Триш Макгрегър
Есперанса (12)

Единайсет

Той се хвърли към Доминика, размахвайки ръце като луд, крещейки: „Виждам те, бруха, виждам те, върви на майната си, разкарай се от мен!“ И когато метна съвършено точно прицелената лампа по нея, тя внезапно разбра, че Иън не просто усещаше присъствието й, нито бе забелязал движението й като сянка с периферното си зрение, а наистина я виждаше.

Как бе възможно? Извън Есперанса единствените, които можеха да виждат брухос, бяха хората, настроени към едно по-вътрешно съзнание — шаманите, медиумите, екстрасенсите.

Логичното обяснение беше, че преживяването му в Есперанса, досегът му със смъртта и връщането му оттам бяха отключили нещо вътре в него. Дали Иън сега притежаваше дарбата на второто зрение, също като момичето от „Кафенето на пиката“, Консуело?

Докато санитарите го упояваха и полагаха на носилката, Доминика бе обзета от отчаяние. Какво трябваше да направи сега? Ако обсебеше съзнанието и тялото на някой от тези мъже, можеше да го накара да убие Иън. А можеше и да не се получи. Способностите й в това време не бяха изпробвани. Никога не бе пътувала във времето, за да убие някого. Само за да обсебва.

От раждането си през 1408 до смъртта си през 1444 година и във всичко, което й се бе случило оттогава до този момент, винаги се бе придвижвала заедно с потока на времето, не срещу него. Макар да бе възможно за нейния вид да се връщат назад във времето, все пак не бе лесно. Само за да стигне тук, за да открие къде се намира Иън, й бяха нужни дни наблюдение и подслушване на Ед, Сара, Илика и възстановяващия се герой Хуанито. Трябваше да влезе в компютрите им, в охранителните им камери, а после използва способностите си, за да се настрои на вибрациите, които излъчваше душата на Иън. А сега се оказа, че той може да я вижда.

Тя нямаше план Б. Но изминалите шестстотин години все пак я бяха научили на много неща и най-вече на адаптивност. Затова се метна веднага към най-близкия санитар и потъна в него като нож в масло — и бе незабавно отхвърлена обратно. Вбесена, се опита да обсеби другия санитар. Когато се случи абсолютно същото, разбра, че не беше аномалия. Явно бе ограничение, свързано с тази епоха — или пък само с Иън и хората около него. Все пак през 1914 година бе успяла да обладае Бен без никакви проблеми. Да не би това да означаваше, че няма да може да обсеби никого тук? Тази възможност я ужаси в същата степен, в която се плашеше и от освободителното движение.

Последва ги в коридори и междувременно обмисляше алтернативите, с които разполагаше. Синът му. Любовницата му. Бившата му съпруга. Можеше ли да обсеби някого от тях?

Дори да беше възможно, то синът му, който не беше тук в момента, очевидно не бе най-добрият вариант. Въпреки че Люк имаше съмнения за умственото състояние на Иън, отношенията им явно бяха много стабилни и тя едва ли щеше да успее да го принуди да убие баща си. Освен това, когато беше в стаята по-рано, бе усетила наличието на токсини в тялото му — наркотици, популярни в тази ера; марихуана, мескалин, пейот, отрови, променящи съзнанието, които щяха да я объркат и да й попречат да открие пътя си обратно навън. А можеха да му позволят и да разбере истинските й намерения.

Красивата червенокоска изкушаваше Доминика. Допадаше й дързостта на жената, интелигентността й. Но Кейси О’Тул обичаше Иън, което означаваше, че нямаше шанс да я принуди да го убие.

Значи последният избор беше бившата съпруга. Доминика се приближи до Луиз, която вървеше припряно зад носилката, притиснала хубавата си малка чанта под мишница, високите й токчета тропаха силно по облицования с плочки под, а тъмната й коса бе толкова обилно напръскана със спрей, че къдриците й не помръдваха дори от силните струи въздух, духащи от климатиците. Толкова дребно телце. Тънка талия, красиво разширяваща се към бедрата, палава походка. Щеше ли да успее да я обсеби?

Придвижи се плътно зад нея и се плъзна вътре ненатрапчиво, както тънката тресчица се пъхва под кожата. Светкавично разпръсна същността си из цялото тяло на Луиз и не бе отхвърлена. Жената не трепна, нито се сгърчи и явно изобщо не разбра, че е била обладана. Може би това бе начинът за намиране на приемници в тази ера. Направи го нежно, излъжи прикрито — като ракова клетка, изчакваща удобния момент.

Проучи бързо физическото и емоционалното й състояние. Отвън беше толкова привлекателна, но отвътре беше пълна каша. Огорчението й от развода вече бе предизвикал проблеми с червата и със ставите на коленете и раменете. Постоянно бе на диети и имаше склонност към прекалено драматизиране, което бавно разяждаше надбъбречните й жлези. Луиз бе изневерявала на Иън по време на брака им, но се възприемаше като жертва, защото той първи бе подал молба за развод и така я бе унижил жестоко. Нейното най-силно желание бе отмъщението. Ненавиждаше факта, че синът им бе близък с Иън и че Люк я възприемаше като алчна кучка, стремяща се към положение и власт, която не разбира нищо.

Освен някоя цигара марихуана от време на време, тя не приемаше други наркотици, не пушеше, пиеше умерено. С други думи, Луиз Ритър-Бел щеше да предостави чудесно, здраво тяло на Доминика, поне за момента.

Докато санитарите доближаваха двойните врати в края на коридора, Доминика започна да се притеснява. Отвъд тези врати се намираше психиатричното отделение. Чувстваше колективното мисловно неразположение на хората вътре, цунами от страх, отчаяние, депресия, трагедия. За щастие тялото на Луиз й осигуряваше някаква защита, но за Доминика бе болезнено ясно, че не може да обсеби някого там, за да убие Иън, освен ако не променеше плана си.

Санитарите спряха пред двойните врати.

— Тук не са позволени посетители — каза по-слабият, мускулест мъж.

— Какво е това отделение? — попита Кейси.

— Психиатричното.

— Той не трябва да е тук! — възпротиви се силно тя.

— Извинете ме — обади се Луиз и в гласа й се чу ледена нотка. Доминика усети напрежението в тялото й, едва потискания гняв, но не се осмели да се намеси. — Това е семеен въпрос, мис О’Тул.

Кейси избухна в силен смях.

— Тогава вие какво правите тук? Не сте част от неговото семейство след развода ви преди две години — обърна се решително към санитарите. — Синът на мистър Ритър има официално пълномощно за медицинските решения, свързани с него.

Доминика се почувства засрамена от объркването на Луиз, която се умълча и започна да рови из файловете в главата си, за да открие документа, който беше направил Люк законен настойник на баща му. Когато стигна до извода, че Кейси блъфира, каза на санитарите, че тя е носител на законовото пълномощно. Кейси я прекъсна.

— Трябва да се обадите на Люк Ритър.

— Съжалявам, госпожо — отвърна санитарят. — Болничната политика изисква всеки пациент с такъв пристъп да бъде докаран в психиатричното отделение за преценка на състоянието му. Не ни е необходимо разрешение за това.

— Кой е началникът ви? — попита Кейси.

— Доктор Данфорт, болничният администратор.

— Добре, ще говоря с него. И после ще се обадя на сина на мистър Ритър.

Кейси си тръгна, а Луиз я изгледа сърдито. После гневът й изригна, тя се втурна след нея, сграбчи я за ръката и я дръпна силно, за да се обърне.

— Чуй ме добре, госпожичке — думите излизаха със съскане през зъбите й и се беше навела толкова близо до Кейси, че Доминика виждаше кехлибарените пръски в красивите й зелени очи. — Не искам да доближаваш до Иън, ясно ли е?

— Разкарайте се от мен. Веднага — отблъсна я Кейси.

Луиз се олюля на високите си токчета, единият й глезен се изви, обувката й падна и тя се просна на пода на красивото си малко дупе.

— Това е нападение! Ще те съдя!

— Чудесно — Кейси отметна червената си коса, обърна се и щракна предизвикателно с пръсти. — Ехо, Луиз. Отивам да се обадя на Люк.

Луиз се изправи доста трудно. Полата й бе много тясна, подът бе хлъзгав, катарамата на колана на жартиера й се откачи и единият й чорап се свлече. Тя се почувства още по-унизена от това, че скарването им с Кейси бе видяно от санитарите и от другия медицински персонал. Но Доминика се интересуваше най-много от нейната ярост — емоция, която можеше да манипулира и управлява.

След като Луиз най-накрая се изправи на крака, взе обувката си и се извърна настрани, за да закачи отново жартиера на чорапа си.

— Проклета кучка — измърмори тя и тръгна по коридора, за да намери телефон.

Доминика забеляза, че Луиз бързо се овладя и мислено започна да си повтаря какво трябва да каже на болничния администратор. Но докато обмисляше тази линия на действие, й хрумна нова идея, която започна да изследва със задълбоченост, която изненада Доминика. Жената бе по-умна, отколкото изглеждаше на пръв поглед, способна да огледа една идея от всички страни, да прецени възможните последици от нея, да ги противопостави една срещу друга.

Доминика следваше криволичещия, порочен път на мисълта на Луиз: ако лекарят, който прегледаше Иън, се убедеше, че мозъкът му е увреден вследствие на липсата на кислород, когато бе умрял, може би тя щеше да успее да го убеди да вкара бившия й мъж в лудница за известно време. Дори само за наблюдение. Заради престоя си в лудницата Иън сигурно щеше да бъде освободен от задълженията си в университета, а най-вероятно щяха да му отнемат и колонката във вестника, което щеше да бъде крайно унизително за него. Най-накрая щеше да изпита същия срам, който бе преживяла и тя, когато той се бе развел с нея. Разплата.

Въпреки възхищението на Доминика за начина на мислене на тази жена, тази работа с лудницата изобщо не й допадаше. Макар обикновено да не усещаше емоциите на хората, които обладаваше, когато ставаше дума за психически заболявания, положението беше различно. Емоциите на такива хора бяха толкова интензивни, толкова нетипични и увредени, че те проникваха в духовете, независимо от защитата, която тялото на приемника можеше да предложи. Нямаше да успее да издържи повече от петнайсет-двайсет минути на такова място. Ако обаче Луиз бе подходящо въоръжена — с нож, например, то тогава може би нямаше да й е нужно много време, за да я убеди да прободе Иън. От друга страна, може би щяха да бъдат нужни дни или седмици, докато й се удадеше такава възможност, а Доминика не разполагаше с толкова време тук.

Много по-просто — и по-бързо — щеше да бъде да се плъзне в съзнанието на някого от болничния персонал, ако успееше да го направи, и да го принуди да влезе в психиатричното отделение и да довърши по някакъв начин Иън. Свръхдоза от някое успокояващо лекарство щеше да бъде най-добре. Безболезнено, бързо.

Докато Луиз разговаряше с адвоката си по платения телефон в коридора, Доминика излезе от нея и се понесе към млада, пълничка медицинска сестра. Последва я в асансьора и след като вратата се затвори, се сля с нея. Никаква реакция. Явно докато обсебваше телата по този начин — спокойно, разпръсвайки плавно същността си из тялото на приемника, нямаше да бъде отхвърлена. Може би това бе ограничението — без насилствени обсебвания, без използване на телата за физическа наслада, без да ги изтощава и съсипва. Добре. Можеше да го преживее.

Сестрата — Една — натисна копчето за втория етаж, но психиатричното отделение бе на третия, също като кардиологията, затова Доминика нежно я тласна да натисне третия бутон. Тя го направи. Дотук, добре. Без съпротива. Но когато вратата се отвори към кардиологията, Една се поколеба, намръщи се, огледа се объркано и се зачуди какво бе станало. Протегна се да натисне копчето, което щеше да затвори вратата, затова Доминика приложи повече контрол. Мръдни. Направи крачка напред.

Сега, след като същността й не бе разпръсната из тялото на Една, Доминика трябваше да диша, да почувства ударите на сърцето на жената, да използва всичките й сетива пълноценно. Беше принудена да завземе мозъка на сестрата, дробовете, сърцето и органите й, за да я обладае напълно. Това първо потреперващо дихание, това сърце, което вече туптеше за Доминика, красивият и ритмичен поток на физическия живот… Почти простена от удоволствие и радост.

Но Една го развали, като изкрещя в ума си: Коя, по дяволите, си ти?!

Доминика се зарови по-дълбоко, за да открие отговор, който щеше да съвпадне с убежденията на жената. Тя не вярваше в Господ, нито в някакъв друг религиозен боклук, а в смесица от езичество и духовни постулати от Ню Ейдж ученията.

Твоето по-висше Аз. Ти имаш мисия.

Тикали?

Един мъж в психиатрията страда. Доминика се устреми към отделението, премина през двойните врати и се изложи на агресивната вълна от емоциите на лудите. Този първи контакт почти я смаза — всички тези вътрешни гласове, крещящи за помощ, за свобода, за разбиране, за изкупление… Представи си, че е вода, бързо течаща река, която отнася плашещото цунами на отчаяние далече от нея. После настана тишина. Благословена. Изцеляваща.

Влизаха по-навътре в отделението, през странно виещи се коридори, към помещението с лекарствата. Искаме Иън Ритър да заспи, прошепна Доминика. Най-добре ще бъде с фенобарбитал.

Една се озова в стаята, отвори хладилника, извади малко шишенце. Напълни спринцовка. Сложи я в джоба си.

След като излезе отново в коридора, Една пак се поколеба, но Доминика я побутна напред и жената измина решително обратния път към стаите на пациентите. Никой не коментира присъствието й. Взе един от картоните, закрепени към клипбордовете, откри името на Иън и прочете: Пациент от кардиологията, агресивен пристъп, изчаква психиатрична оценка, наложителна усмирителна риза. Стая 13.

Този номер омагьоса Доминика. Изглежда се появяваше постоянно в живота на Иън и тя се зачуди дали не трябва да потърси по-дълбока символика. Но каква? Лош късмет? Почти се разсмя. Съвсем скоро Иън щеше да изпита лошия късмет в най-крайната му фаза. Смъртта.

Една се придвижваше бързо през коридорите и влезе в стая 13. О, виж го само, колко красиво лице, помисли си Доминика. Дори тук, в усмирителна риза, физическият му вид беше поразяващ, а самото му присъствие бе изключително. Иън Ритър, един от първите междинни от петстотин години насам. Доминика бе чула, че малко след него в Есперанса бе пристигнало и едно семейство, но те бяха мъртви, не се намираха на границата. Това правеше Иън и Тес уникални. Защо ловците им бяха позволили да преминат? Какво им беше толкова специалното? Какво беше специалното в него?

Една се пробуди достатъчно, за да попита.

Междинен? Какво означава това?

Такъв, който може да ходи сред мъртвите.

Но той не е мъртъв. Той е упоен психар.

Спри да говориш.

Но…

Разкарай се.

Доминика премести съзнанието на Една в металната стая, която бе създала преди седмици, когато бе обсебила туристката в Есперанса. Принуди я да приближи до леглото, да извади спринцовката и да свали пластмасовия предпазител, който покриваше края на играта.

Забий я във врата му.

Ръката на Една започна да трепери.

Това не е редно.

Той страда. Ти си ангел на милосърдието.

Не съм никакъв ангел, изпищя Една и заби иглата в собствената си шия, в сънната артерия, и я изпразни докрай.

Доминика изскочи веднага от нея и наблюдаваше как тялото на жената се извиваше на пода, гърчеше се и потръпваше, докато пикочният мехур и червата й се изпразваха. После излезе през покрива и потъна в здрача на Минеаполис, някъде около март 1968, пищейки с все сила, обзета от отвращение към себе си. Тръгна да търси Луиз Ритър-Бел, единствената й останала надежда.