мисля, че има нещо много странно във всичко, което се случва.

Говори ми ти за странно. Иън се зачуди какво имаше предвид под „мобилни телефони“.

— Какво е странното? — Просветли ме. Кажи ми, че знаеш, че си мъртва.

— Нищо не ми се струва правилно. Искам да кажа, падам си малко ясновидка и понякога просто усещам разни свръхестествени неща. И трябва да ви призная, мистър Ритър, че сетивата ми направо полудяха, откакто бяхме свалени от автобуса си в Бодега дел Сиело. Честно, не си спомням нищо преди проклетата бодега. Не мислите ли, че това е странно?

— Да. Аз самият не си спомням нищо преди бодегата. — Това все още го притесняваше, но не желаеше да го обсъжда с „падащата си малко ясновидка“ Стефани от Горен Ню Йорк. Обели мантото докрай, хвърли ядката в най-близкото кошче и се надигна от пейката. — И това отчасти е причината, поради която си тръгвам оттук. Случайно да сте видели автобусна гара по пътя си насам.

— Не съм сигурна. Не обръщах голямо внимание. Имаше много неща, които ни разсейваха. Но може ли да останете още малко и да повторите това, което казахте, на съпруга ми? Смята, че си измислям всичко, въпреки че и той няма спомени от един определен момент нататък, също като мен.

От това, което вече знаеше, Стефани и съпругът й също можеха да бъдат брухос в своите фантомни човешки форми.

— Наистина трябва да тръгвам. Успех, Стефани.

Иън се отдалечи с бърза крачка от нея. Брухо или не, но тя определено бе от типа, който можеше да го последва и да докаже, че американците са досадни преследвачи, чиято грубост, постоянство или инат могат да се превърнат в трън в задника ти.

И тя така й направи. Затича се след него, като викаше и размахваше ръце, молеше го да спре и така привлече вниманието на всички наоколо, които можеха да я чуят. Пешеходците се отдръпваха от пътя им, велосипедистите отбиваха встрани, а когато тя го последва и през улицата, няколко коли набиха рязко спирачки, за да не я блъснат.

Иън се забърза нагоре и после надолу по най-близкия хълм, зави няколко пъти по улицата, минаваше по една пресечка, после по друга. Когато най-накрая й избяга, вече напълно бе изгубил ориентация. Тъй като бе оставил картата на града във вилата, сега просто избра една посока и започна да върви. Колко ли от хората около него бяха брухос в човешка форма? Или бяха обладани от брухос! Какви белези трябваше да търси в тях, за да се научи да ги разпознава?

Черни, празни, лъскави очи.

Резки, гърчещи се движения.

Иън оглеждаше внимателно всички — мъже и жени в бизнес костюми, явни туристи, индианци кечуа, местни, дори деца. И внезапно му се стори, че всички имаха черни, празни, лъскави очи и се движеха блуждаещо, сякаш вървеше из град на брухос. Уплашен, се затича през тълпата, не можеше да мисли за нищо, а когато краката му отказаха да се движат от изтощение и вече не можеше да диша, спря, облегна се на някаква стена и се приведе напред, подпирайки се на коленете си, опитващ се отново да си поеме дъх.

Хората го подминаваха и поглеждаха с любопитство или пък отклоняваха очи встрани. Чувстваше се изложен и раним тук на тясната, сенчеста уличка, сред лабиринта на стария град, и бързо се пъхна в най-близката врата, в „Кафенето на инката“.