Триш Макгрегър
Есперанса (28)

Двайсет и седем

Рано сутринта бяха високо в планината, един от автобусите „Дорадо 13“ пътуваше пред тях, верига от коли ги следваше. Павираният път бе с две ленти, а на места и по-тесен. През повечето време нямаше парапет и урвата от дясната страна разсейваше Тес. Все още очакваше да види как мъглата ще се спусне към тях над ръба на пропастта. От време на време чуваше някакво потракване в двигателя на форда и изпод колата. Не беше сигурна откъде точно идваше звукът. Моля те, не се разваляй точно сега.

Сменяха се да шофират на два часа, сега беше вторият път на Тес, последният час преди Дорадо. Лорън и Мади бяха заспали, очите я боляха, искаше просто да стигне някъде. Бяха спирали два пъти — в крайпътен ресторант, където имаше паркирани още дузина коли, и на малка бензиностанция, като и двете места не бяха успели да поберат всичките петдесетина гладни хора, които освен това трябваше да посетят тоалетната. Бяха загубили време, тревогата им нарастваше, но поне успяха да се запознаят и да се сближат с останалите пътници, докато чакаха за тоалетна, за да си купят някоя закуска или бутилка вода.

Тес разбра, че всички тези хора са тръгнали на война срещу брухос, срещу онова зло, което бе отнело близките им и бе погубило толкова животи с абсолютно равнодушие. Никога нямаше да има официални сведения за тази битка, нищо нямаше да бъде записано в историята на Еквадор, този ден нямаше да бъде запомнен като повратната точка в борбата срещу зловещите потисници. Всички бяха тук, за да спрат убийствата — и да отърват страната веднъж и завинаги от тази мъртва сган.

Бизнесменът, шофиращ първия „Дорадо 13“, беше наблюдавал как жена му получава мозъчен кръвоизлив по време на семейната им вечеря на остров Чилое, по крайбрежието на Чили. Беше попаднал на сайта на Вивиан Ортис през 2005 година и оттогава бе събрал сведения за няколко хиляди подобни случаи в Чили и Аржентина. Бразилката, която шофираше стар раздрънкан фолксваген, бе загубила брат си, лекар, докато водел конференция за алтернативното лечение в Рио де Жанейро. Перуанският йога учител бе наблюдавал как очите на сина му започват да кървят, докато двамата карали сърф край остров Маргарита; момчето умряло още на дъската на сърфа си. Американски конгресмен бе видял свой колега да умира от кръвоизлив в банята на хотела им в Ла Пас. Сценаристка от Калифорния бе станала свидетел на смъртта на дъщеря си и нейния приятел по време на фестивала в Кан, единственият европейски инцидент досега.

Петдесет и две истории само в тази група. Преживяванията бяха накарали тези хора да се подлагат на терапия, някои бяха загубили работата и пенсиите си, други бяха провалили репутацията си и никой от колегите им не ги възприемаше сериозно. Но те знаеха, че оставят рационалния свят зад себе си в мига, в който бяха публикували първия си пост в сайта на групата за освобождение. И не съжаляваха за това.

Пътят най-накрая стана равен и сутрешната светлина огря пейзажа пред тях — дървета, огънати в странни форми от вятъра, веещ от върха на планината, паметни плочи край пътя за жертвите на катастрофи, отрупани с купчини диви цветя, после се появиха постройки от камък, дърво и ламарина, където възрастните хора седяха на верандите и наблюдаваха процесията от коли. В началото на селището имаше табела: „ДОБРЕ ДОШЛИ В ДОРАДО“. От колоната с коли се разнесоха силни викове, пътниците от автобусите „Дорадо 13“ показаха главите си от прозорците и размахаха ръце за поздрав.

Рио Пало се намираше на по-малко от петстотин метра от центъра на града, помисли си Тес, а Бодега дел Сиело, мястото, откъдето бе започнало нейното пътуване, бе съвсем наблизо отвъд реката. Обзеха я вълнение и страх в еднаква степен.

Дърветата ограждаха пътя към града толкова красиво и живописно, че създаваха впечатление за оживяла приказка. Каменните сгради изглеждаха златисти на сутрешната светлина, камбаните звънтяха, звучните ноти отекваха из околните хълмове, местният пазар на открито искреше от цветове. Църковната камбанария се извисяваше над другите сгради — бе като оцеляла от древни времена, с красивия фонтан отпред, с гукащите по стрехите гълъби. Изумителният площад на града бе изпълнен с хора и множество сергии, на които местните продаваха бижута, храна, кафе. Близо до фонтана петима мъже свиреха на флейти и китари, обсебващите мелодии се носеха към безоблачното небе.

— Дами, пристигнахме — обяви Лес.

— Дали има наблизо „Хилтън“ или поне място с горещ душ? — Мади се надигна от задната седалка. — Няма значение. Отговорът явно е „не“.

— Ще се радвам и на химическа тоалетна — отбеляза Лорън.

Тес паркира на пасбище с размера на футболен стадион. Колона след колона малки автобуси с надписи „Дорадо 13“ се подреждаха до прииждащите коли, камиони, ванове, джипове — хиляди на брой. Цветни плакати и флайери приветстваха всички на Празника на слънцето. От сергия на пасбището си купиха кафе и вегетариански емпанади, които димяха изкусително сред хладния въздух. Тес не можеше да различи любителите на празника от онези, които бяха тук за битката срещу брухос и искаха да си върнат обратно Есперанса. Сигурността не беше само в многочислеността им, а и в това, че се бяха слели с останалите.

Шофьорът на един от автобусите „Дорадо 13“ пред тях отби в странична уличка, към църквата и към долепената до нея сграда на училището. Мястото бе претъпкано с vengadores, отмъстителите срещу гладните духове. Всички говореха едновременно, включената уредба пращеше, докато една жена се опитваше да обясни по микрофона какво предстоеше да се случи оттук нататък. Беше прекалено шумно и наблъскано и Тес не можа да издържи. Каза на Мади и Лорън, че ще излезе за малко навън и ще ги чака там.

Разходи се в полето зад църквата, обърна лице към слънцето и се остави лъчите му да я погалят, после се загледа в стадо гасящи лами. Отвъд полето водите на Рио Пало блестяха и се извиваха като меандри под сянката на гигантските сейба дървета, подмамваха я към себе си, изкушаваха я…

Върна се на тротоара и се присъедини към група туристи, които се отправяха към реката. Сърцето й биеше силно, просто искаше да я види — и да види какво имаше отвъд нея. Пътят ставаше все по-стръмен и съвсем неусетно се сля с широкия циментов мост, който пресичаше реката и отвеждаше към страната на брухос.

Спря на върха на стръмния терасовиден бряг и се изненада от това колко бързо се движеше водата, как заливаше вулканичните скали по дъното и вълните отнасяха всичко по пътя си, на места слънчевата светлина огряваше повърхността, другаде клоните на дърветата хвърляха чудновати сенки върху нея. През обширния пуст пейзаж от другата страна се извиваше шосе. Всичко бе изумруденозелено, ярки диви цветя растяха на групички, боровете и сейба дърветата скриваха тук-там къщи, виждаха се пасбища, пасящи лами, коне, кози…

Деца хвърляха фризби в предния двор на дома си, хора се качваха по колите си, малки групички вървяха към моста, вероятно, за да се присъединят към празненството в чест на древния слънчев бог. Изненада се, че от тази страна на реката живееха хора. Помнеше само пусти сгради, изолирани в гъстата мъгла. Приседна на тревистия бряг, за да огледа по-добре, и ето я там, в далечината, стоеше бодегата, с паркирани пред нея коли, автобусите ръмжаха и се готвеха да потеглят, ауспусите им изпускаха сив пушек във въздуха, пътниците чакаха около тях. Дали краят на платото беше точно зад бодегата, както си спомняше? Дали външните тоалетни още бяха там?

Дали ти си някъде там, Иън?

Внезапно я заля мощна вълна от емоции. Беше успяла, реката и бодегата съществуваха и в момента бе ужасена, че някой можеше отново да й ги отнеме. Както си стоеше там, изведнъж видя, че баща й върви по брега към нея. Чарли с неизменната си оптимистична усмивка, с обичайната си решителност и издръжливост.

— Още съвсем малко, Слим.

— Ти ме изигра, татко.

— Не съм — изглеждаше възмутен, после направо ядосан. — Във всеки случай…

— Ти ме изигра, както го правеше в съда с другите хора през всичките тези години.

— Слим, хайде…

— Върви да се разбереш с мама, ако можеш.

— Тя… как да кажа, не е достатъчно възприемчива.

— Леле. Чудя се защо ли?

— Виж, винаги съм искал само това, което е най-доброто за всички ни, Слим. Никой не те е принуждавал насила да се катериш дотук, нали?

— Дойдох, защото бе единственият начин да открия Иън. И затова съм ти благодарна, татко.

— Просто помни, Слим, тези брухос са коварни, обсебили са почти всички в града, а когато са в телата на приемниците си, могат да правят каквото си поискат. Но ти и другите от вашата група имате чиста и благородна кауза. Това винаги помага — спря, ослушвайки се в нещо. — Трябва да вървя. И други идват по този път — виртуалната му форма потрепна. — Обичам те, Слим.

После за миг се превърна в искрящо бяло колибри, малките му крилца пърхаха толкова бързо, че тя почти не го виждаше. Понесе се над Рио Пало, изпикира във въздуха веднъж, сякаш казвайки „До скоро!“, и изчезна в синевата на небето.

Благородна кауза? Тес не беше съвсем убедена в това.

Затича се надолу по хълма, за да намери Мади и Лорън, а сълзите замъгляваха погледа й.

 

 

Слънцето се бе вдигнало високо в небето, когато Доминика напусна пещерата във формата си на скромна селянка. Бе загърбила вътрешните демони, които я измъчваха, и Вайра бе приключена история за нея.

Навън на улицата се завъртя на едно място, тъй като се почувства част от невидимо общо поле, наситено с най-чистата електрическа енергия. Във въздуха се усещаше единствено зловеща тишина. Усмихна се още по-широко, убедена, че брухос бяха спечелили този рунд — пълно изключване на електрическите централи на града. Това означаваше, че Рафаел и неговите сподвижници бяха изпълнили задачата си — вятърните мелници не работеха, вецовете бяха саботирани. Някои сгради, онези с подземните убежища, имаха електрически генератори, но все някога бензинът щеше да им свърши, храната щеше да бъде изядена и тези отчаяни идиоти, жалките човешки създания, щяха да излязат на повърхността. Хората от селските общности, които разполагаха с парници в изобилие, може би щяха да издържат по-дълго време. Но в крайна сметка и те щяха да изпълзят от подземията.

Докато вървеше из улиците на Есперанса, видя, че мнозина от племето й бяха обсебили местните жители — този път не за сетивни удоволствия, а заради предстоящата битка. По главните артерии на града се строяха блокади, раздаваха се оръжия, по покривите заемаха позиции снайперисти. Точно когато минаваше през парка, за да стигне в Ел Корасон, четирима брухос обсебиха трима мъже и една жена, които се опитваха да избягат с кола.

Откри Рафаел, който си бе избрал за приемник прекрасното мускулесто тяло на чернокож мъж, Али, треньор по бокс в един от местните спортни центрове, и в момента ръководеше група, която трябваше да обгради една сграда с голямо обществено подземно убежище.

— Ника! — възкликна той, когато я видя. — Защо не си си избрала приемник?

— Ще го направя. Колко души са скрити под тази сграда?

— Смятаме, че са между шестстотин и хиляда.

— А колко сме обладали досега?

— Около три хиляди. До вечерта се надяваме да сме удвоили бройката. Правилно постъпи, като заповяда на привържениците си да се присъединят към нас, Ника.

— Нека изясним това веднага, Рафаел. Не съм им заповядвала да се присъединяват към вас. Заповядах им да се обединят с всички останали брухос и да изолират Есперанса.

Той й отвърна с лека, пренебрежителна усмивка.

— С други думи, признаваш, че планът ми беше по-добър.

— Признавам, че настъпи време да направим града наш — преди Рафаел да каже още нещо, тя продължи: — Знаем, че Ед Грейнджър е спасил Тес в Отавало и за последно са били видени в Тулкан. Но къде са другите? Сара? Хуанито? Илика и нейните кечуа сподвижници? Ами Мануел Ортега?

— Все още не сме ги открили. Но ще го направим, Ника, ще го направим — очите му заблестяха въодушевено заради предстоящата битка. — Усещаш ли я? Надушваш ли я? — повдигна глава и си пое дълбоко въздух. — Нашата победа.

— Градът още не е наш, Рафаел. Но сме близо. След един час ще се обърна към племето оттук, в парка. — Близо до мястото, откъдето Атахуалпа и неговата армия беше тръгнала срещу испанците, помисли си тя. През улицата, където сегашните постройки се издигаха над светилището, в което пиките бяха почитали с всекидневни жертвоприношения Инти, бога на слънцето. Нека Инти ни дари със своята благословия.

— Е, надявам се да имаш приемник дотогава.

— А аз се надявам да не ти се е наложило да убиеш някого дотогава, Рафаел. Вече преживя един срив и втори такъв определено няма да се отрази добре на репутацията ти като лидер.

След тези думи Доминика се отдалечи от него и мислено се зарече в мига, в който Есперанса станеше тяхна, незабавно да го прогони от племето.

След толкова много провали през изминалите седмици и месеци приемникът, когото щеше да си избере, трябваше да бъде много специален, да направи изявление с него, както бе предложила Пърл, да казва: Виждате ли колко сме силни заедно, като племе? Само член на йерархията на Есперанса можеше да постигне тази цел.

Доминика насочи мислено формата си към църквата „Свети Франсис“, където Иън и Тес бяха прекарали последните си часове в Есперанса преди завръщането си във физическите си тела. От другата й страна се намираше овощната градина, в която Вайра бе правил любов с нея само за да й отвлече вниманието. Но в онзи ден мъглата бе изпълнила градината и полето и скриваше пътя. Днес нямаше никаква мъгла, само ярка светлина, грееща над плодните дръвчета.

Църквата изглеждаше изоставена, не се виждаха коли, в оградените полета отстрани нямаше стада лами или коне, дори кокошарникът бе празен. Продължи мислено към плевнята от лявата страна на църквата, като внимателно се оглеждаше за капани. Но не забеляза нищо, което да приличаше на нискочестотното защитно поле, което ограждаше хотел „Експат“ в Отавало. Очевидно Илика не си бе направила труда да научи нещо от съседите си от юг. Кечуа бяха горд народ и Доминика подозираше, че Илика смяташе отавало за прекалено материалистични, а технологиите им — за прекалено скъпи.

Мина през покрива на плевнята и откри вътре паркирани стар камион, фолксваген бръмбар и един мотор „Харлей Дейвид сън“. Усети, че под плевнята имаше осем души, скрити в частното убежище, специално приготвено за елита на града. Наистина нямаше желание да влиза в това подземие, но ако искаше да направи категорично изявление, когато се обръщаше към племето, се налагаше.

Доминика си напомни, че всъщност вече бе мъртва, че недрата на земята не биха могли да й направят нищо по-лошо от това, което вече бе изпитала. Точно когато се накани да слезе — Персефона в подземния свят, в далечния край на плевнята се отвори врата. Красивата Сара Уелс излезе навън, с кацнал на рамото й амазонски папагал.

Папагалът крякаше постоянно:

— Дух, дух… Къде е Номад?

— Cellmate, Kali. Успокой се — каза Сара тихо, запъти се към камиона и отвори вратата му.

Докато се навеждаше навътре, Доминика я обсеби и за секунди пое контрола върху тялото и съзнанието й. Папагалът политна към покрива, като трепереше и кряскаше силно: „Peligro, brujos, peligro!“^[1].

Доминика я принуди да влезе в камиона, да пъхне ключа в стартера и да натисне копчето на дистанционното, което отваряше вратата на плевнята. Папагалът излетя навън, крясъците му отекваха из неподвижния, студен въздух -Peligro, brujos!Заповяда на Сара да излезе от плевнята и не срещна никаква съпротива.

Много добре, Сара. Продължавай да правиш каквото ти казвам и утре ще се наслаждаваш на закуската си. Противопостави ми се и ще ти се иска да беше напуснала града с по-младите му обитатели, когато имаше тази възможност.

Същността на Сара заговори тихо — не от страх, а с обезоръжаваща сигурност. Няма да спечелиш тази битка, Доминика. Но във всичко това има някаква кармична справедливост. Твоят вид ме доведе в Есперанса. Така че, продължавай, шефе.

Шефе. Сякаш тя бе някакъв мачо, търсещ нечий женски задник, за да си направи кефа. Доминика се възмути. Но не беше виновна само прямотата на Сара; трябваше да признае, че през последните дни се дразнеше от всичко. Докато Сара караше бясно по пустите пътища, Доминика се гмурна сред необятното море от информация, която приемникът й носеше в съзнанието си. Научи, че в последните часове преди да бъде спряно електричеството на града, Сара се бе чула с Ед Грейнджър и той й бе казал, че Тес „вече не е в негово притежание“, сякаш тя бе някаква торба със съкровища или злато, която бе загубил. Откри, че отец Хасинто от църквата в Пунта отслужваше непрекъснато служби и молебени за успеха на бунта срещу брухос.

Ще загубите, каза Сара.

Вие вече сте загубили.

Ще бъдете унищожени или принудени да се махнете оттук.

Мълчи.

Научи, че Вайра и Иън са напуснали Пунта рано тази сутрин. Шокът от това — че той не само се бе опитал да я унищожи, но и сега я преследваше и възнамеряваше да бъде част от последната битка, беше толкова силен, че тя отби камиона встрани от пътя.

Сара се смя, смя, смя… Да не смяташе, че той ще си стои някъде на топличко? Ти наистина си много заблудена, Доминика.

Информацията бе лъжлива, Сара се опитваше да я измами.

Защо ще си правя труда да те мамя? Ти и сама се справяш добре с това. Докато се занимаваше през изминалите столетия да усъвършенстваш начините, по които да убиваш, Вайра се зае да развива своите умения на шейпшифтър.

Доминика я пренебрегна и се опита да се ориентира във всички тези нови открития. Явно Вайра бе оживял след онази катастрофа и бе пренесъл Иън със себе си във времето, което означаваше, че тя всъщност никога не го бе познавала. Че той сега я преследваше, че ще бъде част от тази битка, а тя се е лъгала през цялото това време, лъгала се е в сърцето му, в душата му. Цялата им обща история, тези четиристотин трийсет и седем години заедно бяха лъжа. Заля я гигантска вълна от тъга. И после Сара се разсмя отново.

Никога не си познавала Вайра, Доминика, и никога няма да го опознаеш, защото сърцето ти е изстинало преди стотици години.

Не знаеш нищо за отношенията ми с Вайра.

Всъщност, знам доста. И след това спомените на Сара за Вайра се надигнаха и се стовариха върху Доминика. Тя чу как Вайра разказва за нея, обсъжда какви са били отношенията им преди години, как се е променила, как е покварила сърцето си, когато се е присъединила към брухос. Последваха още спомени на Сара, цунами от толкова интимни и лични моменти, че Доминика не можеше вече да мисли, не можеше да помръдне нито една част на тялото си.

Той ме доведе в Есперанса, всъщност ме докара от Бодега дел Сиело, когато бях млада, наивна антроположка. Бяхме любовници години наред и понякога все още сме, когато го пожелаем със сърцето си. Той обичаше и други, както и аз, но това не е нещо, което ще разбереш, Доминика. На теб ти липсва именно сърце, никога не би разбрала истинските желания на човешката душа. Затова ти и твоите хора ще загубите.

Доминика излезе от своята апатия, запали двигателя, натисна яростно педала на газта и се понесе по пътя, но смехът на Сара продължи да я преследва.

Смъртта ти ще бъде ужасна, обещавам ти.

Ще умра с радост, за да се присъединя към ловците на светлина в тяхната битка срещу теб и твоя вид.

Малко по-късно камионът се натъкна на първата блокада пред града. Доминика спря и двама мъже се приближиха, физически мъже, но тя усети брухос в тях.

— Есперанса е затворена, госпожо. Каква работа имате в града? — попита по-високият от двамата, младеж, облечен като гот, с щръкнала коса, татуировки и нокти, лакирани в черно.

Доминика се обърна към него с името му от племето.

— Добра работа, Купър. Сега какво ще кажеш да ме пуснеш, за да мога да се обърна към племето?

Той застина на място и погледна през прозореца.

— Доминика?

— Кой друг може да обсеби великата Сара Уелс?

— Мамка му.

— Кой е приятелят ти? Не го познавам.

— От друго племе е, от юг. Успех, Ника! — каза мъжът, потупа с ръка покрива на камиона и й показа как да мине през блокадата.

Племе от юг? Откъде? Колко далече на юг? Южен Еквадор? Или от крайната част на Южна Америка?

Сара се разсмя истерично. Не знаеш ли? Наистина ли си толкова невежа? Трябваше да обикаляш повече, Доминика, да опознаеш другите племена. Някои от тях са доста изобретателни, няма да мине много време и те ще станат много по-големи и по-могъщи от твоето и няма да искат да бъдеш техен лидер. Ти символизираш всичко старо за тях.

Доминика я блъсна в металната стая, която беше създала отдавна в съзнанието си. След няколко минути камионът се качи на тротоара и тя излезе оттам, готова за посрещането с фанфари, като истинска рокзвезда. Привържениците й разчистиха път пред нея до най-високото място в парка, в подножието на голямата статуя на Атахуалпа.

Докато стоеше пред всички тях в красивото тяло на своята съперничка, Доминика направи това, за което бе родена преди шестстотин години — възпламени тълпата, разпали страховитите им страсти, гнева им, техния дълбок глад за физически живот. Вдигна юмрук във въздуха и от разрастващата се тълпа се надигнаха възгласи и възторжени викове.

— Градът е наш! — изкрещя тя. — И както инките са правели жертвоприношения на слънчевия си бог тук, под тези сгради, сега ще принеса в жертва това тяло, за да се изсипе върху нас благословията на Инти в тази битка!

После заби виртуалния си юмрук в мозъка на Сара. Тялото започна да кърви и Доминика изскочи от него, прие обичайната си виртуална форма на скромна селянка и остана там, за да наблюдава как Сара Уелс се гърчеше и стенеше в агония, докато умираше, а кръвта й се лееше навсякъде. Тълпата направо полудя.

Доминика изведнъж се зачуди защо гледката не я изпълваше с радост, защо не изпита удовлетворение от така мечтаната смъртна един от най-големите си врагове. Дали не бе сбъркала…

 

 

От църквата „Света Клара“ взеха двайсет и трима пътници, петстотин огнепръскачки и стотици други оръжия — от гранати до пистолети и мощни пушки. Иън бе изумен, че църквата бе натрупала толкова голям арсенал, но беше благодарен за всичко, което можеше да им даде предимство срещу брухос.

На баскетболното игрище зад сградата Вайра и един от свещениците показваха на хората в продължение на един час как да използват огнепръскачките и гранатите и как да зареждат пушките и пистолетите. Освен това шейпшифтърът даде някои основни указания за това, с което щяха да се сблъскат.

— Приемете, че всеки, когото срещнете в Есперанса, е брухо, че в момента те са обсебили всички жители на града, които не са успели да се скрият. Но приемниците им са наши съграждани, така че не е необходимо да ги убивате. Целете се в краката, в раменете. Нараняването обикновено е достатъчно, за да накара духовете да напуснат телата, които са присвоили. Навсякъде северно от Рио Пало те могат да приемат виртуална форма. Понякога може да различите, че нещо не е наред в човека срещу вас, понякога няма да успеете. Дори само заплахата от огън обаче може да ги принуди да напуснат тази форма или тялото на приемника. Огънят ги унищожава. И помнете, че тези форми могат да взаимодействат с физическия свят — могат да отварят врати, да карат коли, да стрелят с оръжия.

— Колко хора ще се съберем там? — попита един мъж от тълпата.

Свещеникът отговори:

— Около двайсет хиляди. Има петстотин автобуса, паркирани в пасбището северно от Дорадо. Останалите ще пътуват с коли. Не сме сигурни каква защита са изградили брухос, какво е в момента положението в града. Не се надяваме просто да навлезем и да ги победим. Повечето от вас познават техните начини на действие и разбират колко са опасни. Това, което смятаме да направим, е рисковано, гибелно. Не мога да намеря подходящата дума, за да ви кажа точно колко. Никой няма да си помисли нищо лошо за вас, ако решите да се оттеглите сега.

Една жена вдигна юмрука си във въздуха и изкрещя:

— Libertadde los brujos! No mas tiranial Si, sepuede!^[2]

Надигна се шум, общ призив за слагане край на тиранията на брухос и Иън почувства как земята под краката му се разтресе, нещо толкова дълбоко ставаше в недрата й, че нямаше думи, с които да го опише.

— Bueno, vamos! Добре, да вървим! — извика свещеникът и поведе групата напред, към автобуса.

Докато тълпата се разпръсваше, Вайра внезапно се преви на две и притисна юмруци към главата си. Иън го сграбчи за ръката.

— Божичко, какво става?

През стиснатите зъби на Вайра излезе само съскане. Той се опита да се изправи, но не успя и Иън му помогна да седне на една пейка. Дори след като се отпусна, шейпшифтърът остана все така превит, неспособен да говори, едва дишаше. Тялото му започна да се преобразява, по бузите и по горната част на дланите му се появи козина.

— Вайра, не можеш да се промениш сега — Иън се огледа неспокойно наоколо, притеснен, че някой ще го види. — Тук е пълно с хора.

Козината изчезна в порите на кожата. Вайра най-накрая вдигна глава, лицето му бе тебеширено бяло, очите му бяха бездънни езера, пълни с болка.

— Сара… Доминика я облада… и я уби… Принесе я в жертва на Пити, слънчевия бог.

— Мили боже…

— Приключих с Доминика… Вече спирам с игричките. Трябва да… побързаме, Иън.

— Можеш ли да станеш?

Вайра си пое дълбоко дъх, надигна се, но явно с много усилие. По лицето му се стичаше пот, направи болезнена гримаса.

— Болката… отминава. Просто ми помогни да се изправя.

Иън му помогна, той се олюля, после се овладя. Цветът се върна на бузите му, крачката му стана по-сигурна. Докато стигнат до автобуса, вече се движеше почти нормално. Но нищо не беше както преди, дълбоката тъга все още бе изписана на лицето му.

— Аз ще карам — каза Иън.

— Чудесна идея.

Неколцина мъже от църквата поставяха оръжията в големи пластмасови сандъци, докато пътниците се качваха. Вайра започна да помага с товаренето на огнепръскачките, пушките, пистолетите и допълнителните амуниции. Вмъкнаха сандъците в задната част на автобуса и покриха останалото оръжие с одеяла, в случай че полицаите в Дорадо проверяваха превозните средства. Иън седна зад волана и тогава внезапно на капака се появи призракът на Сара Уелс, седнала в поза лотос, взираща се в него.

— Другите са в църквата, където с Тес бяхте в последните си часове като междинни души в Есперанса. Брухос сега се опитват да изкарат хората от бункерите и подземните убежища. Пабло, Чарли, аз и останалите от нас ще се постараем да ви помогнем с каквото можем, когато стигнете в града, но ще бъде трудно, Иън.

Той имаше куп въпроси, но тя се изпари, преди дори да успее да отвори уста. Запали двигателя, изкара автобуса на пътя. Вайра говореше по телефона си бързо на испански, после го затвори рязко, раздразнението му беше видимо.

— Изглежда, че мобилните телефони работят само край Дорадо. Там имат собствена излъчвателна кула и тя не стига до Есперанса. Само на няколко километра сме от града, така че ще караме направо към моста. Автобусите вече са тръгнали.

— Знаеш ли как да стигнем до църквата, в която бяхме в Тес точно преди да напуснем Есперанса?

— Разбира се. Защо?

Иън повтори съобщението на Сара.

— Само това ли каза?

— Да.

— Мамка му! Карай по-бързо, Иън.

Фордът се затъркаля по моста, вълните на величествената Рио Пало се носеха под тях, красотата на тази малка долина бе абсолютно зашеметяваща. Тес имаше чувството, че се завръща у дома след дълго отсъствие и едва успя да сдържи вълнението си, когато бодегата се появи пред погледа й. Беше по-голяма, отколкото помнеше, каменна, с шест прозореца с тъмносини дървени капаци.

Пътниците, които чакаха отвън с багажите си, викаха и махаха с ръце, шофьорите на отминаващите коли и автобуси надуваха клаксоните в отговор. Служителите стояха на прага на отворената врата и държаха табели с надписи на испански и английски — „КРАЙ НА ТИРАНИЯТА НА БРУХОС! СМЪРТ НА БРУХОС“! Мъже и жени вдигаха плакати, на които имаше снимки на загиналите им близки, други просто стояха там, наблюдаваха процесията и плачеха с вдигнати в юмруци ръце.

Ами ако това беше капан? Ако брухос подозираха за нападението? Със сигурност знаеха, помисли си Тес. Нямаше нищо тайно и изненадващо в тяхното настъпление. А и тропотът и дрънкането в двигателя на форда продължаваше и се влошаваше всеки път, когато минеха през дупка на пътя.

Мади, заета на задната седалка с фотоапарата си, записваше всичко и внезапно каза:

— Може би вината е в мен, защото съм уморена, но никак не ми харесва звука, който издава тази кола.

— На мен всичко ми изглежда леко зловещо — обади се Лорън. — Мислите ли, че тези хора, които ни поздравяваха, бяха брухос! Може би ни приветстваха, защото сме жертвените агънца, с които ще се нагостят съвсем скоро…

— Китката ми не пари — каза Тес. — Мисля, че всичко е наред. Просто сме прекалено напрегнати.

— Да, дори и колата е напрегната — отбеляза саркастично Мади.

Пътят се извиваше напред и нагоре като спиралата на ДНК и бе опасно стръмен, острите завои се нижеха един след друг. Планината блокираше повечето от следобедната слънчева светлина, затова колите включиха фаровете си. По дърветата се оформиха странни сенки, сякаш имаше светещи шишарки. Тес се опита да не мисли колко тесен беше пътят, нито за липсата на парапет. Един от автобусите бе толкова близо до ръба на пропастта, че дясната му задна гума забърса банкета на пътя и се разхвърчаха камъни.

Сега Тес усети, че нещо гори, миризма като от горящ плат, не от дим. С цялото си сърце се надяваше двигателят да не е прегрял. Колата зад тях внезапно мина в другото платно, в насрещното движение, шофьорът наду клаксона два пъти и светна с фаровете, докато ги подминаваше. Другите коли го последваха. Имаше логика. Есперанса и селцата, които я заобикаляха като планети, обикалящи около Слънцето, бяха единствените средища на цивилизация наоколо. Едва ли някоя кола щеше да се появи в насрещната лента. Всеки, който е могъл да напусне, вероятно вече го бе направил. Ако се движеха и в двете платна, щяха да стигнат два пъти по-бързо.

Миризмата от изгоряло се усилваше. Появи се поредният завой и пътят за кратко стана почти равен, после се спусна стръмно надолу. Тес натисна спирачките — и краката й потънаха надолу в пода на колата. Спирачките не бяха просто меки или хлъзгави. Нямаше ги.

— О, мамка му, мамка му! — изпуфтя тя и бързо зави в другото платно, за да избегне автобуса пред нея.

— Не ми казвай, че миризмата е била от това — каза Лорън с писклив от вълнение глас.

— Потърси място, където да отбия! За предпочитане равно и с перила.

— Пред нас има хълм — каза Мади. — Върни се в дясното платно, когато можеш. Всичко ще бъде наред.

До следващото нанадолнище, помисли си Тес, и наду клаксона, после даде мигач и мина в дясната лента, опасно близо до автобуса, който преди малко бе подминала. Шофьорът също избибитка, за да й покаже, че не му харесва това, което бе направила, и мина в лявото платно, като я изпревари. Тес смъкна прозореца от своята страна и извика: „Спирачките ми се развалиха!“.

Но автобусът имаше врата само от дясната си страна, нямаше прозорци, които да се спуснат и шофьорът не можеше да я чуе. Тя размаха ръка като луда. Автобусът просто ускори.

— Трябва да спрем в нещо, да се блъснем — каза притеснено Лорън.

— Да се блъснем? — възкликна Мади. — В какво? Ако продължим напред, можем да се озовем от другата страна на планината. Но не мисля, че ще оживеем при полета.

Или пък фордът можеше да тръгне назад и надолу и да се блъсне в колата зад тях. Щеше да се получи ефектът на доминото и можеше да причинят смъртта на стотици души. Тес стисна волана и се опита да поддържа безопасна скорост, докато успее да се изкатери по нанагорнището. Осемдесет, после шейсет, петдесет, накрая намали до трийсет километра в час. Докато колите зад нея започнаха да се изтеглят в другото платно, тя запали аварийните светлини. Върхът на хълма вече се виждаше, купчини диви цветя бележеха местата на трагичните инциденти край пътя, но не се виждаха перила, нямаше никакво място, където да отбие. Тес отчаяно натискаше спирачките с надеждата, че ще успее да ги нацели. Нищо не се случваше.

— Мамо, отиди на задната седалка при Мади и двете скочете от дясната страна. По-бързо!

Лорън се прехвърли през седалката, Мади бързо отвори вратата и двете се претърколиха навън. После колата стигна до върха на наклона, който беше ужасно малък — секунда — две — и щеше да свърши. Тес изключи двигателя, грабна раницата си и изви волана надясно, като прицели колата към ръба на пропастта. Хвана дръжката на вратата, но тя не се отвори. Беше се заклещила, а растящите по ръба на урвата дървета приближаваха с бясна скорост към нея. Божичко! Прехвърли се на задната седалка, ритна вратата и скочи навън. Падна на земята, претърколи се, въздухът излезе от гърдите й, очите й се изпълниха с прах…

Фордът се блъсна в няколко големи скали, задницата му се вдигна нагоре и после изчезна в урвата. След няколко секунди избухна експлозия, огнени топки полетяха из гората, подпалвайки всичко по пътя си. Сажди падаха по земята, тук и там пламнаха дървета и храсти, сухите им клони пукаха и горяха като хартия, облаци дим се вдигнаха над шосето.

Тес се изправи, все още кашляше и търкаше очите си с ръка, и в същия миг осъзна, че нещо се беше изкривило в десния й крак, онзи, който й струваше хиляди долари, с всичкия метал вътре в него. Или пък беше коляното, а може би глезенът — все още не бе сигурна.

Закуцука напред, викаше имената на Мади и Лорън, почти не забелязваше шума от сблъсъка на метал в метала, не чуваше свистенето на гумите по асфалта около себе си. В някакъв момент осъзна, че косата й — нейната дълга, бяла коса — гореше и изсипа шепи пясък върху главата си, за да загаси огъня. Спъна се в нещо. Беше Мади, която стенеше, докато се изправяше, а лицето й бе изцапано с кал и сажди.

— Тесо, божичко, къде е Лорън?

— Тичам като гонена от дявола — извика някъде зад тях самата тя. — Не виждам нищо през този дим. Продължавайте да говорите, идвам!

Появи се из гъстите димни облаци, лицето и косата й бяха посипани със сива пепел, очите й сълзяха, по дясната й страна течеше кръв от рана в слепоочието й. Свлече се на земята до Мади и Тес и те се спуснаха да я вдигнат. Тес съблече якето си и го притисна до челото на майка си.

— Подръж го така, мамо. Не спирай да се движиш. Ляв крак, десен крак, ляв, десен.

Автобус, покрит с пепел, отби встрани на пътя, прозорците му бяха черни от саждите, вратите му се отвориха и оттам се изсипаха хора, които се втурнаха да им помагат. Трите жени кашляха и се препъваха, но с помощта на пътниците се качиха в автобуса. Вратите се затвориха зад тях. Когато парещата болка в очите на Тес отслабна и отново можеше да вижда, тя се огледа край себе си — с Лорън седяха в задната част на автобуса, а мъж и жена с комплекти за първа помощ се грижеха за нараняванията им.

Някой й подаде бутилка с вода и мокра кърпа, за да почисти пепелта от лицето си. Жената огледа глезена на Тес — не коляното й, не и бедрото и — и обяви, че си го е навехнала.

— А коленете ви изглеждат като коленете на сина ми, когато за пръв път падна от колелото си — каза жената на испански. — Ще превържа глезена ви, ще почистя драскотините и ще бъдете като нова.

— Много ви благодаря — отвърна Тес. Гласът й бе пресипнал като на стар пияница.

Отпи дълга глътка от приятно хладната вода и после попи с мократа кърпа лицето и шията си. Кърпата стана черна. Заля я с вода и отново се избърса. Когато вдигна очи, видя, че висок мъж стоеше по средата на пътечката и се взираше в нея. По лицето му имаше сажди, а косата и брадата му бяха мръснобели от пепелта. Дори миглите му бяха покрити с пепел, така че когато мигаше, във въздуха политаха прашинки като малки насекоми. Но очите му й казваха нещо, очите му я накараха да стане от седалката… Тези очи, които тя помнеше толкова добре.

— Иън?!

— Погледът му бе изпълнен с недоверие, после в очите му се появи надежда, която след миг се превърна в чиста, всепоглъщаща любов.

— Слим?

Докато вървяха един към друг, като фигури от нечий сън, Тес смътно си даваше сметка за тишината, настъпила внезапно в автобуса, и че останалите пътници се бяха втренчили в тях. После нищо вече нямаше значение, ръцете му я прегръщаха, той бе истински, болезнено истински. Иън зарови лицето си в извивката на шията й и повтаряше името й отново, и отново. Прокара ръце през обгорената й бяла коса, целуна пепелта по устните й, изследва лицето й с очи и с пръсти, сякаш искаше да отгатне как бе стигнала дотук, до него.

Зад тях останалите пътници избухнаха във възторжени Бикове и ръкопляскания, когато осъзнаха какво бе станало току-що. Две души се бяха открили.