Триш Макгрегър
Есперанса (20)

Деветнайсет

Единият мъж беше мъртъв, другият бе беснеещ маниак, а местните ченгета си нямаха и представа какво става. Докато се накумеха какво да правят, федералната й карта бе единственото, което я делеше от заповедта за арест.

Полицаите и криминалистите си тръгнаха от апартамента й малко преди разсъмване и тя напусна хотела почти веднага след това. Тес шофираше колата на майка си, караше на юг, чувстваше се безкрайно изтощена, умът й блуждаеше безцелно. Но в дъното на съзнанието й зловещият глас продължаваше да звучи и да заглушава мислите й. Обещавам ти, Тес Ливингстън. Ще ти отнема всички, които обичаш, така, както аз обичах Бен, и ще направя всичко възможно смъртта им да бъде ужасно болезнена.

Тес свали прозорците и топлият въздух, който нахлу в колата, миришеше силно и приятно на лято, океан и сол. Но тя се чувстваше уязвима със спуснатите до долу прозорци, страхуваше се, че брухата, която я бе заплашила, може да проникне вътре, може да… Спри. Синината на китката й не пареше, цветът й бе почти избледнял. Това означаваше, че наблизо няма гладни духове. Как ли щяха да реагират на това твърдение Дан, психотерапевтката на Бюрото или шефът й, ако го споделеше с тях?

Звънна на майка си, но дори не се включи и гласовата поща, сигурен знак, че й беше паднала батерията. Обади се на Мади и племенницата й вдигна на първото позвъняване.

— Тес. Добре ли си?

— Вече да. Къде сте?

— Хотел „Танго Фритър“, в северозападната част на острова, на около километър от Пайрътс Коув — издиктува й адреса. — Вкарай го в джипиеса, мястото е трудно за намиране. Ние сме в стая 13.

Автобус 13. Вила 13. Страхът от 13 се нарича трискайдекафобия…

Числото 13, белегът на китката й като алармена система, разговорите с призраци, нападения от духове. Сякаш целият й живот бе попаднал в напълно ново измерение, с чиито правила тя не бе наясно. Светофарът я хвана на червено малко преди моста на Танго Кий. Потърка очите си и звънна на Мади.

— Наблизо съм, можете да отворите вратата.

— Добре, Тесо, ще се видим след малко.

Тес включи джипиеса и вкара адреса на хотел „Танго Фритър“. Екранът стана зелен и тя продължи напред по моста. По всички мерки и стандарти той бе инженерно двайсеткилометрово чудо, свързващо Кий Уест и Танго. Преди няколко години силна буря го бе повредила много и месеци наред жителите на острова използваха само самолети и кораби, за да се придвижват. Мостът бе отворен наново миналия 4 юли с големи тържества. Помнеше го, защото бяха дошли на празника заедно с Дан, забавляваха се на уличния карнавал и наблюдаваха фойерверките.

Тес очакваше след няколко часа да разбере, че е уволнена от работа и полицията да дойде и да я арестува заради убийството на мъжа в хотелския апартамент. Със сигурност щеше да започне разследване и за стрелбата срещу мъжа с изпотрошените капачки на коленете, и за убития в къщата на майка й. Ясно осъзнаваше как изглеждаха всички тези събития едно до друго.

Когато пресече моста, медното слънце се появи и направи дупка в хоризонта. Светлината окъпа върховете на дърветата на отсрещния бряг, те пламнаха и пламъците се разпростряха по гладките сребристи води на Мексиканския залив. Зави надясно по пътя, обикалящ острова — старият местен път с богата история, със забележителности покрай него, с извиващите се меандри, които тръгваха от морското равнище и се издигаха на стотици метри над залива, следвайки стръмните скали.

Скалите.

Танго Кий не приличаше на другите островчета в пролива на Флорида. Дори геоложката му структура беше различна — липсваше варовик, имаше малко на брой равнини, като изключим известно пространство на юг от градчето Танго, където опустошенията на ураганите обикновено бяха най-големи. Тук горе, по хълмовете, природата като че ли се бе възродила сама, местните ферми процъфтяваха, горите сякаш се бяха сгъстили, плодовите дървета бяха готови за нов живот. Докато наближаваше очертанията на Пайрътс Коув, сърцето й се изпълни с надежда и оптимизъм за пръв път от месеци насам. Винаги, когато идваше на този остров, се чувстваше така. Ако дойдеше потисната, само след минути като по чудо мрачното й настроение изчезваше.

Сякаш за потвърждение на това колко различен бе Танго от останалата част на Флорида, внезапно пред себе си Тес забеляза ято от нисколетящи птички, които й заприличаха на колибрита. Сутрешната светлина се лееше върху тях и ги изпълваше, докато започнеха да светят отвътре като истински небесни създания. Ятото се понесе на изток към Кий Уест и тя ги изгуби от погледа си. Колибрита. Тук. Още едно невъзможно нещо. Стори й се като знак, че постъпва правилно.

Точно под града джипиесът й упъти да направи поредица от завои. Най-накрая пое по почти пуст прашен път, водещ към ръба на една урва. Хотелът се издигаше там като изящен жерав, стъпил с единия си крак на земята, а другия като че ли го бе прибрал под „тялото“ си. Част от сградата бе изнесен напред във въздуха, над скалата, някаква ефектна архитектска приумица; изглеждаше така, като че ли постройката ще се свлече надолу, ако канарата поддадеше. Но във Флорида нямаше земетресения и твърдата каменна маса, от която бе изграден островът, можеше да издържи почти всичко. Хотелът не бе пострадал при последния ураган от най-високата, пета степен — не бе претърпял никакви щети, както личеше отвън.

Майка й отвори вратата, погледна към Тес и прокара нежно пръсти през косата й.

— Божичко, какво е станало с косата ти?

Косата й?

— Сигурно вятърът я е издухал, мамо.

— Няма значение — Лорън посочи към леглото. — Ако не се стовариш на това легло незабавно, ще те съборя лично с удар в ченето.

— Аз съм на трийсет и три, мамо, не на петнайсет. Но леглото ми изглежда много добре.

Сви се на кълбо и последното, което помнеше, е как майка й придърпва завивката и я подпъхва под брадичката й.

Докато Дан спеше, Доминика си издърпа въображаем стол и се отпусна на него, за да го наблюдава — движенията на клепачите му, постоянното местене на тялото му, начина, по който скърцаше със зъби. Плъзна се в него много бавно. Брухос не се предполагаше да вкусват, а директно да вземат. Но тя отдавна не спазваше ограниченията и правилата. Наслаждаваше се на това, което усещаше в Дан. Високо оценяваше, че той можеше да се прибере у дома си след наистина тежък ден, да легне и да заспи така. Харесваше й връзката му с кубинския мистицизъм по линията на баща му и баба му, както и фактът, че лявата половина на мозъка му се бореше упорито срещу тези убеждения. Именно това го правеше толкова добър агент. Можеше ли да обикне този мъж? Вероятно. Имаше нужда да обича някого, нещо. Изглежда такава бе съдбата й и причината, поради която страдаше толкова дълбоко, когато тези, които обичаше, си отиваха. Е, така да бъде. Обичай онзи, с когото си.

На вкус Дан приличаше доста на Бен. Но за да го обича, не трябваше да го обсебва. Друг брухо трябваше да се всели в него, а в момента в племето й нямаше нито един мъж, когото да обича или който дори малко да я привличаше. Можеха ли правилата да бъдат пренебрегнати? Можеше ли да обсебиш този, когото обичаш?

Телефонът му звънна с някаква ритмична латино песен и Доминика бързо се отдели от него. Дан се прозя и се завъртя в леглото. Изтощен, непохватно като пияница започна да опипва с ръка нощното си шкафче, докато намери телефона си. Натисна копчето на високоговорителя.

— Дан Ернандес на телефона.

— Тук е лейтенант Франк Герлан от шерифския офис в Монро. Аз поех вчерашното обаждане на Тес Ливингстън за убития мъж в къщата на майка й.

— Да, спомням си — Дан се надигна в леглото, прокара пръсти през разрешената си коса, светна лампата. — Какво има, лейтенант? Станало ли е нещо?

— Разбрах, че вие разследвате двойното убийство от миналата нощ в Маями Бийч.

— Да, точно така. Модел и фотографът й, Барбара Де…

— Знам кои са били, агент Ернандес. Знам и кои са били заподозрени за убийството. Гледах записа от охранителните камери на клуба. Обаждам ви се да ви кажа, че сме задържали един от заподозрените и той е напълно полудял, а Тес е простреляла и ранила другия. Очевидно мъжете са влезли в хотелския апартамент, където са били тя, майка й и племенницата й.

Сега я сплескахме, помисли си Доминика. Започва се.

Дан стана от леглото и се пресегна за дрехите си.

— Продължавайте, лейтенант. Дайте ми подробности. Пуснал съм ви на високоговорител, докато се обличам. Говорете високо.

Гласът на лейтенанта следваше Дан, докато той нахлузваше дънките си, сваляше чиста риза от закачалката, наместваше кобура си, пистолета си, обуваше чорапи и обувки. Дан засипа лейтенанта с въпроси, уточняваше подробности и на всяка стъпка от разговора Доминика усещаше как мозъкът му работеше с пълна сила, за да осмисли новата информация.

— Опитах се да се свържа с Тес, но телефонът й или не работи, или тя не отговоря нарочно. Имате ли някакви други контакти с нея?

— Нека да проверя какво мога да направя, Франк. Ще се свържа с вас веднага, щом получа някаква информация.

— Благодаря, Дан, оценявам го.

Франк и Дан. Минаха на малки имена. Дан приседна на леглото си и набра един телефонен номер, изчака малко, после набра друг, изчака още малко и най-накрая откри някого. Тъй като телефонът му вече не беше на високоговорител и Доминика не го беше обсебила, тя чуваше само неговите думи и от тях се опитваше да се досети за смисъла на разговора.

— … какво правите там?… Трябва да говоря с нея… Искам да знам какво точно е станало в апартамента тази нощ… Какво? Извинявай, Мади, но това е разследване на убийство и… — Хвърли телефона си на леглото и закрачи нервно из стаята. — Мамка му. Мамка му.

Доминика се съсредоточи и се плъзна в него, стараейки се да бъде максимално неуловима. Не се разочарова. Тялото му бе здраво, стабилно, силно. Той се грижеше за себе си. Фитнес, веганска диета, екзотични сокове, пълни с нутриенти и антиоксиданти. Обичаше работата си, което допълнително подсилваше имунната му система. Но дълбокото огорчение, изпълващо съзнанието му след загубата на Тес, беше ограничило някои от ползите от веганската диета. Беше спрял да пуши преди шест години и дробовете му се бяха възстановили напълно оттогава, кислородният им капацитет се бе увеличил от десетте километра, които пробягваше всеки ден. Ще се чувства добре сред по-разредения въздух на Есперанса, помисли си Доминика.

Дан още не осъзнаваше, че тя е в него, че тялото му е превзето от чужда сила. Изобщо не я усещаше. Нямаше писъци или вътрешен диалог, никаква съпротива. Тя чакаше напрегнато той да закрещи, да почне да се бори. Нищо. Да, и преди е била предпазлива при проникването в някого, но никога чак толкова внимателна, никога не е била толкова решена да остане скрита, преобразена, разпръскваща същността си така плавно в чуждото тяло, плъзгаща се сред молекулите и клетките му. Беше като течност, попиваща в земята, разсейваща се навсякъде, без да се концентрира на едно място. Това намаляваше силата й, но беше важно за сегашната й цел.

Дан влезе в колата си и подкара към Танго Кий. Вече бе сутрин. Тялото му бе в такова чудесно здраве, че използването на сетивата му й доставяше истинска наслада. Слънцето грееше, небето бе величествено синьо, а въздухът бе наситен с миризмата на сол и жега. Той спря за чаша кафе с мляко в любимото си кубинско заведение. Тя искаше кроасан с пържено яйце, но веганът Дан не беше ял яйца от години и си купи ядки със соево кисело мляко. Можеше да го преживее, засега. Не искаше да строши този странен и прекрасен съд, който бе заела.

Замисли се за кратко за Бен — Бен и неговия мерцедес, Бен и неговия глад за физически живот — и се зачуди къде ли е той в момента, къде отиват всъщност унищожените души. Може би беше някъде с Мол, тяхното кученце голдън ретривър. Този въпрос я тормозеше от векове, но след почти шестстотин години в това измерение все още не знаеше отговора.

С наближаването на Танго Кий на Дан започна да му се гади, неразположението му стана толкова голямо, че се наложи да отбие край пътя, за да повърне. Доминика внимателно го тласна да се прибере в колата и да се върне в Кий Уест. Той направи остър обратен завой в средата на моста и почти незабавно гаденето му изчезна.

Известно време Дан караше из тесните, преплетени улички на стария град на Кий Уест и се опитваше да осмисли всички събития. Доминика остана мълчалива, наблюдаваше и междувременно правеше леки промени в нивото на кръвната му захар. Помисли си, че може би това е причината да му прилошее. Най-накрая той паркира, влезе в един ресторант и си поръча салата, вегански бургер и студен чай без захар. След това се почувства много по-добре и реши, че стресът е бил виновен за състоянието му, все пак толкова неща му се бяха струпали накуп — раздялата с Тес, работата, повишаването цените на бензина, животът по принцип.

Когато наближи отново моста, нещо се появи в периферното му зрение, на седалката до него, но Доминика осъзна, че само тя го виждаше. Каквото и да бе то, оставаше невидимо за Дан. После го видя ясно — колибри, бяло, искрящо, пърхащо бясно с криле. Формата бавно се преобрази в човек с гъста бяла коса, с кръгли очила като на Бен Франклин, с широки рамене. Носеше дънки, сандали, бяла кубинска риза гуаявера^[1].

Не беше брухо. Този мъж бе някакъв друг вид дух — ловец? — и той поклати пръст в нейна посока, сякаш тя беше непослушно дете.

Не мисля така, Доминика. Няма да стигнеш по-близо от това. Не и на този остров.

Кой, по дяволите, си ти?

Мъжът се разсмя.

По-добре накарай приемника си да се върне обратно или този път ще му стане наистина много лошо.

Веднага, щом каза това, тя почувства как из тялото на Дан плъзва силно гадене. Преди да успее да го убеди да обърне назад, той повърна върху себе си. Отклони се встрани от пътя, наби спирачки, отново му стана зле. Колата вонеше, Дан се потеше, повръщаното бе полепнало по дънките и по ризата му, по седалката и по таблото.

Мъжът с бялата коса се обади:

Казах ти. Махни го от моста. Танго Кий не е достъпен за вашия вид.

Дан се опита да отвори вратата, но Доминика незабавно пое пълен контрол над него. Принуди го да запали колата, да провери движението и да завие отново. Подкара надалече от Танго Кий.

Мъдър избор, Доминика, каза белокосият дух.

Какво си ти?

Твоят най-голям кошмар.

Това не ми говори нищо.

Тогава може би това ще ти помогне да разбереш. Белокосият мъж се превърна в Мануел Ортега, спътника на Тес, Иън и Номад. После образът се разсея и на негово място остана искрящото във всички цветове на дъгата колибри, което излетя и премина през покрива на колата. Гигантски ужас заля Доминика. Тес Ливингстън бе защитена от същия мъж, който беше шофирал автобуса й до Есперанса, копелето, което беше насочило огнепръскачката срещу нея. Ловец на светлина. Истинската му форма, предположи тя, беше тази на белокосия мъж, но когато се намираше близо до Есперанса, приемаше виртуалната форма на Мануел Ортега. Или на колибри. Не й позволяваше да влезе в Танго Кий и докато тя се намираше в тялото на Дан Ернандес, и той също нямаше да може да стигне до острова.