Триш Макгрегър
Есперанса (30)

Двайсет и девет

Доминика се носи безцелно дълго време, дни, седмици, месеци — не знаеше. Времето вече нямаше значение за нея. Мислеше, че може да е обезумяла и продължаваше да се лута из сцените на дългия си, странен живот като човек, като бруха, понякога с Бен, понякога с Вайра, но винаги обичаща тези, с които беше. Но в крайна сметка никой от мъжете, които бе обичала, не бе тук с нея — нито баща й, нито Бен, нито Вайра. Затова, когато бе привлечена отново към града, потърси бившия си любовник, за да разбере какво бе станало, коя всъщност бе тя, къде бе сбъркала.

Част от града изглеждаше опустошена, дърветата в парковете бяха изтръгнати, много сгради бяха само празни черупки без прозорци, пътищата бяха разбити. Из града се движеха булдозери с ръмжащи двигатели, разчистваха с хищните си челюсти отломките, загребваха наведнъж смачканите коли, изгорелите камиони, парчетата от автобуси и погубени животи. В един квартал по клоните на дърветата висяха дрехи, по тротоарите бяха разпилени детски играчки. Изпокъсани книги, счупени инструменти и компютърни части бяха струпани върху дълги маси, като че ли в подготовка за улична разпродажба. Църковните камбани звънтяха навсякъде из града, протяжни оплаквателни звуци — но никой не жалеше за загиналите брухос.

Не срещна нито един от своя вид. Оцелелите по случайност бяха заминали.

Доминика най-накрая откри Вайра в един квартал, който бе в процес на възстановяване. Всичко бе зелено, красиви цветя растяха в керамични делви. В градинките бяха засадени дървета, сградите бяха възстановени и издигнати наново. Явно бяха минали месеци от нападението.

Шейпшифтърът седеше пред едно кафене с ужасната жена, която бе убила Бен, поставил едната си ръка на облегалката на стола, на който седеше Лорън, а другата — на стола на Мади, която пишеше по клавиатурата на тъпия си лаптоп. Иън, проклета да е душата му, шепнеше сладки, нищо незначещи думи в ухото на Тес и пиеше кафе от висока чаша. Мануел Ортега, Хуанито, Илика, Грейнджър — всичките бяха тук, говореха и се смееха, очевидно доволни от себе си, наслаждавайки се на компанията си. Дори нелепият папагал Кали, кацнал на облегалката на стола на Тес, изглеждаше доволен. Как ги мразеше само…

Тес се облегна на стола си и започна да почесва синкавата следа на китката си. Но това бе несъзнателен жест, тя не го беше свързала с белега и Доминика не възнамеряваше да й дава шанс да я разкрие. Плъзна се незабавно в племенницата й, в Мади, в нейното силно и младежко тяло, с изпълненото с оптимизъм сърце, и се разпръсна в клетките й.

Никаква реакция. Мади нямаше представа, че е била обладана. Също като онази глупава жена в Отавало и тя не подозираше, че тялото й вече не е само нейно. Тук Доминика щеше да слуша, да наблюдава и да изчаква момента, в който брухос отново щяха да се възродят. Стори й се, че вече ги чуваше да надигат гласове някъде от север.

След няколко минути побутна Мади да затвори лаптопа си, да стане и да се отдалечи от масата на компанията си.

— Ей, Мади, къде тръгна? — извика Тес след нея.

Момичето вдигна ръка и помаха.

— До после — провикна се в отговор и пресече улицата, за да влезе в сенчестия парк.

— На север, отиваме на север, — прошепна Доминика и Мади продължи да върви с уверена крачка.