Триш Макгрегър
Есперанса (10)

Девет

По сигнал на Доминика нападението над парника спря и мъглата, прикриваща хиляда брухос от нейното племе, се оттегли към близките дървета. Там духовете си бърбореха, гласовете им се носеха като ромонещ шепот на вятъра в листата и клоните. Но за живите, които ги чуваха, тези гласове вероятно звучаха неприятно и зловещо хищнически.

— Защо го направи? — попита я Бен, като се материализира до нея във формата си на калифорнийски сърфист.

— За да ги примамя да излязат навън — и защото бе чула тревожен зов от Рафаел, очевидно предназначен само за нея. — Ако излязат, ги последвай с мъглата, Бен. — Подозираше, че Номад и този Мануел имаха някакво по-сигурно място, за което тя не знаеше. — После ми дай знак.

— Казвам, че трябва да призовем останалите от племето и да атакуваме града, Ника.

— Не още. Първо ще прогоним междинните обратно в телата им и ще ги убием. Това ни е най-добрата застраховка.

След това мислено се отправи към Рафаел. Приели виртуалните си форми, той и Пърл спореха ожесточено на затънтено местенце на огрения от слънцето бряг на Лаго дел Суено. Доминика се впусна към тях във формата си на амазонска кралица воин, крещейки: „Стига, престанете!“

Пърл се дръпна настрани, босонога красавица в дънки с ниска талия и широки крачоли, с бяла тениска с дълбоко деколте и с дълги гердани с мъниста като на хипи, падащи на гърдите й.

— Той е полудял, Ника — извика тя. — Направи нещо. Не мога да говоря с него.

Рафаел хлипаше, прикрил лицето си в ръце, и явно бе толкова разстроен, че не успяваше да задържи виртуалната си форма — премигваше, трептеше, изчезваше и отново се появяваше. Стресната, Доминика го сграбчи за раменете и го разтърси.

— Успокой се, Рафаел, поеми си дълбоко дъх, така, добре… Сега ми кажи какво е станало.

Той свали ръце от обляното си в сълзи лице, тъмните му очи бяха толкова изразителни, пълни със силна емоция, че тя за малко да повярва, че наистина бе човек.

— Ти… ни каза да стоим близо до Иън, да го уплашим… когато ни се удаде шанс — сви ръцете си в юмруци, притисна ги до тялото си. — Той бе ранен… един от хората на Ед го удари. Ед повика лекаря… и когато после напусна вилата… изчаках и обсебих тялото на лекаря. Пако Фарадей. Аз… той… се бори с мен, Ника. Не искаше да ми съдейства, не искаше да прави каквото му казвах… Вбеси ме и аз… го притиснах малко по-силно и той… получи кръвоизлив и Пърл… трябваше да ме издърпа, преди да умре.

Рафаел, чийто живот като чернокож в сегрегирания американски Юг бе завършил, когато група расисти го бяха обесили, никога досега не бе обсебвал човек и не бе причинявал ничия смърт. Той не можеше да убива. Не бе част от природата му. С най-спокойния си глас Доминика каза:

— Всичко е наред, Рафаел. Вината не е твоя…

— Не съм тук, за да убивам — изпищя той. — Тук съм, за да бъда с Пърл, да създадем град на брухос, където просто ще използваме телата на хората, за да изпитваме физическа наслада. Не искам да убивам, не мога да се превърна в… чудовищата, които ме убиха. Не мога. Това не съм аз.

След това се отпусна на колене в пясъка, хлипайки неудържимо. Болеше я да го гледа така. В Рафаел виждаше собствения си провал, защото не бе предвидила тази възможност, не бе забелязала признаците. Нищо чудно, че Рафаел и Пърл никога не се присъединяваха към нея, Бен и останалите брухос в техните сексуални екскурзии, при които винаги съществуваше риск да убиеш приемника си.

Тя дръпна Пърл настрани.

— Какво стана с Иън?

Пърл бе толкова притеснена, че нейната форма също премигваше и трептеше.

— Напусна вилата. Рафаел му каза, че е на животоподдържащи системи, че Тес е в кома, но той… той не се стресна, Ника. Не се сви в някой ъгъл като уплашено бебе. Просто… си тръгна. Изведох Рафаел оттам, преди Ед Грейнджър и проклетите му охранители да се върнат и да открият тялото на Пако. Доведох го тук на брега, после се върнах в хотела. Всички вече бяха там — Ед, Хуанито, Илика, Хуичо… и после пуснаха сирените… и… и…

— По-накратко, Пърл.

— Видели са Иън в „Кафенето на инката“. Хуанито Карденас е тръгнал натам да го прибере.

Хуанито. Добре. С него можеше да се справи.

— Отведи Рафаел у дома. Остани с него. Накарай го да поговори с консултант, Пърл.

Пърл изглеждаше ужасена от това предложение. Срещата с консултант бе на една крачка от прогонването от племето.

— Просто… това го хвана неподготвен, нищо повече. Сигурна съм, че ще се оправи.

— Твоята работа е да се погрижиш за него и да се увериш, че ще получи помощта, която му е необходима. Ще държим връзка. — Доминика се обърна и се издигна над брега, разпилявайки войнската си форма на парченца — ръка, крак, глава. Когато се освободи от нея, се насочи с мисълта си към Хуанито Карденас.

Но Хунито бе хитър и отлично познаваше методите на брухос. Коренен жител на Есперанса, роден преди повече от осемдесет години; когато завърши гимназия, бе заминал за Кито, после отиде в Буенос Айрес, за да следва в университет. Спечели много пари от недвижими имоти и се завърна тук в края на трийсетте си години заедно с жена си. Бяха купили къща близо до родителите му и до сестра му и започнаха новия си живот.

Преди десет години Доминика и Бен обсебиха тялото на сестра му и оттогава той работеше активно с най-верните помощници на ловците на светлина в Есперанса, за да победят гладните духове. Хуанито знаеше всичко, което знаеха и те — как да се прикрива, когато се налагаше, къде са убежищата им, какъв бе по-мащабният план, кои бяха всъщност ловците, какво бяха намислили. Именно Хуанито бе открил, че когато брухос са във виртуалната си форма, могат да бъдат унищожени с огън, и оттогава Ед Грейнджър и хората от неговата групичка — като Мануел Ортега — се бяха въоръжили с огнепръскачки.

Кой, по дяволите, си ти, бе попитала тя Мануел, когато бяха пред автобуса. Някой, с когото определено не искаш да си имаш работа, бе казал той.

Сякаш той също притежаваше познание, сила, отговори. Тя искаше да разбере кой бе той, защо Бен не бе успял да намери никаква информация за него и какво правеха Мануел и Номад заедно с Тес в парника. Беше сигурна, че Хуанито ще я осветли по въпроса.

Фокусира съзнанието си върху мисловния образ на Хуанито и позволи този образ да я насочи към стар малък товарен камион, препускащ по тесните тайни улички на града. Приближи се и видя Хуанито вътре. Вместо да премине през покрива и да го обсеби, тя го последва до „Кафенето на пиката“.

Брухос рядко влизаха в това място, защото младата жена, която го ръководеше, Консуело, можеше да ги усеща, да ги вижда. В определени кръгове тя бе известна като „проклетия детектор за духове“. Мълвата разказваше, че когато била дете, за малко не умряла, имала от онези специални преживявания близки до смъртта и оттогава можела да вижда и да общува с мъртвите. Това означаваше ли, че ако Тес и Иън успееха да се завърнат във физическите си тела, щяха да могат да правят същото? Това ли бе истинската причина, поради която ловците на светлина бяха допуснали появата на тези двама междинни в Есперанса?

Можеше ли да е толкова просто?

Тази нова възможност обсеби съзнанието й. Да, колкото повече мислеше, толкова по-вероятно й се струваше. Може би това отговаряше и на най-досадния въпрос през последните десет години — защо ловците не се бяха намесили, щом брухос подновиха нападенията си над хората в Есперанса? Можеше ли просто вече да нямаше достатъчно от тях? Възможно ли бе тези т.нар. еволюирали души да бяха намалели толкова много, че сега тези като нея да ги превъзхождаха по брой?

Хуанито не спря пред кафенето, а го подмина бавно, говорейки по телефона си, след което изчезна в страничната уличка. Доминика не харесваше тесните улици, също както не й допадаха и подземните бункери, ограниченията им, приликата им с гробове. Но когато камионът излезе от уличката и зави надясно, по широкия път, тя го видя отново.

Камионът забави ход, лъкатушеше из жилищния квартал — и тогава Доминика забеляза и Иън, който тичаше по улицата, с прибрани до тялото си ръце. Хуанито свали прозореца от своята страна и му извика:

— Ей, амиго! Аз съм, Хуанито. Мануел ме изпрати. Той е с Тес. Ела, ще те закарам при тях.

Иън изви главата си към него, очите му бяха подивели, стреснати. Изглежда зле, помисли си тя. Бледата му кожа, начинът, по който си поемаше тежко дъх, дори капчиците пот, блещукащи по лицето му, означаваха, че няма да бъде още дълго тук. Тя беше дошла в най-подходящото време, за да го последва до физическото му тяло, когато поемеше нататък.

Той преглътна тежко и извика:

— Защо да ти вярвам?

— Ще звънна на Тес и ще говориш с нея.

Иън спря, камионът също спря и отби до тротоара, а Доминика се приближи към тях. Хуанито извади телефона си, продължи да говори успокояващо на Иън, докато набираше номера. Иън пристъпи предпазливо към него, намръщен, потната тениска бе прилепнала към тялото му, дъхът му излизаше накъсано. Спря пред прозореца от страната на пътника и продължи да наблюдава Хуанито внимателно. После Хуанито му подаде телефона и Иън го взе, притисна го до ухото си и се извърна настрани.

— Тес?

Доминика се възползва от момента, в който Иън бе обърнал гръб на колата, и облада тялото на Хуанито с такава бруталност, че той нямаше шанс да реагира, още по-малко да се съпротивлява. Наложи контрол върху мозъка му, върху дробовете, крайниците и сърцето му, наслаждавайки се на притока на кислород, който потече в кръвта й. Лесно се свиква с това. За мъжко тяло бе направо чудесно. Дълголетието и доброто здраве, характерни за жителите на Есперанса, бяха допълнени с отличната грижа, която Хуанито бе полагал за себе си — хубава храна, редовни упражнения. И още по-важно бе, че той бе емоционално и духовно щастлив.

Харесва ми тялото ти, Хуанито.

Мълчание. Доминика почувства, че той бърза да прикрие информацията, която смяташе, че тя може да открие, затова се зарови по-надълбоко в него и грабна каквото можа. Успя да измъкне само фрагменти — ако откритото можеше да се сравнява с думи, все едно се бе добрала само до предлози и съюзи. О, хайде, Хуанито! Рано или късно бдителността ти ще отслабне и аз ще намеря всичко, което ми е необходимо.

Както ще направя и аз, Доминика.

Мога да те убия веднага. Съвсем лек натиск върху мозъка ти и ще свършиш като Пако Фарадей.

Хуанито се разсмя. Вайра винаги е казвал, че познаваш единствено смъртта и унищожението. Казвам ти, няма да спечелиш тази битка.

Доминика се вбеси, че Вайра бе говорил за нея с този презрян, жалък човечец. В този пристъп на гняв защитата й се отслаби и Хуанито проникна в основата на съзнанието й. Измъкваше спомен след спомен от времето й с Вайра, филм от разпокъсани, сърцераздирателни образи, толкова лични и живи, и безкрайно предателски, че агонизиращата болка я прогони от тялото му.

Иън все още говореше по телефона, когато чу Хуанито да крещи името му. Обърна се и видя мъжа да се свлича по капака на колата, размахвайки безпомощно ръце като риба на сухо. Затвори рязко телефона и се впусна към него, като успя да го хване, преди да се строполи на земята. След него оставаха кървави следи.

Кръвта течеше от носа му, струйките излизаха от ъгълчетата на очите му и се спускаха на тънки бразди до брадичката му. Иън го вкара в камиона, Хуанито се облегна на прозореца, гърдите му се повдигаха тежко, сякаш се бореше да си поеме дъх, устата му се движеше в опит да оформи някакви думи.

— Не се опитвай да говориш — Иън изтича до шофьорското място и се метна зад волана. — Ще те закарам в болницата.

— Не. Мога… да се справя с това. Карай към Мануел… при другите.

— Какво стана, Хуанито? Брухо ли беше?

— … обсеби ме… Аз… я прогоних. Но тя… успя да ме нарани… докато си тръгваше.

Иън запали двигателя и тръгна толкова рязко назад, за да подкара по улицата, че за малко да се блъсне в една кола. Телефонът звънна, той го вдигна от седалката.

— Тес?

— Мануел е. Какво става? Чух Хуанито да крещи, после връзката се изгуби.

— Той кърви — повтори какво му бе казал Хуанито.

— В съзнание ли е?

Иън погледна към спътника си.

— Едва-едва. Къде е най-близката болница?

— Можем да се погрижим за него тук. Той знае какво да прави, докато стигнеш при нас, Иън. Случвало му се е и преди. Карай по този път около 15 километра, докато стигнеш Кале Лима. Тръгни надясно, 10 километра. Вляво, на ъгъла, ще видиш църквата „Свети Франсис“. Карай по алеята, надуй клаксона. Минавай бързо през всяка мъгла, на която попаднеш. Това е много важно. Не спирай, не забавяй, вдигни плътно прозорците. Вратата ще се отвори, влез в гаража. Нали си в камиона на Хуанито?

— Да.

— Това е добре. Той има специални уплътнители на прозорците, има и климатик за издухване на мъглата.

— Вече почва да кърви много лошо.

— Довери ми се. Той знае какво да прави.

Разговорът свърши, Иън си пое дъх, даде газ и подкара право напред. Караше като полудял, минаваше на червено, шмугваше се между другите коли, докато не излезе от града. Трафикът отслабна, пейзажът разкри просторните полета и високите хълмове, над които се спускаха кълбета мъгла, после се издигаха към небето, сякаш за да го погълнат. Бяла и сива мъгла се виеше край дърветата като захарен памук около дървена пръчка и пълзеше към него от всички посоки. Някъде зад него се разнесе воят на сирените.

Хуанито се закашля — тежки, влажни, раздиращи хрипове.

— Те са се опитали да те… сломят, да те уплашат, за да… загубиш контрол, Иън.

— Нямат шанс.

Даде газ, колкото беше възможно и по силите на стария камион. Скоростомерът показваше почти 130 километра в час, а колата се тресеше така, сякаш всеки момент щеше да се разпадне. Стрелката потрепери, камионът започна да се дави, червената светлинка показа, че бензинът им свършва.

Мамка му.

После влязоха в мъглата. Тя се прилепи до прозорците, притисна се толкова плътно, че Иън почувства как иска да се слее със стъклото, да мине през него. Тежко, зловещо мълчание насищаше въздуха, вакуумът започваше да се изпълва с нещо не толкова въздушно. След секунди коварният шепот започна да навява онова зловещо тананикане: Намери тялото, нахрани тялото, изпълни тялото, бъди тялото… Той притисна длан към едното си ухо, за да го заглуши поне малко, стисна здраво волана с другата ръка, но това не бе достатъчно. Чувстваше се така, сякаш дъвчеше стъкло и то скърцаше между зъбите му, сякаш някой забождаше нажежени ръжени в очите, ушите и в черепа му. От пискливото напяване му се гадеше, не можеше да диша, започна да се поти силно, образът пред него се размаза.

— Радиото — прошепна Хуанито. — Пусни го. Музика. Силно.

Иън натисна силно копчето и пусна звука максимално високо. Когато това бе станало във вилата, Тес инстинктивно се бе досетила да направи същото, за да заглуши виенето на духовете. Сега музиката загърмя в камиона, латиноамерикански ритъм и женски вокал, чийто кристален глас можеше да разбие стъклата. Тя притъпи най-лошото от напяването. Но мъглата бе толкова плътна, че се виждаше едва на една ръка разстояние пред тях.

— Завий — изкрещя Хуанито, махайки диво с окървавената си ръка. — Наляво. Бързо.

Иън зави рязко, гумите изсвистяха по паважа. Задната част на колата се завъртя, забиха се в някакви храсти, коренища и камънаци. Той изви леко кормилото надясно и се впусна напред в още по-гъста мъгла. Различаваше смътните очертания на сгради, но не виждаше никакви улични знаци, пресечки или белези на района, които да му покажат къде се намира и къде е църквата. Погледна към Хуанито, но той бе припаднал.

Иън натисна спирачки и се опита да види през мъглата. Главата го болеше от силната, гърмяща музика. Но се страхуваше, че ако я намали, ще чува ужасяващото напяване. Това щеше да е по-лошият вариант.

Телефонът извибрира до крака му, вдигна го и бе принуден да намали радиото, за да чува гласа на Тес, неговата връзка с живота.

— Иън, ще изляза встрани на пътя, за да знаеш къде да завиеш за църквата. Къде си?

Напяването сега звучеше като стържене на мощен електрически трион, който разрязваше челюстта му, зъбите му, черепа…

— Завих наляво преди около километър. Сега съм намалил, май бензинът ми свършва. Трябва да усиля отново музиката, Слим, или ще припадна. Отново онзи вой, онзи проклет вой…

Хвърли телефона на седалката, увеличи радиото колкото бе възможно. Вече караше на изпарения, приведе се напред над волана, надявайки се да види нещо през мъглата, и камионът да успее да стигне до църквата, преди резервоарът да се изпразни напълно.

Вътре в гаража под църквата Тес се подготвяше. Чувстваше се като състезател от Наскар, обличан, обгрижван, надъхван, докато Мануел, Сара Уелс и Илика Хуичо й даваха един през друг указания. Направи това, направи онова, вземи това, вкарай ги тук… Сара приличаше на момиче от Калифорния, руса и хубава, и явно бе свикнала да ръководи и стоеше начело на нещо, за което Тес още нямаше представа. Илика изглеждаше направо древна, поне на сто години, тъмните й очи бяха вдълбани сред плетеница от хиляди бръчки по лицето й, което бе типичното лице на индианка кечуа.

— Вайра ще бъде с теб — каза Илика, докато подаваше на Тес наушници с вградени вътре слушалки. — Следвай указанията му.

— Направи каквото е нужно, за да доведеш Иън и Хуанито — каза Сара Уелс.

Мануел я прегърна. Отново я погълна чувството, че го познава отнякъде, че той не е просто Мануел, служителят в посадата, мъжът, който бе докарал нея и Иън в Есперанса, а нещо повече. Струваше й се, че всички те бяха нещо повече.

— Внимавай и ги доведи тук — прошепна й той и топлият му дъх обля лицето й.

— Нямаше да правя това, ако смятах, че няма да успея — отвърна тя, отскубна се от всички и се метна в хамъра, огромното чудовище, което Мануел бе обяснил, че е техният „брухоавтомобил“. Вайра седна на мястото до шофьора. Все още се чувстваше странно с него, трудно й беше да го възприеме като Номад в човешка форма, но беше признателна за компанията му.

Когато вратата на подземния гараж под църквата се отвори с плъзгане нагоре, огромните вентилатори, които стояха отстрани, се включиха и разпръснаха мъглата. Тес натисна спирачките и хамърът се изкачи по рампата и излетя навън, бърз, мощен и запечатан срещу набезите на мъглата. Специален бутон на таблото включи излъчването на електромагнитно поле около колата, което се предполагаше да прогони всеки брухо, опитващ се да проникне вътре.

Излезе на улицата, силните фарове прорязваха тясна пътечка през гъстата, мрачна мъгла. Сега воят на духовете се надигна — далечен, заплашителен звук, и тя си сложи наушниците, които го блокираха напълно. През лявата слушалка чуваше музика от сидиплейъра, през дясната — гласа на Вайра, който й даваше указания.

Той седеше спокойно на седалката си, странен, висок мъж с очите с цвят на зелен чай на Номад и виждаше неща, които тя не можеше. Събрали са се в мъглата, минахме право през тях. Вдясно от теб има елен. Носорог вляво. Тези фигури не са реални. Те се преструват, искат да те сплашат, да те разсеят.

— Вайра, трябва да знам нещо.

— Карай. Бавно. Внимателно.

— Защо ни помагаш, на мен и на Иън?

Той я погледна — лицето му бе като на олимпийски бог, а очите — на куче, което бе невероятно тъжно и бе изстрадало много.

— Защото двамата сте нашата последна, единствена надежда.

— Нашата. На кого?

— На ловците на светлина, на всички междинни души на Есперанса… Те…

В слушалките й се чу дразнещо щракане, като силно наелектризиране. Вместо музика сега в лявото й ухо се разнесе заплашителен женски глас.

— Вайра, Вайра, толкова много лъжи. Искаш да й помогнеш, но я лъжеш. Ти си в кома, Тес Ливингстън. Беше простреляна по време на акция. Твоят приятел Йън е получил инфаркт. Вие двамата сте първите междинни души тук от петстотин години. Този белег на бедрото ти? Там си била простреляна. Всичко, което преживяваш тук, е дело на твоето въображение. Душите ви се движат, не са нито тук, нито там и ловците на светлина ви използват…

Вайра се пресегна, смъкна наушниците от главата й и ги хвърли на задната седалка. Тес наби рязко спирачки.

— Коя, по дяволите, беше тази жена?

Мъглата ги обграждаше все по-плътно, жива, дишаща маса от органична материя, която туптеше като сърце, говореше на различни езици, притискаше се по стъклата на хамъра с незаситен глад. Вайра отвори вратата от своята страна, изскочи навън, затвори с трясък и изкрещя:

— Покажи се, Ника!

Не, благодаря, аз не искам да те виждам! Тес подкара отново колата, безразсъдно бързо, без да вижда нищо пред себе си, ужасена от надигналата се пак пронизваща песен — намери тялото, нахрани тялото… Внезапно и напълно необяснимо пред себе си видя камион. Истински ли беше или фалшив? Не знаеше. Зави рязко вдясно, но камионът зави в същата посока и те се блъснаха. Ударът я разтърси и направи предницата на другата кола на хармоника.

Двигателят на хамъра замлъкна, Тес отвори вратата и се затича към камиона. Мога да тичам, дишам, уплашена съм, не съм в никаква кома! Но имаше чувството, че е хваната в кошмар, мъглата я поглъщаше, дразнещото пищене я пронизваше до костите. Иън вече бе излязъл от камиона и се впусна към другата му страна, притискайки длани до ушите си.

— Помогни ми да изкараме Хуанито! — изкрещя й той.

Хуанито бе в безсъзнание, лицето му бе покрито със засъхнала кръв. Иън го издърпа от колата, Тес го хвана за краката и двамата го понесоха към хамъра. Звуците вече бяха толкова болезнени, че тя се чувстваше зле, прилошаваше й, дъхът й засядаше в гърлото. Иън май не беше в по-добро състояние — докато вкарат Хуанито на задната седалка, лицето му бе побледняло като на мъртвец и очевидно едва стоеше на краката си. Тес грабна наушниците от задната седалка, метна му ги и изкрещя да си ги сложи на главата. Щом влязоха в хамъра, наду радиото силно и започна да крещи и да пее, както бе направила и във вилата.

После пронизващите звуци внезапно спряха, но мъглата продължаваше да се стеле над тях, обвивайки колата от двете страни, сякаш се канеше да я вдигне и да я отнесе някъде. Иън свали наушниците и Тес намали звука на радиото.

— Също като преди, Слим. Тишината.

— Ще се измъкнем оттук — тя запали двигателя и подкара хамъра назад.

— Мисля, че сме в кома, ти и аз — започна той и й разказа разкъсано и неподредено какво му бе споделил Пако Фарадей, какво бе научил в „Кафенето на пиката“, как бе повярвал, че Есперанса може наистина да е град, обсебен от брухос.

Думите му я притесниха — не защото звучеше като луд или че му бе повярвала, а защото май най-накрая разбра причината за смайването му от откритията в кафенето.

— Иън, какво е дивиди плейър?

— Какво?

— Какво е уай-фай?

— А, това го пишеше в кафенето. Но не знам какво е.

— Какво е айпод? Блекбери? Сиди? Лаптоп? Уиндоус? Макбук?

Той я гледаше уплашено и клатеше глава на всичко.

— Знаеш ли кой е Бил Гейтс? Стив Джобс? Джордж Лукас? Индиана Джоунс?

— Никога не съм чувал за тях.

Божичко!

— Коя година сме?

Той се замисли за миг.

— 1968.

— Мили Боже — прошепна тя.

— Да не би да отговорих грешно?

— Не — тя стисна здраво волана и премигна, за да изтрие парещите сълзи, които избиваха в очите й. — Никсън спечели ли изборите? Боби Кенеди беше ли убит на 5 юни 1968 в хотел „Амбасадор“, в Ел Ей? Убиха ли Мартин Лутер Кинг? 4 април 1968, хотел „Лорейн“, Мемфис? Ами Май Лай? Знаеш ли за Май Лай^[1]?

— Изобщо не знам за какво говориш, Слим.

Тя продължаваше да изрежда дати, събития, случки, подтиквана от някаква лудост, която я караше да каже колкото се може повече за по-кратко време. После отново усети как съзнанието й потрепва и й се стори, че чу майка си да я вика.

— Иън, за мен годината е 2008. Четирийсет години след твоето време.

Той я погледна така, сякаш го бе ударила в стомаха, очите му светеха и правеха лицето му толкова бледо и прозрачно, че тя усети, че времето им изтича. Изпълни я странно чувство на осъзнаване и разбиране.

— Palo означава stick на английски, Иън. Rio Palo се превежда като река на име Stick, или…

— Река Стикс — прошепна той. — В гръцката митология това е една от реките в подземното царство, среща се и в „Тибетската книга на мъртвите“. Реката Стикс разделя света на мъртвите от света на живите, тя е границата, където душата прави откритието си: Ехо, коя, по дяволите, съм аз и какво правя тук?

От задната седалка се чу кашляне — от онези влажни, силни хрипове, които можеха да означават, че Хуанито се дави в собствената си кръв. Тес подкара по-бързо хамъра, убедена, че ако спре тук, гъстата мъгла, която беше навсякъде, щеше да проникне в колата и да погълне всички.

През лек процеп в мъглата забеляза църквата точно пред себе си и се понесе бясно към нея, надувайки клаксона. Вратата започна да се вдига, гъстата мъглива пелена се сгъсти — като цунами, което се извисяваше все по-високо и по-високо, докато покри напълно покрива на църквата. Тес влетя в гаража, следвана по петите от зловещата вълна.

Иън и Тес отвориха вратите си едновременно и се строполиха навън. Иън се чувстваше слаб, замаян, изтощен, но тръгна към Тес, като се подпираше на капака на колата. Наоколо цареше пълен хаос, хора крещяха, изстрелваха бързо въпросите си, тълпата се скупчи около него, явно никой не можеше да въдвори ред. Двама мъже измъкнаха Хуанито, поставиха го на носилка и го изнесоха през една врата.

Когато Иън стигна до Тес, едва успя да я прегърне и двамата се отпуснаха един на друг като инвалиди. Лицето й изглеждаше пепеливо, усмивката й бе съвсем лека, разсеяна, сякаш не можеше да си спомни коя е и къде се намира.

— Да се махаме оттук, Слим — прошепна той.

— През онази двойна врата. В бункера под църквата. Ще успеем ли?

— Ако се подкрепяме взаимно.

— Чувствам се така, сякаш съм на двеста години, Иън.

— Мисля… че не ни остава много време. Но каквото и да се случи, ще те намеря отново.

Тя обви ръце около раменете му, зарови лице в извивката на шията му и той притвори очи. Останалият свят просто изчезна.

Следващото, което помнеше, бе, че двамата с Тес седяха на диван в слабо осветена стая с Мануел, някаква възрастна индианка и друга жена, по-млада, която той разпозна от статията, която бе прочел за Есперанса.

— Познавам ви — каза Иън. — Сара Уелс, културен антрополог от „Бъркли“. Спечелила стипендия „Фулбрайт“ в края на шейсетте, за да проучва брухос в Есперанса. Смята се, че сте изчезнали някъде в Андите. Предполага се, че сте мъртва. В коя година е станало това?

Изумлението на лицето й разкри колко усилия бяха вложили всички, за да не допуснат той и Тес да се доберат до повече информация.

— Последният ми контакт със стария ми живот бе на 16 май 1969 година, мистър Ритър. Когато се обадих на сестра си от Кито — жената хвърли бърз поглед към Мануел. — Той ще помни ли това?

— Не знаем — отвърна Мануел и посочи към бутилките вода на масичката за кафе пред тях. — Пийте още вода. Това ще ни спечели още няколко минути. Ако и двамата си спомните какво ви се случи тук и ако успеете да се върнете в Есперанса, ще бъдете заедно, независимо от времето, което ви разделя.

— Но как? — попита Тес.

Иън се вкопчи силно в ръката й, но вече чувстваше, че не издържа, отслабваше, трептеше и някак изсветляваше.

— Защото Есперанса съществува и вътре, и извън времето такова, каквото го познаваме — каза възрастната жена.

— Вайра остана отвън — каза Тес внезапно, гласът й бе пресипнал, нисък.

— Той ще попречи на брухос да ви последват — каза Сара. — Надяваме се да ги спрем и те да не ви проследят до физическите ви тела.

— Но ако ви открият — продължи Мануел, — няма да можем да ви защитим така, както правехме тук. Те все още няма да могат да ви обсебят, но могат да обсебят хора, близки до вас, и да ги принудят да ви убият.

— Но… това не е нашата битка — възмути се Иън. — Това не е…

Тялото на Тес внезапно стана прозрачно и за един ужасяващ миг Иън виждаше водата, стичаща се по гърлото й, после в стомаха й. Той се дръпна рязко.

— Какво… какво става?

Тя започна да кашля. Иън се наведе и я потупа по гърба, но ръката му премина през нея. Виждаше плътта си вътре в нейната, ръцете му в нейните органи. После Мануел се пъхна между тях и прегърна Тес.

— Какво правиш? — извика Иън и се запрепъва назад. Краката му бяха толкова слаби, че поддадоха и той падна на колене на пода.

Сара коленичи до него и се наведе толкова близо, че Иън усети уханието на мед, носещо се от кожата и от косата й.

— Запомни това, Иън. Запомни всичко.

Пред очите му всичко стана червено. Все още чуваше как Тес кашля, тялото на Мануел трепереше и се тресеше до нейното, думите се размиваха, в главата му отекваше гръмко бучене. Надигна се, за да помогне на Тес. Но докато го правеше, тялото на Мануел се разпадна на парчета — ръка, крак… изчезнаха. Едно рамо падна на пода и изчезна. Главата се откъсна. И после се появи мъж с бяла коса и кръгли очила като на Бен Франклин, който държеше Тес в прегръдките си. Широка усмивка озари лицето й.

— Татко? — каза тя. — Наистина ли си ти?

Иън ахна. Нима Мануел бе виртуалната форма на починалия баща на Тес, Чарли Ливингстън?

Зрението му отслабна съвсем, причерня му и той почувства, че също изчезва, пада, изгубва се. Метеорит се устреми към земята, целият в пламъци, докато пронизваше атмосферата. После остана само тихото, губещо се в далечината мрачно виене на гладните духове.

Доминика усети могъщата промяна в баланса на силите, сякаш тектоничните пластове под Есперанса се бяха разместили. Тя отблъсна Вайра от себе си: сладкият им разговор, нежните им ласки в овощната градина отвъд мъглата са били само уловка, за да й попречи да последва междинните души, докато те се връщаха във физическите си тела.

— Ще те убия заради това — изсъска тя и пооправи гънките на дрехите си върху съблазнителното си тяло; тялото, което той толкова обичаше, когато бяха в Испания.

— Съмнявам се, mi amor. Но се радвам да разбера, че все още си толкова лековерна за някои неща, Ника.

Той разроши с пръсти гъстата си черна коса, усмивката му бе едновременно и радостна, и трагична; този висок, красив, недосегаем мъж, който я бе предал още веднъж.

— Ще ги намеря, Вайра. Знаеш, че ще го направя, имам ресурсите…

— Както и аз. Както и други.

— Други? — да не би да имаше предвид групата за освобождение? — Кои други?

Той се усмихна леко.

— Не сме сами в битката си срещу вашия вид.

Прониза я силен страх. Той знаеше. Знаеше за това движение. Предател, мразя го.

— Ако наистина вярваш, че можеш да победиш по този начин, щеше да си го направила вече. Признай си, Ника. Времето ти е отминало. Сега е зората на съвсем нова ера.

После се извърна от нея и се затича към мъглата, пълна с брухос, които не можеха да го докоснат, да го обладаят или да му навредят. Преобрази се в движение, мъжът се превърна в черното куче със златистите очи. Секунди преди да потъне в мъглата, победоносният му лай огласи пространството и времето.

Доминика остана там в призрачната си човешка форма, потънала в сълзи, хлипаща неконтролируемо.