Триш Макгрегър
Есперанса (1)

Пролог

Град Есперанса, Еквадор

Доминика наблюдаваше красивата млада жена, която стоеше на тъмния, ветровит ъгъл в най-старата част на града, известна като Ел Корасон, Сърцето. Това, което виждаше, й харесваше. Чуждестранна туристка, в средата на двайсетте, хубава фигура, бледа, чиста кожа, гладка като речен камък. Шарената пола на жената се развяваше от хладния вятър, пръстите й си играеха с ципа на якето, после едната ръка се вдигна нагоре и прибра гъстата черна коса зад ушите.

Доминика се запита дали жената знае, че през 1530 година на същата тази улица последният император на пиките бе тръгнал на битка срещу испанците. Колониалните сгради зад нея бяха построени върху място, където пиките бяха почитали с всекидневни жертвоприношения Инти, бога на слънцето. Ресторантът, в който жената току-що бе яла, се намираше точно над древния олтар, използван за гадания по време на церемониите аяхуаска^[2].

Дали жената имаше някаква представа за това?

Е, все едно. Физически тя отговаряше на нуждите на Доминика — млада, привлекателна, чужденка и вероятно здрава.

Приближи се към нея. Повечето хора не можеха да видят бруха^[3], но съзнанието на хората е на различни нива и тази жена можеше да бъде изключение. Ако доловеше присъствието й, щеше да я възприеме по-скоро като сянка в периферното си зрение. Затова Доминика се придвижи бавно. Резките движения можеха да я стреснат или да я подтикнат да се прибере обратно в ресторанта.

Докато пристъпваше зад жената, желанието на Доминика да усети физическия свят отново нарасна толкова силно, че трябваше да положи усилия, за да не прибърза. Нагоре по улицата от един хотел излязоха хора, смехът им се разнесе в нощния въздух. Фаровете на приближаващите коли осветиха жената и разкриха изкусителния овал на бедрата й, вълните на красивите коси, спускащи се по раменете. Спокойно, спокойно. После Доминика призова цялата си сила и светкавично завзе тялото на жената.

Тя ахна и се стегна, осъзнаваща, че нещо се случва с нея, но какво? Доминика действаше бързо, напасваше своята същност към размера и формата на тялото на жената, поемаше контрола върху ума, органите, крайниците и дори гласа й. Когато от гърлото й се надигна писък, Доминика го потисна умело и вместо него излезе нещо подобно на просъскване.

Сърцето и дробовете на жената препускаха бясно. В тялото навлезе огромна вълна въздух и Доминика се потопи цялата в нея. Първият сладостен дъх я зашемети. Винаги ставаше така. След това вкуси влагата, обещанието за дъжд, усети аромата на цветята, тревата, пръстта, изгорелите газове от колите и парфюма на жената. После ритмичните удари на сърцето на жената и препускането на кръвта по артериите на тялото и вените я изпълниха със сила. Доминика беше овладяла напълно контрола върху тялото и сега можеше да се отдаде на пиршеството, което й предоставяха нейните нови сетива. Усещането я опияни.

Цветовете. Дори през нощта цветовете, които сега виждаше, бяха искрящи в сравнение със сивотата, в която съществуваха брухос. Наситеното зелено на извисяващите се в парка отвъд улицата борове изглеждаше като създадено от четката на художник импресионист. Блясъкът на уличните лампи бе с цвета на топящо се масло. Синьото и лилавото на полата на жената напомниха на Доминика за Испания, където преди векове бе родена като Доминика де ла Рейна, единствената дъщеря на богат земевладелец. В онзи живот тя бе умряла от разбито сърце на трийсет и шест години.

Сладкият хлад на високопланинския въздух ухаеше на борове, звездите горяха като малки слънца в черното небе. От нечий отворен прозорец гърмеше музика и Доминика почувства как кракът й потупва в ритъма — три бързи удара, после два, после четири. Протегна ръцете си напред с обърнати нагоре длани, размърда пръсти, после ги прокара през косата си. Това тяло бе великолепно и Доминика пасваше идеално в него, сякаш бе създадено за нея. Съвършеният приемник.

Клер. Името на жената бе закодирано в клетките й.

Доминика почувства, че Клер започва да се възстановява от шока. Опита се да се бори, да се извива и трепери, предизвиквайки спазми в мускулите, докато крещеше в съзнанието й и искаше да тръгне напред, но брухата принуди тялото да тръгне в друга посока. Бързо. Зад ъгъла, където сенките бяха по-дълбоки, по-плътни.

Същността на Клер се гърчеше. Доминика оформи метална стая в ума си, бутна личността на жената вътре и я затвори с трясък. Сега тялото бе напълно нейно.

Тръгна бързо и решително към центъра на Ел Корасон, където цялата история на Есперанса беше отражение на нейната лична история. Всяка пресечка носеше спомени. Тук, на ъгъла на булевард „Трухильо“ и улица „Франциско“, бе обсебила тялото на мъж от армията на Писаро, докато испанците обграждаха войниците на Атахуалпа и го принуждаваха да се предаде. А там, през 1862 година, си бе присвоила тялото на местна жена, селянка, и бе прекарала няколко чудесни дни, яздейки сред дивата природа във вътрешността на страната. През 1918 година на ъгъла пред нея тя и Бен бяха взели телата на азиатска двойка. И така, пресечка след пресечка, пълни със спомени, всеки от които бе прослава на физическия живот.

Спря за миг пред интернет кафенето, където беше срещата й с Бен. Хора с лаптопи и блекберита седяха по масите на тротоара и отпиваха от ароматните си кафета. Туристи. Местните знаеха, че не е хубаво да си навън по улиците толкова късно, когато имаше най-голяма вероятност техният вид да атакува.

Дали някои от тях бяха приятели или роднини на жертвите на брухос Напоследък се носеха слухове, че сред хората се оформя голямо движение срещу гладните духове, което замисляше някакво нападение. Но такива слухове бе имало винаги. А дори този път да бяха верни, щяха да са нужни десетки хиляди хора, въоръжени с огнепръскачки, за да победят племето й, което бе най-голямото от всички в Южна Америка. Напомни си, че трябва да провери в интернет откъде бяха плъзнали тези слухове. Но не точно сега. Бен беше първи в списъка й със задачи. После всичко друго.

Усети присъствието му наблизо, но не можеше да го види. Възприятията й сега бяха свързани с това тяло, а то имаше ограничения по отношение на брухос, за сметка на увеличението на други възприятия. Не й беше нужно да вижда Бен, за да знае, че в момента той търси подходящ приемник. Сигурна бе, че щеше да избере млад мъж, жизнен, здрав, някой, когото тя щеше да сметне за неустоим.

Дръпна си стол край една празна маса, оглеждайки небрежно тримата мъже, които отговаряха на изискванията и желанията на Бен. Чернокож, азиатец, бял. Почувства се привлечена и от тримата и се усмихна, чудейки се кого ли щеше да вземе партньорът й. Изненадай ме, помисли си тя.

Дълбоко в металната стая личността на Клер продължаваше да пищи, да се гърчи и да тропа със слабите си юмруци по стените. Шумът отвлече вниманието на Доминика. Натисна въображаем бутон и сред благословената тишина, която настана в съзнанието й, провери здравето на жената.

През дългите векове на своето съществуване бе научила много за човешкото тяло и неговата физиология. Веднъж цяла година използва тялото на лекар, като вля същността си в неговите клетки, за да попие познанията му. Тялото на Клер беше в идеално здраве. Непушачка, без никакви вредни навици, с направо съвършени сърце и бели дробове. Панкреасът имаше леки проблеми заради целия алкохол, който бе погълнала през последните пет дни, откакто бе пристигнала в Еквадор. Бъбреците работеха стабилно, черният дроб и стомахът бяха в добра форма. Алергична към кофеин, не яде червено месо, взема много витамини.

Внезапно един мъж се появи тичешком зад ъгъла, крещейки: „Клер, хей, Клер!“

На Доминика й бе нужна секунда, за да открие името му в спомените на Клер. Луис. Нейният съпруг.

Той спря до масата й, останал без дъх.

— Господи, Клер, какво правиш тук? Мислех, че ще ме изчакаш пред ресторанта?

Вътре в металната стая личността на Клер направо полудя, задращи с нокти и започна да удря по стените, пищейки за помощ… Доминика затегна контрола си.

— Успокой се, Луис. Дойдох тук, за да взема кафе. Ресторантът на хотела е затворен вече, а и тук имат безкофеиново.

— Трябваше да ми кажеш — отвърна той и придърпа стол и за себе си край масата. — Не знаех какво, по дяволите, е станало с теб. Поръча ли вече?

И в този миг един мускул трепна под сините му очи, раменете му се сгърчиха и после се изопнаха, като че ли ризата беше станала прекалено тясна за него. Очевидно Бен бе пристигнал.

Извиването и спазмите продължиха около минута. Когато Бен най-накрая овладя напълно тялото на съпруга, по лицето му се изписа блаженство.

— О, божичко — чу тя шепота му. — Винаги забравям колко страхотно е това.

Доминика се пресегна през масата и докосна ръката му; за пръв път от повече от месец почувства кожата му.

— Този път направихме добър избор.

Той стисна пръстите й и поднесе ръката й към устните си, като целуна кокалчетата й едно по едно, без да откъсва очи от нейните.

— Къде са отседнали? Този тип е блокирал информацията.

— Посада^[4] „Андрес“, на три пресечки оттук.

Надигнаха се едновременно, гладът им един за друг бе прекалено силен и ги подтикваше да побързат. Доминика дръпна ръката си.

— Нека да забавим малко. Не искаме да привличаме излишно внимание.

Опасяваше се, че местните знаеха за какво да се оглеждат — променливи, резки движения, гърчове и спазми, нестабилна походка. От няколко месеца тук не бе имало по-масови нападения на брухос, но хората оставаха предпазливи. И имаха основателни причини. През последните десет години Доминика и племето й тероризираха този град, като използваха телата на жителите и туристите за секс и забавления. Понякога племето й нападаше накуп, под прикритието на мъглата, която идваше от вътрешността на страната. Но мащабните нападения водеха до по-сериозни предпазни мерки — хората поставяха големи вентилатори, за да разпръсват мъглата, прозорците и вратите се затваряха с капаци, местните изчезваха в тунели и подземни бункери. Затова нейният вид сега нападаше най-вече на малки групички или по двойки, като нея и Бен тази вечер, търсейки удоволствието, което единствено физическият живот можеше да им предложи.

Откакто преди петстотин години Есперанса бе станала физическо място, наградата, която брухос търсеха, вече не можеше да бъде открита тук. Преди това градът и всяко място на юг от него до реката Рио Пало беше етерно пространство за мъртвите или за полумъртвите. Душите пътуваха до Есперанса, за да научат за отвъдния живот. Тези, които бяха изпаднали в кома или преживяваха състояния, близки до смъртта, можеха да решат дали да се върнат към физическия живот, или да преминат. В онези дни брухос обсебваха души, когато си пожелаеха, присвояваха си техните тела и изживяваха целия им предопределен живот. В сравнение с това кратките й екскурзии във физическия свят сега бяха направо жалки, но за момента беше всичко, което с Бен можеха да имат.

Мечтата им беше да си върнат Есперанса и всяко място южно в посока към Рио Пало, като обсебят всеки жител и турист: мъже, жени и деца. Град от брухос, живеещи смъртния живот на своите приемници. Но Доминика бе сигурна, че ако опитаха да направят това, касадорес де лус, ловците на светлина, щяха да се намесят. И тогава щеше да последва битка, много по-жестока от онази преди петстотин години. Затова засега се задоволяваха с тези малки набези и се колебаеха да направят нещо, което би могло да предизвика ловците да реагират.

— Направо ще изям това тяло — каза Бен, като я придърпа към себе си и се наведе над нея.

— Може би трябва да го даваме по-леко, да задържим, за да могат тези тела да изтраят по-дълго.

— Не, мина прекалено много време.

Придърпа я в една тясна, мрачна алея и двамата се притиснаха до каменната стена, с преплетени ръце и тела. Похотта им бе като на изгладнели животни. Откъснаха се един от друг, когато чуха приближаващи се стъпки и гласове, застинаха неподвижни за момент, опрени до стената; ръцете му обаче продължаваха да притискат нейните в камъните, устните му бяха долепени до шията й. Когато минувачите отминаха, Доминика и Бен се забързаха към хотела си.

Няколко часа, това можеха да получат от тези тела. Докато приближаваха посадата, Бен прокара пръсти през косата й.

— Прекрасна си, Ника — каза той и я целуна, а после я притисна отново до стената.

Доминика и Бен можеха да правят любов и като брухос, но това бе измамно и ефимерно, каквото беше и цялото им съществуване. Нищо не можеше да се сравнява със суровата реалност на плътта, на страстта и насладата, които изпитваха хората. Ръцете му сега бяха под полата й, дишането й се учести, премина в бързи, накъсани хрипове, тя продължаваше да му шепне: „Не тук, Бен, не тук“. Но не го отблъсна.

Внезапно всички лампи по улицата се запалиха и стана светло като по пладне, завиха сирени с остри, пронизителни редуващи се звуци. Като сирените, предупреждаващи за въздушна атака по време на война, но тези бяха сигнал, че са забелязани брухос в града или че идва мъгла. Знак, че хората трябва да се приберат в убежищата си. Туристите, които нямаха представа за какво са сирените, се паникьосаха и се втурнаха към хотелите си или към случайни сгради. Малцина късметлии последваха местните в подземните убежища.

Доминика и Бен се отдръпнаха един от друг, оправяйки дрехите си. Бяха сигурни, че въоръжени групи ще се втурнат да ги преследват с огнепръскачки, затова трябваше или да напуснат тези тела, или да се скрият някъде. Огледаха се нервно наоколо, но капаците на прозорците и вратите на всички сгради наблизо бяха спуснати и затворени, непропускащи никого, за да могат хората да имат време да слязат в тунелите и бункерите, където гладните духове не желаеха да проникват.

Бен я сграбчи за ръката. Затичаха се по улицата, влязоха в парка и се скриха под високите чилийски борове, като се опитваха да останат извън обсега на искрящата светлина на лампите. Около тях се лутаха и блъскаха паникьосани минувачи, запътили се към обществените скривалища, а колите фучаха по улиците. Шофьори и пътници изскачаха от тях и бягаха към най-близките сгради, за да се скрият, преди вратите да се затворят и резетата да бъдат спуснати.

Доминика си даде сметка, че хаосът работеше в тяхна полза. Хората бяха толкова уплашени, толкова съсредоточени да се спасяват, че никой не им обръщаше внимание. Нямаше да бъдат лишени от своето мечтано сливане. Бен прочете мислите й и двамата се затичаха към една изоставена кола, пъхнаха се на задната седалка, заключиха вратите, отпуснаха се на студената тапицерия и се предадоха на глада си.

След минути бясното им любене изтощи телата, които бяха заели, и красивите сини очи на Бен кървясаха, капките пот по челото му станаха червени, от носа му потече кръв и се спусна покрай ъгълчетата на устните му. Сърцето на нейното тяло прескочи и после се сви. Доминика почувства, че по лицето й се стичат кървави струйки, после кръвта навлезе в гърлото й и тя се задави от нея. Телата бяха използвани и сега получаваха мозъчен кръвоизлив. Луис губеше съзнание с потресаваща бързина. Ако Бен не успееше да напусне тялото му, преди това да се случи напълно, той щеше да бъде унищожен заедно с него.

— Сега — простена Доминика и изскочи от тялото на Клер, а после издърпа и Бен.

За миг се носеха из колата — просто кълбета дим край Клер и Луис, които се гърчеха и извиваха, докато умираха на задната седалка. Тя и Бен бяха прекалено изтощени, за да се отдалечат от колата. Сирените продължаваха да вият, сигналните лампи все така силно светеха и прожекторите претърсваха улиците, а утре сутринта властите щяха да намерят телата на двамата непредпазливи туристи. Истинската причина за смъртта им обаче никога нямаше да бъде разкрита публично.

Още слухове щяха да плъзнат в интернет — за конспирация и опасни места, и за известно време туризмът в Есперанса щеше да пострада. Но в двайсет и първи век, когато новините се надбягваха една с друга, паметта на хората беше много къса. В крайна сметка туристите отново щяха да почнат да идват и Клер и Луис щяха да бъдат забравени.

Доминика се сля с Бен и заедно преминаха през студения вятър и се запътиха към осветения, празен път. Издигнаха се над високите борове и отплуваха в мрака, отново гладни за живот, както винаги.