Триш Макгрегър
Есперанса (17)

Шестнайсет

Доминика излезе през прозореца на къщата на подпори, изумена, че Тес бе успяла да я види. Още по-шокирана беше обаче от факта, че тя явно си нямаше представа за какво ставаше дума. Беше ли възможно да се е завърнала от мъртвите без никакви спомени за станалото с нея? Ако беше така, тогава ловците бяха доста изиграни, нали? Иън очевидно се бе завърнал с почти незасегнати спомени, беше успял да си ги възстанови напълно, макар да го бяха затворили в лудница, а другата междинна душа се бе върнала от отвъдното с амнезия. Иън щеше да тръгне към Еквадор четирийсет години назад в миналото на Тес, а самата Тес щеше да си остане тук. Това се казва отмъщение.

Насочи мислите си към Есперанса и се завърна там. Веднага забеляза колко много от местните бяха обсебени. Явно Бен беше задействал техния защитен план, който включваше осигуряването на колкото можеше повече тела, за да съберат и натрупат оръжия и да се подготвят за бъдещото нахлуване в града на групата за освобождение.

Доминика се вмъкна в посадата и потърси Номад, но не почувства присъствието на кучето. Работата в хотела бе някак запусната — фоайето с гостоприемната камина бе почти празно, на рецепцията нямаше никой, масите в ресторанта бяха заредени, но само една двойка се хранеше. Бърз обход наоколо й разкри, че само една от стаите бе заета. Само една.

Очевидно слухът, че Есперанса е опасно място за туристите се бе разнесъл из интернет. За други южноамерикански градове се разпространяваха бюлетини, че не са подходящо място за почивка заради политическата ситуация, наркокартелите или терористични групи, Есперанса се смяташе за рискова заради високия брой убийства. Добре. Може би това щеше да е достатъчно да задържи групата за освобождение далече от града.

Доминика се понесе бързо из града, към Хиганте. Вятърни мелници покриваха провинцията, допълващи силата на водноелектрическите централи покрай реките, които осигуряваха светлина за градовете и селищата в тези планини, даваха им възможност да имат интернет и поддържаха някакво качество на живот, независимо от всичко, което им причиняваха брухос. Унищожи източника на сила и Есперанса и всяко друго жалко градче северно от Рио Пало ще бъдат изолирани и уязвими, лишени от комуникация, помисли си тя. Всичко беше така подготвено, че когато настъпеше моментът на атаката, захранването с енергия щеше да бъде прекратено за секунди. Тогава те щяха окончателно да триумфират и да създадат мечтания град на брухос.

На улицата, на която живееше Мануел Ортега, тя прие виртуалната форма на индианка кечуа. Беше използвала тази скромна, безопасна форма безброй пъти, за да се придвижва през еквадорските градове. Надяваше се, че щеше да намери Номад и Мануел заедно. За последно ги беше видяла в деня, когато кучето и Тес — като междинна душа — бяха пътували в автобуса към Хиганте, за да открият Мануел.

Но алеята пред къщата беше празна, прозорците бяха тъмни, а вратата скърцаше отворена. Всичко беше изчезнало. Всичко. Нямаше мебели, нищо по стените, никъде. Празната обвивка на къщата сякаш й се присмиваше. Излезе от нея и се понесе бързо към гората, крещейки: „Вайра, знам, че ме чуваш! Покажи се!“

Но той не дойде в никоя от формите си. Отърси се от човешката си форма и си помисли за него, за шейпшифтъра, когото бе обичала, пожела си да го намери. Отне й съвсем малко време, за да долови уникалната му честота, но когато се насочи към мястото, се озова в бар в някакъв хотел в Отавало.

Вайра играеше билярд с европейски турист. Той усети присъствието й в мига, в който се появи — раменете му се изопнаха, очите му се стрелнаха и огледаха стаята.

— Печелиш, играта е твоя — каза той на противника си и отиде на бара, за да си оправи сметката.

Вайра, висящ по баровете. Щеше да бъде забавно, ако не беше толкова нетипично за него. Доминика се огледа за подходящ приемник и се плъзна в тялото на една от сервитьорките. Нямаше съпротива. Каза й да последва високия, красив мъж и тя го направи, вървейки след него чак до колата му. Когато той се обърна, Доминика каза:

— Билярд? В бар? О, Вайра, наистина западаш.

Той се облегна на капака на колата си със скръстени на гърдите ръце и се разсмя.

— Ей, добре се справям на билярда. Какво искаш, Ника?

— Истината.

— Да бе. Коя истина? Онази, която се надяваш да чуеш, или тази, която отказваш да чуеш?

— Бях в 1968 година и не успях да обсебя никого. Трябваше да се сливам с тях, да се разтварям постепенно в клетките им и тази забрана бе преодоляна единствено когато нападнахме наведнъж, и то огромно множество.

— Това не е въпрос, Ника.

— Каква война водим? — попита тя. — Какви са правилата? Кой е Мануел Ортега? Кой е Чарли?

— Истинският ти въпрос е защо срещаш трудности при изпълнение на твоя план? Защо трябва аз да ти отговарям?

Искаше й се да може да го намрази.

— Защото трябва да го направиш.

— Наистина ли? Кой го казва, Ника? Наглостта ти е впечатляваща.

— Учих се от най-добрите. От теб.

Той отново избухна в смях.

— Боя се, че не мога да си припиша тази отговорност.

— Защо си в Отавало?

— Тук съм избрал да бъда.

— Чакаш Иън. Или Тес.

— Чакам Годо, чакам чесън и сапфири, Далай Лама, Нелсън Мандела, Джери Гарсия.^[1] Остави ме на мира. Върви да си играеш с Бен.

— Ще съжаляваш за това, обещавам ти. Не знам какво си мислите, че ще постигнете, ти и ловците, с тези двама междинни, но ще се погрижа те никога да не се доберат до Есперанса.

— Прави каквото смяташ за необходимо= — Iлед тези последни думи Вайра се качи в камиона си и изчезна в мрака.

Доминика се затича след него, крещейки:

— Страхливец, ти си страхливец!

Гласът й отекна, извиси се и заглъхна в тишината. Той не се върна.

Вбесена, че я бе пренебрегнал по този начин, Доминика излезе от тялото на сервитьорката и се насочи към дома си.

Бен крачеше нервно из дневната, притиснал телефона до ухото си. Звучеше превъзбудено и й даде знак, че скоро ще приключи разговора.

Тя осъзна, че кутрето голдън ретривър не беше дошло да я посрещне както обикновено. Не го намери и на верандата, където домашните им любимци обичаха да се излежават. Персийската котка я погледна с тъжните си кехлибарени очи и измяука. Папагалът, кацнал на парапета, изсвири и се обади: „Пюп, пюп“. Мамка му. Ретривърът си беше отишъл.

— Не очаквах да се върнеш толкова скоро — Бен излезе при нея на верандата. — Палето си тръгна през нощта — добави той, след като разчете мислите й. — Котката и папагалът седят тук от часове, сякаш го чакат да се върне.

Доминика прокара фалшивите си призрачни пръсти по призрачната козина на котката. Меко, приятно, но не като във физическия свят.

— Къде е отишъл, Бен?

Той сви рамене.

— Никой не знае.

— Трябва да разберем. Трябва да открием отговорите на този въпрос и на други като него.

— Да, но не точно сега. Обади ми се Пърл. Консултантът е говорил с Рафаел и твърди, че той е добре. Сега двамата помагат на групата, която подготвя защитния периметър. До момента три хиляди местни са обсебени и ги използваме за своите цели.

— Научи ли нещо друго за тази група за освобождение?

— Скоро ще имаме още подробности. Онези брухос, които обладаха свещениците, скоро ще се върнат с доклада си.

— Защо тогава звучиш толкова нервно?

— Защото те още настояват да осъществим мащабно нападение над всички селища северно от Рио Пало. Смятат, че ще бъдем в по-добро положение, ако нападнем първи, отколкото, ако просто се укрепим в града. Очевидно са привлекли доста от племето на своя страна.

С други думи, Пърл и Рафаел се канеха да организират преврат.

— Какво им каза?

— Че още не си издала заповед за нападение, така че ще се придържаме към първоначалния план.

Дали Бен я лъжеше, или тя вече ставаше параноична? Той можеше да крие информация от нея по същия начин, както тя криеше своите срещи с Вайра от него — брухос можеха да заравят информацията толкова дълбоко в съзнанието си, че никой друг да няма достъп до нея. Дори брухос имаха право на уединение.

— Не ми казваш всичко — каза тя.

Бен се загледа в далечината, към езерата и вулканите отвъд верандата, хапейки притеснено долната си устна.

— Пърл каза, че има подкрепата на почти половината племе, Ника. Вече планират как да проведат нападението.

Знаех си.

— Недалновидни копелета.

— Виж, казах й, че се нуждаем от три дни, за да намерим междинните и да ги унищожим. Помолих я да ни даде поне това време.

Три дни? Така, както се развиваше ситуацията, щеше да има късмет, ако успееше да се справи за три месеца.

— Не е трябвало да я молиш за нищо, Бен. Не Пърл е начело на племето. Аз го ръководя.

— Тогава може би трябва да говориш пред племето. Да им обясниш какво става, защо смъртта на междинните е толкова важна.

— Аз самата не знам защо. Все още не съм сигурна защо им е било позволено да дойдат тук. Диверсия? За да ни отклонят вниманието? Но ловците на светлина положиха изключителни мерки, за да ги защитят — и като междинни, и във физическите им светове, и затова допускам, че ще се случи някаква решителна промяна, ако позволим отново да се появят в Есперанса. Затова е задължително те да умрат. Смъртта им ще сложи край на плановете на ловците, независимо какви са те. Тогава можем да нападнем Есперанса. Но преди смъртта им трябва да мислим основно как да се защитим от евентуално нападение на хората.

— В Сан Франциско не се получи. Нападнахме с хиляди, в мъглата, и Иън пак избяга.

— Трябваше да се справим с правилата и ограниченията, които имахме през 1968 година. Но през 2008 година такива ограничения не съществуват. Този път, Бен, ще бъдем само аз и ти. Ще обладаем два подходящи приемника и ще ги използваме, за да убием Тес. После ще изчакаме Иън да се върне тук, ще направим същото и ще убием и него.

— Явно предполагаш, че той ще дойде тук също в 2008 година. Как според теб ще прескочи четирийсет години напред във времето?

Тя не знаеше. Дори брухос срещаха трудности при пътуването си напред и назад във времето.

— Когато Есперанса все още бе нефизическо място, междинните идваха тук от различни епохи. Не беше никакъв проблем за тях. Може би ловците на светлина сега разчитат точно на това. Може би ще се случи и с Иън.

Бен остана неподвижен прекалено дълго време, необичайно съсредоточен, все така криещ мислите си от нея. После й се усмихна с онази лъчезарна усмивка, която я беше спечелила от първия път, когато го беше видяла преди почти сто години.

— Ще помоля Марла от съседната къща да идва и да се грижи за животинките и съм готов да тръгваме.

Сякаш животните, които живееха в дома им, бяха истински и се нуждаеха от смяна на водата, храна и други грижи. Инстинктивната грижа на Бен — и нейната — към тях бе най-важната част от отношенията им, причината, поради която тези животни изобщо бяха дошли тук. Докато Бен говореше с Марла, Доминика остана на верандата с котката и птицата. Обикновено не даваха имена на животните си. Така беше по-лесно да не се привържеш емоционално, да не страдаш, когато мистериозно изчезнеха някъде. Но тайничко тя наричаше котката Шели, а птицата — Шрик. Затова сега се обърна към тях по име и ги помоли да се помотаят още малко тук, защото тя и Бен ги обичаха много и не искаха да ги загубят. Обеща им, че кутрето голдън ретривър — когото бе кръстила Мол (Къртичо) заради умението му да прониква дълбоко в сърцето на бруха като нея — скоро ще се върне.

Когато Бен се появи, доволен, че Марла ще се грижи за животните, той обви фалшивите си призрачни ръце около нейното фалшиво призрачно тяло. Почувства топлия му дъх до шията си почти като реален.

— Ще завладяваме, защото това сме ние — прошепна й той и после тя ги отведе с мислите си до Саут Бийч, Маями, защото това бе най-доброто място, ако искаш да намериш убийци.