Метаданни
Данни
- Серия
- Гладни духове (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Esperanza, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Паулина Мичева, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Градско фентъзи
- Детско и младежко фентъзи
- Духове; призраци; демони
- Романтично фентъзи
- Свръхестествено
- Характеристика
- Оценка
- 3,7 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Триш Макгрегър
Заглавие: Есперанса
Преводач: Паулина Стойчева Мичева
Година на превод: 2012
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: Издателска къща Кръгозор
Град на издателя: София
Година на издаване: 2012
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска
Печатница: Експертпринт ООД — София
Технически редактор: Ангел Йорданов
Коректор: Мария Тодорова
ISBN: 978-954-771-284-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16530
История
- — Добавяне
Седемнайсет
Прекалено неспокойна да чака в тъмнината, Тес се премести в предната част на къщата и закрачи нервно на светлината на лампите. Обади се на майка си, но Лорън не отговори, затова й остави съобщение на гласовата поща. Чувстваше се странно, отнесена, сякаш бе откъсната от всичко, не можеше да си спомни какво беше казала дори преди секунда по телефона. Продължаваше да чува онзи студен, режещ глас: „… ти си защитена… но аз ще взема всички, един по един… ако се опиташ да намериш Есперанса“.
Откъм водата идваше приятен бриз, по черната кожа на небето се появиха звезди. Всичко навън изглеждаше нормално, съвсем обикновено. Но вътре в къщата на майка й един мъж лежеше в собствената си кръв, обладан от нещо, което знаеше името й и заплаши да убие племенницата й, майка й, Дан. Ако споделеше това с някого, много бързо щеше да се озове в килията на някоя лудница, тапицирана отвътре, за да не си разбие главата в стените.
Припомни си отново какво се бе случило, огледа всеки детайл отблизо и подробно. Спомни си как вътрешната страна на китката й бе пламнала в моментите, преди да влезе в къщата и докато мъглата или димът, или каквото и да беше това, бе излязло от мъжа. Потърка с пръст кожата си до мястото. Усещаше я топла и леко напрегната, но усещането за изгаряне бе изчезнало. На светлината на бледите лампи изглеждаше като че ли там започваше да се образува синина.
Имаш неприятна синина на ръката си.
Някакъв мъж отвън ме хвана за китката и ми каза, че съм натрапница.
Опита се да се сети какво беше това — спомен, халюцинация, бълнуване — и внезапно видя следната картина в главата си. Беше пред някаква сграда, в мъгла, и се препъна в паднал на земята мъж, индианец кечуа, покрит целия с кръв. Изглеждаше точно като мъжа вътре, сякаш бе получил кръвоизлив. Споменът беше не по-странен от това, което бе преживяла вътре в къщата или по-рано днес с призраците след катастрофата. Но не можеше да е неин спомен. Беше убедена, че никога не е виждала мъртъв индианец.
Въздухът се оглуши от звука на сирените и след няколко секунди две полицейски коли спряха на алеята. Тес разпозна единия от тримата мъже, Франк Герлан — едър, със спортно телосложение, баща на две момчета, жена му бе учителка. Бяха работили заедно по един случай преди две-три години.
— Тес — каза Франк, докато се здрависваше с нея. — Радвам се да те видя. Когато приехме обаждането, се изненадах… Искам да кажа, последно чухме, че си в отпуск.
— Днес получих положителна оценка от психиатъра за връщане на работа. Прибрах се вкъщи, видях, че къщата е претършувана и открих онзи тип вътре. Той се опита да избяга, прострелях го в крака и тогава той… Не знам, Франк. Започна да се гърчи странно и после получи кръвоизлив.
— Сигурна ли си, че е мъртъв?
— Да. — И нещо излезе от него и полетя във въздуха.
Той стисна ръката й окуражително.
— Остани тук, ей сега ще проверим. Съдебният следовател е на път. Прати го вътре, когато се появи.
Заедно с едно от ченгетата се насочиха към вътрешността на къщата. Тес се отпусна на най-долното стъпало и все още седеше там, когато пристигнаха още две коли — тойотата „Приус“ на майка й и фолксвагенът „Джета“ на Брайън. Лорън изскочи от колата си, сякаш я преследваха, и прегърна силно Тес.
— Божичко, Слим — прошепна тя. — Добре ли си? — Отстъпи назад, очите й огледаха лицето на Тес, както само една майка може да го направи. Изглеждаше с петнайсет години по-възрастна, отколкото сутринта. — Нарани ли те?
— Добре съм, мамо. Просто съм все още в шок. — И ме наричаш „Слим“ отново. Сякаш татко говори чрез теб…
— Телефонът ми нямаше обхват в ресторанта, в който вечеряхме с Брайън. Получих съобщението ти едва когато се канехме да тръгваме. Кой е той?
— По-скоро, кой е бил. Той е мъртъв. Никога не съм го виждала преди. Цялата къща е преобърната с краката нагоре.
Док Брайън стоеше зад Лорън — висок мъж, чието тяло кипеше от енергия. Крачеше като ранено животно и прокарваше нервно пръсти през гъстата си сива коса.
— Ако си ранена, Тес, трябва да те заведем в спешното възможно най-бързо.
— Добре съм, Брайън, благодаря ти.
Той я изгледа толкова скептично, сякаш тя беше извънземна форма на живот, каквато не бе срещал досега. По дяволите, може би наистина бе така.
— Звъннах на Дан — каза майка й. — Идва насам.
— Дан? Защо си му се обадила?
— Само това ми хрумна. С Брайън ще отидем да видим какво става вътре — минаха покрай нея, нагоре по рампата.
Тес нямаше желание да ги последва, да влезе отново в тази къща, но изведнъж се уплаши, че онова нещо, което й бе проговорило чрез мъртвеца, можеше да обсеби майка й. Как щеше да защитава Лорън и Мади, когато спяха?
Никой от тях нямаше да остане тук тази нощ. Тръгна по рампата, бедрото вече не я болеше, изгарящото пронизване в китката също бе изчезнало. Вътре в къщата тялото на мъртвия мъж лежеше сред кръвта на пода под ярката светлина на лампите и всички наоколо болезнено осъзнаваха това. Майка й казваше: „… той е от бригадата, която поддържа дворовете в този квартал“.
— Няма документи в себе си — отбеляза Франк. — Знаете ли как се казва, мисис Ливингстън?
— Не. Но жената, която живее от другата страна на улицата, ще знае. Той оправя ливадата й.
— Мислиш ли, че куршумът ми го е убил, Франк? — попита Тес, като едва успя да се насили да погледне към трупа. — Раних го в левия прасец. Той се хвана за крака си след изстрела.
Франк, който сега носеше латексови ръкавици и гумени ботуши, се приближи до тялото и бавно обърна левия крак на мъжа.
— Какво мислиш, Док?
Брайън огледа раната, без да докосва тялото.
— Куршумът е откъснал парче кожа. Но изстрелът изглежда е чист. Куршумът не е проникнал в крака. И със сигурност не е причинил всичко това — разпери ръце и посочи гигантското количество кръв и останалите щети по трупа.
Екипът от съдебна медицина пристигна малко по-късно и Тес и Франк излязоха навън, в задния вътрешен двор. Голямата лампа хвърляше ярък лъч светлина от патиото до плажа. Нощни пеперуди и малки бръмбарчета пърхаха и прелитаха из въздуха, бризът люлееше красиво високите, тънки стволове на морския овес[1].
Не усещаше нищо притеснително и страшно тук. Тес написа рапорта си за станалото на лаптопа на Франк и изпрати копие до личната си поща. Когато се върна в предната част на къщата, Мади вече стоеше на алеята и говореше с Дан Ернандес. Тримата души, които онова нещо бе споменало, сега се бяха събрали на едно място. Тес се огледа неспокойно наоколо и се запита как можеше да предпази някого от нещо, което можеше да обсеби друг човек.
Брухос са гладни духове, призраци, които са заседнали между световете… могат да ни обсебват, да вземат телата ни, да влизат безсрамно в нас и да ни използват. Малцина оцеляват след това обсебване. Прекалено е насилствено, чуждо на тялото…
Дали този разговор се беше случил наистина? Ако беше така, защо тези спомени се завръщаха в съзнанието й бавно, на малки порции, и то в звуци? Защо не с образи, допълнени с лица, хора и имена?
Гладни духове. Обсебване. Това ли беше видяла да излиза от мъртвия мъж? Брухо!
— Тес?
Дан Ернандес застана пред нея, осветен от лампите, светещи из цялата къща, кубинска аномалия с руса коса и сини очи, някакъв рецесивен ген, който вероятно бе наследство от европейските му предци, заселили се в Куба преди векове. Преди да умре, беше смятала, че обича този мъж. Точно сега чувстваше само страх, че някой брухо може да влезе в него, да го обсеби и да го убие.
— Дан… Мама не е трябвало да ти звъни, но оценявам, че дойде чак дотук.
— Ей, бях в Хоумстед. Не е чак толкова далече.
Прегърнал малко по-силно, отколкото тя имаше нужда. Тес вдиша познатия аромат на Дан — мента от афтършейва му, летния мирис на препарата, който използваше за прането си, и после други, по-сложни миризми, които я върнаха към спомените за техните интимни отношения.
— Съжалявам, че ти се е наложило да преживееш това, Тес, като се има предвид и всичко останало — каза той.
Тя бързо дойде на себе си. Да, страхуваше се за него, но този страх не беше покана да влезе отново в живота й като неин любовник.
— Днес следобед получих разрешителното си за работа, но това може да промени ситуацията.
— Виж, току-що говорих със съдебния лекар и Брайън. Да, простреляла си този мъж, но и двамата лекари са 95 процента убедени, че изстрелът ти не го е убил. Заключението им е, че човекът е получил мозъчен кръвоизлив. Аутопсията ще потвърди по-категорично. Но каквато и да е причината за смъртта му, ти си го простреляла при самозащита.
— Застрелях го, защото се канеше да избяга през вратата.
— След като е проникнал в дома ти. След два дни случаят ще е решен и ти ще бъдеш напълно освободена от отговорност. Съдебните следователи ще останат тук с часове, после ще трябва да се почисти мястото. Затова взех апартамент за вас на плажа в „Кий Ларго Ресорт“.
— Благодаря ти, Дан, но това ще струва цяло състояние.
— Собственикът ми е приятел. Взех го почти без пари.
Разбира се. Дан рядко плащаше пълната цена за нещо. Възползваше се с пълна сила от федералните, щата и всички държавни институции, до които имаше достъп. Почувства се виновна и неблагодарна заради тази мисъл.
— Позволи ни тогава да те почерпим една вечеря.
— Имаме сделка.
Начинът, по който го каза — толкова бързо и ентусиазирано, я накара да съжали веднага за поканата си. Дан можеше да схване погрешно благодарността й. От друга страна, тя не искаше никоя от тях да остава тук тази нощ, а и дължеше на Дан поне една вечеря за загрижеността му.
Айфонът й изжужа и когато го извади от джоба си, видя съобщение: Секретарят ви е пълен. Или беше забравила да го изключи, след като бе изпратила гласовото си съобщение до Мади, или копчето на секретаря се е включило вътре в джоба й. Дали беше успяла да запише гласа на онова нещо, на брухо!
— Трябва да си взема някакви дрехи и вещи, Дан. И да извлека майка си оттук — посочи към Мади, която се разхождаше напред-назад до колата й и говореше по телефона с някого. — Ще кажеш ли на Мади да си приготви и тя някакъв багаж?
— Добре.
Тес пусна айфона в чантата си и тръгна отново нагоре по стъпалата. Майка й, Брайън и съдебният лекар се бяха отдалечили от тялото и обсъждаха възможните причини за такъв масивен кръвоизлив. Лорън забеляза Тес, махна й с ръка и се извини на мъжете. Дойде в коридора.
— Какво става, скъпа?
— Мамо, Дан ни е взел апартамент в „Кий Ларго Ресорт“. Вземи си малко багаж и да се махаме оттук.
— Вие с Мади тръгвайте. Аз ще дойда по-късно.
— Не. Ще тръгнем заедно. Помолих Дан да вечеря с нас. Знам, че току-що сте яли, но няма да откажете десерт и кафе, нали? Покани и Брайън.
Майка й бе изненадана от решителността, с която Тес каза това „не“.
— Ами… добре. С Брайън вече се видяхме на вечеря, така че няма нужда той да идва с нас.
С други думи, вечерята й с Док не беше минала както трябва.
— Искам ти и Мади да чуете един запис. Вземете каквото е необходимо за пътуване. — Просто в случай че онзи брухо се върнеше и се наложеше да отидат някъде за няколко дни. — Лаптоп, документи, каквото и да е.
— Добре.
— Отивам да се приготвям — каза Мади, която се вмъкна между тях, прегърна и двете едновременно, вкара ги в една от спалните, ритайки вратата с крак, за да се отвори. — Някой ще ми каже ли обаче какво става тук?
Притеснението на Тес вече бе стигнало непознати за нея самата висини.
— В хотела. Ще говорим там.
Курортът се простираше на десетина акра на атлантическата страна на островите, свят, създаден за туристите, въплъщение на представата за райския живот, който водеха жителите на Флорида Кийс[2].
Тенискортове, плувни басейни, плажове, сауни, ароматни вани, денонощно работещи ресторанти и заведения, магазини и туристически офис, високоскоростен интернет, сателитна телевизия. Тес искаше да открие някакъв малък килер и да се затвори вътре с майка си, Мади и Дан и да им пусне записа от айфона си. Но първо трябваше да се увери, че имаше какво да се чуе на него. Телефонът беше стоял във вътрешния й джоб, така че не беше сигурна какво е качеството на записа.
По време на вечерята изчака малко и при първата възможност се извини и прекоси масивното фоайе, за да отиде до дамската тоалетна. Заключи се в кабинката, пъхна слушалките на айфона в ушите си, натисна копчето и въртя, докато чу музиката от радиото в колата. Очевидно телефонът бе почнал да записва по пътя към къщата на майка й. Превъртя до затварянето на вратата. Секунди по-късно чу себе си как викаше на натрапника да спре или ще стреля. Последваха изстрелите, след това мъжът помоли за помощ. То е вътре в мен, принуждава ме…
То. Записът бе уловил странното звучене на гласа му, сковаността на английския му.
Очевидно не мога да те обладая, Тес Ливингстън, защото си защитена. Но мога да се вселя в майка ти, в племенницата ти, в партньора ти — така, както обсебих този мъж. И ще го направя, ще бъдат мои, един по един, ако се опиташ да откриеш Есперанса.
Тес спря записа. Не можеше да понесе да чуе последната реплика за това как те щяха да страдат. Ами ако майка й, Мади и Дан не можеха да чуят този глас? При катастрофата тя беше единствената, която можеше да вижда и да говори с духовете? Но това бе записано. Дори ако успееха обаче да го чуят, как можеха да бъдат защитени? Не виждаше с какво можеха да се въоръжат срещу онова нещо, което бе обсебило градинаря.
И това нещо знаеше името й.
Доминика и Бен се мотаеха сред тълпата туристи в Саут Бийч. Хората се разхождаха по улиците, музиката гърмеше от отворените прозорци, нощният живот бе осъщественият мокър сън на всеки воайор. Доминика потърси следи от брухос в телата около тях, но не откри никого. След един определен момент това обаче нямаше значение. Красивите тела, обещанията за страст и сетивна наслада, всички тези възможности ги примамваха, въпреки че в този свят те съществуваха само под формата на струйки дим, странно помръдване в периферното зрение на хората или игра на светлината. Само в тези моменти можеха да бъдат забелязани. Тук те бяха единствено сенки, гладни за форма. Всеки миг в тази физическа реалност напомняше на Доминика колко нищожни бяха тя и останалите от нейния вид, колко ниско се намираха в общата схема на нещата, колко безсилни бяха.
Все пак това място не беше Есперанса — тук нямаше остатъчна сила, която да им помогне да приемат виртуални форми, нямаше мъгла, нямаше къде да се скрият, нищо, в което да могат да се придвижват бързо от едно място на друго. Въздухът беше като стъкло, чистото лятно небе искреше, изпълнено със сияйни звезди. Те бяха извън стихията си и го знаеха.
— Е? — попита той. — Откри ли някого, който да ни бъде полезен?
— Не.
Да принудиш някого да извърши убийство, не беше лесно. Индивидът трябваше да бъде склонен към насилие. В Америка от 2008 година не липсваха агресивни, невротични, обичащи оръжието хора, но да открият най-подходящите за целта, щеше да бъде предизвикателство. Партньорът на Тес? За да бъде на такава работа, в него със сигурност се намираше агресивна жилка, както и в самата Тес. Но ако той все още бе влюбен в нея, това чувство щеше да вземе превес, освен ако химичният състав на организма му не бъдеше драстично променен. Идеалният вариант беше да намери човек, който няма емоционална връзка с Тес, напълно непознат, склонен към насилие и знаещ как да използва пистолет.
Когато формулира мисълта си, Бен също я долови и кимна.
— Заобиколени сме от хора, търсещи с какво още да се надрусат, следващия най-добър наркотик. Каква по-голяма тръпка от убийството?
— Не, не искам търсачи на силни усещания.
— Тогава какво?
— Не знам още — изминаха няколко пресечки, преди Доминика да посочи неоновия син знак, на който пишеше: „КЛУБ МАРТИНИК“. — Да опитаме тук.
Частен клуб. Понесоха се покрай мъжа от охраната, който проверяваше членските карти на вратата. Уединените сепарета, скрити в сенките зад високи пищни растения, бяха заети от компании от елита, висшата класа на градската тълпа. Тя и Бен минаха през основната зала и огледаха клиентите в търсене на двойка, която да им пасне. Какъв великолепен избор! Чернокожи, бели, мулати, индийци, латино, азиатци, канадци, европейци. Истински банкет за сетивата им.
Бен посочи сепарето до прозореца, където седеше хубава двойка, мъж и жена, охранявани дискретно от двама здравеняци. Бодигардове.
— Какво мислиш? — попита Бен.
Жената бе азиатка, мъжът приличаше на европеец.
— Интересна възможност.
Бен каза, че ще ги провери и се понесе към тях, сянка, сливаща се с по-тъмните сенки. Доминика остана в близост до красивия, оформен като полумесец дъбов бар, който пресичаше залата от едната до другата страна. От време на време хората минаваха през нея, но само един млад мъж като че ли я усети. Той потръпна и потърка раменете си с длани, сякаш го бе залял безпричинен студ и искаше да се стопли.
Когато Бен се върна при нея, Доминика почувства задоволството му.
— Тя е модел, той е фотографът й. И двамата бодигардове са въоръжени, единият от тях шофира колата.
— Могат ли да убиват?
— Ще ги изпробваме — Бен й обясни плана си, тя го хареса и двамата се пренесоха над сепарето.
Охранителите бяха от едно и също тесто, с еднаква физическа структура, едри, мускулести мъже с гигантски бицепси. Единият беше с гола глава, другият имаше гъста черна коса и красива татуировка на гола жена от вътрешната страна на лявата си ръка. Доминика и Бен минаха над тях и се загледаха в модела и фотографа.
Жената бе хубава, но не зашеметяваща, не и по начина, който Доминика си представяше, че трябва да бъде един модел. Спътникът й имаше приятно, мило лице. Държаха си ръцете, пиеха червено вино, говореха си с приглушени, интимни гласове. Бен застана зад мъжа, Доминика — зад модела. Искаше й се да му каже, че фотографът я привлича. Но ако го направеше, той щеше да й каже колко го привлича азиатката и тогава, след като ги обладаеха, щяха да се отдадат на страстта си и да компрометират приемниците.
Бен влезе бавно в мъжа, Доминика се плъзна в модела. Никаква съпротива. Струваше й се, че тази жена отдавна бе загубила душата си заради многобройните снимки, които й бяха правени през годините, за да се превърне в обект на перверзното обожание от страна на хората и в търговски продукт. Истинската й същност бе изчезнала, заменена от образа, създаден от списанията. Тя вярваше в него, не в себе си.
Тъй като нямаше да бъде в това тяло дълго време, Доминика нямаше нужда да му прави подробен преглед, но не можеше да не забележи колко бе хубаво. Чудесни дробове и сърце, всички вътрешни органи работеха добре. Химическият баланс на организма й обаче бе прецакан — прекалено много захар, прекалено много зелени салати, недостатъчно хранителни вещества. Може би имаше диабет в ранна фаза.
С изключение на леко потрепване и няколко странни движения Бен явно също не бе срещнал проблем с фотографа. Никаква борба. Нищо не показваше, че мъжът осъзнава какво му се бе случило. Той се протегна към ръката на Доминика, доближи я към устните си и я целуна, а очите му не се откъсваха от нейните. Целувката събуди в нея всички тези човешки желания и страсти и толкова дълбок глад за тялото му, че за малко да забрави защо бяха тук.
Готова ли си, прошепна той.
Доминика метна дизайнерската си чанта през рамо, изправи се. Гологлавият мъж изглеждаше изненадан, че си тръгват толкова рано. Доминика откри името му в съзнанието на жената.
— Джим, може ли да докараш колата отпред?
— Разбира се — Джим погледна към Татуирания. — Лу, оправи сметката, става ли?
След като Джим излезе, Лу даде знак да донесат сметката, плати я, после ги поведе покрай дансинга, сред гърмящата музика и поклащащата се тълпа, от която се носеше мириса на пот, плячка и хормони към задния изход на клуба. Когато излязоха на алеята, отпред ги чакаше тъмен форд „Експедишън“, а Джим бе зад волана.
Бен отвори вратата.
— Аз ще карам, Джим.
— Сигурен ли си?
— Да, човече, всичко е наред.
Доминика изскочи от тялото на жената в това на Лу с извитата змиевидна татуировка и незабавно потъна в изпълнената с насилие същност на охранителя. Бивш член на банда, бивш мошеник, бивш служител на частна детективска агенция в Средния Запад, който искрено обичаше оръжията. Тя се сля с него и толкова плавно и внимателно пое контрола вътре в него, че той дори не трепна. Неговата същност изкрещя и запсува, но тя я натика светкавично в металната стая в съзнанието си и това беше.
Моделът се препъна напред и за малко да падне, после се отърси, сякаш сега се събуждаше от сън.
— Мамка му, това беше много странно. Почувствах се… не знам какво точно, като че ли…
— Сякаш нещо е напуснало тялото ти? — попита Доминика с гласа на Лу.
— Да, точно така, Лу.
Доминика призова цялото насилие, намиращо се вътре в мъжа, и заби лакътя му в лицето на жената, целейки се в носа й. Тя се сгърчи от шок и болка. Ръцете й се вдигнаха към лицето, кръвта се стичаше по пръстите й. Доминика сграбчи главата й с огромните, мощни ръце на Лу, и й прекърши врата. Жената се свлече на пода.
Доминика накара Лу да завлече тялото в по-сенчестата част на алеята. Музиката от клуба бумтеше силно и стените му сякаш се тресяха. Надяваше се никой да не излезе точно сега от задния вход; нямаше желание да се разправя с когото и да било. Единственият човек, който се появи, бе Бен в тялото на Джим шофьора, влачейки тялото на фотографа зад себе си по старите павета на алеята. Нямаше съмнение, че бяха избрали подходящите двама мъже за убийството.
Оставиха модела и фотографа между отрупаните с боклук кофи, като взеха портфейлите, телефоните, айподите и блекберитата им и се върнаха тичешком до форда. Бен се метна зад волана и запали двигателя.
— Накъде, Ника? Къде е тя? Лес има белег на ръката си, така че би трябвало по-лесно да усетиш къде се намира, нали?
— Може да отнеме малко време. Трудно ми е да откривам сигнала й, когато съм в това тяло. Но карай към Кий Ларго, към къщата на майка й. Колкото по-близо сме до място, където е била и тя, толкова по-вероятно е да усетя нещо.
— Трябва ни карта — каза той.
Доминика отвори жабката. Нямаше карта, само някакъв странен уред с малко екранче и букса в края.
— Имаш ли представа какво е това? — попита тя, като го взе в ръка.
Бен погледна и поклати глава.
— Според Джим се нарича „Магелан“.
— Магелан? Какво означава това? Магелан е бил изследовател.
— Не знам. Джим млъкна. Присмива ни се.
Доминика пъхна буксата в мястото в колата, което явно й пасваше, доволна, че поне знаеше как да го направи. Тя и Бен бяха обсебвали достатъчно туристи в Есперанса, така че имаха известни познания за XXI век. Но някои от по-фините нюанси им убягваха.
Включи „Магелан“ и екранът светна в красиво синьо, а после се появиха три символа. Натисна „меню“, после „изчисляване на маршрута“ и внезапно разбра как работеше това малко чудо.
— Бен, свързано е със сателитите. Знае къде точно се намираме.
— Сателити? Сателитите ни наблюдават? Какво, като „Спутник“ ли?
„Спутник“. Той бе заседнал в онзи живот в Канзас, който водеха преди десетилетия, и очевидно не беше толкова запознат с новите технологии, както бе смятала.
— Бен, „Спутник“ бе изстрелян през 1957 година. Съветски сателит. Май беше с размер на голяма надуваема топка. Отдавна е паднал от небето и се е разбил на някой плаж.
— Много смешно. Знам, че има космически станции, че има разузнаватели сателити, че през януари тази година един такъв повреден сателит е бил свален нарочно. Някои хора казват, че военните са го свалили, за да не могат враговете ни да се доберат до тайните му. Други казват, че са го направили, защото е заснел снимки на извънземни и на базата им на шибаната Луна. Не ми говори все едно съм идиот. Имаме достъп до високоскоростен интернет, нали знаеш?
Речта му я изненада. Винаги бе смятала, че знае повече, защото бе живяла по-дълго от него. Нейните шестстотин години я правеха най-възрастната, най-старшата и почитана сред брухос, нещо като изкопаемо.
— Ей, ти направи тази тъпа забележка за „Спутник“! Какво се предполагаше да си помисля?
— Мисли каквото искаш — каза той. — Открий адреса на Тес.
Тя го погледна.
— Какво? — сопна се Бен. — Какъв, по дяволите, е проблемът сега?
— Винаги когато вземем тела от един и същи пол или които не ни привличат физически, започваме да разговаряме, вместо да правим секс, и ето какво се получава. Караме се за глупости.
Той стисна волана още по-силно.
— Чуваш ли ме? — попита рязко Доминика.
— Не съм глух. Провери едно от блекберитата. Виж в интернет дали има нещо повече за онова движение за освобождение.
Колко бързо промени темата, помисли си тя, и взе блекберито, една от любимите й играчки на двайсет и първи век. Все едно носиш със себе си цял свят с информация в ръката си. Бързо влезе в интернет и откри блога на движението. Отвори най-новата статия.
— Прочети я на глас — каза Бен.
— Научихме, че паразитите са по следите ни. Получихме доклади, че са били обсебени няколко свещеници поне в четири различни града. Не са били убити, просто са използвани, за да бъде взета информация за нашата организация. Паразитите са се опитали да разберат плановете ни. Заради безопасност — та следващите съобщения ще бъдат публикувани само на нашия огледален сайт. Група А ще информира група Б за нашите намерения. Б ще предаде на Ви така надолу по веригата. От този момент нататък трябва да сме крайно бдителни и предпазливи — спря за малко. — Това е. Брухос е трябвало да убият проклетите свещеници, Бен.
— Веднага щом приключим тук, ще се върна в Есперанса и ще говоря с Рафаел и Пърл. Те ще разпитат брухос, които са обсебили свещениците.
— Някои от нас могат да влязат в интернет, Бен, и да открият този огледален сайт.
Ужасът изпълни очите му.
— Последния път, когато опитахме това, изгубихме петима брухос.
Да, вярно беше. Безмилостното нападение на дигиталния поток ги беше изпържило, погълнало и ги бе отнесло в себе си завинаги. Но онези брухос бяха сравнително нови. Доминика бе сигурна, че ако тя или Бен опитаха, или дори Рафаел и Пърл, те нямаше да бъдат победени от тази сила, която бе отнесла другите.
— Първо да свършим по-важното — каза тя. — Тес.