Триш Макгрегър
Есперанса (3)

Две

Иън чу жена да крещи нещо на испански. Той не говореше езика, но разпозна тревогата в гласа й и се огледа наоколо сред морето от лица. Толкова много хора бяха натъпкани в сградата, че беше трудно да се види каквото и да било. Пътниците се бяха подредили на опашки пред тоалетните и пред бюфета с храна, а отвън продължаваха да идват още и още хора и да заемат пластмасовите столове, подредени покрай стените. Някой се блъсна в него. Бебешки плач отекна в задушливия въздух.

Божичко, просто искаше да си вземе правилния билет и нещо за хапване. Бяха го свалили от автобуса му и му казаха да уреди транспорта си за Гуаякил и Галапагос на гишето за билети. Но тази опашка се движеше толкова бавно, а стомахът му вече стържеше от глад, затова се премести на опашката за храна. Не можеше да разбере менюто. Какво беше platanos? Legumbres? Люк щеше да знае. Синът му говореше испански. Но Люк беше в Минеаполис. Иън не носеше в себе си испано-английски речник, а и въобще не се сещаше как се бе озовал в тази претъпкана сграда в средата на нищото. В паметта му явно имаше дупки. Не помнеше нищо, свързано с това пътуване, преди пристигането си в тази бодега. Отчаяно искаше да вярва, че разликата в надморската височина и умората бяха причината.

Някой го потупа по рамото — млада жена с къдрици като на Шърли Темпъл и трапчинки на бузите.

— Прощавайте, знаете ли какво става там? — посочи към другата част на помещението, откъдето се бе чул писъкът преди малко. — Испанският ми не е достатъчно добър, но, мисля, че чух някаква жена да крещи нещо за мъртвец отвън. — Нервно приглади измачканите си риза и яке. — Искам да кажа, на дъщеря ми й е лошо от разликата във височината, мъжът ми е готов да удуши някого, бяхме изхвърлени от автобуса си…

— Нямам никаква представа какво става — отвърна той.

— Аз съм Стефани Логън, от Горен Ню Йорк — жената му протегна крехката си ръка.

— Иън Ритър, Минеаполис.

— Смятате ли, че тук е безопасно? — Стефани се огледа неспокойно. — Съпругът ми току-що изведе децата до външните тоалетни, защото опашката вътре е много дълга.

— Сигурен съм, че…

— Божичко! — провикна се пълничкият мъж, който се втурна към тях, като буташе пред себе си две дечица. — Отвън има мъртвец, точно до тоалетните. На земята. Покрит с кръв.

Малката му дъщеричка търкаше очите си с юмручетата си и плачеше. Братчето й я погледна, отметна назад глава и започна да реве и той. Съпругът на Стефани го плесна по главата.

— Престани. Веднага. — После разтърси дъщеря си за рамото. — Виж какво прави брат ти заради теб. Млъкни, просто млъкни.

Стефани изглеждаше засрамена, после вбесена, докато придърпваше децата към себе си.

— Плашиш ги, Джим.

Иън се отдалечи от тях и си проби път през тълпата към прозорците, където се бяха струпали доста хора и се взираха мълчаливо навън. Успя да се добере до прозореца и притисна лице към стъклото, но видя само стелещата се над дърветата мъгла, плътна като супа.

Отиде до вратата, завъртя ключалката, отмести резето, отвори и излезе навън. Пластове мъгла се заизвиваха край него, покриха стъпалата и глезените му, а от студа го побиха тръпки по цялото тяло. Пристъпи напред, опитвайки се да види нещо. Забеляза очертанията на външните тоалетни и дърветата, привели клоните си над бодегата. И тогава, когато мъглата леко се размести, зърна човек на земята, безжизнен и окървавен. Мъртъв. Тъкмо се канеше да приближи още, когато някой го дръпна назад, вкара го в сградата и затръшна вратата.

Иън се обърна и се озова лице в лице с благовиден мъж, който му заговори на измъчен английски.

— Не отвън. Не сигурно. Лошо — размаха пръст пред лицето на Иън, сякаш той бе малко палаво дете, и продължи: — Имате билет, сеньор Ритър.

 

 

Тес беше шокирана, че хората продължаваха да се взират през прозорците, но никой не излизаше навън. Може би трябваше да остави така нещата. Нейната федерална карта не означаваше нищо тук и тя не искаше да бъде задържана на това забравено от Бога място, ако я принудеха да дава обяснения за мъртвеца, когото беше открила. Тя беше вътре в тоалетната. Не знаеше какво бе станало. Но вероятно бе последната, видяла този мъж жив, така че цялата история можеше да свърши като в роман на Греъм Грийн. Американски федерален служител, задържан за разпит. Американски федерален служител — хвърлен в затвора. Американски федерален служител, за когото никога повече не се чува нищо.

Най-накрая дойде и нейният ред на опашката и тя се сдоби с чаша горещо кафе, три парещи вегетариански емпанади, няколко манго, папая, нож и лъжица и две бутилки вода. Богатите аромати наоколо бяха изострили апетита й и тя бързо разви едната емпанада и се нахвърли върху нея. Хрупкавата питка и зеленчуците бяха толкова вкусни и свежи, че направо се топяха в устата й. Стоеше там и се чувстваше като пълна идиотка, докато поглъщаше цялата емпанада, облизваше пръстите си… Опитваше се да си спомни кога бе яла за последно. Изкуши се да изяде и останалите две емпанади, но си спомни колко бе изгладняла по време на пътуването с първия автобус и реши да ги запази за по-късно.

— Извинете.

Тес погледна към мъжа, който се бе надвесил над нея, и за миг си глътна езика. Джордж Клуни. Тук. В Еквадор. Говореше на нея. Беше по-висок, отколкото изглеждаше на екрана, поне метър и деветдесет. Наболата му брадичка бе изпъстрена на места с посивели косъмчета, очите му бяха тъмни езера, в които тя потъна на мига. Имаше тяло на състезател, на бегач — стегнато, слабо, жилесто. Не помнеше да го е виждала в своя автобус.

— Ъъъ, да?

— Американка. Страхотно! Можете ли да четете на испански?

Тес не можеше да откъсне очи от него — и не само заради приликата му с Клуни. Имаше нещо невъзможно чувствено в този мъж — формата на устните му? Тези очи? Жилестото тяло? Всичко накуп. После осъзна, че той я бе попитал нещо, а тя все още не бе отговорила.

— В добрите ми дни испанският ми се удава — отвърна тя и мъжът се засмя. После й показа билета си.

— Току-що ме свалиха от моя автобус, защото така пишело на билета ми. Какво всъщност пише на него?

Тес погледна билета.

— Тръгнали сте към Есперанса — очевидно това означава ето тази осмица — с автобус номер 13, който ще потегли оттук в десет.

— Нищо не разбирам. Трябваше да съм в автобуса за Гуаякил, за да взема оттам самолет до Галапагос.

Нейното пътуване мечта.

— Едва ли ще успеете да оправите нещата бързо. — Тя кимна в посока на гишето за билети, пред което се виеше огромна опашка. — Мислех, че моят автобус отива в Тулкан, но после ме изритаха от него и ми казаха да говоря с разпоредителя тук. — Искаше й се да му каже за мъртвеца, за всичко, което бе станало, но после се отказа. — Мисля, че ще имам късмет, ако се махна преди полунощ.

— Може би опашката се движи по-бързо, отколкото смятаме. Слушайте, може ли да ми преведете какво става за ядене от това меню? Впрочем аз съм Иън Ритър от Минеаполис.

Какво? Джордж Клуни пътуваше инкогнито?

— Тес Ливингстън, Маями.

Когато се здрависаха, по тялото й премина ток, докосването му я накара да се разтрепери и я изнерви, и определено не беше заради приликата му с Клуни. Сякаш двамата са били любовници в някакво далечно минало и тя просто не можеше още да си го спомни. Пълен абсурд. Не би могла да забрави такъв мъж.

През последните две години Тес имаше връзка със своя партньор от Бюрото, Дан, и напоследък обсъждаха да заживеят заедно. Тя все още се съпротивляваше на идеята. Обичаше своето уединение, личното си пространство. Но в момента дори не можеше да си спомни лицето на Дан Ернандес. Знаеше, че трябва да разбере защо има такива дупки в паметта си, но не беше сигурна как да го направи.

— Имаш неприятни следи от натъртено по ръката си — отбеляза вече по-свойски Иън.

Белезите вече бяха станали тъмнолилави.

— Някакъв мъж отвън ме сграбчи за китката и ми каза, че съм натрапница.

— Местен ли беше?

— Не знам. Беше кечуа. — А после го открих мъртъв.

— Видях мъртвец отвън, до тоалетните — довери й той, оглеждайки се нервно наоколо.

Заля я вълна на шок. Наистина е станало, ето го твоето потвърждение. Заби поглед в пода и прошепна:

— Не мисля, че трябва да говорим за това точно сега.

После вдигна глава и посочи към менюто. С нормален глас обсъди изписаното на стената. Platanos бяха вид банани, сервираха ги печени или пържени. Polio беше пиле, legumbres — зеленчуци.

— По-добре се въздържай от свинското и телешкото. Пилешкото вероятно е добре, но зеленчуците са най-безопасни и колкото са по-горещи, толкова по-добре. Бутилираната вода е по-безопасна от наливните напитки с лед. Или въобще каквато и да е напитка с лед.

— Разбрах. Благодаря.

Отчаяно копнееше да остане при него, да продължат да си говорят. Но влечението й към този непознат мъж бе толкова силно, че я притесняваше. Беше прекалено лесно едно случайно запознанство по време на такова пътуване да се превърне в сексуална афера, за която после щеше да съжалява. Не беше дошла в Еквадор, за да допусне някой да разбие сърцето й.

— Трябва да се опитам да оправя объркването с билета си. Извинявай.

Но дори след като се нареди отново на опашката пред гишето за билети, Тес погледна назад към него, опиянявайки се от вида му, неспособна да засити нуждата си да го гледа, за да се увери, че е истински.

Забеляза, че хората продължаваха да зяпат през прозорците, пияното ченге все още спореше с някого, вратата оставаше затворена. Не е моя работа. Провери телефона си. Нямаше сигнал. Но като че ли по-ранното й съобщение до Мади май бе успяло да се изпрати. Написа есемес на Дан, надявайки се, че след като излезе от долината, отново щеше да има мрежа. Информира го накратко за следата, която бе открила в Кито, и за отклонението й към Есперанса. Искаше да добави нещо лично, че й липсва например. Но не го направи. Всъщност се чувстваше доста притеснена да му пише, а и какъв бе смисълът, като тук нямаше сигнал?

Изключи телефона и го прибра в джоба си. Американското семейство чакаше точно пред нея. Малкото момиченце вече не плачеше, момчето бе заспало в ръцете на баща си, а жената изглеждаше напълно объркана. Но Тес видя, че от чантата й се подаваше кръгла, зряла папая.

Момиченцето погледна към Тес и каза:

— Вече съм по-добре, благодаря — протегна й меченцето си. — Това е Ру. И той също се чувства по-добре.

— На Ру май му е студено. Може би трябва да го пъхнеш под якето си.

Майката се усмихна нервно на Тес, хвана дъщеря си за ръка, наведе се към нея и й прошепна нещо. Вероятно — Не говори с непознати, тази жена откри мъртвец навън…

Само че Тес не беше непозната. Беше им дала целия си запас от семена на папая.

Когато стигна до човека на гишето, той я изслуша търпеливо, прикривайки зле досадата си. Каза й, че има два варианта да се върне в Кито, което щеше да отнеме около петнайсет часа, или да вземе автобуса за Есперанса и оттам да уреди пътуването си до Тулкан.

— Кога тръгва автобусът за Кито? — попита тя.

— Утре сутринта.

— Къде е най-близкият хотел?

— Няма хотели. Трябва да спите тук. — Жестът му обхвана чакалнята — пластмасовите столове покрай стените — повечето заети, мръсния циментов под, групичките изоставени и лутащи се пътници.

Не, благодаря. Значи оставаше Есперанса.

— Билетът ми наред ли е?

Мъжът постави печат върху листчето и вдигна окуражително палец.

— Всичко е наред.

Тес мина отново през тълпата и излезе навън. Мъглата изглеждаше по-плътна, а студеният, влажен въздух преминаваше през дънките, чорапите и якето й и я вледеняваше до кости. Искаше й се да има от шарените вълнени одеяла, които носеха индианците кечуа.

Два автобуса пристигнаха — „Отавало 12“ и „Баньос 18“, изсипаха пътниците си, а шофьорите извикаха високо дестинациите си. Тес се чувстваше неудобно в тълпата, затова се премести на пейка до стената, под стряхата. Така. Вече бе по-добре. Стена зад гърба й, нейно собствено пространство на пейката, храна в раницата й. Беше готова за тръгване.

Иън Ритър излезе през вратата, забеляза я и приближи, държейки билета си в ръка.

— „Есперанса“, номер 13 — каза той. — Каквото и да е това място, все ще е по-добре от кисненето в лобито, с мъртвец отвън. Тялото все още е там.

— Щях да се чувствам по-сигурна, ако автобусът не бе с номер 13.

— Да, разбирам какво имаш предвид. — Той се изсмя нервно. — Чуй ни само. Станали сме суеверни. Мислиш ли, че суеверията са универсални?

— Знаеш ли, че приличаш на Джордж Клуни? — изстреля внезапно тя, вместо да отговори на въпроса му.

— А ти ми приличаш на Лорън Бакол в „Мрачният преход“.

Леле. Бакол? Единственият човек, който някога й беше казвал това, бе баща й.

— Един от любимите ми филми за всички времена.

— Харесваш ли старите филми?

— Някои от тях. Казваш го така, сякаш е странно.

— Странно е за мен. Защо „Мрачният преход“ ти е от най-любимите филми?

— Богарт и Бакол. Как може да не харесваш нещо, в което двамата играят заедно? Историята е толкова проста. Мъжът е обвинен, че е убил жена си и е вкаран в затвора. Той избягва, за да докаже, че е невинен. Бакол му помага и той си прави пластична операция, за да промени вида си. Нищо особено, но важен е начинът, по който е представена историята — не виждаме лицето на Богарт, докато не махат бинтовете. До този момент цялата перспектива е през неговите очи. Показва ни много за това, което се крие под външността, под привидната истина. — Защо, по дяволите, казах това? Звуча така, сякаш го свалям.

А не беше ли вярно?

— Мисля, че „Големият сън“ е по-добър филм — каза Иън. — Но си права, в „Мрачният преход“ наистина се усеща химията, между тях. — Усмихна й се леко. — Знаеш ли какъв е бил прякорът на Бакол?

— Слим^[1] — баща й я наричаше така. Хей, Слим, хайде да отидем на кино.

Иън изглеждаше много доволен.

— И дамата печели наградата за кинопознавач — специалния модел на Тъндърбърд Форд-1957!

Тя се разсмя и в този миг реши, че няма значение дали сърцето й ще бъде разбито.

— Сега, кой, по дяволите, е Джордж Клуни?

Да бе, добре. Иън от Минеаполис беше живял в пещера през последните двайсет години.

— Актьор.

— Не съм чувал за него. В кои филми е играл?

Беше гледала всички филми на Клуни, но в момента се сети само за един.

— „Бандата на Оушън“.

— Мислех, че Франк Синатра и Дийн Мартин участват в него.

— Да, в оригинала. Но направиха римейк.

Той изглеждаше объркан и тя се зачуди дали височината е повлияла и на неговата памет. Върна се към темата за числото тринайсет.

— Добре, тринайсет… За древните гърци денят, който носи лош късмет, е вторник 13-ти. На повечето самолети изобщо не поставят място с такъв номер, нито ред тринайсети, поне не и в самолетите, където първите дванайсет реда са първа класа. В някои култури има суеверие, че ако на масата са тринайсет души, един от тях ще умре в рамките на една година. И може да се намерят още примери, култура след култура, страна след страна.

— Ако си спомням добре, страхът от числото 13 се нарича „трискайдекафобия“.

— Ужасно е за произнасяне — каза тя и се засмя.

Едно от кльощавите кучета, черен лабрадор, се примъкна до тях, с приведена опашка между задните си крака, сякаш очакваше да бъде сритано. Но вълчите му очи с цвят на зелен чай, напълно примитивни и древни, отричаха това впечатление. Погледна я и Тес извади едната емпанада от раницата си, начупи я на парчета и постави едно на земята пред него. Кучето се поколеба, погледът му се местеше от нея към храната и обратно, сякаш мислеше, че това може да е номер, за да го хванат. Най-накрая се доближи и глътна късчето. Тя постави второ парче на дланта си и я протегна напред. Кучето размаха опашка, подуши ръката й и внимателно взе късчето емпанада. След това се отпусна точно пред краката й, потреперващо от студ. Тес го погали по главата, прокара пръстите си по лъскавата му козина, а накрая обви ръка около него. Кучето облиза дланта й с благодарност.

— Е, как да те наричаме? — попита Тес.

Лабрадорът зави тихо и тупна с лапа по земята. Иън почеса кучето зад ушите и му даде последната хапка от своята емпанада. Хареса й — мъж, който храни бездомните кучета.

— Когато синът ми беше малък — каза Иън, — имахме жълт лабрадор, който се казваше Старият Жълтурко. Бяхме убедени, че притежава човешка душа.

— Колко голям е синът ти?

— Сега е на двайсет и една. Последна година в университета в Минесота.

Тес забеляза, че той не носи халка. Разведен? Вдовец?

— Не ми се струваш достатъчно възрастен, за да имаш двайсет и една годишен син.

Иън изглеждаше поласкан.

— Станах на 44 миналия месец. А ти? Деца? Домашни любимци?

— Деца — засега не, домашни любимци — също. — Но преди правния университет и ФБР винаги бе имала някакви животни в дома си. Кучета, котки, гвинейско прасенце, гербили… — Какво правиш в Еквадор?

— На ваканция съм. А ти?

— И аз.

От мъглата се появи автобус, по-малък, изрисуван в ярки цветове — червено, жълто, искрящо зелено. С големи черни букви отстрани пишеше „ESPERANZA 13“. Не се тресеше и не изхвърляше черен пушек като предишния, с който Тес бе пътувала. Върху рамката на покрива му бяха натъпкани нагъсто купища чанти, кафези и пакети. Автобусът спря, вратата се отвори с плъзгане, но никой не излезе отвътре. На прага се появи млад мъж с високи, остри скули и усмивка, разкриваща бели като сняг зъби.

— Esperanza — гласът му отекна мощно през мъглата, сякаш призоваваше хората да се вдигнат на оръжие. — Numero trece a Esperanza?^[2]

Тес и Иън се надигнаха, кучето започна да лае, махайки бясно с опашка, и се впусна към автобуса. Шофьорът пристъпи навън, отвори широко ръце, смеейки се. „Nomada. Caramba, perro.“^[3]

Лабрадорът подскочи, бутна шофьора, който залитна и падна на стъпалата, и после покри лицето на мъжа с влажни, лигави целувки.

— Явно нашето куче си има име и приятели. Да се махаме оттук — каза Тес.

— Готов съм, Слим.

Слим. Да, този мъж определено беше събудил интереса й.

Отидоха до автобуса, където Номад седеше на най-горното стъпало и дишаше тежко, а шофьорът чистеше якето си от отпечатъците от лапите му.

— За Есперанса, нали?

— Si, sehor. Bienvenidos. Добре дошли. — Шофьорът взе билетите им и им направи място да влязат.

— Номад вашето куче ли е? — попита Тес.

— No, no. — Мъжът поклати глава, все още усмихвайки се, и отвърна на английски със силен акцент: — Номад принадлежи на всички и на никого. Често се вози с автобуса до Есперанса.

Автобусът бе съвсем празен и по-приятен, отколкото Тес очакваше — чист и просторен, с баня, тоалетна и телевизор, монтиран най-отпред. Тя си избра място по средата на редиците и сложи раницата си на предната седалка. Иън си избра мястото от другата страна на пътеката, а Номад се отпусна между тях.

През прозореца Тес видя, че американското семейство се появи от пътната станция и се запътва към тях — майката сочеше с ръка към автобуса им, бащата махаше към автобуса, който паркираше зад техния. Пияното ченге тъкмо излизаше от бодегата и се тътреше с бавна крачка зад американците. Тес се запита дали той не я търсеше, за да й вземе официално показанията и да я задържи тук. Извърна глава.

— Само ние ли сме? — попита Иън. — Единствените, които пътуваме за Есперанса?

— Зад нас има втори автобус. Говорих с онова семейство по-рано.

Иън отвори прозореца от своята страна, погледна навън, после се прибра обратно.

— Да, и аз. Те са от Горен Ню Йорк и също са за Есперанса.

Шофьорът извика високо дестинацията им и когато никой повече не дойде, затвори вратата и се обърна към Тес, Иън и кучето.

— Амигос, добре дошли!

— Автобусът зад нас… — каза Тес. — И той ли отива в Есперанса?

— Да. Но нашият е експресен. Казвам се Мануел Ортега и за мен е чест да бъда вашият шофьор оттук до Есперанса — говореше бавно, сякаш обмисляше всяка дума предварително в главата си. — А вие сте…?

Тес и Иън се представиха.

— Има доста свободно място, както виждате, а на телевизора зад мен ще пусна един от любимите си филми. „Абсолвентът“. В задната част на автобуса е хладилникът със студени напитки и закуски. Няма пуканки, съжалявам, но се намират някои деликатеси за нашия спътник Номад.

Ушите на Номад щръкнаха, щом разпозна името си. Мануел се разсмя и седна на шофьорското място.

— И така, амигос…

Силно тропане по вратата го прекъсна. Мануел натисна копчето, вратата се отвори със съскане и един мъж се появи на стъпалата, мъкнейки на рамо стар брезентов чувал. Тес изтръпна цялата от ужас: човекът изглеждаше точно като мъртвеца, можеше да му бъде близнак, само че малко по-висок и плитката му бе почти сива.

Номад повдигна глава и ниско, заплашително ръмжене се надигна в гърлото му. Мануел скочи на крака и извика:

— Vete, hombre. No hay bienvenido aquipara ti^[4].

Последва ожесточен спор на кечуа. Номад се бе изправил на крака, ръмжеше, показвайки оголените си зъби, с изпънато тяло, готово за скок. Мъжът посочи към Тес и Иън.

— Чу Мануел — намеси се Иън, придвижвайки се по пътеката към вратата. — Разкарай се от автобуса.

Изражението на мъжа не предвещаваше нищо добро. Тес го беше виждала на лицата на други чужденци, когато си имаха вземане-даване с американци. Нещо от типа „Ти, за кого, по дяволите, се мислиш?“.

Мъжът отметна глава назад и се изсмя.

— Какво? Един гринго ми казва какво да правя?! — Сграбчи Иън за якето и макар че бе по-нисък от него, а Иън бе по-тежък сигурно с поне двайсет килограма, го дръпна напред към себе си и го заплю. Плюнката се стече по лицето на американеца.

Иън се освободи и бутна мъжа назад. Индианецът се запрепъва, Номад се разлая, Тес скочи от мястото си, но човекът вече бе извън автобуса, размахвайки ръце, за да запази равновесие, с широко отворени от изненада очи. Падна по гръб на земята, а Мануел изхвърли торбата му и после затвори бързо вратата. Миг по-късно автобусът потегли и потъна в мрака пред тях.

Иън стоеше прав, вкопчил се в седалката до себе си, олюлявайки се в ритъма на автобуса. Кучето сякаш бе замръзнало, с прегърбено тяло, козината на гърба му бе щръкнала. Мануел караше като обезумял. Абсолютно потресена, Тес стана, мина покрай Иън и отиде до шофьора.

— Какво беше това?! — попита тя.

Той я отпрати небрежно с ръка.

— Не се притеснявайте. Тези луди са навсякъде.

— Стига, този мъж не беше луд. Всичко, което каза и направи, бе напълно съзнателно. Имаше и друг мъж, по-рано, който ме сграбчи за ръката и ми каза, че съм натрапница, а после го намерих мъртъв пред гарата.

Мануел я погледна ужасено.

— Онзи мъж ви е докоснал?

Тя извърна ръката си, за да му покаже следите от натъртено.

— Dios mios — прошепна той и се прекръсти. — Mala sangre.

— Лоша кръв — Тес можеше да си преведе това, но не знаеше какво означава в сегашната ситуация.

Иън каза:

— Имаше и други американци — в автобуса зад нас. Семейство с две деца. Защо избра нас?

— Той е брухо — обясни Мануел. — Каза, че не трябва да сте в този автобус.

Върви си, гринга. Ти си натрапница тук.

-Брухо — прошепна Иън. — Това означава „магьосник“, нали?

-Si, senor, но не обръщайте внимание. Те са луди, нали ви казах преди малко. — Мануел се разсмя, сякаш нищо не бе станало. Смехът му казваше — в Еквадор всеки ден се случват странни неща, това си е напълно нормално. — Не се тревожете, Номад и Мануел ще се погрижат за всичко.

Тес продължи да настоява.

— Защо искаше да ни свали от автобуса?

— Казва ли ти някой? — Мануел махна небрежно с ръка. — Моля, гледайте филма. Хапнете и пийнете нещо. Съвсем скоро ще стигнем в Есперанса.

Пипна нещо на таблото пред себе си, екранът на телевизора светна и там беше Дъстин Хофман, все още хлапе в „Абсолвентът“, дублиран на испански.

Иън се поколеба, после се обърна и тръгна по пътеката, а черният лабрадор го последва. Отпусна се на мястото си. Тес отиде до хладилника и малкия бюфет, жадувайки за храни, които да й бъдат познати, и откри всичко, от което имаше нужда в момента. Червени ябълки, кисели млекца, чиле, пакетчета кашкавал… Ситуацията не беше просто странна. Бе преминала отвъд най-странните й представи, когато я свалиха от автобуса. Сега се чувстваше като героиня от „Зоната на здрача“.