Триш Макгрегър
Есперанса (4)

Три

Минаха часове. Иън не знаеше колко точно, но Мануел бе отбил встрани на пътя преди доста време, защото мъглата бе прекалено гъста, за да се шофира безопасно.

„Абсолвентът“ бе свършил отдавна. Чувстваше тялото си натежало и отпуснато, залепено за седалката, сякаш пътуваше от седмици. Мракът отвън притискаше безмилостно прозорците на автобуса. Когато потеглиха отново, фаровете осветяваха дърветата край пътя, а мъглата беше станала по-лека. Тук вътре шумът от гумите, свистящи по асфалта, задълбочаваха притеснението му от факта, че заедно с кучето бяха само четирима. Ушите му продължаваха да бучат, което бе сигурен признак, че се изкачваха все по-нависоко в планините. Автобусът се носеше смело напред в мрака.

Малко след като филмът започна, той се премести през пътеката, за да седне до Тес и сега тя дремеше с глава, отпусната на прозореца, а косата й покриваше като воал лицето й. Бакол си почиваше. Божичко, тя беше наслада за очите. Усети, че я зяпа вече от дълго време, без да мисли за нищо друго.

Когато Тес се пробуди, опъна краката си под седалката пред тях и се прозя, протягайки ръце встрани, той бързо извърна глава и се загледа в кучето, което спеше и похъркваше на пътеката до тях. Тес повдигна страничната облегалка на стола си. Иън се надяваше, че жестът е покана за по-голяма близост. Но можеше да не означава нищо повече от това, което се случваше понякога в самолетите, когато седящите един до друг пътници решаваха да създадат малко повече пространство в прекалено задушевното място, пък дори и само с повдигане на облегалката. Така че вероятно бе разчел погрешно едно невинно действие.

Но когато ръцете им се докоснаха, Иън почувства силна връзка между тях, като поредица от електрошокове, пронизващи тялото му. Така разбра, че първото му впечатление е било вярно. Близост, не просто разширяване на пространството.

— Къде сме? — попита Тес.

— Нямам идея.

Тя се наведе към него.

— Просто съм любопитна. Не ти ли се струва, че нещо не е наред в картинката?

Очите му я пронизваха, сякаш я гледаше под лупа.

— Каква картинка?

— Цялата проклета ситуация.

— Струва ми се, че нищо тук не е такова, каквото изглежда, че е.

— По-голямата част от Южна Америка ми изглежда така. Сякаш митовете са оживели, притеглят ни към себе си и ако открием история, която да ни пасва, ще влезем в нея и ще си останем тук, за да я проучим.

— С какво се занимаваш? — попита я Иън.

— Имаш предвид от какво живея ли?

Той кимна.

— Аз… — Тес се разсмя. — Иска ми се да кажа, че съм жена, която се крие в Южна Америка, когато нещата в живота й се объркат.

Звучеше като нещо, което Бакол би казала, помисли си той, и изчака тя да продължи.

— Работя за ФБР. По следите на мошеник съм, който се предполага, че е в Тулкан. А ти?

— Преподавам журналистика в университета в Минесота. Водя и седмична рубрика в „Минеаполис Трибюн“. Тази седмица темата й ще бъде за емпанадите в Еквадор.

Изкикотиха се и се сръгаха един друг, сякаш бяха малки деца, които си споделяха неприлични шегички. Иън се пресегна, хвана дланта й и я обърна, оглеждайки грозните следи от натъртено. Хареса му мекотата на кожата й.

— Приличат на неонов знак на следи от пръсти — дръпна ръката си. — Каза, че мъртвецът бил покрит с кръв, Слим. Какво имаше предвид? Застрелян ли беше? Намушкан? Какво?

По време на филма му бе разказала в подробности какво бе видяла.

— Изглеждаше така, сякаш бе получил вътрешен кръвоизлив. Не е подходящият материал за статия за емпанадата, нали?

— Защо използва този израз „вътрешен кръвоизлив“? Откъде знаеш какво му се е случило? Имащ ли медицинско образование?

— Майка ми е медицинска сестра. Когато баща ми умираше, получи силен кръвоизлив и прокърви — не точно като този мъртвец, но доста приличаше. Знам как изглежда кръвоизлив, Иън.

Той усети отбранителната нотка в гласа й.

— Извинявай, журналистът в мен се обади. Явно съм обсебен от това винаги да имам убедителни доказателства. Когато подозирах, че бившата ми жена има връзка с друг, наех детектив, за да я проследи, да заснеме всичко и да го документира. И той го направи. Снимките не лъжат. Така че подадох молба за развод.

Развод. Защо й казваше това? Защо споделяше такава лична информация? Е, отговорът бе лесен. Казваше й го, за да знае, че е свободен и на разположение.

— Всъщност снимките могат да лъжат — отбеляза тя. — Всеки образ може да бъде фалшифициран. Но ако и двамата знаем, че нещо не е наред в картинката тук, защо все още сме в този автобус?

Той потропа с кокалчетата на пръстите си по мрачното, замръзнало стъкло на прозореца.

— Виж, нямам никаква представа къде, по дяволите, се намираме. Но навън е тъмно и студено. Тук вътре е топло, имаме храна, тоалетна. Имаме си дори куче. И компанията принципно е страхотна. Затова все още сме в автобуса.

Тес се усмихна, но Иън не успя да разгадае усмивката й.

— Когато пристигнем до този град — каза тя, — мисля, че трябва да обсъдим какво ще правим. Как ще стигна до Тулкан. Как ще се добереш до Галапагос.

Ти ще тръгнеш по твоя път, аз по моя.

— Звучи ми като добър план — мисълта, че ще поемат в различни посоки, го потисна. Отклони очи от нея и се загледа в празния екран на телевизора.

После за свое изумление направи нещо неочаквано. Обърна се към нея отново, докосна брадичката й и обърна лицето й към себе си. Погледите им се срещнаха, въздухът бе изпълнен със сексуално напрежение и той приближи устните си до нейните. Целувката бе лека, проучваща, като сцена от старите черно-бели филми, които и двамата обичаха. Но в тези филми, помисли си Иън, никога не става нищо повече, освен целувката, поне не на екрана. Отдръпна се назад.

— Хей, ако твоят мошеник може да изчака няколко дни, какво ще кажеш да дойдеш с мен до Галапагос? — предложи той. — Позволено ли ти е да правиш такива неща?

— Позволено? — Тя почти се задави от думата. — Последния път, когато някой ме попита това, бях на шест години и ми бе позволено да ходя там, но не и тук, позволено ми бе да правя това, но не и онова. Майната му на Бюрото. Ще правя каквото си искам, когато искам.

— Ами мошеникът?

— И дори да не го намеря, какво толкова ще стане? Светът няма да свърши. Бюрото няма да се срине. Разбира се, че ми е позволено, аз съм възрастен човек.

Когато той я целуна отново, в главата му проблесна образ на проснатия до тоалетните мъртвец, гледан от необичайно нисък ъгъл.

 

 

В парника Доминика последва селянката, докато тя подрязваше ягодовите храсти, обираше узрелите папай от дърветата и почистваше плевелите, прераснали между билките в градината. Харесваше й сигурността, с която се движеха пръстите на жената, как си тананикаше тихичко, докато работеше, потупваше сочната, богата пръст с ръцете си и говореше на растенията, убеждавайки ги да растат по-бързо. Но какво правеше сама в парника по това време на нощта? Дори в тези селски райони местните знаеха какви опасности ги очакват навън.

Обмисли да я обсеби само за да разбере коя е, да усети простичките радости и ароматите на живота в малкото провинциално селце. Но почувства притеснителна пукнатина в мрежата, която свързваше всички брухос от нейното племе, и бе принудена да я последва. Насочи се мислено към дразнителя и той я доведе до тесен, виещ се високо в планините път. Самотен автобус се катереше по стръмнината през слабо осветения мрак; яркият блясък на фаровете му разкриваше покритите със сняг върхове. Подтикната от любопитство да разбере защо автобусът бе причинил това разкъсване на мрежата на духовете, тя се приближи към него и разчете думите, изписани отстрани: „ESPERANZA 13“. Туристически автобус?

Понесе се покрай него, вгледа се през мрачните прозорци. Изглеждаше празен, с изключение на шофьора, и все пак усети присъствието на още три тела вътре, вероятно спящи. Доминика закръжи над покрива за миг, движейки се със скоростта на автобуса, после мина право през натрупаните върху рамката пакети и багажи, през металния покрив, и проникна в сумрачната му вътрешност.

Някакъв мъж се беше проснал на една страна, тялото му се простираше на три седалки, якето му бе метнато върху него, главата му бе облегната на раницата. От другата страна на пътеката спеше жена, заела също три седалки, дългата й руса коса се спускаше от седалката до пода, якето й бе нагънато под главата, ръцете й бяха свити по тялото. Туристи, които бяха хванали последния автобус отнякъде? Но защо тези двама души я бяха привлекли тук?

Доминика се приближи до мъжа, заинтригувана от формата, която бе заело тялото му, докато спеше — като мълния. Това означаваше, че мъжът има способността да привлича невидимото към себе си, че самият той е силен като мълния. Хареса й. Хареса й и че бе красив като филмова звезда. Можеше ли да го има? Или Бен да го вземе? Нямаше ли тези двамата да бъдат идеалните приемници за нея и Бен?

Замисли се дали да не приеме лека човешка форма, нещо, което всички брухос можеха да правят, ако се намираха северно от Рио Пало, за да усети дъха му, да го помирише… Нямаше да може да задържи формата дълго, но тя щеше да й даде временни сетивни способности — по-големи, отколкото имаше като бруха, и все пак жалки в сравнение с тези, които физическият живот би могъл да й предостави.

Проблемът бе шофьорът. Ако приемеше временна форма, той щеше да я забележи. А до себе си държеше огнепръскачка. Огънят бе предпочитаното оръжие на хората срещу брухос, когато бяха в своята привидна човешка форма. Или в своята естествена форма. Нямаше значение. Огънят можеше да я унищожи. Затова задоволи любопитството си, като се наведе над мъжа — и внезапно отскочи назад, осъзнаваща в потрес, че той не бе реално физически тук. Тялото му бе някъде другаде, умиращо, в кома, на границата между живота и смъртта. Ти си междинен. Първият от пет века насам.

Невъзможно.

Доминика се взираше в него, неспособна да осмисли все още ставащото, самия човек. После се премести към жената и разбра, че и тя бе междинна, почти мъртва във физическия свят. Това означаваше, че и двамата бяха в дълбока кома във физическите си тела, може би на животоподдържащи системи, и пред нея сега бяха само душите им, същността на това, което представляваха те. Двама в един ден.

Дали Есперанса щеше да се приспособи към техните илюзии? Разбира се. Вече го правеше. Те изглеждаха напълно физически и солидни като живи човешки същества и всеки, с когото влезеха в контакт, щеше да ги вижда като такива. Щяха да вярват, че са живи, че срещите им с хората и всичко, което преживяват и чувстват, е реално. Мобилните им телефони щяха да реагират според климатичните и природните условия по същия начин, както би станало във физическия свят. Приемът щеше да бъде ограничен, но когато телефоните хванеха сигнал, те щяха да могат да получават и да изпращат есемеси, да оставят и приемат гласова поща въз основа на спомените и очакванията си. Нямаше да могат да разговарят с близките си, но всичко друго щеше да бъде като в реалността. Щяха да се докосват, да се любят, да разговарят, да ядат и да спят, дори да сънуват.

Но как бяха стигнали дотук? Преди петстотин години, когато Есперанса бе станала част от физическия свят, градът бе затворен за междинните. Кой бе отворил портала? Ловците на светлина? Ако бяха те, защо го бяха направили? Какво означаваше това? А и ако двама междинни бяха минали през портала, може би и други щяха да го направят и благодатните дни от далечното минало щяха да се завърнат. Заля я вълна на надежда при тази мисъл. Предпазливостта й обаче веднага се намеси. Това можеше да бъде капан, номер от страна на ловците.

Доминика се придвижи внимателно по пътеката, но внезапно някакво черно куче скочи от една седалка, препречи й пътя към шофьора и изръмжа с извит гръб, щръкнала по гръбнака козина и оголени зъби.

Шофьорът извърна глава, а едната му ръка се пресегна към огнепръскачката отстрани.

— Ера, perro, que pasa?^[1]

Тя разпозна шофьора. Мануел Ортега живееше извън Есперанса, в една от малките селски общности, и работеше почасово към различни хотели и пансиони в Есперанса. Но не знаеше почти нищо друго за него. Той намали скоростта, огледа пътя зад себе си, после очите му се спряха на кучето в огледалото за обратно виждане.

— Всичко наред ли е? В безопасност ли сме?

Ниски, злокобни звуци излязоха от гърлото на кучето. Доминика не можеше да каже дали животното наистина я виждаше, или просто усещаше присъствието й. Нямаше значение. Отстъпи назад, защото не желаеше да предизвика нападението му. Не че можеше да я нарани, тя вече бе мъртва. Но ако я нападнеше, щеше да покаже на Мануел, че в автобуса има брухо, а той щеше да съобщи в Есперанса и хората от града щяха да вземат предпазни мерки. Сирени, скривалища, бункери, ченгета с огнепръскачки.

— Има ли някой тук, Номад? — попита Мануел.

Името я стресна. Номад! Тук? Защо не го бе разпознала? Защото в Еквадор имаше хиляди черни кучета. Защото напоследък пътищата им не се пресичаха често. Защото всъщност не бе виждала Номад от десетилетия. Но имаше само едно куче с вълчи зелени очи и да го види тук, сега, й причини болка.

Почти цял век бяха тичали заедно, Номад бе нейният най-верен спътник, макар да не бе брухо, а шейпшифтър, който се преобразяваше в човек с лице и тяло на бог. Една нощ по време на битка той бе смъртоносно наранен и му бе даден избор. Присъедини се към нас или умри. Когато избра да застане на страната на ловците, той загуби способността си да се преобразява и бе завинаги прикован към тялото на черен кльощав лабрадор с вълчи очи и ум и сърце на човек.

Не ти мисля злото, отправи мислено посланието си към него Доминика.

Той оголи зъби. Единственото, от което разбираш, е злото. Отчаянието, смъртта. Върви си.

Но това е невероятно, двама междинни, които…

Махай се, Ника.

Не разбирам как…

Върви на майната си, Ника.

След това той скочи, тялото му се изви като дъга във въздуха, челюстите му изтракаха. Мануел зави рязко надясно, автобусът се заби в банкета на пътя, камъни се разхвърчаха отстрани. Той наби спирачки и тя бе изхвърлена през покрива като олимпийска гимнастичка. Кръжа още малко над неподвижния автобус, сред облаците прах, смесени с мъгла, но не можа да се насили да влезе отново вътре.

И добре, че не го направи. Мануел се показа на вратата, подхвърляйки огнепръскачката от едната си ръка в другата, и изкрещя на испански: „Знам, че си тук. Покажи се и да приключваме с това!“

Да бе. Сякаш този глупак с новата си огнепръскачка щеше да приключи нещо. Нейното племе от брухос наброяваше повече от шейсет хиляди. Населението на Есперанса беше двайсет хиляди души и още десет хиляди, разпръснати в близките околности северно от Рио Плато. Брухос превъзхождаха хората значително. Това нагло малко копеленце я вбеси. Можеше ли да е един от онези, за които се носеха слухове, че възнамеряват да отмъстят на брухос за нападенията им? Все още не бе проверила информацията в интернет, но щеше да го направи веднага, щом се върнеше в града.

Бързо прие любимата си човешка форма, своята виртуална форма — висока, мускулеста жена, въоръжена с „Калашников — 47“. Мануел я погледна и се разсмя.

— Да не се шегуваш? — успя най-накрая да каже, все още смеейки се. — „Калашников“? Защо направо не метна на рамо някоя ракета земя-въздух?

Той й се подиграваше толкова открито, че тя просто остана така, изумена. Защо не тичаше към най-близкото убежище? Защо не бягаше от нея, треперещ от ужас? Защо не се страхуваше? Част от нея започваше да вярва, че в тези слухове за човешката съпротива има нещо вярно. Никога не бе срещала толкова дързък и смел местен.

— Кой… кой, по дяволите, си ти? — изпелтечи тя.

— Някой, с когото определено не искаш да си имаш работа — отвърна той и внезапно изстреля силен огън от оръжието си. Доминика бе принудена да изостави виртуалната си форма и да си тръгне. Бързо.

Остана във въздуха няколко минути, наблюдаваща как мъглата се стеле край глезените му, издига се до коленете му… Номад стоеше до него, а тялото на Мануел се изпъваше напрегнато, огнепръскачката му бе вдигната в готовност. После той извърна главата си назад, сякаш бе усетил къде е тя, и стреля нагоре. Искрящ, оранжев, опасно горещ пламък. Доминика се стрелна нависоко и отлетя.

 

 

Иън се събужда на няколко пъти през нощта, но се надяваше, че движението на автобуса и бръмченето на двигателя ще го унесат отново. Премести се пак до Тес и сега тя спеше, отпуснала главата си на рамото му. Той остана буден, взиращ се в мрака, въпреки че не виждаше почти нищо през прозорците.

Опита се да се фокусира върху уханието на косата на Тес, аромат на рози и мента. Дългите кичури се стелеха по рамото и по ръката му и той прокара пръсти по тях, удивлявайки се на мекотата им, на бледозлатистия им цвят. Копнееше да я целуне още веднъж, да види дали ще почувства същото, което бе изпитал, когато устните им се докоснаха за пръв път — сякаш земята се бе разтресла. Момент като в разказ на Хемингуей. Но не искаше да я събуди.

Част от неспокойството му се дължеше и на дупките в паметта му. Не можеше да си спомни нищо за това пътуване, отпреди пристигането му в Бодега дел Сиело. Разликата в надморската височина и умората можеха да бъдат донякъде причина за това. Но не обясняваха защо беше в автобус, насочен към град, за който никога не бе чувал, придружен от черно куче и жена, която приличаше толкова много на Лорън Бакол, че сърцето го болеше. Как бе възможно да е агент на ФБР?

Когато я видя за първи път в бодегата на опашката за храна, я помисли за учителка, адвокат или медицинска сестра, но бунтовник в личния си живот. Възприе я като момиче, което през уикендите се връща към майката природа, надрусва се с гаджето си, участва в демонстрации срещу войната и яде органични храни.

Но агент на ФБР? И историята с мъртвеца пред бодегата?

За себе си знаеше, че живее в Минеаполис и смътно си спомняше някакъв полет от Маями до Кито. Освен това обаче не беше сигурен в нищо. Колкото повече мислеше за това, толкова повече се изнервяше, и най-накрая просто затвори очи. Почти веднага лявата страна на мозъка му се изключи и притеснението му намаля. Беше му все едно. Нямаше нужда от всички отговори незабавно, на минутата. Точно сега този автобус бе най-добрият избор за него.

Когато отново отвори очи, през замъглените прозорци влизаха лъчи светлина. Потърка стъклото с юмрук и се взря в изумителното, пурпурно небе, оживяло от песента на Джими Хендрикс. Тъмнолилаво на цвят и изпъстрено с ивици ослепителна бяла светлина, това бе небе, което го караше да вярва в чудеса.

Но мъглата все още затискаше прозорците и той не можеше да види нищо от пейзажа.

Сега Тес бе обърнала главата си на другата страна и се бе облегнала на прозореца от нейната страна, а раменете й бяха наметнати с якето й. Номад дремеше на съседна седалка, автобусът се движеше бавно сред първите проблясъци на зората. Иън се надигна, опита се да изтрие съня от очите си и се запъти към банята. Взе четката си за зъби. Можеше да се справи с почти всичко, ако зъбите му бяха чисти — вероятно това бе наследство от детството, прекарано по военните бази. Така се научаваш, че домът е това, което можеш да носиш със себе си.

Домът е там, където е четката ти за зъби, синко, казваше някога неговият старец.

Сигурно. Това обясняваше защо намериха баща му обесен в банята, с четка за зъби, показваща се от джоба на ризата му. Моят дом е смъртта.

Иън влезе в кабината, която служеше за баня и тоалетна, затвори вратата и я заключи. Нелепо. Срещу кого и какво се заключваше? Тес? Мануел? Кучето?

Банята всъщност бе просторна и чиста като останалата част от автобуса. Достатъчно гореща вода се лееше от крана, а сапунът миришеше на някаква билка, с която някога бе готвил. Босилек? Мента? Кориандър? Може би смес от трите. Хареса му, че миризмата му бе позната. Но когато вдигна очи към отражението си в огледалото, не му хареса това, което видя. Измъчено лице. Свити, тревожни устни, уплашени очи, които го боляха от липсата на сън. Мъж на ръба. Но на ръба на какво? Какво точно го бе уплашило толкова, че ръцете му сега трепереха? Е, беше очевидно, нали? Баня, четка за зъби: не искаш да свършиш като него.

Иън стисна очи, но вече бе прекалено късно — той беше там, седемнайсетгодишно хлапе, тичащо една сутрин по коридора към банята само за да открие баща си, висящ на въжето. Все още чуваше как въжето скърца, виждаше изпъкналите в орбитите очи, езика, издаващ се от устата му, мъртвешки синьото лице. Почти трийсет години не бяха заличили яснотата на спомена.

Сграбчи мивката, борейки се да се отърве от остатъка от спомена, но не можа. Раната бе отворена, миналото се изля навън от окървавения процеп. Видя по-младото си аз да отстъпва назад от тялото на баща си, ужасено и същевременно облекчено, после разкъсвано от вина. Видя себе си и майка си как се преместват от дома им във военната база в Щутгарт, Германия, където баща му бе разпределен по онова време. Спомни си, че през следващите месеци самоубийството винаги стоеше между тях, един непоканен гост. Единственият път, когато говориха за това, бе на дипломирането му от гимназията. Майка му каза нещо за „смъртта“ на баща му и той й се сопна: „Скапанякът се самоуби. Има разлика.“ Повече никога не го споменаха.

Иън нямаше представа защо баща му се самоуби. Двамата не бяха особено близки. Отношенията им се ограничаваха до строгото военно обучение, което той му налагаше — опъни краищата на чаршафа си; ще казваш „да, сър“ и „не, госпожо“ — и как се държеше, когато беше пиян и бутилката изкарваше демоните от него; коланът, свистящ във въздуха, докато крещеше — най-добре да запомниш кой е шефът тук, лайно такова!

Но Иън не бе като него. Откакто синът му се роди преди двайсет и една години, той полагаше усилия да бъде бащата, какъвто неговият старец никога не беше. Когато жена му изпадна в тежка следродилна депресия след раждането на Люк, си взе шест месеца отпуск от университета и се грижи почти сам за бебето. Когато Луиз се върна на работа като счетоводител във фирма за недвижими имоти, пренареди така преподавателския си график, че един от тях винаги да бъде вкъщи, за да се занимава с Люк. После дойдоха мачовете от детската лига, отрядите на бойскаутите, риболовът, ходенето на къмпинг, разговорите нощем край лагерния огън… Двамата бяха силно привързани един към друг и останаха такива дори след като бракът на Иън и Луиз се разпадна. Споделяха много неща — обичаха да са сред природата, харесваха една и съща музика, книги и стари филми, имаха еднакви възгледи за политиката и спорта. Всичко, което интересуваше Люк, интересуваше и Иън.

Дори и със сегашния натоварен график на Люк, в последната година от колежа, успяваха да намерят време да ходят заедно на риболов в Северна Минесота, на концерти и на бейзболни мачове. Иън наистина съжаляваше, че Луиз се вбесява от тяхната близост — Люк винаги намираше време да се вижда с Иън, но все не успяваше да дойде на вечеря в неделя с нея и с новия й съпруг. Но Люк не можеше да понася втория мъж на майка си, не се разбираше добре с нея и упорито отказваше да се преструва.

Иън попи водата от лицето си с тоалетна хартия. Дишай през нея. Когато най-накрая метна влажната топка хартия в кошчето, забеляза движение с периферното си зрение и се обърна рязко, дишайки тежко, докато се подпираше на мивката зад себе си.

Косъмчетата по ръцете му настръхнаха, студени тръпки го побиха по гърба. Но банята, разбира се, беше празна.

Спомни си, че в седмиците след самоубийството на своя старец се чувстваше по същия начин, напрегнат, постоянно озъртащ се зад себе си, сякаш очакваше баща му внезапно да се появи и да заяви, че в крайна сметка изобщо не е умирал. Чувството, че някой го наблюдава, го преследваше, докато не напуснаха Германия. Но какво го бе стреснало сега? Нямаше ли призраците от детството му най-накрая да си починат?

Погледна се отново в огледалото, търсейки в лицето си признаци, че може да се разболява. Допря ръка до челото си. Нямаше температура. Не беше сигурен дали имаше някакво значение, но кожата му бе необичайно студена. Измърмори си: „Аз съм…“

Аз съм Мечо Пух, често казваше Люк, когато бе малък. Играта на „Аз съм…“ еволюира през години от Мечо Пух до „Аз съм Бонд, Джеймс Бонд“. Ако двамата с Люк играеха отново в момента, тя щеше да звучи по-скоро като „Аз се чувствам зле и прецакан, но не знам защо“. Беше ли говорил с Люк, след като бе напуснал Щатите? Май го бе направил, но и в това не беше сигурен. Трябваше да му се обади веднага, щом пристигнеха в Есперанса. Люк щеше да се притесни, ако не се чуеха поне веднъж седмично, а тъй като Иън не знаеше къде ще отседне, Люк не можеше да му се обади пръв.

Отвори вратата и тръгна по пътеката, покрай дремещото куче, покрай Тес, която все още спеше свита на кълбо, облегната на прозореца, и отиде до Мануел.

— Колко е часът?

— Шест и двайсет. Почти стигнахме. Като изключим лекото закъснение заради мъглата, трябваше да отбия за малко покрай пътя, защото валя. И поспах, за да си почина. Затова се забавихме и още не сме в града.

— Кажи ми как работи този телевизор.

Мануел се засмя.

— Не разбирам от техника. Не мога дори да ти кажа защо светва лампата, когато натискам копчето или пъхам щепсела в контакта.

Поне беше честен. Иън също не можеше да го обясни.

— Тогава ми кажи за тези брухос.

Мануел стисна по-силно волана.

— Това е труден въпрос.

— Дай ми лесния отговор.

— Загубени души. Това са брухос.

Загубени души. Но дали имаше предвид в религиозен смисъл? Метафоричен? И всъщност какво беше за него душата? Преди Иън да го попита отново, автобусът спря пред огромна метална врата във висока бетонна стена; мъглата скриваше по-голямата част от нея и не се виждаше докъде стига. Мануел натисна някакво копче на таблото пред себе си и вратата се отвори с шумно скърцане, после той подкара автобуса и продължи по тесен, виещ се прашен път, от двете страни на който се издигаха високи и изглеждащи доста стари дървета. Приличаха на помпени на мажоретка — зелени снопове се вееха от клоните им, разположени на разпръснати неравномерно купчини.

— Това са араукарии — чилийски борове — Мануел посочи в свое дясно. — А там, през процепа в мъглата… виждате ли алпаките^[2]?

Няколко от тях пасяха на бледата сутрешна светлина — красиви създания, повечето високи около метър, с дълги крака и шии, къси опашки и малки глави. Разпръснати сред тях бяха братовчедите им, ламите, които изглеждаха почти същите, само че бяха по-високи и по-тежки.

— Имате ли алпаки или лами там, където живеете, сеньор?

Иън се разсмя. Алпаки и лами в Минеаполис?

— Не. Опасни ли са? Можем ли да се доближим до тях?

— Понякога са срамежливи, но обичат хората. Тук, в Есперанса, използват вълната им и пренасят товари с тях. Вълната на алпаките е най-добрата, мека като кашмир.

— Може ли да ги огледаме по-отблизо? — попита Тес, като се присъедини към тях.

Иън забеляза, че молбата й изненада Мануел.

— Не искате ли първо да отидете в хотела си? Да си починете малко?

— Чудесна идея, Мануел, но искам да се поразходя след цялото това седене в автобуса — отвърна Тес.

— Аз също — каза Иън.

Номад излая и се появи зад тях, мина покрай Иън и застана в очакване пред вратата, тупайки нервно с опашка по пода.

— Мнозинството печели, така ли? — Мануел спря автобуса и отвори вратата. Кучето се изстреля навън първо, а Тес и Иън го последваха.

Мъглата се стелеше над влажната земя и се виеше край глезените им като бръшлян. Но когато слънцето се изкачи по-високо на хоризонта, тя бързо се разнесе. Сега Иън виждаше съвсем ясно алпаките и ламите. Главите им се въртяха на различни страни, устите предъвкваха търпеливо и въпреки че поглеждаха с любопитство към хората, не идваха по-близо. Иън и Тес се запътиха към създанията, Номад препускаше край тях, а Мануел им подвикна: „Моля, приятели, не отивайте прекалено далеч“.

Иън повдигна ръка в знак, че го бяха чули, но с Тес продължиха напред, докато стигнаха почти на шест-седем метра от животните.

— Красиви са — прошепна Тес. — Очите им са огромни.

Слънцето проникна през мъглата, заля алпаките и ламите с мека светлина и оцвети козината им в златисточервено. Напълно омагьосан, Иън съжали, че нямаше камера или фотоапарат. После мъглата се спусна отново и обгради животните от всички страни, плътна, надигаща се бавно от земята. Нещо ги подплаши и те се обърнаха в унисон, като изящни балетисти, и препуснаха из тревата в посока към далечните дървета.

В същия миг Номад започна да лае яростно, мъглата се приближаваше все по-бързо и по-бързо към тях, а всяко косъмче по тялото на Иън бе настръхнало. Внезапно кучето скочи към него и го избута назад.

— Ей, какво, по дяволите, ти става, Номад? — развика се Иън.

Кучето излая отново и се втурна в мъглата.

— Мисля, че иска да го последваме — каза Тес.

— Мен ме устройва. Тук е доста зловещо. Да се връщаме в автобуса.

Мъглата вече ги обграждаше отвсякъде. Въпреки че Иън чуваше лаенето на Номад, то отекваше във въздуха като в някакво гигантско празно пространство. Вятърът свистеше в клоните на дърветата, но в един момент Иън осъзна, че звукът приличаше по-скоро на тих шепот, потаен, някак подигравателен. А после шепотът се превърна в гласове, странно, заплашително напяване, което звучеше като намери тялото, нахрани тялото, изпълни тялото, бъди тялото… И така, отново и отново, и отново, все по-силно и по-силно.

— Божичко — прошепна той. — Чуваш ли това?

В очите на Тес проблесна страх.

— Звучи като…

Внезапно от мъглата се появи група мъже — шестима, деветима, после десет. Носеха тъмни ризи и панталони, а на раменете им бяха наметнати бели вълнени одеяла. Очите им сякаш бяха само зеници — искрящи черни повърхности, които не отразяваха нищо. Някои имаха дълги плитки, други бяха късо подстригани, някои носеха обувки, а имаше и такива, които бяха боси.

— Campesinos — прошепна Тес. — Селяни.

Но откъде се бяха взели, зачуди се Иън.

— Buenos dias.

— Buenos dias — отвърна един от мъжете.

Иън кимна и извърна поглед. С Тес вървяха бързо. От другата им страна се появиха още двама мъже и тръгнаха заедно с тях.

— Buenos dias — каза Иън отново.

— De donde vieneri? — попита ги мъжът в тяхно дясно.

— Какво означава това? — Иън се наведе леко над Тес.

— Питат откъде сме. Иън, това е доста зловещо.

Докато мъжът повтаряше въпроса, Иън хвана Тес за ръката и я стисна здраво. Вече не чуваше припяването и се зачуди дали не си го бяха въобразили. С Тес ускориха крачка, мъжете изостанаха леко зад тях. Когато Иън хвърли поглед назад, видя, че сега бяха станали поне две дузини и вървяха бавно, оформяйки нещо като полукръг, в който да ги затворят. После не можеше да възприема нищо друго, а в главата му имаше само една ясна мисъл — не искаше тези мъже да ги докосват.

— Бягай — прошепна той на Тес.

Впуснаха се напред, но Иън се спъна в нещо, загуби равновесие и политна надолу. Ръката на Тес се изплъзна. Той се строполи на земята, въздухът излезе от дробовете му. Лежеше там и не можеше да си поеме дъх. Нищо в тялото му не работеше, с изключение на мозъка му, който в момента крещеше: „Ставай! Сега! Бързо! Тичай!“. И някак си успя да го направи, заставайки на крака с грациозността на Франкенщайн.

Едва сега успя да засмуче въздух през стиснатите си зъби. Впусна се след изчезващата в мъглата фигура на Тес, следвайки посоката, откъдето се носеше обезумялото лаене на Номад и се чуваше ръмженето на двигателя на автобуса. Всички тези звуци бяха концентрирани в една част сред мъглата.

Но мъжете го обградиха и настъпваха все по-близо към него. Иън се мяташе наляво, после надясно. Те се движеха, когато и той се движеше, сякаш бяха свързани с него, сякаш всички бяха част от една и съща вълна, една и съща мрежа. После Иън видя малък процеп, впусна се натам, плъзна се долу по земята, претърколи се, подскочи и се затича бързо. Автобусът се появи пред очите му, Тес бе застанала на стъпалата отвън, махаше му с ръка и крещеше силно. Той се метна към нея, към автобуса, докато мъжете го преследваха и почти го настигнаха. Тес се наведе и хвана ръката му, после го придърпа в автобуса, като силата й го изненада почти толкова, колкото и фактът, че бе успял да избяга на онези мъже.

Вратата се затвори, двамата с Тес се блъснаха в седалките. Мануел изкрещя — „Дръжте се, амигос!“ — и направи един налудничав завой от деветдесет и пет градуса, за да се отдалечи от преследвачите им.

Тес се отпусна на най-близката седалка и Иън я изгуби от погледа си. После тя отново скочи на крака и се хвана за една от дръжките над главата си, докато Мануел правеше друг деветдесет и пет градусов завой. Автобусът се върна на прашния път, гумите му заораха в пръстта и в камънаците, двигателят работеше на пълна мощ и накрая излезе от мъглата.

Иън се държеше за облегалката на стола си, Номад се беше проснал на пода, а Мануел караше като луд. Когато най-накрая заговори, звучеше сърдито.

— Повече няма да напускате автобуса. Не и докато не стигнем в хотела.

— Пълни глупости! — сопна му се Иън. — Никой от нас не помни да си е купувал билет до Есперанса. Нямаме представа какво правим в този автобус. В бодегата имаше мъртвец отвън, но като че ли на никого не му пукаше за човека. И кои, по дяволите, бяха тези мъже?

— Не мога да ви обясня всичко…

— Искаме отговори, Мануел — каза Тес.

— И ако не ги получим, ще намерим най-бързия начин да се махнем от това място — добави Иън. — Така че или ни отговори, Мануел, или спирай шибания автобус, за да слезем от него!

Автобусът спря и Мануел се надигна от мястото си, отиде до Иън, наведе се към него, постави ръцете си на страничните облегалки така, че го затисна на седалката.

— Не разполагам с отговорите, които искате. — Говореше спокойно, но в гласа му се долавяше заплашителна нотка. — Искаше ми се да мога да ви направя списък и да ви кажа всичко, което ви интересува. Първо, второ, трето… Но не мога да го направя. Ето какво обаче знам. Тези мъже бяха брухос, сеньор. В скорошната история на града ми брухос никога не са били толкова дръзки. Никога. Нападнаха сеньорита Тес. А вас, господине — всички онези мъже ви бяха обградили. Това означава, че сте важни за тях. Означава… — Мануел внезапно млъкна и премигна. Целият гняв сякаш се бе изпарил на секундата от него. Изправи се отново, така че Иън вече не бе като закотвен на седалката си и ръцете му се отпуснаха отстрани на мястото му. Номад изръмжа тихо и Мануел се обърна към него, после погледът му се мести няколко пъти от Тес към Иън и обратното. — Кучето трябва да остане с вас. Когато ръмжи или лае, когато стане нервен и раздразнителен, значи наблизо има брухос.

След това се обърна и се запъти към шофьорското си място, но Иън го сграбчи за якето му.

— Почакай малко, Мануел!

Младият мъж се отдръпна от хватката на Иън; в очите му искреше гняв.

— Казах ви всичко, което знам.

— Не вярвам във вещици, така че какво всъщност са тези брухос!

— Те са истински, мой гринго приятелю, и няма никакво значение в какво вярваш ти. Мъртвецът зад бодегата? Някой брухо е отговорен за това. Белезите по ръцете на Тес, теб за малко да те хванат… Истински са. И ако не можеш да повярваш в истината и в реалността, значи имаш много голям проблем.

Обърна се и се забърза към шофьорското място в предната част на автобуса. Секунди по-късно отново потеглиха.