Триш Макгрегър
Есперанса (24)

Двайсет и три

Юни 2008 г.

От момента, в който самолетът се приземи в Кито, Доминика работеше непрестанно върху Дан Ернандес. Повиши нивото на адреналин в организма му, за да пребори ефектите от високото надморско равнище, на което се намираха, поигра си с хипофизната му жлеза, както и с хипоталамуса му, така че те да освободят повече ендорфини и да му въздействат успокояващо, убеди го да пие много вода.

След като той премина през имиграционните и митницата, го накара да наеме такси до града и услужливо му предложи името на малък хотел в новата част на Кито, в близост до ресторанти, интернет кафенета, книжарници — всичко, което щеше да му бъде познато и полезно. Когато Дан даде името на хотела на шофьора, тя най-накрая се отпусна и потърси Тес.

Нищо. Тъй като Тес и групичката й имаха две седмици преднина, може би вече бяха на път за Есперанса. Колкото повече мислеше за това обаче, толкова този вариант й се струваше по-малко възможен. Никоя местна туристическа агенция не предлагаше екскурзии и превоз дотам. Градът бе зачеркнат от туристическите дестилации преди години, когато три автобуси с чуждестранни туристи бяха нападнати от брухос на пътя южно от Рио Пало. Всичките осемдесет и двама души бяха получили мозъчен кръвоизлив и умряха на място.

Правителството, естествено, приписа вината на някакъв неизвестен вирус. Но хората в Еквадор знаеха истинската причина. От време на време някой предприемчив туроператор пренебрегваше легендите за брухос и организираше екскурзии до Есперанса. Обикновено след един или два курса човекът се убеждаваше, че идеята е била глупава — опасни пътища, нападения от страна на бандити и наркопласьори, търсещи лесни мишени. Туристите, които все пак успяваха да открият пътя, пътуваха с коли или местни автобуси — Бодега дел Сиело беше местният център, откъдето можеше да се стигне до всички краища на Еквадор. Чужденците най-често бяха млади, на по двайсет-трийсет години, пътуваха по двойки или в малки компании. Тъй като обикновено бяха здрави, брухос ги приветстваха радушно като част от нарастващото население, от което можеха да се възползват и на чиито тела можеха да се насладят. Но принципно пътят до Есперанса оставаше добре пазена тайна, така че Доминика чувстваше, че Тес и малката й групичка все още бяха в Кито и се опитваха да открият как да се доберат дотам.

Веднага след като Дан се регистрира в хубавия хотел, Доминика го подтикна да отиде до автобусната гара и да си купи билет до Отавало. Оттам щеше да стигне до Ибара и после до Есперанса. Но ендорфините вече бяха отслабнали, нивото на адреналин бе спаднало и той се чувстваше изтощен. Дан отказа да се поддаде на внушението й. Свлече се на леглото под отворения прозорец и заспа на мига. Доминика направи някои дребни поправки в химичния състав на мозъка му, така че да спи по-дълго от обикновено, за да може да се измъкне от съзнанието му и да се върне, преди да се е събудил.

Когато мозъчните му вълни се забавиха достатъчно, тя излезе от него и веднага съжали за загубата на цветовете, на всички прекрасни човешки усещания, които тялото му й позволяваше да изпитва. Но така й беше по-лесно да открие информацията, която й трябваше, да призове своя вид, да види хората по оживените улици на Кито, които бяха използвани от брухос. Не бяха много. Може би дузина в тази част на града. Обикновено в големите еквадорски градове бяха много повече. Това означаваше, че членовете на различните брухо племена бяха призовани у дома — може би от Рафаел? Или от Пърл?

Изпрати мислено въпрос към Рафаел и Пърл, после обиколи Кито надлъж и нашир, опитвайки да долови сигнала на Тес. Въпреки че сигналът й не би трябвало да се повлияе от разстоянието, не успяваше да усети нищо. Да не би Тес да бе открила начин да го ограничи или заглуши? Може би ловецът на светлина, който бе попречил на Доминика да влезе в Танго Кий, го прикриваше по някакъв начин.

Насочи се с бясна скорост на север от Кито, следвайки маршрута на четирилентовата магистрала до Отавало. Тя я отведе до центъра на града, до изпълнения с хора площад, където туристи и местни се мотаеха сред купищата сергии с дрехи и сувенири, произведения на изкуството, бижута, кожени стоки.

Доминика не се чувстваше сигурна в местните, в приятелството, което нейният вид споделяше с тях през изминалите векове. Съпричастието и съвместната дейност не бяха характерни за брухос и в последните години това приятелство бе започнало да отслабва, да се пропуква, особено след като духовете започнаха да си търсят жертви все по на юг. Трябваше да бъде предпазлива на това място. Въпреки че отавало бяха миролюбив народ, те не се страхуваха от брухос, както повечето еквадорци.

Най-накрая улови сигнала, идващ от сграда в колониален стил, хотел „Експат“. Нетърпелива да види Тее, се приближи — и незабавно бе отблъсната назад. Това я шокира. Как беше възможно цяла сграда да бъде защитена? От какво?

— Изключително ниски честоти на вълните — каза Рафаел, като се появи вдясно от нея.

— Най-новата защита срещу нас — добави Пърл, изниквайки вляво.

— Откога е поставена тук?

— Не се знае — отвърна Рафаел. — Не сме били по тези места от известно време. Чухме за Бен, Ника. Много съжаляваме.

Тя оцени съболезнованието, въпреки че не бе особено искрено. Никой от тях двамата не харесваше особено Бен.

— Радвам се, че се чувстваш по-добре, Рафаел.

— Просто трябваше да осъзная границите на възможностите си. Чух, че си се провалила и не си успяла да откриеш мъжа.

Провалила си се. Той не натърти на думата, но Доминика знаеше, че намерението му бе такова.

— Никой не се е провалил, Рафаел. Ще го пипнем. И нея също.

— Обясни ми, Ника. Защо е толкова важно да ги убием, преди да завладеем града?

Доминика усети напрежението в гласа на Пърл и внезапно разбра, че Рафаел не бе дошъл, за да я подкрепи. Той се надяваше да прецени решителността й, силите й, мотивите й и после да изманипулира тази информация така, че да я изкара слаба и неспособна да води племето. Не искаше просто да организират нападение над Есперанса. Възнамеряваше да я свали от лидерската й позиция и да се обяви за крал на града на брухос, на страна или континент, обитаван изцяло от техния вид. Доминика се нахвърли върху него, което беше малко странен акт, защото и двамата не бяха материални, нито дори във виртуалните си форми, но той усети промяната в енергийния баланс между тях, както само брухос можеха, с целия изблик на нейния гняв и разочарование.

— Спасих теб и Пърл, помагах ти, вярвах ти, издигнах те на висока позиция в племето, Рафаел. Сега ти искаш да ме свалиш. Така ли ми се отблагодаряваш?

Рафаел някак си изтегли енергията си от нейната, толкова внимателна и същевременно решителна маневра, че тя предположи, че я бе научил от срещите си с консултанта на племето, което означаваше само едно. Метежът в племето й бе пуснал корени много надълбоко.

— Ти представляваш стария начин на живот, Доминика. Писна ни да правим нещата, следвайки този начин. Но знай, че градът е готов за защита срещу нападението на тази група за освобождение или някой друг враг. Свършихме своята част от работата.

След това се оттегли от общия поток на мислите им.

— Ти съгласна ли си с него, Пърл?

— Не. Терапията му с консултанта бе пълна катастрофа. Той не може да обсебва, за да убива, не може да взема тела и за секс, защото приемниците после ще получат кръвоизлив и пак ще умрат, и изобщо не може да функционира така, както се предполага да го правят брухос. Той е слаб. Гласувах да бъде изхвърлен от племето. Гласовете на другите бяха повече. Ние… аз и той вече не сме на едно мнение за нищо. Но мнозина вярват в него, вярват, че той символизира промяната.

— Колко по-точно е това „мнозина“?

— Мнозинството. Но ти имаш верни последователи, такива, които смятат, че ловците на светлина наистина кроят нещо, че само ти виждаш по-голямата картина. Те мислят, че Рафаел е обикновен демагог. В момента привържениците ти са по-силни, но не и по брой.

— А ти в какво вярваш, Пърл?

Взираха се една в друга като сестри, които имаха различни страсти и копнежи, но по-дълбоката им връзка, някакъв вид духовна ДНК, бе непокътната.

— Какво казваха напоследък хората? Че мъжете са от Марс, а жените — от Венера? Живи или мъртви, тази истина пак важи. Да направим това, за което сме дошли тук.

Просто така Пърл насочи вниманието си към хората по улицата, а Доминика изпрати призив към привържениците си да обградят сградата с мъгла.

— Какво ще кажеш за тях? — Пърл посочи двойка туристки. — Изглежда, че са част от група. Струват ми се безобидни.

И прекалено затлъстели. Това означаваше запушени артерии, диабет, артрит. Но тя само щеше да заеме тялото, не възнамеряваше да живее дълго в него.

— Да го направим.

Доминика и Пърл застанаха зад жените, после се плъзнаха неусетно в тях.

— Усети ли това, скъпа? — каза провлачено едната жена. — Божке, сякаш умрях и някой се разходи по гроба ми.

— Мен ме побиха студени тръпки — добави другата жена.

Лили и Сесилия, сестри от Вирджиния. За пръв път бяха в Южна Америка, за тях това бе диво приключение и очакваха да им се случат всякакви странни неща. Тялото на Лили бе в лоша форма — в ставите й вече се бе настанил артрит, имаше ранна фаза на дивертикулит и скоро май щеше да й се наложи да си направи сърдечна операция, защото две от артериите бяха запушени осемдесет процента. Приемаше толкова много лекарства, че химичният баланс на кръвта й бе напълно прецакан.

— Трябва да пишкам — Лили махна с ръка към хотела. — Да видим дали ще ни пуснат да ползваме тоалетната.

Доминика чувстваше, че Пърл прави същото като нея — разпръсва същността си в клетките на жената. Изпита обаче леко притеснение, когато Лили доближи входната врата. Настрои се да реагира незабавно, ако приемникът й проявеше някаква неочаквана физическа реакция — повръщане, гадене, кървене. Но жената мина през вратата необезпокоявана от нищо и влезе в сградата. Доминика усети съвсем леко чувство на дискомфорт. Тлъстаците на Лили я предпазваха.

Във фоайето на хотела от високоговорителя се носеше гласът на Боб Дилън. Война, промяна, сърдечна болка, всички теми от шейсетте, които бяха все така актуални и днес. На крака за Дилън. Доминика се надяваше, че когато той починеше, щеше да дойде в нейното племе. Но не разчиташе много на това.

— Добро утро, дами! С какво да ви помогна? — попита млада жена на рецепцията.

— Съкровище, може ли да ползваме тоалетната ви? — отвърна Лили, все така провлачено и гърлено.

— Разбира се. Право напред през трапезарията и по коридора. Пада се вдясно.

— Момент, моля — каза по-възрастна жена, която дойде до бюрото на рецепцията. Слаба, нисичка, с посивяла коса, около седемдесетте, с прозрачно сини като лед очи. — Съжалявам, но тоалетните са само за гости на хотела.

Усмивката на Лили изчезна.

— А може ли да попитам коя сте вие, скъпа?

— Ким Екърт. Собственичката.

По-младата жена се намеси:

— Мамо, всичко е наред. Те са просто туристки.

— Не можеш да си сигурна — отсече рязко Ким.

Лили се наведе над ръба на рецепцията.

— Мисис Екърт, не искам да нахалствам, но как вашите гости ви уверяват, че не са това, от което очевидно се страхувате?

Доминика реши, че хареса Лили от Вирджиния. Много енергия и старомодна американска дързост. Изобщо не й се налагаше да я притиска да върши тези неща.

— Аз… не знам точно.

— Добре. Ще платим за стая за една вечер и ще ползваме тоалетната.

— Ама че глупост — измърмори Сесилия. — Няма да платя шейсет долара, за да ползвам тоалетна.

— Права си. Ще платиш само трийсет — каза Лили и извади три двайсетачки на рецепцията. — Ще ми ги върнеш после, Сесилия. Или не. Знам само, че няма да пикая в някоя отвратителна химическа кочина. Сега, мисис Екърт, може ли да ползваме тоалетната?

— Предполагам, че да…

— Чудесно — Лили побутна сестра си. — Към тоалетната.

Докато сестрите вървяха по коридора, Доминика изпита странна симпатия към Лили — и към двете. Великодушно се зае за работа — освободи задръстените сърдечни артерии на Лили, разкара артрита от ставите й, в червата й имаше някакви притеснителни торбички, от които също се отърва. После си поигра малко и с химичния баланс на мозъка й, за да може сама да регулира апетита си, когато сяда на масата.

— Какъв й беше проблемът на тази жена? — каза Лили, когато тя и сестра й влязоха в тоалетната.

— Кой да ти каже, Лили. Огорчение от живота? Знаеш ли, сърцето вече не ме боли. И мигрената, за която ти казах? Май я няма. Напълно изчезна.

— И при мен става нещо, Тес. Ставите ми не ме болят. Мога да дишам спокойно, не се задъхвам. Мисля, че тази страна ни подхожда.

Когато излязоха от тоалетната няколко минути по-късно, все още обсъждаха колко добре се чувстват. Нямаха никаква представа, че са били обсебени от чужда енергия. Поне докато Доминика забеляза белокоса жена, седяща на маса, близо до прозореца. Тес Ливингстън. Кога ли й беше побеляла косата? Може би в нощта, когато уби Бен? Малките отмъщения на живота.

Не виждаше майка й, нито племенницата й, само тази ужасна жена, която я бе заплашила и бе убила Бен в Кий Ларго. Тес четеше менюто и не спираше да разтърква китката си. Доминика подозираше, че белегът на ръката й се активираше в присъствието на брухос. Нищо чудно, че бе подготвена за нейната и на Бен поява в онзи хотел.

Доминика тласна Лили да отиде до масата и да каже:

— Здравей, толкова ми е приятно да те видя отново.

Лили си пое силно дъх в мига, в който произнесе думите, и след това започна да пищи. Доминика пое контрола над нея и й попречи да каже още нещо. Но очевидно Тес нямаше нужда да чува нещо повече, за да разбере това, което вече знаеше, това, което парещата синина на нейната китка й бе казала — че пред себе си виждаше брухо. Тя скочи на крака, хвърли се към Лили, сграбчи блузата на жената и я притекли рязко напред. Лице в лице, очи в очи просъска:

— Не можеш да ме изплашиш, не можеш да ме обсебиш, така че просто се разкарай, Доминика — после извика: — Тя е една от тях, Ким, една от тях!

Доминика дръпна тялото на Лили назад, но бе прекалено късно. Възрастната жена — Ким — прескочи бюрото на рецепцията като млада девойка и се спусна към Лили, размахвайки бухалка в ръце. Стовари я върху масата, наоколо се разхвърчаха счупени стъкла, чиниите изпопадаха на пода. Лили отскочи встрани, но Доминика я принуди да изтръгне бухалката от ръцете на Ким и да я хвърли по най-близкия прозорец. Стъклото избухна, късове от него полетяха във въздуха, искрящи от ярката слънчева светлина, която се отразяваше за секунди в тях, и задействаха някаква аларма. След миг целият хотел виеше като ранено животно.

После Лили скочи през счупения прозорец с новите си стави и с новите си излекувани сърце и дробове и се затича, следвана по петите от Сесилия, като не спираше да вика: „Бягай бързо, божичко, бягай…“

Докато с Ким разчистваха парчетата стъкло от пода, Тес от време на време поглеждаше към двете жени от другата страна на улицата. Те ръкомахаха във въздуха, сочеха към хотела и се опитваха да обяснят какво бе станало на местната полиция. По оградата като гарвани се бяха струпали любопитни зяпачи. Тес попита Ким:

— Какво ще кажеш на ченгетата?

— Истината. Те знаят за брухос. През последните десет години нападенията им зачестиха.

Тес, Лорън и Мади бяха последвали съвета на Люк и бяха започнали търсенето си от Отавало. Пристигнаха тук вчера следобед с автобус — двучасово пътуване по чудесната магистрала от Кито. Преди това бяха прекарали седмица в Доминиканската република и още една в Кито. Това беше първият инцидент с брухос.

— Знаеше ли какви са, когато двете жени влязоха в хотела? — попита Тес.

— Усетих, че нещо не беше наред. Все пак те платиха шейсет долара, за да ползват тоалетната. Колко туристи биха направили това? Но, честно казано, откакто с теб говорихме за брухос предишната вечер, се чувствах неспокойна — очите на Ким се изпълниха с тревога. — Ако майка ти и племенницата ти бяха в стаята, щяха да бъдат обладани от духовете. Те не са защитени като теб — посочи ръката й. — Това те предупреждава. Тази синина, белег, или каквото е там.

Да, каквото и да беше. Тес взе чантата си от съседната маса и пъхна ръка вътре.

— Ще погледнеш ли това, Ким? — извади снимката на Иън, която Люк й бе изпратил и тя бе отпечатала на фотографска хартия, която значително бе подобрила качеството й.

Ким я гледа дълго време, после повдигна очи. Изглеждаше разтърсена, но се опита да го прикрие с усмивка.

— Джордж Клуни. Ако дойде в Отавало, едва ли би отседнал в моя хотел. Жалко. Обичам филмите му — върна й снимката.

Тес се изненада от реакцията й, но реши да не се отказва.

— Мъжът е Иън Ритър. Според неговия син, Люк, Иън е отседнал тук преди четирийсет години. Позвънил е на Люк оттук. Той ми каза да започна търсенето си от това място. Даде ми името ти. През 1968 година Люк е дошъл в „Експат“, за да търси баща си, но Иън вече си е бил тръгнал. Можеш ли да ми кажеш къде е отишъл? Колко време е останал тук?

Ким изпразни пълната със стъкла лопатка в боклука, после погледна отново Тес, по лицето й личеше, че се разкъсва от емоции.

— Защо? Защо искаш да знаеш?

Тес реши да бъде откровена.

— Защото преди шест месеца умрях и се влюбих в Иън, когато и двамата се озовахме по неизвестна причина в Есперанса. Знам колко налудничаво звучи, но…

Ким простена и се отпусна на най-близкия стол. Малките й деликатни ръце се вкопчиха конвулсивно в облегалките.

— Мили боже… — прошепна тя.

Тес почисти изпочупените стъкълца от масата и седна срещу нея.

— Моля те, кажи ми какво знаеш.

— Мъча се от четирийсет години да разбера това — преплете пръстите на ръцете си и се загледа в побелелите си от натиска кокалчета. — Иън пристигна тук през май 1968 година след политическите размирици в Кито. Един от първите въпроси, които ми зададе, беше дали знам как да стигне до Есперанса. По онова време градът се смяташе за свещено място на индианците кечуа и почти никой не знаеше къде се намира. Кечуа могат да пазят добре своите тайни. Но още преди идването му те бяха разпратили информация до своите съплеменници в района и до всички, които общувахме с тях, че ако Иън Ритър от студената страна се появи, трябва да се свържем с Вайра, един от най-доверените приятели на кечуа, който живееше близо до Отавало. Нямах представа защо ги интересува този човек, но със съпруга ми бяхме гости тук и винаги сме уважавали вярванията и исканията на кечуа.

Вайра, шейпшифтърът.

Докато Ким говореше, един мъж излезе от кухнята и дойде до масата. Носеше зеленикави панталони и черна тениска, на която имаше дълъг надпис Хоакин е тук. Кажи на Ким, че има поне още двайсет години. Или може да намери пътя до Есперанса и да изживеем безкрайността заедно.

Ооо, помисли си Тес и отново насочи вниманието си към Ким, която в момента говореше за мъглата, покрила улиците на Отавало малко след пристигането на Вайра.

Със съпруга си били имали преживявания с мъглата, каза тя, затова, когато Вайра й наредил всички в хотела да се скрият в стая без прозорци на най-горните етажи, веднага го послушала.

— Но няколко минути останах на балкона на покрива, откъдето се вижда във всички посоки, и наблюдавах приближаването на мъглата. Гледах как Иън и Вайра бягат през градината, за да излязат на пътя. Мъглата настъпваше към тях отвсякъде, но ниско по земята, така че все още ги виждах ясно. Видях как Вайра сграбчи Иън и… после на пътя имаше две кучета, които тичаха в мъглата. Или бяха два вълка. Или някаква смесица, не знам. Но те бяха променили формата си. Щом видях това, осъзнах, че трябва да преосмисля всичко, в което бях вярвала досега. Всичко, което бях смятала за истина в този свят. Така че прекарах следващите четирийсет години от живота си, правейки точно това.

Овладей се, не чуваш нищо по-странно от всичко, което си случи досега. Но какво, по дяволите, означаваше? Дали Иън бе като Вайра?

— Виждала ли си някой от тях оттогава?

— Не. А после отвориха Есперанса за туристите и онези кечуа, с които общувам, вече не говорят за града като за свое свещено място.

Сега Хоакин застана до стола на Ким и размаха ръце като съдия на спортен мач, настояващ за прекъсване. Думите на тениската му се бяха променили. Кажи й, че началникът на полицията идва насам. Трябва да му покаже следата на китката си. Той също има такава.

— Ъъъ, Ким, съпругът ти Хоакин ли се е казвал?

Ким погледна изненадано.

— Да, но как…

— Стои точно зад теб.

Никакво рязко обръщане назад. Никакво изперкване. Никакви сълзи. Вместо това тя се наведе напред с широко отворени и искрящи очи, пълни с надежда.

— Той беше португалец, много мистичен човек. Не видя това, което аз бях видяла в онзи ден, но ми повярва без проблем. Преди осем години тръгна за Есперанса. Така и не се върна. Откриха тялото му в планините. Попитай го какво е станало.

Тес погледна към Хоакин. Добре, приятелю, чу я. Какво е станало?

Хоакин докосна нежно жена си по гърба. Тя трепна, сякаш бе усетила допира на призрачните му ръце. Ново послание се появи на тениската. Засада от брухос, южно от Тулкан. Избягах, загубих се, по-късно бях убит от колумбийски наркопласьори.

Когато преминах отвъд, Вайра ме чакаше. Присъединих се към ловците на светлина.

Тес прочете надписа на глас. Ким бе събрала длани като за молитва, върховете на пръстите й докосваха брадичката й, очите й бяха пълни със сълзи.

— Трябва да се махнем всички оттук. И бързо.

Две ченгета влязоха в хотела и Ким се запъти към рецепцията, за да поговори с тях. Тес отиде при майка си, която събираше стъклата в другия край на трапезарията.

— Събери багажа ни. Тръгваме.

— Как? Навън се спуска мъгла, Тес.

— Не знам как, но трябва да го направим. — Тес кимна с глава към Мади, която също метеше изпочупените стъкла от прозореца, тананикайки си нещо, което само тя чуваше от слушалките на айпода си. Музиката също можеше да бъде убежище. — Двете опаковайте багажа ни, аз ще оправя сметката.

— Добре.

Ким идваше насам с единия от полицаите, очевидно индианец отавало по произход, възрастен мъж с почти напълно побеляла плитка.

— Тес, това е Енрике Висенте, началникът на полицията в Отавало. Той ще изведе теб и семейството ти безопасно от града.

— Можем да си платим — каза Тес. — Но как ще го направите?

— Брухос обикновено не обсебват хора в Отавало, освен ако ние не се съгласим. А днес не сме се съгласявали на това. Затова взеха телата на тези две американски туристки — усмихна се леко, нервно. — Със сина ми ще ви изведем от града. Ще бъде по-добре, ако носите шапки, които покриват лицата ви. И може би шалове като онези, с които се замятат нашите жени.

— Ще ви бъда признателна за всяка помощ — каза Тес.

— Моля ви, разберете… Ние не правим това от съчувствие към вас. Правим го, защото колкото по-бързо си тръгнете, толкова по-скоро мирът и спокойствието ще се върнат в Отавало.

Поне беше честен, помисли си Тес.

Ким каза:

— Енрике, ако можеш да докараш колата си до задната врата, те могат излязат през градината. Ще донеса шапки и шалове.

Когато Ким си тръгна, погледът на Енрике се спря на китката на Тес.

— Този белег на ръката ви, сеньорита… Мога ли да попитам откъде ви е?

Като клеймото на Юда.

— А, да… Един брухо ме сграбчи за ръката.

Енрике се намръщи.

— Но брухос не оставят такива следи във физическия свят.

Тя си спомни за посланието на Хоакин.

— А вие откъде знаете?

Мъжът нави левия си ръкав и й показа подобен, по-малък белег в горната част на ръката си.

— Когато бях млад, конят ми ме хвърли на земята. Ударих главата си и се озовах в гъста мъгла, пред някаква бодега. Един мъж ме сграбчи и ми каза да се махам, че не съм добре дошъл там. Това ме разтърси толкова силно, че се събудих — лежах по гръб на полето, където конят ми ме бе изхвърлил. Оттогава имам този белег.

— Мястото… Бодега дел Сиело ли беше?

Началникът на полицията се прекръсти бързо по челото.

-Si, dios mios. Вие сте първият човек, когото срещам със същия белег.

— Вашият понякога боли ли ви или ви пари? — попита тя.

Той поклати глава.

— Не. Но ми казаха, че ме защитава от брухос, че те няма — или по-скоро, не могат — да обсебят човек с такъв белег.

— Но те могат да обсебят хората, които обичате — Тес изговори думите бавно, с почти пресипнал глас.

— Със сина ми няма да позволим нищо лошо да се случи на вас и семейството ви, сеньорита. За мен е чест да помогна на човек, който носи такъв белег.

Петнайсет минути по-късно трите бяха облечени в традиционните за жените отавало дрехи — бели блузи, сини поли и шалове. Въпреки че жените обикновено не носеха шапки, Ким им даде да сложат на главите си три меки шапки, тип федора.

— Чувствам се като Индиана Джоунс — Мади намести шапката си ниско над челото си. — Трябва ми само един камшик.

— Дори Индиана Джоунс ще се затрудни с брухос — каза Енрике с усмивка, но гласът му определено бе напрегнат. — Мъглата още не е стигнала до хотела. Тя сякаш… изчаква надолу по улицата.

— Това направо ме побърква — измърмори Лорън.

— Не го допускай, мамо. Те усещат страха.

Лорън преглътна тежко и стисна здраво дръжката на раницата си.

— Добре, да тръгваме, за да нямам време да мисля прекалено много за това.

Напуснаха хотела тичешком в колонка по един, Енрике начело, а Ким завършваше групичката. Освен шумоленето на техните стъпки по тревата, ароматният въздух беше притеснително тих, сякаш целият град бе притаил дъх. Ръката на Тес я болеше, но все още не пареше. На вратата прегърнаха Ким, после Енрике повдигна резето и те се втурнаха към колата, сребрист мустанг с чудовищен двигател, който ръмжеше силно. Тес, Лорън и Мади се вмъкнаха на задната седалка, Енрике седна на мястото до шофьора. Преди да затвори докрай вратата, хлапето зад волана натисна педала за газта и мустангът потегли с бясна скорост.

— Това е синът ми, Камило — провикна се Енрике. — Кара като Марио Андрети. Vamonos! Да тръгваме. Бързо, по-бързо!

Мустангът летеше по пътя, зави рязко надясно, гумите изсвистяха и във въздуха зад тях се вдигнаха облаци прах, разхвърча се чакъл. Излязоха на магистралата. В огледалото за обратно гледане Тес виждаше мъглата, която ги настигаше, все по-плътна и мрачна. Дали имаха шанс да надбягат тази гадост? Нямаше представа, но Камило очевидно се опитваше. Стрелката на скоростомера показваше вече над 160 километра в час.

— Продължава да ни следва — момчето звучеше ужасено. — Какво искаш да направя, papa?

— Карай по-бързо — Енрике махаше като обезумял с ръцете си. — Още шест-седем километра, после завий наляво. Няма да доближат старото място на Вайра.

След шест километра и половина Камило зави наляво толкова остро, че караше почти само на две гуми, и продължи по черен път, отстрани на който имаше ниви, а в далечината напред се виждаше гъста гора.

Мъглата също зави. Но като че ли не се движеше така бързо, както преди, помисли си Тес. Енрике говореше с някого по телефона, редейки в бърз порой думи на испански, после млъкна, за да чуе другия човек, а след това затвори телефона си, размаха отново ръка напред и започна да дава указания на сина си.

Камило зави надясно, мустангът мина право през телената ограда, която разделяше полето от пътя, отнесе няколко дървени кола и се понесе напред, подплашвайки табун коне и шест-седем лами, които пасяха във високата трева. Зави остро зад някаква плевня, заби се в канавката, после ускори отново по кална пътечка, която водеше в гъсталака. Клоните се удряха отстрани по колата, дращеха бронята, после дърветата свършиха и те стигнаха до равно място на върха на хълма. В центъра му ги чакаше хеликоптер, чиито перки се въртяха бавно.

Камило наби спирачки, вратите се отвориха и всички изпопадаха навън, кашляйки от облаците прах, които се бяха вдигнали край тях. Пилотът ги прикани с ръка да се качат и петимата се затичаха към хеликоптера. След като влязоха вътре, Енрике затвори вратата, мъжът им обърна гръб и се настани на мястото си. Пилотски наушници, гологлав, тъмни очила. Тес внезапно си го припомни: Татуирания мъж, Ед Грейнджър.

— Тес, за малко да не те позная с тази бяла коса — опита се да надвика шума на витлата той. — Радвам се да те видя отново. Пригответе се, приятели. Малко ще ни пораздруса.

После витлата се завъртяха по-бързо, двигателят забръмча и хеликоптерът се вдигна във въздуха.

 

 

Точно преди Доминика да влезе отново в тялото на Дан Ернандес, Пърл се появи с информация, която я ужаси. Тес и спътничките й били спасени от Ед Грейнджър, който се притекъл на помощ с хеликоптер. Доминика се съмняваше, че Ед ще ги отведе в Есперанса — топографията на мястото правеше полетите много рисковани, въздушните условия за полети не бяха благоприятни толкова нависоко. Но дори и да го направеше, нейното племе щеше да ги нападне веднага щом се приземяха. Вероятно щеше да ги закара до Ибара, най-големия град в района северно от Отавало, или пък в Тулкан, най-отдалечения град по северната граница на Еквадор. Оттам сигурно щяха да вземат кола и да се отправят към Рио Пало, към град Дорадо, а защо не и до Бодега дел Сиело…

А после? Не беше сигурна. Не вярваше този път дрънчащият автобус, каран от Мануел Ортега, да е вариант, едва ли щяха да рискуват да използват каквото и да било превозно средство по този пуст път. Имаше прекалено много възможности за засада. Вероятно щом стигнеха близо до Рио Пало, хората от Есперанса щяха да ги пресрещнат и да ги охраняват, докато влязат в града. Мобилните телефони — когато въобще хващаха сигнал на тези височини — правеха живота много по-лесен.

Да, хората от Есперанса рядко напускаха града, защото навън остаряваха прекалено бързо. Когато го правеха, бе само за кратки пътувания за провизии, за събиране на информация, на посещения при семействата си в други страни или на спасителни операции — като последната малка експедиция на Ед Грейнджър. Пълен идиот. Градът е наш. Майната им на ловците и на тъпата група за освобождение. Майната му и на Рафаел. Майната им на всички. Но и в мига, в който си го помисли, дълбокият ужас продължаваше да я стиска за гърлото. Може би вече беше прекалено късно, може би брухос вече бяха загубили не само Есперанса, но и цялата битка и всички те щяха да бъдат унищожени завинаги.

— Пърл, нареди на най-доверените си последователи да обсебят всяко тяло, което успеят — каза тя. — Планът ни се промени. Трябва да подготвим защитата си срещу бъдещото нападение — а такова ще има, така че е време да завземем града. Рафаел ще бъде доволен.

— Сигурна ли си, че го искаш, Ника? Не мислиш ли вече, че ловците на светлина ще се намесят?

— Може би ще го направят. Но не мисля, че са достатъчно на брой, за да се бият с нас. Затова ще спрем източниците на енергия на града и ще го изолираме. Ще обсебим всеки, когото можем. Време е да си върнем Есперанса. Дали Иън в своето време е стигнал до града?

— Не. Чух обаче, че някой му е помогнал и нашите са го изгубили.

— Кой му е помогнал?

— Вайра.

От всички имена, които можеше да чуе, това направо потресе Доминика. Вайра? Отново? И откога шейпшифтърът можеше да пътува във времето? Как и кога бе получил тази способност?

— Това е невъзможно. Откъде разбра за името?

— Беше съобщено от духовете, които преследваха Иън Ритър.

— Пърл, предай на Рафаел новите ми указания. После отведи една група в 1968 година. Намерете Вайра и американеца. Трябва да ми ги доведете. Те са само двама мъже, ще можете да заловите двама мъже, нали?

После се плъзна в Дан и размести химичния баланс на мозъка му, за да го накара да се събуди. Очите му се отвориха и тя вече можеше да вижда през тях. Усети, че Пърл е изчезнала. Сега ще вземеш под наем кола, Дан и ще караш много бързо, много дълго време. Събери си нещата.

— По дяволите, колко съм спал? — Дан потърка лицето си с дланите си.

Искаш ли да намериш Тес или не?

Той се изправи, огледа се из стаята, сигурен, че има още някой при него. Доминика реши, че го харесваше повече, когато просто се подчиняваше на нейните внушения. Надяваше се, че няма да й се наложи да демонстрира какво щеше да се случи, ако не й се подчинеше.

Е? — попита тя.

Дан нахълта в банята, вече напълно убеден, че е загубил разсъдъка си. Плисна студена вода в лицето си, приближи се до огледалото и се втренчи в отражението си.

— Сигурно съм ял нещо развалено.

Като изключим ефекта от разликата в надморското равнище, тялото ти е напълно здраво.

Той се отдръпна от мивката, сега бе доста изплашен и тя усещаше как паниката го заливаше на вълни. Доминика бързо намести хипофизната му жлеза, освободи поток ендорфини и след минути Дан започна да се успокоява и да си говори сам на себе си.

— Ей, човече, всичко е наред. Просто си замаян от височината. Пий много вода, отиди да хапнеш нещо.

Чудесно предложение. Ще си купиш нещо по пътя. Трябва да наемем бързо кола, за да имаме поне четири часа на пътя, преди да залезе слънцето. След като потеглим, ще се обадиш на Тес и ще се опитаме да я открием.

Дан се върна в стаята, прибра вещите си, провери дали батерията на телефона му е заредена, после набра номера на Тес. Отговори му гласова поща и той остави съобщение, после излезе и оправи сметката в хотела си. Доминика го упъти към агенция за даване наколи под наем и трийсет минути по-късно вече бяха на пътя. Дан спря веднъж в крайпътно магазинче, за да си купи вода и вегетариански сандвич. Стигнаха в Ибара в два и половина следобед. В шест часа щеше да се стъмни, а тъй като се намираха на практика на екватора, слънцето нямаше да изгрее в следващите дванайсет часа. Прекалено дълго. Трябваше да го качи в по-високата част на планините преди това.

Подтикна го да влезе в един голям магазин в Ибара и да си купи всичко необходимо, за да може да си готви и да яде по пътя и да спи в колата си. Доволна от собствения си план, Доминика се разпръсна из клетките му, където можеше да помисли на спокойствие за Вайра и за това колко дълбоко бе предателството му към нея този път.