Триш Макгрегър
Есперанса (2)

Едно

Имаше чувството, че под кожата на гърба й пълзят хиляди насекоми. Струваше й се, че дори ги чува как гризат плътта й — сух, шепнещ звук като от мазолести пръсти, дращещи по хартия.

Тес продължи да прокарва пръсти през косата си, убедена, че ще открие бразди по скалпа си, доказателство, че тялото й е било нападнато. Но кожата й май беше наред. Усети, че някой я гледа и чувството бе толкова силно, че се извърна леко на седалката си и претърси редиците лица.

Разнебитеният автобус се тътреше по стръмния и ветровит път през Еквадорските Анди с пуфтене, изхвърляйки гигантско количество черни газове. Беше ужасно претъпкан, на всеки ред имаше по четирима-петима души вместо по двама. Не можеше да каже кой я гледаше. Като висока блондинка в страна, където деветдесет и пет процента от населението бяха ниски и тъмнокоси, с тъмни очи и матов тен на кожата, тя определено се отличаваше. Хората я зяпаха непрекъснато. Това не означаваше нищо.

Но ако беше вярно, защо тогава всички наоколо я избягваха и тя разполагаше с цяла седалка само за себе си?

В лявата страна на автобуса имаше предимно индианци кечуа, всичките с шарени вълнени одеяла, наметнати около раменете им — жени, държащи децата си в скутовете си, мъже, стискащи платнени торби. Големи семейства пътуваха с клетки, пълни с шумни кокошки, блеещи кози, кльощави кучета, а на пода в най-задната част на автобуса се беше проснало дори и едно приятелски настроено прасе.

От дясната страна — нейната страна, седяха туристите с електронните си играчки: айподи, лаптопи, блекберита, дивиди плейъри. Европейци, азиатци, южноамериканци. Видя само четирима, които приличаха на американци — майка и баща с две малки деца.

Тес се извърна отново и потърка опакото на дланта си по замъгления прозорец, разчиствайки пространство, през което да погледне навън. Не че имаше много какво да се гледа. Мъглата беше много плътна и през нея се виждаха тук-там клоните на израсналите накриво край пътя дървета. Нито следа от хора или животни — нито обичайните за този край магарета или кучета; нищо, само безкрайна плътна бяла маса, виеща се като вихрушка, почти като живо същество.

От време на време от вентилаторите излизаше топъл въздух, на доста неравномерни пристъпи и крайно недостатъчно, за да намали студа. Леденият, остър въздух проникваше през процепите на прозорците. Когато издишаше, Тес можеше да види дъха си. Закопча коженото си яке и дъхна на свитите си в шепи длани, за да ги стопли. Височината беше изсушила толкова много синусите й, че се страхуваше въздухът, който вдишваше, да не протрие гърлото й — толкова плътен и почти физически грапав го усещаше.

Двигателят на автобуса изръмжа, докато се напъваше да изкачи поредното възвишение. Колко още такива хребета имаше след този? Дузина? Петдесет? Всеки беше по-висок от предишния, а тя вече едва успяваше да си поема дъх. Помнеше, че когато бе малка, на една семейна почивка повърна, защото й прилоша, докато преминаваха Континенталния вододел^[1].

Сега не чувстваше, че й прилошава, но усещаше силен натиск върху гърдите си. Пулсът й се ускори. Опита се да се отпусне, като се облегна на седалката, пое си дълбоко дъх и затвори очи, но докато го правеше, онова зловещо усещане пропълзя отново по врата й; някой се взираше упорито в нея.

Тес се извърна рязко и този път го видя точно преди той да отклони погледа си. Нисък индианец. Пронизващи очи. Дебело одеяло в червено и синьо около раменете му. Черната му плитка падаше отпред на лявото рамо до половината на торса му. Лицето му почти не се виждаше изпод бялата панамена шапка, която беше нахлупил ниско напред на главата си.

Кечуа. Лицето на Еквадор. Те украсяваха картичките, интернет сайтовете, туристическите плакати; мъже и жени в крещящо ярки дрехи, натрупани на пластове една върху друга; деца с огромни, влажни очи; лица, които подсказваха за древно наследство; потомци на инките. Наброяваха милиони и бяха едно от най-многобройните коренни населения на Южна Америка. Смятаха ги за духовни хора, верни на семейството си и своята общност; определено не бяха материалисти и не обичаха да се замесват в политиката. Пастири, отглеждащи лами и овце, тъкачи, земеделци, повечето отчайващо бедни. Езикът им се е говорел много преди идването на инките и все още бе един от двата официални езика в Боливия и Перу. Тес харесваше мелодичната му интонация, но не разбираше нито дума.

Може би този тип просто не си пада по блондинки, помисли си тя и се обърна отново напред.

Телефонът й звънна с мелодията на песента на Брус Спрингстийн „Призракът на Том Джод“. Тес го изрови от джоба на якето си и се усмихна, когато видя есемеса от Мади, нейната осемнайсетгодишна племенница.

Хей, Тесо, напусна ли Кито вече? Лорън се притеснява, казва, чети е писала, а не си отговорила. Целувки, М.

Майката на Тес беше получила айпод като подарък за рождения си ден миналата година, но още не се беше научила да работи с него както трябва. Лорън не искаше да досажда на внучката си за помощ, а Мади — като всички хлапета на тази възраст — бе фурия с тези неща. Откакто момичето се бе преместило да живее за постоянно при Лорън миналата есен, къщата се бе изпълнила с технически джаджи. Мади и нейните приятели бяха инсталирали свой собствен сървър, за да поддържат сайтовете си, на които публикуваха безплатно нещата, които пишеха за забавление и чрез които продаваха софтуерите, които пишеха за пари. Мади завършваше двугодишен колеж и беше спестила достатъчно, за да се запише в Университета във Флорида през есента.

Преди Тес да се отправи на пътуването си, с майка й и Мади се бяха разбрали, че ще си пишат постоянно есемеси. Ако изчезнеш някъде там, трябва да знаем откъде да започнем търсенето ти, беше казала Лорън в деня, в който тя тръгваше. Тес натисна „отговори“ и започна да пише.

Всичко е наред. На път съм за Тулкан, Северен Еквадор. Ще пиша на Л. Не можеш ли да й дадеш няколко урока за работа с айфона? В автобуса има сладко прасе! Липсвате ми.

Отговорът на Мади дойде светкавично.

Док тормози Л. да му даде втори шанс. Ха. Трябва да се пребори първо с мен. Целувки, М.

Преди няколко години майка й бе имала връзка с лекар от Кий Ларго, където тя бе старша медицинска сестра. Той беше на нейната възраст, 63, и също като нея бивше хипи. Но Док, както го наричаха Тес и Мади, бе загубил бунтовническия дух някъде по пътя от шейсетте години и сега беше „за“ всичко, срещу което майка й бе „против“. Освен това носеше със себе си и тежък „багаж“ — две противни деца, макар и вече зрели хора, и бивша жена с ужасно отношение. Док и Лорън се бяха разделили преди няколко месеца за пореден път. Ако миналото можеше да бъде доказателство за нещо, той вероятно й се обаждаше в странни часове на денонощието и пишеше дълги имейли с аргументи защо трябва да се съберат отново.

С какво я тормози Док сега? Напомни му, че дебненето е престъпление.

Тес изпрати есемеса, после отвори електронната си поща.

Здрасти, мамо! Бях в Кито четири дни и това ми напомни за времето, което прекарах там, след като татко почина. Няколко пъти ми се стори, че усетих присъствието му. Лампата ми премигваше през нощта, телевизорът ми се включи от само себе си, такива неща… Мади ми писа, че Док пак те тормози да се събирате. Кажи му да се разкара, мамо. И помоли Мади да ти помогне за есемесите. Ще ти пиша още по-късно.

Пращам ти любовта си — по-голяма от гугъл^[2].

Натисна „изпрати“, надявайки се, че писмото й ще стигне до предназначението си. Тук, в Андите, изобщо не беше сигурна какво изчезваше в необятното киберпространство и какво наистина успяваше да премине в цивилизацията. Изключи телефона си, за да пази батерията му, и се загледа отново през прозореца.

Мъглата изглеждаше още по-плътна, като захарен памук. Отражението й в прозореца приличаше на призрак — сини очи, бледи като далечен дим, руса коса, прибрана на опашка, която падаше до раменете на буйни вълни, спокойни и застинали устни, сякаш очакващи нещо. Надяваше се бледността да е само заради мръсното стъкло, а не признак, че се разболява.

Дъхна отново на ръцете си и й се прииска да имаше нещо топло за пиене. Чай, кафе, шоколад, каквото и да е. Потърка пак замъгления прозорец. Покритите с бял сняг върхове вулкани се извисяваха над плътната мъгла и искряха на следобедната светлина.

В задната част на автобуса прасето изскимтя, някои от кокошките започнаха да кудкудякат, едно от кучетата се разлая яростно. В автобуса миришеше като в плевня, а гладът правеше миризмите непоносими. Вече нямаше никакви закуски, бутилката й с вода бе празна. Прииска й се да бе взела самолет до Тулкан.

Преживей го, вече е свършен факт.

Странно, но не можеше да си спомни къде се бе качила на този автобус. Дали беше в Гуаякил или в Кито? Гуаякил бе на крайбрежието. Дали бе отишла там след Кито? Но тя не беше ходила близо до океана от дни, може би от седмици. Имаше спомен за претъпкана автобусна станция, макар че споменът можеше и да е от някое предишно пътуване, когато бе взела автобус от Кито до Отавало и после за Баньос.

Объркването и несигурността я дразнеха и притесняваха. И все пак това беше нормално за пътуване в Еквадор. Тук американският й живот й се струваше по-малко реален, чувстваше се по-близка до тази страна, сякаш Еквадор бе истинското отражение на мястото, на което се намираше самата тя в своя живот, точно в този момент. Ако имате нужда от древен мистицизъм, за да утеши душата ви, тогава същността ви ще привлече по някакъв магически начин кечуа, племенните лечители, носещи познанието на инките. Ако имате нужда от нещо от видимия, съзнателния свят на Еквадор, какъвто бе нейният сегашен случай, тогава очевидно ще се намъкнете в студения автобус и ще мръзнете в него, докато той се катери по гръбнака на Андите.

Преди десет години, след първата й година като студентка по право, Еквадор я бе утешил, докато тя страдаше заради смъртта на баща си. Както си вървеше, внезапно се бе озовала назад във времето в лабиринта на стария град на Кито, където индианците живееха на улиците, готвеха на улиците, правеха секс и отглеждаха децата си на улиците, и всичко това сред мрачните сенки на сградите, издигнати с древни камъни. Но сега, докато се изкачваше все по-нависоко в Андите, премръзналото й състояние отразяваше целта на това пътуване — проследяването на колумбийското копеле, което бе превърнало една мащабна акция на ФБР във фиаско и бе успяло да се измъкне с повече от пет милиона долара. Всъщност, ако трябваше да бъде по-точна, целта й бе жената, на която според източника й в Кито копелето бе поверило петте милиона.

ФБР нямаше правомощия тук, но имаха основания да смятат, че мъжът бе избягал в Еквадор. Ако Тес намереше него или жената, на която вероятно той бе поверил парите, трябваше да се свърже с офиса си в Маями и те щяха да предупредят еквадорските власти. Партньорът й Дан Ернандес я бе поздравил за това пътуване до Еквадор изцяло на разноските на службата. Но той просто искаше да я накара да се почувства по-добре, защото я бяха обвинили за провала на операцията. Шефът й го беше казал съвсем ясно. Тук паметта на хората е къса, Тес. Няколко месеца извън погледите им и когато се върнеш, всичко ще си бъде както преди.

Точно в този момент Тес не беше напълно сигурна, че изобщо иска да се връща в Бюрото. Само осем години след завършването на правния университет и вече усещаше всички симптоми на „прегряването“. Откакто се бе приземила в Кито, обмисляше няколко варианта — частна практика в адвокатска фирма в Маями, която й бе предложила работа преди няколко години; да постъпи на работа в щатската правна служба на Флорида; или да отвори своя собствена фирма, може би в Кис. Хубава идея, но за това щеше да бъде нужен повече капитал, отколкото тя имаше.

Друга възможност беше да се премести в Кий Ларго, където живееха майка й и племенницата й. Можеше да работи в делфинариум или пък да се запише в някой от морските спасителни отряди и да се грижи за морските костенурки. Бакалавърската й степен по морска биология все пак щеше да свърши някаква работа. На трийсет и три просто не се виждаше как бачка усилено за федералните още двайсет години.

И със сигурност не се виждаше как преследва мишената — или гаджето му — из Еквадор. Ако информацията, която имаше, не я доведеше до никаква следа, можеше съвсем спокойно да прекара останалото време тук и да се забавлява. Полет до Галапагос. Да следва пътя на Дарвин из островите. Гигантски костенурки. Пингвини, тежащи едва два-три килограма. Морски игуани. Редки птици. Тържество за душата на всеки любител на животните. А после можеше да замине и за Великденските острови, за да се помотае, докато обмисляше плана си. Или докато й свършеха парите.

Разнебитена сграда се появи от мъглата, едноетажна, построена от дърво и ламарини, приличаща на нещо, което големият лош вълк може да издуха наведнъж. На табелата върху нея имаше надпис „БОДЕГА ДЕЛ СНЕЛО“. Гостилница на небето. Над първия надпис имаше голям неонов знак на „Кока-Кола“, греещ в яркосиньо сред сивия плътен въздух. Мършави кучета и котки се мотаеха наоколо, без съмнение надяващи се на подхвърлена от пътниците милостиня. Неколцина мъже и жени чакаха отпред с багажа си, държейки в ръце малки чаши, от които отпиваха от време на време димяща течност, за да се сгреят.

Шофьорът на автобуса наби спирачки, изправи се и посочи към Лес и американското семейство. Каза им на испански, че друг автобус ще дойде скоро за тях и ще ги закара в Есперанса. На Лес й хареса името. Означаваше „надежда“, но същевременно бе сигурна, че не може да си е купила билет за място, за което никога не беше чувала.

— Извинете — каза тя също на испански език. — Не съм купувала билет за Есперанса.

Шофьорът щракна нетърпеливо с пръсти и на доста добър английски каза:

— Дайте да видя билета ви, ако обичате.

— Ние също не сме си купували билети за Есперанса — обади се раздразнено американецът с двете деца.

Шофьорът махна нервно с едната си ръка, а с другата подаде билета обратно на Лес.

— Ето тук — посочи към червения номер, отпечатан в най-долната част на листчето. — Осем означава Есперанса. Ако нещо не е наред според вас, говорете с агента вътре.

— Осем? — провикна се американецът. — Каква е тази странна система! Защо другите пътници имат билети с името на дестинацията си, а ние имаме число?

Шофьорът изглеждаше объркан, после като че ли се разтревожи от нещо и Лес се зачуди дали височината не му беше подействала зле. Искаше й се грубият американец да млъкне.

— Сеньор, в Еквадор има много системи — отвърна накрая мъжът. — Човек не може да ги научи всичките. Моля, вие и семейството ви трябва да слезете от автобуса.

— Всемогъщи Боже! — изпуфтя американецът, но вдигна жена си и децата и ги побутна към изхода. Лес вървеше след тях, с тежката си раница на гръб.

Двете деца хленчеха, търкаха очите си и се оплакваха от студа. Момичето, което беше по-малкото, стискаше плюшеното си мече и се държеше здраво за ръката на майка си. Обърна се и погледна към Тес — тъмните му очи бяха безкрайно тъжни. Високата яка на анорака му, закопчана догоре, скриваше по-голямата част от брадичката му. Тъкмо когато с майка му стигнаха до вратата, момиченцето се закашля, после внезапно се наведе напред и повърна.

— За бога, Гретхен! — провикна се бащата, сграбчи детето и го свали от автобуса.

Тес прекрачи повърнатото на пода и излезе навън, сред студения, мъглив въздух. Малката хлипаше, прикривайки устата си с ръка. Тес порови в раницата си, докато намери пакета и отиде при семейството.

— Вземете тези ензими от папая, би трябвало да успокоят стомаха й — каза тя на майката, като й подаваше пакетчето. — Нека да сдъвче няколко. Ако не можете да намерите истинска, прясна папая, трябва да хапне няколко семенца като тези.

Жената взе пакета и вдигна влажните си очи към лицето на Тес.

— Благодаря ви. Вероятно е от голямата надморска височина. Сигурна съм, че ще се оправи. Но благодаря все пак.

— И аз съм сигурна.

Чакащите хора на спирката започнаха да се качват в автобуса. Шофьорът броеше хората, пътниците подаваха билетите си. В тази групичка нямаше нито кокошки, нито прасета на каишка. Миг по-късно автобусът потегли и изчезна в мъглата.

Тес се почувства неспокойна, захвърлена просто така сред пустошта, в средата на нищото. Извади телефона си, за да информира майка си и Мади за новите събития, но не можа да хване сигнал. Явно това щеше да почака. Проблемът беше, че трябваше да информира и Дан.

Когато се обърна, за да влезе в сградата, се озова лице в лице с мъжа, който я беше зяпал в автобуса. Изглеждаше половин глава по-нисък от нея, някъде около метър и шейсет, слаб, с изсечени като с нож скули, по лицето му имаше белези от шарка, а очите му бяха направо плашещи.

— Permiso^[3] — каза тя и мина вдясно, за да го заобиколи.

Той обаче също пристъпи вдясно, препречвайки й пътя, а устните му се разтвориха в подигравателна усмивка. Отметна дебелата си плитка от рамото си. Тес бързо мина вляво, за да се размине с него, но мъжът я сграбчи отзад за якето и я дръпна към себе си.

Тес почти се строполи върху него, а той я стисна за ръката, сякаш за да я подкрепи да не падне. Пръстите му се впиха силно в китката й. Лицата им бяха толкова близко, че тя усещаше дъха му: чесън, лук и нещо друго, нещо неприятно и гнило, сякаш зъбите и венците му се разлагаха.

— Върви си у дома, гринга. — Думите се процеждаха с мъка от устата му, а натискът върху кожата й я изгаряше. — Тук си натрапница.

Тес се дръпна назад, но хватката му бе прекалено здрава. Мъжът се изсмя тихо.

— Не можеш да ми избягаш. Не можеш да избягаш от нас.

Тя отскубна ръката си от неговата, изви се, за да се освободи, и побягна към бодегата. Погледна назад и го видя да стои там, взиращ се втренчено след нея с подигравателната си усмивка, а очите му я изгаряха през мъглата.

Сградата бе по-голяма, отколкото изглеждаше отвън, и бе претъпкана — местни и туристи пред гишето за билети и щанда за храна, лутащи се наоколо в чакалнята. Очевидно тя не беше единственият объркан пътник.

Нареди се на опашката за тоалетната, поразена от тълпата пред себе си. Продължаваше да се озърта притеснено. Дали онзи мъж щеше да я последва тук? От вътрешната страна на китката й, на мястото, където я бе стискал, започваха да се появяват три тъмносини следи като от натъртено. Тес беше въоръжена, но не й се искаше да показва оръжието си тук, сред всички тези хора. Ако той обаче се появеше отново, щеше да го използва.

Опашката се придвижваше едва-едва. Започваше да й се гади от миризмите — печено пилешко и свинско, воня на дим и некъпани тела. Затова, когато някой каза, че има и външни тоалетни, си проби път през тълпата и излезе навън сред студения, ухаещ на борове въздух.

Две дървени тоалетни с ламаринени покриви бяха издигнати на самия ръб на близката пропаст, под редица криво израснали дървета. Тук опашките бяха по-малки, но веднага след като дойде нейният ред и влезе вътре, Тес разбра защо. Тоалетната изглеждаше така, сякаш бе построена преди петдесет години и оттогава не е била чистена. Тоалетната чиния бе изтръгната от стената. Да се седне върху нея? Никой не би могъл да каже какви микроби вирееха и пълзяха наоколо.

Докато клечеше над чинията, забеляза червен белег по дясното си бедро, но нямаше спомен как се бе появил там. И защо сега мястото болеше и пулсираше?

Изправи се и се обърна към мивката. Водата бе леденостудена, но й подейства добре, когато изплакна лицето си. Копнееше за горещ душ, пухкави хавлии и меко легло. Скоро.

Когато излезе, беше сама. Мъглата се бе вдигнала над ръба на скалата и пълзеше толкова плътна над земята, че не можеше да види дори стъпалата си. Спъна се в нещо, погледна надолу, ахна и отстъпи назад. В краката й лежеше индианецът от автобуса, проснат по гръб, взиращ се невиждащо в небето, а очите му бяха кървясали и от ъгълчетата им по лицето му се стичаха струйки кръв. Кръвта излизаше и от ноздрите му, от устата му, дори от ушите му. Ноктите на пръстите му бяха червени, ръцете му бяха изпръскани с кръв; одеялото, бялата риза и панталоните му — всичко бе напоено с нея.

Кръвта му беше изтекла цялата.

В гърлото й се надигна писък, после се обърна и се втурна в сградата, крещейки на испански: „Някой да извика полицията, отвън има мъртъв човек!“ Пълно мълчание. Всички я гледаха, но никой не помръдваше. „Мъртвец, отвън.“

Тес размаха ръка към отворената врата, но никой не реагира, докато струите плътна мъгла не се извиха и не преминаха през прага и жената на гишето с билети не посочи към мъглата и не извика ужасено: „Neblina!“^[4].

Нисък мъж с прошарена коса изскочи от едната опашка и се хвърли към отворената врата. Затръшна я толкова силно, че прозорците издрънчаха. Мъжът постави и резето, заключи, обърна се и се прекръсти. „Eljefe, donde esta eljefe?“^[5], провикна се той.

Странно. Никой не реагира на нейните викове за мъртвец отвън, но двама души направо изперкаха заради навлизащата в сградата мъгла. Какво ставаше тук? После чу гласове, нещо като боричкане, и видя един еквадорец с овехтяла униформа да си проправя път от района около щанда с храна. Местното ченге. Той пооправи ризата си, приглади ръкавите си и намести колана на панталона си. „Aqui, estoy aqui.“^[6] Мина през тълпата, очевидно пиян, и спря пред мъжа, който бе затворил вратата.

Тес се запъти към него.

— Извинете, но отвън до тоалетните има мъртъв човек.

Испанският й беше добър, макар и не отличен. Но в този момент беше все едно дори и да говореше на суахили. Ченгето едва стоеше изправено и постоянно се олюляваше. Тъкмо се канеше да извади картата си от ФБР, когато ченгето избълва едно „гринга“, след което се строполи на пода.

— Има ли други полицаи? — попита тя ниския мъж с прошарената коса.

Макар да говореше на испански, човекът й отвърна на английски език.

— Ще се обадим по радиостанцията. Не се тревожете, сеньорита. Ще се погрижим за тялото. Вашият билет… за кой автобус е?

Докато говореше, я побутна през тълпата и я заведе до по-спокойната част на помещението. Някои от хората на опашката за храна ги проследиха с поглед, но не ги зяпаха. Всъщност повечето като че ли нарочно отклоняваха очи встрани.

Мъжът извика нещо на кечуа и група мъже и жени се забързаха към прозорците откъм задната страна на постройката и се загледаха навън. Но никой не излезе. Мъжът сгъна билета й и го притисна към дланта й.

— Застанете на опашката за храна и напитки. Трябва да се качите на този автобус, сеньорита Тес.

Отдалечи се и изчезна сред тълпата. Какво, по дяволите… Тес беше сигурна, че не бе казвала името си на мъжа.