Триш Макгрегър
Есперанса (13)

Дванайсет

В един миг бе светло, в следващия беше мрак. Между тези две състояния Иън ядеше, спеше и се мотаеше из голямата обща стая с телевизора, масите за пинг-понг и настолните игри. Дузина мъже и жени по пижами и халати се разхождаха свободно, потънали в лиги и говорейки сами на себе си. Хора идваха и си отиваха. Светлината отстъпваше място на тъмнината и после отново идваше наред. Няколко пъти на ден сестра му подаваше малка бяла чашка с хапчета вътре и друга чашка с вода и му казваше да си изпие лекарството като добро момче.

Той негодуваше, че го наричат „добро момче“, сякаш бе четиригодишен. Искаше да се разбунтува, да откаже да взема лекарствата. Но го обземаше все по-голяма апатия, сякаш се вледеняваше — първо главата, после вцепеняващият студ плъзна през черепа му из цялото му тяло. Когато поглъщаше храна, не усещаше вкуса й. Когато хората му говореха, гласовете бяха далечни, звучаха като откъснати от телата. Когато в общата стая се появяваха свежи цветя, не можеше да долови уханието им. Затова следващия път, щом сестрата му подаде двете малки бели чашки, той плъзна хапчетата под езика си и се престори, че ги е глътнал. Тя се обърна и той ги изплю в ръката си, после ги зарови в саксията, поставена близо до прозореца.

Направи същото при следващите няколко раздавания на лекарства и почувства как по ледника, който го обвиваше, започнаха да се появяват пукнатини, после огромни късове лед се отчупиха от него. Стана по-лесно да усеща вкуса на храната, мириса на цветята, да чува хората, когато говореха. При следващото подаване на лекарства сестрата се обърна към него с „професоре“, но Иън не повдигна очи, не можа да се насили да я погледне. Беше ужасен, че тя може да открие истината, да разбере, че той вече не е дрогиран.

— Заповядайте. Хайде, глътнете си хапчетата като добро момче.

Подаде му първата чашка и той изпразни съдържанието й в устата си. Шест хапчета. После дойде бялата чашка с водата. Изпи я до дъно, сестрата взе празните чашки и го потупа нежно по главата, сякаш бе послушно куче. В съзнанието му изплува името на сестра Рачед от романа на Кен Киси „Полет над кукувиче гнездо“. Той беше в лудницата.

Божичко! Как беше днес в стаята за шокова терапия? Кого измъчвахте днес? Имате ли още „хапчета на щастието“ за мен?

— Много добре, професоре. Починете си сега — тукашната Рачед му се усмихна леко, засмя се и побутна количката с чашките с хапчетата към следващия пациент.

Майната ти. Веднага щом тя се обърна, той вдигна ръка към устата си, изплю хапчетата и ги пъхна в процепа между възглавничката и гърба на стола си. Постави на лицето си отсъстващото изражение. Професор Ритър, тъпакът. Изперкалият. Няма никого у дома. След няколко минути отиде до прозореца. Зимата си беше отишла. Колко време? Откога съм тук? Почти простена от отчаяние заради времето, което бе изгубил.

Голите дървета в двора под него разкриваха ранните признаци на пролетта, зелени пъпки се бяха появили по клоните като обещание. Хората тук носеха пуловери или само ризи. Тежките якета и палта, ботушите и шаловете бяха изчезнали. Иън преглътна хлипането си.

Затътри се бавно към стаята си и застина на място, когато видя номера на вратата: 13. Нещо в това число. Какво? Два образа изплуваха в съзнанието му — автобус 13 и още една врата със същия номер. Врата за къде? Втори спомен се появи, възрастен чернокож мъж минава през затворена врата като някакъв специален ефект във филм на ужасите. Този образ го притесни силно. Почувства, че може би имаше връзка с причината, заради която се намираше тук.

Иън влезе в стаята си и потърси лист, нещо за писане. Двойни легла, еднакви дървени гардероби, еднакви шкафчета. Имаше смътен спомен за своя съквартирант, някакъв смахнал се музикант, чието име не помнеше. Леглото на Иън бе под прозореца, дрехите му бяха сгънати прилежно върху него. Не можа да открие химикалка или молив, а единствената хартия бяха страниците от Библията в нощното шкафче. Откъсна парченце от една страница, нагъна една лентичка и отиде в банята. Наведе се, за да пъхне късчето хартия зад мивката, но откри още седемнайсет такива нагънати ленти. Седемнайсет. От толкова отдавна ли бе започнал да крие лекарствата си? Седемнайсет подавания на лекарства? Седемнайсет дни? Седмици? Месеци? Какво?

Люк, къде си? Дали синът му изобщо бе тук? Или пък Кейси? Започна да си възстановява спомените от времето, когато бе в нормалната болница. Беше избухнал, когато видя брухата, и после санитарите го упоиха. Не знаеше какво се бе случило веднага след това, нито как се бе озовал в отделението на сестра Рачед. Кой го бе затворил тук? Луиз? Люк? Някаква невидима власт? Дали си бяха поиграли с мозъка му, бяха ли го подлагали на електрошоково лечение? Не знаеше. Скорошното му минало на това място бе като гигантска пустиня в главата му.

Потърка лицето си с длани и се върна в общата стая, тътрейки се като другите пациенти със забит в мокасините си поглед. Седна в един от столовете пред телевизора, умът му препускаше. На кой етаж се намираха? Къде въобще бе това място? В Минеаполис? Или в друг град? Възможно ли бе да избяга?

На екрана на телевизора лаеше някакво черно куче. Внезапно си спомни черен лабрадор — Номад, който се бе сприятелил с него и с… кого? Тес. Различни спомени се повяваха като светкавици в ума му, но не можеше да реши дали наистина бяха реални или просто фантазия на неговото подсъзнание, родена, докато се бе намирал в кома? И по-важно, колко време бе загубил на това място?

Изкара някак обяда, лудите край него пъхаха храната в устата си с пръсти или просто зяпаха втренчено в хартиените си чинии. Други въртяха пластмасовите си лъжици — единствените прибори, които им бяха позволени — и ги разглеждаха така, сякаш бяха извънземни артефакти. Той приключи с яденето, изправи се, взе хартиената си чиния и я отнесе до боклука. Сестра Рачед и раболепните й слуги наблюдаваха внимателно, за да се уверят, че правилата се спазват. Ако пациентът не вдигнеше мръсните си чинии, го викаха обратно до масата, за да го направи. Ако пациентът говореше прекалено шумно, ако се съпротивляваше на правилата или се разбунтуваше срещу тях, го порицаваха или му даваха по-силни опиати, изолираха го, а някои получаваха като бонус и електрошокова терапия.

Иън се върна в мястото за отдих и седна отново, с лице към вратата. Накъде ли водеше тя? Към коридора? Към стълбището? Обзе го силно желание да излезе навън, да вдиша нежния пролетен въздух, да застане сам под откритото небе, да види сянката си върху асфалта, върху тревата, върху полето с цветя. Ако успееше да избяга оттук, колко време щеше да бъде нужно на сестра Рачел или на някой от санитарите да го настигнат и упоят? Секунди.

Трябваше да се махне оттук, да стигне до Еквадор. Трябваше да разбере дали това, което помнеше, се бе случило в действителност, дали поне някаква част от него беше истина. Или поне трябваше да успее да се върне на работа. Какво бе станало с неговата рубрика? Кой я водеше, докато го нямаше? Кой преподаваше на класовете му? Дали бе в отпуск, или го бяха съкратили и от двете работи?

Вратата на залата за отдих се отвори и синът му Люк влезе. Люк. Иън с мъка се принуди да остане неподвижен, да продължи да гледа с все така отсъстващ поглед. Люк бе в компанията на висок, слаб мъж с костюм, който не се отделяше от него, като бодигард. Иън смътно си спомни, че го е виждал и преди, но не можеше да се сети кой беше. Лекар? Адвокат? Индиански вожд? Насочиха се към него и Иън усети, че сестра Рачед го наблюдава. Ако не изиграеше ролята си добре, можеше да остане в тази адска дупка още шест седмици или дори шест години.

— Татко, радвам се да те видя — говореше прекалено силно, сякаш смяташе, че Иън има проблеми със слуха. Когато баща му не реагира, не проговори, пито пък премигна, а просто продължи да се взира тъпо пред себе си, Люк се обърна към спътника си. — Бих искал да го изведа навън на разходка, д-р Парсъл.

— Препоръчвам да го направите с инвалидна количка, Люк.

— Да, разбира се, с количка. Ще ми намерите ли една, ако обичате?

Изражението на Пърсъл показваше, че няма желание да го направи, че обикновено оставя такива задачи на помощния персонал, но кимна и се отдалечи бързо от тях, размахвайки дългите си маймунски ръце край тялото.

— Татко, отиваме на разходка — Люк продължаваше да говори високо. — Искаш ли? Времето навън е чудесно, около петнайсет градуса — после се наведе към него и му прошепна: — Адвокатът ни трябваше да попълни купища документи дори само за да вляза при теб на посещение. Разбираш ли какво казвам?

— Изкарай ме оттук, Люк. Моля те! Бързо.

Люк се отдръпна назад, с широко отворени очи, очевидно шокиран да открие, че баща му не е слабоумен лигавещ се идиот.

— Нека закопчаем жилетката ти…

— Извинете ме, господине…

Сестра Рачед се бе промъкнала зад Люк като някакъв таен агент, с престорено скромно събрани длани пред тялото си, непреклонното й поведение бе способно да накара и президента да застане мирно и да наведе глава. Истински деспот, помисли си Иън. Но Люк се изпъна надменно, за да се види целият му ръст, и се извиси над нея с около петнайсетина сантиметра и попита:

— А вие сте…?

— Главната сестра. Фрида Банкрофт.

— Аз съм синът му, Люк. Имате ли връзка с Ан?

— С кого?

— С Ан Банкрофт, актрисата, от „Полет над кукувиче гнездо“?

— Ами, не… мистър Ритър. Нямам връзка с въпросната дама. А часовете за посещение…

— Тук съм с доктор Парсъл. Ще изведа баща си на разходка. С разрешението на доктор Парсъл и по съвет на моя адвокат.

— Да, разбирам. Длъжна съм да ви предупредя, че баща ви е на силни успокоителни лекарства и не препоръчвам да го извеждате извън сградата.

— С цялото ми уважение, мадам, изобщо не ми пука какво препоръчвате или не.

Очите на сестрата се разшириха от изненада и тя нервно прибра един избягал от касинката й кичур зад ухото.

— Опасявам се, че трябва да говоря с доктор Парсъл…

— Добър ден, мис Банкрофт — каза точно в този момент лекарят, като избута до тях една инвалидна количка.

— Сър, може ли да говорим за момент насаме? — попита сестрата.

Той кимна и остави количката пред Люк.

— Ето, заповядайте. Трябва да помогнете на баща си да се качи в нея, мистър Ритър.

Ах, скапаняк такъв, мога и сам да се кача в тъпата ти количка! Мога да изтанцувам един рокендрол около теб. Но Иън остана спокоен и се престори, че наистина има нужда от помощ, държа се сякаш бе на деветдесет и пет години и напълно разпаднал се отвътре.

Парсъл и Банкрофт се отделиха настрани и заговориха напрегнато, шепнейки, като от време на време поглеждаха към Люк и Иън. Люк насочи количката към вратата, така че се оказаха с гръб към двамата шушукащи.

— Мама е зад всичко това. Тя убеди лекаря да те вкара тук. Нашият адвокат твърди, че разводът е анулирал силата на нейното пълномощно и заплашва да съди болницата. В сметката са ти останали около петнайсет хиляди долара. Смятам да те изкарам оттук и да те скрия някъде. Разбираш ли ме?

— Аз съм…

— Моят баща — каза бързо Люк. — А аз съм…

— Моят син — прошепна Иън и преглътна тежко от облекчение.

Люк притисна ръката си на рамото на Иън.

— Тук съм, татко.

— От известно време не гълтам лекарствата, които ми дават. Крия ги.

— Добре. Майната им на всички. Кейси ще докара колата си до портала.

Иън заговори бързо:

— Люк, когато умрях, отидох в Есперанса и се влюбих в жена, която още дори не е родена, на четирийсет години напред в бъдещето е. Искам да кажа, поне мисля, че това се случи. Трябва да отида в Еквадор, да разбера дали нещо от това е вярно. Ако съм ти казал това и преди, извинявам се, че се повтарям. Не мога да си спомня почти нищо. Но…

— Татко, вярвам ти — Люк се наклони към него и се престори, че му оправя яката. — Вярвам, че си преживял нещо особено. Има един лекар, който прави проучвания за това, което се случва на хората, когато са в клинична смърт, Реймънд Муди. Говорих с него. Надява се скоро да публикува своите открития върху тези близки до смъртта преживявания, както ги нарича той^[1].

Близки до смъртта преживявания — същата фраза, която бе употребила и Тес.

— Той се заинтересува от твоя случай, татко. Ще стигнем до дъното на тази история.

Иън не искаше да стига до дъното на нищо. Просто трябваше да докаже на себе си, че преживяното от него бе реално. Или че напълно се е побъркал. В момента обаче бе ужасно щастлив дори само от присъствието на Люк и от факта, че не се мотае наоколо по пижама като повечето пациенти. Изглеждаше достатъчно представително, за да излезе навън — дънки, пуловер, лека жилетка, чифт удобни мокасини.

Парсъл се присъедини към тях и придружи Люк в коридора до асансьорите.

— Ако останете в двора на болницата, мистър Ритър, ще ви бъда признателен. Сестра Банкрофт очевидно има някои опасения за баща ви, които…

— Тя е сестра. Вие сте лекар. А и нашият адвокат каза…

— Да, разбирам, аз просто гледам по-голямата картина, мистър Ритър. Баща ви е тук от седемнайсет дни, приема антипсихотични медикаменти и той…

— Определено има нужда от малко свеж въздух — довърши Люк изречението му и натисна копчето на асансьора; Парсъл изчака заедно с тях.

— Ние поощряваме излизанията, посещенията от членове на семейството и въобще всичко, което ще накара пациентите да се почувстват удобно и сигурно.

Парсъл звучи така, сякаш рецитира информация от брошура на болницата, помисли си Иън, и му се прииска да може да залепи устата на мъжа с плътно тиксо. Когато вратата на асансьора се отвори, Люк каза:

— Ще се справя и сам, доктор Парсъл. Благодаря ви много за отделеното време.

— Ами… добре. Много добре. Би било добре да го върнете след два-три часа за следобедния чай и закуска. Той е привикнал към този режим.

— Няма проблем — каза Люк и бутна количката в асансьора.

Докато вратата се затваряше, Иън забеляза, че Парсъл нервно преместваше тежестта на тялото си от крак на крак, почесваше брадичката си и явно се чувстваше доста неудобно за ставащото. Но продължаваше да се усмихва. После вратата се затвори и асансьорът потегли надолу.

— Къде е паркирала Кейси, Люк?

— В далечния край на паркинга, където не могат да видят вана. Ще ни закара до моята кола.

— Коя дата сме?

— 27 март.

Беше умрял през януари. Повече от два месеца.

— Божичко. Загубил съм толкова много време.

— Можеш ли да ходиш?

— Да ходя, да говоря, да пърдя, да се шегувам, да тичам бързо — Иън почувства силно, болезнено туптене в слепоочието си, усети как мускулите в краката му се напрягат от непривичното усилие. Вече бяха навън, под купола на великолепното синьо небе и той пое с цели гърди пролетния въздух. — Коя е тази болница?

— Центърът за психична грижа в Минеаполис. Новият ми „татко“ е в борда на директорите тук и в борда на самата болница, така че мама първо убеди психиатъра на болницата, че трябва да си под специално наблюдение, после пусна връзки и те вкара тук. Какво помниш?

— Как бълнувам нещо за брухос, после двама яки типа ме събориха на пода, забиха нещо във врата ми, след това дойдох на себе си и открих, че съм в усмирителна риза и почти изперкал. Мисля, че затова майка ти така лесно е успяла да убеди психиатъра, че съм луд за връзване.

— Кейси ми се обади и ми каза какво е станало. Докато дойда в болницата, вече те бяха прибрали в психиатричното отделение. Има и нещо друго. До леглото ти откриха сестра, изпаднала в кома, със спринцовка, забита в шията. В спринцовката откриха следи от фенобарбитал. Знаеха, че не си могъл да го направиш ти, защото си бил в усмирителна риза. Сестрата се възстанови, но я уволниха от болницата и повдигнаха обвинения срещу нея за кражба на лекарства.

Червен бутон светна в главата на Иън. Дали онази бруха, която бе видял в стаята си, го бе последвала, за да го убие? Дали спомените му бяха истина? Ако бе вярно, то брухата не би могла да го убие във виртуалната си форма, затова е обсебила сестрата, която обаче й бе оказала съпротива и се бе инжектирала сама.

— Трябва да говоря с тази сестра.

— Кейси вече го направи, татко. Историята е много странна. Тя твърди, че е била обладана от демон, който е поискал от нея да облекчи страданията ти. Цитирам думите й буквално. Казва, че се е борила и е избрала да забие инжекцията в себе си, а не в теб.

Значи може би наистина не се бе смахнал. И тогава вероятно заключенията му бяха правилни.

— Тези копелета, брухос, се опитват да ме убият. Трябва да се махна от страната, Люк.

Синът му го потупа по рамото.

— Ще те заведа на сигурно място. В хижата на един приятел на езеро в провинцията.

Люк все още не схващаше. Не разбираше, че никое място не бе безопасно и нищо не можеше да спре брухос. Потупването по рамото не бе признак на разбиране, а на състрадание.

— Къде е майка ти сега?

— В деня след случилото се с теб я повали тежка настинка и до вчера не можеше да излезе от къщи.

Може би това обясняваше защо онази бруха не беше обсебила Луиз.

— И все още смяташ, че това е отмъщение от страна на майка ти? Нейният опит да ме накаже заради развода?

— Съвсем точно.

Движеха се бавно, следвайки пътечката покрай малкото езерце в двора, покрай горичките с все още голите дървета, все по-далече от основната сграда. Подминаваха други пациенти, придружавани от сестри или семействата си — всичките бяха очевидно тежко упоени. Иън поддържаше същия празен поглед, когато се срещаха с други хора, но щом останеха сами, не спираше да говори за Есперанса и за това, което бе преживял.

Понякога Люк го прекъсваше и задаваше въпроси, ако не бе разбрал нещо. После стигнаха до място, където гъсти борове издигаха преграда между тях и сградата на психиатрията.

— Още малко — каза Люк и започна да бута по-бързо, докато накрая почти тичаше.

Докато количката се клатушкаше по алеята, Иън погледна назад. През клоните на боровете се виждаше част от основната сграда и той се запита дали Парсъл и садистичната сестра Рачед ги наблюдаваха през някой от голите прозорци.

Люк внезапно избута количката под дърветата и под сянката на сладко ухаещите борове, после пусна спирачките й.

— Тук сме.

Иън бе благодарен, че синът му не предложи да му помогне да се изправи. Когато излязоха изпод сигурната закрила на дърветата, се зачуди, че ходеше сам, на свобода, със сравнително чисто от упойващите медикаменти съзнание, на път да избяга от тази адска дупка. Аз съм на една стъпка по-близо до Еквадор.

Пресякоха паркинга, движеха се бързо като крадци и стигнаха до стар ван фолксваген, паркиран в най-отдалечения край. От едната му страна беше изрисуван знакът на мира, на задната броня бяха изписани антивоенни надписи, страничните прозорци бяха затъмнени. Люк отвори страничната врата, Иън скочи вътре, после Люк седна отпред на мястото до шофьора. Кейси се бе вкопчила във волана, червената й коса бе прибрана под бейзболна шапка. Погледна назад и се усмихна.

— Е, изпържиха ли ти мозъка, Ритър?

— Вечно ще съм ти задължен за това, Кейси О’Тул.

— По-добре се свий ниско долу — каза тя. — Трябва да минем точно покрай административната сграда, за да те изкараме оттук. Искахме да те изведем много по-рано, но Луиз явно е подозирала, че ще го направим, защото адвокатът й нареди на Парсъл да не допуска на посещение при теб нито Люк, нито мен. После, когато Люк намери нов адвокат, на човека му беше нужна седмица, докато се оправи сред политическите машинации, които очевидно съпругът на Луиз бе забъркал.

Ванът обърна назад и двигателят му издаде гъргорещи звуци, които напомниха на Иън за онзи автобус, катерещ се високо из Андите.

— Ще бъда благодарен дори само да изляза оттук.

— Добре, ченгетата са на входа — обяви Люк. — С кучета.

— Божичко, тези хора са луди — измърмори Кейси. — По-добре се наведи и ти, Люк.

Ванът пуфтеше, обърна се, набра скорост. Когато Кейси най-накрая обяви, че са излезли от територията на болницата, Иън се надигна и се наведе напред, между нея и Люк.

— Когато Луиз научи за това, ще повдигне обвинения срещу вас двамата.

— Тя вече повдигна обвинение срещу мен за нападение — сви рамене Кейси. — Но кучката първа започна, като бутна пръста си в гърдите мий после го размаха пред лицето ми. Аз просто я отблъснах назад.

— Надявам се, че си й казала да си гледа работата.

— По-лошо. Унижих я.

— Тогава си влязла в списъка й със смъртни врагове до живот. Ще платя за адвоката ти, О’Тул.

— Няма нужда. Приятел пое делото ми без пари. Каза, че за него е удоволствие да се изправи срещу който и да е член на семейство Бел.

— А срещу мен няма да повдигне обвинение — каза Люк. — Няма да изглежда добре в очите на приятелките й — майка се изправя срещу сина си. Ще кажа, че само аз съм карал колата. Кейси няма да бъде замесена в историята.

Тя се протегна и потупа Иън по ръката.

— Ей, не се тревожи. Ще ми хареса да имам извинение да бутна още веднъж Луиз по задник на земята.

Иън се разсмя и стисна силно ръката й. След няколко минути завиха в един парк и паркираха до колата на Люк — шевролет’67-ма. Люк излезе бързо от вана, Кейси се обърна и погледна Иън с красивите си зелени очи. После го погали нежно по лицето.

— Разбирам, че когато умря, си преживял нещо особено, Иън, и сега се опитваш да подредиш пъзела. Люк ми разказа за онова място, за Есперанса.

Мисля, че срещнах някого там. Трябва да отида в Еквадор, за да я намеря. За малко да го каже на глас, но не можа да понесе мисълта, че ще нарани Кейси. Затова я целуна, осъзнавайки отново болезнено колко различни бяха нейните устни от тези на Тес.

— Благодаря ти за помощта, Кейси.

Тя се дръпна назад.

— Ако Луиз не ме проследи, ще се опитам да дойда в хижата, където ще те заведе Люк.

Той я целуна още веднъж, после излезе от вана и се промъкна, привеждайки се, в шевролета на Люк. Надяваше се Кейси да не дойде при него в хижата. За нея щеше да бъде най-добре той да изчезнеше завинаги от живота й.

След като потеглиха на север и излязоха от Минеаполис, Иън каза:

— Заминавам за Еквадор. Трябва ми паспорта. Той е в сейфа ми в банката. Тъй като и твоето име го има на сметката, не би трябвало да е проблем да го вземеш. Имам нужда и от малко гари в брой. Останалото го задръж.

Изражението на Люк показваше, че макар да вярваше на думите на баща си за някакво специално преживяване, което бе имал, когато бе изпаднал в клинична смърт, за останалото продължаваше да бъде скептичен. Магически град високо в Андите. Брухос. Жена, която идва от бъдещето. Кой можеше да го вини? На самия Иън това му се струваше напълно налудничаво.

— Ще оправим всичко по-късно, татко. Защо не си починеш? След няколко часа ще стигнем до хижата. На задната седалка има възглавница.

Иън не се чувстваше уморен, но след няколко минути със затворени очи усети, че му се приспива. Протегна се назад, взе възглавницата, подпря я на прозореца и отпусна глава.

Когато се събуди, дълги, тънки сенки падаха като ивици на пътя пред тях. Късно следобед е, помисли си той, докато потъркваше схваналия му се врат. Бяха в местност с много езера, където всичко изглеждаше прекомерно голямо — извисяващите се борове, огромните, голите дъбове, необятната пустош наоколо. През дърветата езерата блещукаха на светлината на следобедното слънце и явно зимата се предаваше на пролетта, защото на места ледът по повърхността се беше пропукал. Сякаш само тяхната кола караше по тесния кален път.

— Къде сме? — попита Иън, прозявайки се.

— Близо до хижата. Как се чувстваш?

— Напълно разумен.

— Спрях за малко и купих храна. Пиле, картофено пюре, боб, по всичко вече изстина — Люк му подаде хартиен плик.

— Мирише чудесно. Благодаря, Люк — Иън отвори плика и се зае да опустошава храната.

— На задната седалка има термос с горещо кафе.

Иън се обърна, за да го вземе — и се разсмя. Седалката бе претрупана с покупки — торби с дрехи, дърва за горене, въглища, чаши и купи, одеяла, чаршафи, възглавници, оборудване за къмпинг.

— По дяволите, напазарувал си!

— Да, малко се изсилих. В хижата няма отопление, така че трябва да използваме камината и печката за дърва.

— Там има ли телевизия? Телефон? — Интернет? Уай-фай?

— Телевизор, но антената невинаги хваща сигнал. Телефон има на десетина километра на юг, в града. Минах покрай апартамента ти, преди да дойда в болницата, така че някои от дрехите ти са отзад в багажника. Взех и книги, пишещата ти машина, хартия и разни дреболии, както и онези листове, които изписа в болницата. Аз… прочетох ги, татко. Надявам се, че нямаш нищо против. Доста странно е и откачено, но е хубаво.

— Откачено, но, надявам се, вярно.

— В следващите няколко дни просто се отпусни и си почивай.

— Мислиш, че съм се побъркал.

— Мисля… че нещо определено е станало, докато си бил мъртъв и в кома, татко. Но историята ти е…

— Абсурдна? Нелепа? Смахнала?

Люк прехапа долната си устна — навик, който имаше от съвсем ранна възраст и който бе знак, че се опитва да намери начин да се изрази тактично.

— Просто го кажи, Люк.

— Татко, хората не се влюбват, когато умрат. И още повече, не се влюбват в някого, който живее четирийсет години след тяхното време, в бъдещето, когато и двамата са на необичайна екскурзия в град на майната си, някъде в Андите.

— Така ли? И кой го казва, Люк?

— Хората, които разбират от тези неща.

— А, да. Теолозите, свещениците, равините, проповедниците. Преди не беше такъв привърженик на организираната религия.

И двамата едновременно избухнаха в бурен смях.

— Добре де, печелиш. Може би просто ми е прекалено странно.

— О, хайде, Люк. Експериментирал си с всякакви наркотици, които променят съзнанието, и все още искаш да играеш ролята на адвокат на дявола? Наистина ли е толкова невъзможно да повярваш в това, което преживях? Да ти припомня ли какво ми разказа за срещата ти с демоните, след като си пробвал халюциногенни гъби?

— Добре. Значи смъртта е същото, да похапнеш халюциногенни гъби.

— Може би наистина е същото. Може да съм последният хипи, друсащ професор в кампуса.

— По твоите думи смъртта прилича на приключение.

— Честно казано, не знам дали всичко, което помня, наистина се е случило. Затова трябва да отида в Еквадор — Иън притисна ръка до очите си, опитвайки се да си припомни онзи разговор с Тес, когато бяха осъзнали, че са или в кома, или мъртви, и на разстояние четирийсет години един от друг. Споменът се появи потресаващо лесно — дати, случки, имена. — Но в случай че е истина, моля те, Люк, запомни следните неща. На 16 март тази година във Виетнам ще има инцидент, който ще стане известен като клането при Май Лай. През септември следващата година армията ни ще бъде обвинена за избиването на стотици виетнамски мъже, жени и деца в това село, но случаят ще гръмне по вестниците чак през ноември, когато Сеймур Хърш ще разкаже историята. На 6 април Мартин Лутер Кинг ще бъде убит пред хотел „Лорейн“ в Мемфис. Джеси Джаксън ще стои на балкона с него, докато това се случва. На 6 юни Робърт Кенеди ще бъде убит в хотел „Амбасадор“ в Ел Ей.

— Каза ми го и преди, веднага след като дойде в съзнание. Аз… мислех, че бълнуваш. Можем ли да предотвратим тези събития?

— Ако спомените ми са истина, нямам никаква представа дали могат да бъдат спрени.

— Познавам репортера, който интервюира Кинг наскоро. Мога да му се обадя…

— Можеш най-много да му кажеш да предупреди Кинг да стои далече от хотел „Лорейн“ в Мемфис. Но не знам дали това ще промени напълно хода на историята. Освен това, ако му кажеш нещо повече, федералните ще потропат на вратата на хижата.

— Те и без това могат да дойдат, ако мама разбере къде си.

Люк зави по страничен път, който беше толкова тесен, че приличаше по-скоро на горска пътечка. В сумрака дърветата сякаш прегръщаха колата, заобикалящия ги мрак падаше интимно, но и притеснително над тях. Фаровете осветиха малка дървена къщичка, която едва-едва се крепеше на основите си. Коминът обаче беше голям и точно пред входната врата бяха струпани цепеници. Скреж покриваше малките прозорчета, ледени висулки висяха от острия покрив. Иън се надяваше, че не е заменил един затвор с друг.

Колата спря. Люк загаси двигателя, фаровете. Мракът се спусна край тях, стегна ги в юмрук. Иън се уплаши. За част от него тъмнината все още беше равна на мъгла, на брухос.

После очевидно Люк се сети, че ще им бъде трудно да занесат покупките в хижата на тъмно, затова отново светна фаровете и двамата започнаха да разтоварват колата. Свежият, хладен въздух на гората ободри Иън. Той вдигна очи към мастиленосиньото небе, изпъстрено с ярки звезди, над себе си. Някъде там, напред във времето, Тес се взираше в същите звезди.

Когато най-накрая се отпуснаха пред запалената камина с бира в ръка, Люк каза:

— Добре, да приемем, че спомените ти са истина. Какво още трябва да знам?

Иън се замисли.

— Така… Никсън ще спечели изборите тази година, но по-късно под натиска от импийчмънт заради нещо, наречено „Уотъргейт“, ще подаде оставка. Джералд Форд ще стане президент. След него ще дойде някой си Картър, южняк, от Джорджия, мисля. Бензинът ще стане голям проблем, ще има опашки по три часа пред бензиностанциите. По времето на Тес един галон^[2] бензин ще струва повече от четири долара.

— Виж, направи ми услуга. Няколко дни остани тук и просто си почивай, докато взема парите ти от банката — помоли го Люк. — И запиши всичко, което си спомняш. Всичко. Все пак, татко, ако това наистина ти се е случило, имаме невероятната възможност да погледнем 40 години напред в бъдещето. Мога да играя на борсата и да се оттегля с няколко милиона. Или да изобретя нещо, което ще промени света.

— Гугъл — каза Иън. — Това ще промени света. Търсачка в интернет.

— Напиши го в бележките си — каза Люк.

Разсмяха се отново и в този момент на пълно единомислие над дясното рамо на Люк започна да се оформя смътна фигура — възрастен мъж с гъста сива коса и очила тип Бен Франклин. Иън го позна — Чарли Ливингстън, бащата на Тес. Мъжът държеше в ръцете си светещ знак на мира.

— Добре дошъл на чаеното парти на лудия шапкар, Иън. Все още не си в безопасност. Брухос не могат да те обсебят, но могат да го направят с хората около теб и да ги принудят да те убият. Бившата ти жена няма да се спре пред нищо. Доминика я е обладала. Попълни бележките си, скрий следите си и напусни, когато почувстваш, че е дошъл подходящият момент. Сан Франциско, Сара Уелс в „Бъркли“ — тя би трябвало да заличи всички съмнения, които все още изпитваш.

Иън скочи на крака. Чарли изглеждаше напълно реален и когато пристъпи към него, той не се изпари във въздуха.

— Разкажи ми за онази сестра, Чарли.

— Татко? — Люк звучеше разтревожено.

— Виждаш ли го, Люк? Сивокосият мъж? — Иън не сваляше очи от Чарли.

— Ами… не, татко. Сами сме тук.

— Не, не сме сами. Сестрата, Чарли. Разкажи ми какво се случи.

— Доминика я обсеби, точно както ти смяташе, че е станало, и се опита да я накара да те убие.

Отвън вятърът виеше, клоните на дърветата се удряха в прозорците. Пламъците на огъня в камината танцуваха, цепениците пукаха и съскаха, димът се издигаше нагоре. Гърлото на Иън го болеше, той се чувстваше гладен, изтощен.

— Тя използва Луиз веднъж и ще я използва отново — продължи Чарли. — Луиз се забави в преследването ти, защото беше болна. Синът ти не е напълно убеден, че си здрав и с всичкия си. Но ти имаш нужда от подкрепата му и затова трябва да го убедиш, че си същият, просто си леко променен.

— Нима? И как точно да го направя?

— Татко? Говориш на стената — обади се Люк в този момент.

Иън не му обърна внимание и продължи да слуша Чарли.

— Питай Люк за Кейси. Какво се случи в нощта, когато двамата бяха в стаята ти, докато още беше в кома. Питай го, Иън. След това той няма как да се съмнява, че си говориш сам със себе си и че си се побъркал.

Иън не беше сигурен какво щеше да научи, ако зададе този въпрос на Люк. Не беше сигурен дали въобще иска да го научи. Но тъй като Люк бе застанал точно зад него, тресеше го за раменете и му говореше така, като че ли бе напълно полудял — хайде, татко, седни, тук, край камината, е по-топло, ще приготвя нещо за ядене, престани, моля те, да говориш на проклетата стена… — Иън знаеше, че трябва го попита.

— Чарли казва да те питам какво е станало между теб и Кейси, докато съм бил в кома, Люк — освободи се от ръцете на сина си, обърна се и видя истината, изписана на лицето му, смесена с изумлението, че този смахнал се мъж някак бе успял да разбере.

И Люк, Бог да го благослови, не отрече, не протестира, не излъга, нито се опита да се извинява. Притисна свитите си в юмруци ръце до очите си и издаде приглушено стенание.

— Бяхме там, до леглото ти, ден след ден, чакахме, надявахме се… Не знам как се случи. Нашата любов към теб ни събра, татко… Аз… не мога да го обясня по друг начин. Божичко, толкова съжалявам, толкова ме е срам… случи се само веднъж… То…

Иън напълно разбираше инстинктивното влечение на сина си към Кейси и защо тя бе изпитала същото към него, докато самият той се бе намирал в кома. Знаеше, че би трябвало да е ядосан, разочарован, възмутен или да изпитва нещо съвсем различно от това, което всъщност чувстваше — облекчение и благодарност, че синът му и бившата му любовница бяха открили тази дълбока връзка помежду си.

— Радвам се за теб, Люк. Радвам се и за двама ви.

Люк изглеждаше смаян, поразен, после го погледна невярващо, сякаш бе очаквал Иън да го прокълне и да се отрече от него.

— Божичко, татко… — Поклати глава, размаха неловко ръце във въздуха и отстъпи назад, явно неможещ напълно да разбере какво ставаше.

— Наистина, Люк, радвам се, че това се е случило.

— Имам нужда от малко въздух. — Люк грабна якето от облегалката на стола си и се запъти към вратата, към гората, светилището на мрака извън хижата.

Иън отиде до прозореца и се загледа към осветената от луната гора. Люк бе приседнал отвън, с присвити към гърдите крака, отпуснал глава на коленете си. Час по-късно Иън все още стоеше там, когато колата на сина му се отдалечаваше от хижата.