Триш Макгрегър
Есперанса (22)

Двайсет и едно

Доминика отказа да го освободи. Ако не можеше да стигне до Танго Кий в тялото на Дан Ернандес, то поне можеше да използва това тяло, за да накара Тес, майка й и племенницата й да напуснат острова.

Тя му заговори през лимбичната система на мозъка, предизвика спомените и емоциите му, свързани с удоволствието, сексуалната възбуда, гнева, желанието за отмъщение. Според нея това бяха атавистични нужди. Като че ли подейства. Дан Ернандес подкара много по-бързо към къщата на плажа.

Беше ранна привечер, когато паркира на пуст паркинг, на около триста метра от къщата на Лорън Ливингстън. Извади колелото си от багажника на колата и тръгна по дългата, тясна и сенчеста алея, мъж с мисия. Влезе в една задънена улица, после мина в полето и слезе от колелото си. Пистолет. Телефон. Нуждите му бяха простички. Отдели си малко време за съсредоточаване, разходи се по пътя, наслаждавайки се на ароматите на ранното лято във Флорида Кийс. Цъфтящият през нощта жасмин, океанът, дневната топлина, която се излъчваше още от асфалта. Когато денят се предаде на здрача, се почувства още по-щастлив. Сега бе по-защитен от мрака.

Неколцината разглезени наркоманчета, които живееха на тази улица, си бяха отишли след Великден, а други обитатели нямаше да обърнат внимание на мъж, излязъл навън за вечерната си обиколка с велосипед. Никой нямаше да го запомни. Тя продължаваше да обработва лимбичната му система, да подпалва гнева му, да предизвиква образи как е бил използван от Тес, наранен и изоставен. Отмъщение, отмъщение, отмъщение… Това сега бе неговата мантра.

Преди да пресече улицата, вдигна от земята голям клон, откъсна листата му, размаха го из въздуха. Все още не беше сигурен за какво щеше да го използва, но чувстваше, че можеше да му потрябва. Защо, попита съзнанието му. Не знаеше, но въпросът го накара да се поколебае. Доминика почувства внезапната му несигурност, съмненията, които го изпълваха. Погледна към къщата от другата страна на пътя, към клона, който стискаше в ръка.

— Какво, по дяволи…

Доминика светкавично удвои усилията си — отмъщение, отмъщение — и гневът го обзе отново.

— Шибаната кучка — запъти се да пресече улицата.

В края на стълбището опря пръчката до стената, отключи вратата, огледа се за последно и влезе вътре. Отиде право в кухнята пусна газта и включи и четирите котлона, точно както тя се бе опитала да направи преди. Доминика го тласна да отвори вратичката на шкафа под мивката, да извади парцали и две бутилки с течно гориво. Но той вече знаеше какво да прави и нямаше нужда тя да го подтиква.

Дан отвъртя капачката на едната бутилка и разля течността по диваните, възглавниците, столовете, върху чергите. Мина в спалните, банята, килера, изсипа горивото върху леглото, дрехите и обувките, кърпите и подложките в банята. Когато изпразни първата бутилка, отвори втората и мина отново през стаите. Направи нарочно ивица пред входната врата, излезе на верандата и зави парцал на върха на пръчката. Напои плата и вдигна запалена клечка кибрит към него.

Импровизираната факла избухна в пламъци и Дан я метна в къщата, убеден, че тя ще възпламени газта от пуснатата печка. Затръшна вратата и хукна по стъпалата, после се насочи към глухата улица, а зад себе си чу избухването на две експлозии. Пламъците на огъня се издигнаха в мрачното небе, отломки от къщата се разхвърчаха по улицата, а съседните къщи бяха осветени от зловеща оранжева светлина. Дан не се поколеба, не спря. Качи се на колелото и подкара бясно към паркинга, където бе оставил колата си, метна се вътре и отпраши. В далечината чу воя на сирените и усети как кръвното му се вдига, адреналинът пулсираше във вените му и той шофираше като полудял.

След осемдесет и девет минути стигна до дома на родителите си в Малката Хавана. Имаше някакъв празник — годежно парти, в задния двор бе организирано барбекю, хората се разхождаха и пиеха; беше се събрало огромно множество — семейство и приятели, двойки и самотници, колеги и началници… Никой нямаше да си спомня кога точно е пристигнал.

Когато на блекберито му започнаха да пристигат първите доклади за пожара; гърлото му се сви от притеснение. Доминика намести нивата на допамин в мозъка му. Щом Дан се успокои, тя го убеди да си намери свободно легло в къщата и да подремне малко. Той се поддаваше чудесно на внушенията й и се срина на дивана в една от задните стаи, която служеше за нещо като офис.

След като заспа, Доминика се захвана да поработи по него, да укрепи убеждението му, че преживяването на Тес, докато е била мъртва и в кома, е повредило мозъка й и тя отчаяно се нуждае от медицинска помощ, че нейният срив я е накарал да убие двама мъже и тежко да нарани трети. Самозащитата нямаше нищо общо с това. Доминика насади в него мнението, че има опасност Тес да напусне страната и да отлети за Еквадор в търсене на местата, които твърдеше, че е посетила, докато е лежала в болницата в кома. Въоръжена и опасна, това беше Тес. Съвременна Бони без своя Клайд.

Доминика блокира всеки спомен в него, че е подпалил къщата на Лорън Ливингстън. Успя да го направи само защото бе вътре в него, когато го бе извършил, и знаеше точно кои части на мозъка му да манипулира. После зачака той да се събуди.

 

 

Когато телефонът на Тес звънна в 11 часа вечерта, с майка й и Мади си правеха сметка на капитала, които имаха общо, след като Лорън бе намерила сейфа на Чарли в банката и бе взела парите оттам. Изненада се, като видя на екрана да й се изписва името на медиума.

— Здрасти, Мира — каза Тес.

— Сама ли си?

— Не.

— Престори се, че не чуваш добре и излез отвън.

— Не те чувам. Нека да изляза, за да имам по-добър обхват.

Лорън и Мади продължиха с правенето на купчинки и Тес бързо излезе сред прохладната тъмнина на паркинга пред мотела. Мирисът на океана тук бе много по-силен, отколкото сред островчетата в горната част на Кийс, сякаш Танго бе отделен континент със собствени правила и параметри. Това й напомни, че нищо в света, в който живееше, вече не бе такова, каквото изглеждаше на пръв поглед.

— Добре, отвън съм — каза тя. — Какво става?

— Аз съм във фолксвагена от другата страна на паркинга. Светвам ти с фаровете.

Тес се запъти към колата и влезе вътре. Мира се беше преоблякла — дънки, сандали, черна тениска. Изглеждаше напрегната.

— Съжалявам, че се държа като шпионин от евтин филм, Тес. Но исках да говоря само с теб, без Мади и Лорън.

— В момента броят парите, които мама взе от сейфа на Чарли. Тук определено уцели, Мира.

— Нищо не съм направила. Просто повтарям това, което ми казват духовете. Надявам се, че сумата е значителна. Ще имате нужда от пари.

На Тес тези думи никак не й харесаха.

— Не знам дали Мади ти е казала, но мъжът, с когото живея — Шеп, е агент от ФБР. Преди малко получи обаждане от агент Ернандес, който настояваше да бъдеш доведена в Маями за разпит във връзка със смъртта на двама мъже и нападение срещу трети. Ернандес очевидно се е обадил на полицаите от Танго да те открият и да те предадат на Шеп. Единствената причина да не си арестувана още е, защото местните ченгета не знаят къде си — млъкна за миг. — Инстинктите ми казват, че онова нещо вътре в Дан го кара да върши тези неща. Затова съм тук.

Мира явно чакаше Тес да й разкаже своята версия на събитията. Но нямаше друга версия, имаше само истината. През целия й живот беше така. Черно и бяло, добро или лошо, правилно или погрешно. Светът на Тес се състоеше от контрасти, противоположности, абсолютни категории. Нюансите бяха рядкост. Именно затова се насочи към прилагането на закона на практика, а не към правото. В правосъдната система имаше прекалено много нюанси, докато при силите на реда не се сблъскваха често с тях. Може би това обясняваше и защо повечето от връзките й приключваха катастрофално.

— Виж, застрелях двама мъже при самозащита. Един от тях бе проникнал в къщата на майка ми, другият се опита да ме убие, а третият го прострелях в коленете, за да не ме нападне. Убих един от онези брухос, но нямам никаква идея как е възможно да е станало това, защото според моята представа тези духове вече са мъртви. Не знам какво друго да кажа.

Изражението на Мира не се промени.

— Има и още нещо. Очевидно къщата на майка ти е била подпалена по-рано тази вечер. Изгоряла е до основи. Нищо не е останало. Шеп каза, че Ернандес му го е описал с тези думи.

Изгоряла. Тес закри очите си с ръце. Нищо не е останало. Вината беше нейна. Заради нея майка й и племенницата й се бяха превърнали в бегълки, къщата на Лорън бе унищожена, години спомени и незаменими вещи бяха загубени завинаги. Мамо, толкова съжалявам. Беше убедена, че онази бруха вътре в Дан го бе принудила да го направи, но не го каза. Въпреки че Мира бе наясно със ситуацията, заключенията на Тес можеха да й дойдат в повече.

— Мама ще настоява да се върнем в Кий Ларго.

— Това ще я изложи на риск, Тес. Каквото и да го е причинило, то се опитва да ви изкара извън острова.

Обещанието на брухата. Тес прокара пръсти през бялата си коса и си пое дълбоко въздух.

— Какво смяташ, че трябва да направим?

— Напуснете страната колкото се може по-бързо. Говорих с приятелка, пилот на самолет, която прави чартърни и товарни полети тук, в Танго. Има товарен полет за Доминиканската република след около час. Оттам може да хванете самолет за Кито. Ще ви вземе по двеста долара на човек. Но няма да има никакви доказателства, че сте били на този самолет.

— Може ли да измами службата по охраната на полетите? Да подмени документацията пред Агенцията за национална сигурност? Щатската полиция?

— Тя работи на съвсем друго ниво, Тес.

— Така ли? И какво е това ниво?

— Нивото на много богатите и на добрите контакти. Моя близка приятелка е. Вярвам й напълно.

— Добре, ще го направим. Имаме две наши коли. Можем ли да ги оставим?

— Разбира се, ще ги прибера в гаража си.

— Ще ти дам името на лекар, с когото работи майка ми. Той ще ти помогне после с колите, ще дойде и ще ги прибере — Док Брайън нямаше да откаже да направи услуга на Лорън.

— За колко време може да си съберете нещата? — попита Мира.

— Десет минутки. Ще те последваме до мястото.

— Предполагам, че ще има въпроси от застрахователите за къщата на майка ти. Ще ги уредим по имейла.

— Нямам думи, с които да ти благодаря за всичко, което правиш, Мира. — Тес се накани да излезе от колата, но после спря за миг. — За всички свои клиенти ли го правиш? Нормално ли е? За теб?

— Нормално ли? — Веждите на Мира политнаха нагоре и оформиха два малки върха. — В никакъв случай. Тази ситуация е толкова извън всякаква норма, че ще трябва и аз да дойда някой ден в Есперанса.

— Десет минутки. — Тес излезе от колата, чудейки се как ще каже на майка си, че от къщата й е останала само купчина пепел.

Когато влезе в стаята, Мади й съобщи, че общата сума на парите им в брой е 497 000 долара. Лорън каза, че няма никаква представа откъде може да са дошли тези пари. Но Тес имаше. Баща й ги бе спестявал малко по малко, бонус тук, игра на борсата там — бе заделял всеки ден от живота си на тази планета. Като беше малка, той винаги й разказваше истории как по време на Депресията баба му и дядо му бяха крили пари в матраците на леглата.

— Какво искаше Мира? — попита Лорън.

— Трябва да тръгваме — Тес им разказа какво е станало, после добави: — Иман още нещо, мамо. Къщата ти е била… подпалена. И е изгоряла до основи.

Изражението на Лорън премина от недоверие до скръб, през потрес и ярост, а после лицето й сякаш се разпадна пред очите им. Тя се изправи бързо и се скри в банята. Тес и Мади се спогледаха.

— Божичко, Тесо — изохка момичето.

— Направила го е брухата в него — прошепна й в отговор Тес. — Като отмъщение срещу мен.

— Значи Дан не осъзнава, че го е направил?

— Вероятно не.

След няколко минути и двете станаха и се доближиха до вратата на банята. Отвътре се чу течащата вода, после издухване на носа, водата спря, Лорън отвори вратата и Тес и Мади я прегърнаха едновременно. Тес не можеше да си представи какво означаваше станалото за майка й. Не знаеше какви съкровища бе оставила погребани в дома си, нямаше идея какви емоции бе вложила в него. Тя не беше споделяла тази къща с Чарли, но присъствието на баща й се усещаше навсякъде.

Изненада се, когато майка й отстъпи назад и макар очите й все още да бяха зачервени от плача, каза:

— Добре. Поплаках си хубаво. Но ето какво е положението. Всичко ценно, което притежавахме с Мади, както и повечето от твоите вещи, е на склад в Маями — прибрахме го, когато се подготвяхме за сезона на ураганите. Така че проклетите брухос са добре дошли да потанцуват сред пепелта. Те са отговорни за това, нали?

— Вероятно.

Лорън махна с ръка.

— Дрехи, чинии, мебели, обувки, дори самата къща — всичко може да се замени. Имам вас двете, паспорта си, лаптопа и всичко, което ми е нужно, за да напиша книгата си. Да хващаме пътя.

Лорън Ливингстън, наръчник по оцеляване, помисли си Тес.

— Как ще носим всички тези пари? — попита Мади.

— Ще ги разделим на части — каза Тес. — Ще залепим пачките по телата си под дрехите, докато преминаваме митниците и границите. Ще вземем подходящо тиксо от Мира. Тя ще се погрижи за колите ни. Може би трябва да се обадиш на Брайън, мамо, и да го помолиш да звънне на Мира след няколко дни. Би могъл да се заеме и с въпросите, свързани със застраховката на къщата.

— Добра идея — каза Лорън. — Ами парите, които дължим за медицинските сметки?

— Ще трябва да почакат.

Рано или късно задълженията им щяха да бъдат препратени към агенция по вземания и после щеше да бъде известена и полицията. Още едно попълнение към списъка й с нарушения на закона. Тес метна ключовете на тойотата „Приус“ на майка си към нея и задържа ключовете на маздата.

— Мира ни чака отвън. Ще я следваме до тях.

Стаята бе платена до утре сутринта, така че остави ключа на нощното шкафче, пъхна част от парите в чантата си и отвори вратата.

Бяха преполовили паркинга, когато една полицейска кола се появи на входа на мотела. Тес веднага ускори крачка, за да не изостане от майка си и Мади. Разбра, че нямаше да може да стигне до маздата и че бе много вероятно след ден или два полицаите да я намерят и да я конфискуват. Но щом Лорън можеше да продължи напред, след като домът й бе изгорен, то и тя щеше да преодолее изоставянето на една кола.

След няколко минути се качи заедно с Мади и майка си в тойотата и трите потеглиха, като следваха колата на Мира из хълмовете на Танго. Мира й звънна и каза, че някой от мотела ги е видял и е докладвал за тях.

— Току-що го чух по полицейското радио.

Силно притеснение обзе Тес, както и неясно предчувствие, че нещо щеше ужасно да се обърка в следващите няколко часа. Ако брухата в Дан призовеше милионите си — милиони, бе казала Мира — от своя вид, те щяха да се спуснат над Танго Кий и щяха да бъдат толкова многобройни, с толкова зловеща сила, че дори ловците на светлина нямаше да бъдат способни да ги спрат. Чувството не я напусна дори когато влезе в отворения гараж на къщата на Мира. Тес паркира до тъмен джип, Мира остави фолксвагена си зад тойотата и вратата на гаража се спусна с трополене зад тях.

После отвори вратите на джипа.

— Седнете на пода, свийте се отзад между кутиите с книги и се завийте през глава с одеялата — обясни им тя. — Включила съм радиото на полицейската честота, така че ще знаем всичко, което знаят и те.

Лорън се наместила пода в пространството зад предната седалка и се зави с едно одеяло. Тес и Мади се пъхнаха в багажника между кутиите. Мира ги зави през глава.

— Добре, пет минути и ще бъдем на летището.

Двигателят забръмча, вратата на гаража се вдигна, колата излезе на пътя. Не след дълго се включи и полицейската честота.

— … тук е сержант Травърс. Стаята на заподозряната е празна, но колата й е на паркинга пред мотела. Какво искате да направим, агент Ернандес?

— Конфискувайте я — отвърна Дан. — Докарайте я в участъка и утре ще бъде изпратен камион, за да я върне в Маями.

— Искате ли да поставим наши патрули на моста? За да ви помогнем да проверявате колите, напускащи острова?

— Не, вече имаме достатъчно хора там, както и на всички по-големи пристанища. Трябва да проверите летището.

— Няма никакви полети след залез-слънце, агент Ернандес.

— А частни полети?

— Да, сър, частни полети има. На път сме към летището, за да ги проверим. Край.

— Мамка му — изруга Мира.

Джипът набра скорост, зави рязко надясно, подскачаше от дупките на пътя. Клони се удряха от двете страни на колата. Кутиите с книги се разместиха, когато Мира внезапно зави наляво.

— Имаме лека преднина — каза тя. — В момента звъня на пилота.

Последва бърза размяна на реплики на испански, от които Тес нищо не успя да разбере.

— Самолетът е готов — обясни Мира, когато приключи с разговора. — Виждам го пред нас. Ще доближа максимално до него и когато спра, момичета, трябва да излезете и да се затичате към него. Приготвила съм ви малко багаж — дрехи, закуски, грим, шампоан, все неща, с които животът ви ще бъде по-лесен.

Тес се измъкна от завивките и се изправи. Видя летището в края на пътя, сигналните светлини и един „Лиърджет“, който се подготвяше на пистата.

— Джет? — възкликна тя. — Това ли е самолетът на приятелката ти?

— Аха. И ако ви хареса, ще ви закара чак до Кито.

— Ще ни хареса — каза Лорън. — Можеш да разчиташ на това.

— Как се казва? — попита Мади.

— Рос Блейк. Както казах, моя доверена приятелка. Може би после ще я уговоря да ме докара при вас.

Мира влезе в района на чартърите и спря близо до пистата. Всички изскочиха навън, прегърнаха я за довиждане и тя подаде допълнителната раница на Тес.

— Задължена съм ти, Мира. Обещавам, че ще се видим отново, винаги плащам дълговете си.

— Дано си права за това. Хайде, изчезвайте оттук!

Тес се затича след майка си и племенницата си към чакащия ги джет. Когато се качваха по стълбичката, сирените завиха силно, приближавайки към тях. Красива жена ги поздрави на вратата, даде им знак да побързат и да заемат местата си. Секунди по-късно „Лиърджетът“ се вдигна в осеяното със звезди нощно небе.