Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Гладни духове (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Esperanza, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2022)
Корекция и форматиране
Epsilon (2022)

Издание:

Автор: Триш Макгрегър

Заглавие: Есперанса

Преводач: Паулина Стойчева Мичева

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Издателска къща Кръгозор

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: Експертпринт ООД — София

Технически редактор: Ангел Йорданов

Коректор: Мария Тодорова

ISBN: 978-954-771-284-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16530

История

  1. — Добавяне

Двайсет и четири

Май 1968/юни 2008 г.

Камионът се изкачваше упорито в планините край Отавало. Ушите на Иън бучаха на всеки няколкостотин метра, но иначе височината не го притесняваше. Пътят обаче, да. Изпъстрен с дупки, предимно кал и камъни, използван най-вече от товарни магарета и дървени каруци, каквито подминаваха от време на време. Притесняваше се, че следващата дупка, през която щяха да минат, щеше да обърне камиона, да спука гума, да счупи полуос, гърне или нещо друго.

Иън изля вода върху една кърпа и почисти внимателно ръцете си с нея. Те бяха целите надраскани и изранени от камъните, клоните и тръните, и бог знае още какво, с което се бе сблъскал, докато тичаше като куче. Куче. Да, беше все едно колко пъти щеше да го повтори, едва ли можеше да осмисли и да преглътне преживяното преди малко по някакъв лесно смилаем начин.

Освежаващият, приятно ухаещ на планина въздух влизаше през отворените прозорци. Радиото бе пуснато, музиката се появяваше и изчезваше заради планинския терен и лошия обхват. Вайра понякога си тананикаше или пък просто стискаше по-силно волана на камиона. Бяха разменили едва няколко думи, откакто бяха напуснали Отавало преди часове. Най-накрая Иън наруши неловката ситуация.

— Ед Грейнджър или Хуанито, не помня ясно, ми каза, че преди си тичал с брухос. Вярно ли е?

— Помниш това? Помниш тях? — Вайра се извърна към Иън; погледът му бе напрегнат, очите му бяха със същия бледозелен цвят като очите на Номад.

— Да, помня това.

— Интересно. Тес не помнеше нищо месеци наред.

Видял си я?!

— Не. Чух от други.

— Какво друго си чул? — Тя помни ли ме? — Тя опитва ли да се върне?

— На път за насам е, заедно с майка си и племенницата си, но брухос го знаят и са след нея. Преследват я, както преследват и теб.

— Как е възможно да си тук? Видяхме те за пръв път пред бодегата през 2008 година.

— Имам способности да се придвижвам във времето, макар и ограничени.

— Като Номад?

— И в двете форми. Но предпочитам формата на Номад. Тя е по-чиста, по-проста и с нея притежавам много по-богати сетивни усещания.

— А какво си, куче или вълк?

— И двете. Шейпшифтърът, който ме ухапа, бе наполовина вълк, така че предполагам, че това ме прави четвърт вълк. Или нещо друго. Все едно. Хибрид съм.

Заключи ме, заключи ме в тиха стая…

— Все още ли съм затворен в онази лудница?

Вайра се разсмя.

— Спокойно, нищо ти няма. Просто попадна в много стара история и сега си неразривно свързан с нея. Ти си един от хората, от които зависи как ще продължи, как ще се развие или ще приключи.

— Не отговори на въпроса ми. За това дали си тичал заедно с гладните духове?

— Веднъж, преди много години.

— Колко много?

— Преди стотици. Аз съм последният от своя вид.

Иън усети самотата и отчаянието, които отекнаха в гласа му, и реши, че не иска да навлиза по-надълбоко.

— Кога си роден?

Вайра се усмихна, сякаш нещо го беше развеселило.

— Как си с историята, Иън? Роден съм в същата година, в която Томас Бекет бе назначен за архиепископ на Кентърбъри.

Бекет? Иън почти се задави, когато осмисли думите му. Краят на дванайсети век?

— 1162 година, за да сме по-точни. Когато бях на осемнайсет, бях ухапан от шейпшифтър в английската провинция, създание, което бе отчасти вълк, отчасти куче, отчасти легенда. В Испания, през петнайсети век, бях убит, защото бащата на жената, която обичах, ме мразеше. Пристигнах в Есперанса, когато още беше нефизическо място. Но тъй като бях шейпшифтър, различен от всичко, което Есперанса познаваше, станах част от нейната същност и познание и й помогнах да разшири владенията си, да се пренесе и във физическото измерение. Благодарение на това, което съм, аз самият станах отново физическо създание, когато и Есперанса се появи в този свят.

— Нещо като Лазар — отбеляза Иън.

— Лазар, но без религията. Точно сега Есперанса се е разпростряла в много времена и измерения на съзнанието. Въпреки че е физическо място, тя е запазила част от свойствата, които притежаваше, когато не беше. Това е неразривно свързано с нейната магия — и с нейното проклятие. Затова брухос могат да причиняват толкова щети в Есперанса, затова хората от града можеха да общуват с теб и Тес, когато не бяхте физически същества. Затова аз продължавам да живея. Това е и причината за фактора нестареене.

Нямаше никакво значение, че думите му подсказваха наличието на умствено разстройство, и то толкова тежко, че дори електрошок или огромни дози „Торазин“ едва ли щяха да бъдат от полза на този тип. Иън му вярваше. Беше видял ефекта от неостаряването при Сара.

— И затова повечето хора не си тръгват от Есперанса.

— Именно. Изборът пред тях е пределно ясен — да се борят с брухос или да рискуват да остареят бързо и да умрат скоро след като напуснат града.

— От това, което си спомням, те като че ли не се борят много; май най-вече се крият.

— Те не знаят как да се борят срещу брухос. През последните седем-осем години само се защитаваха. Затова духовете станаха нагли. Обсебват хора и в други градове, тероризират цели общности. В 2008 година мнозина смятат, че появата на първите междинни от петстотин години насам е знак, че се надига общонационално въстание срещу брухос, водено от група хора, загубили близките и любимите си заради тях. Те са десетки хиляди души. Имаме нужда от още хора. Имаме нужда от армия. Когато бунтът избухне, ролята на физическите помощници ще е изключително важна.

— Какво представлява физическият помощник?

— Помниш ли нещо за ловците на светлина?

— Само израза. Какво са?

— Еволюирали души. Ловците задействат събитията. Но могат да направят само това. Те не са богове, Иън, и нямат физическа форма. В момента единствените физически помощници, които имат, сме аз, Ед Грейнджър, Сара Уелс, Хуанито Карденас и още неколцина в близост до Есперанса. Това не е достатъчно. Всеки ден, някъде в света през 2008 година — и в по-ранните десетилетия — се случват катастрофи, водят се войни, има мъчения, цели народи страдат от болести, фанатизъм и глад. Всеки ден хиляди души в преход се нуждаят от напътствие, от помощ, от посока. Ловците на светлина са разпръснати по целия свят и не могат ефективно да се борят с брухос. Те ни надвишават многократно по численост. А и никой от физическите помощници на ловците не може да прави това, което ти можеш сега — да общуваш с мъртвите и с умиращите, да им предлагаш помощ, която обикновено е във възможностите единствено на ловците. За да спечелим тази война срещу брухос, имаме нужда от повече физически помощници като теб, Иън, които могат да помагат на междинните души. Ти самият си бил такъв преди и разбираш света, в който им предстои да встъпят.

— Разбирам? — Иън се разсмя, но дори на него смехът му прозвуча уплашено и отчаяно. — Не разбирам нищичко от това, което ми се случва, от мига, в който се пробудих в онази болнична стая. И само за уточнение, отношенията ми с мъртвите досега са били доста жалки. Чернокож възрастен мъж, който беше сърдечноболен, и семейство от четирима души в Кито. Задаваха ми въпроси, на които не знаех как да отговоря, Вайра. И двата пъти после изчезнаха някъде. Преминаха. В Кито някакво странно кълбо светлина ги погълна.

— Странно кълбо светлина — Вайра се усмихна на сравнението. — Ще пропусна това. Всъщност бяха група ловци на светлина. И само за уточнение, Иън, онзи възрастен чернокож от болницата? В момента работи в 1994 година, в Руанда, по време на геноцида, в който екстремистката армия на хуту изби повече от осемстотин хиляди души, основно тутси, а безброй други бяха ранени и измъчвани. А семейството от четирима, за което каза? Скоро ще бъдат разпределени в Индонезия, декември 2004 година, когато стана земетресение от 9.3 скалата по Рихтер. Земетресението предизвика цунами, което премина през единайсет страни и погуби почти триста хиляди души. Малкото момче е надарен емпат. В нейното време Тес помогна на няколко души при пътен инцидент — сега те работят в Дарфур през 2006 година, където сушата, гладът, болестите и свръхнаселението доведоха до хуманитарна криза, в която умряха половин милион души и досега всяка година в този район продължават да умират повече от сто хиляди души от глад. Но имаме нужда от хора от физическия свят, които могат незабавно да помагат на душите в преходната фаза, които…

— Спри — прекъсна го Иън. — Моля те. — Внезапно му стана зле, почувства, че му се повдига, точно както в онези последни часове в Есперанса. Разбираше това, което му казваше Вайра, но просто не можеше да понесе повече. — Ще повърна.

Вайра отби встрани на пътя и наби спирачки. Иън изскочи навън и се затича към близките дървета, където се свлече на колене и повърна. Зарови пръсти в меката земя, вдиша плодородния й мирис и усети с цялото си същество значимостта на по-голямата картина, плана, който ловците бяха задвижили.

Зад гърба му Вайра каза:

— Гаденето вероятно е резултат от твоето… преживяване като… хибрид.

Иън вдигна глава и издиша дълбоко.

— А може да е реакция на начина, по който всички вие използвате мен и Тес. Позволихте ни да дойдем като междинни души в Есперанса с надеждата, че ще оцелеем при обратното ни пътуване до телата ни и ще се върнем в града, а това ще насърчи местните хора да въстанат срещу тиранията на брухос. Направихте го, за да започнете война между живите и мъртвите. А втората сюжетна линия в плана ви е, че сте се надявали моите и на Тес преживявания — нашата смърт, да бъда по-точен — да ни позволят да общуваме с… душите в преход и да станем първите от новите ви човешки помощници, които ще поемат някои от задълженията на ловците на светлина. Доста умно, Вайра. — Изправи се на крака. — Хрумвало ли ви е някога, че вашата битка с тези брухос не е нашата битка? Хрумвало ли ви е някога, че може би не искаме тази работа? Че може би не би трябвало да се намесвате в живота ни? Имах живот. Професия. Връзка. А ти и онези ловци на светлина прецакахте всичко.

Вайра не отрече нищо. Просто каза:

— Но така никога нямаше да срещнеш Тес.

Иън се вбеси, че гласът на Вайра остана спокоен, невъзмутим.

— След като сме разделени от четирийсет години, може би не е трябвало да я срещам.

— Не сме предполагали, че двамата ще се влюбите, Иън. Това беше бонус. Това даде и на двама ви мощен стимул да оцелеете във физическия свят и да си спомните какво се е случило.

— Говориш за нас с Тес сякаш сме някакъв метафизичен експеримент. Така че, забрави, muchacho.

Вайра не изглеждаше разстроен, нито разочарован.

— Виж, бащата на Тес, Чарли, знаеше, че има голяма вероятност да бъде простреляна по време на работа, затова направи така, че тя да може да дойде в Есперанса, единственото място, където можеше да открие нови сили и воля в себе си, за да се върне към живота. Той, освен това, знаеше, че тя притежава качествата, които са нужни на един помощник — силно чувство за справедливост, за добро и лошо, определени по-скоро от собственото съзнание, а не от религиозни убеждения или догми, нужда да служи на кауза по-голяма от самата нея, огромно сърце, способно да обича и да изпитва състрадание към другите. Чар ли искаше и втори човек със сходни качества и аз предложих теб.

— Откъде, по дяволите, си знаел нещо за мен?

Вайра се поколеба. Слънчевата светлина и сенките се редуваха по лицето му и променяха очертанията му. Прокара пръсти през косата си, закрачи нервно напред-назад.

— Бях в групата с ловците на светлина, които помогнаха на баща ти, когато той умря. Самоубийствата винаги изискват особено внимание. Бях любопитен как неговата смърт ще ти повлияе, в какъв човек ще се превърнеш, затова те наглеждах през годините. Твоята вътрешна нужда да докажеш на баща си, че е грешал за теб, те подтикна да пишеш по социални и културни теми. Това ти помогна да формираш в себе си социално съзнание и те възнагради с наградата „Пулицър“ на двайсет и осем години за разследването ти на изнасилването и убийството на чернокожа жена. Това те доведе до…

— Знам историята си. Само защото си жив от няколкостотин години това не ти дава право да се опитваш да ме анализираш. Вече определено ми лазиш по нервите, Вайра, и не разбирам какво, по дяволите, е искал да направи Чарли, като се е опитвал да моделира съдбата на дъщеря си от отвъдното?

Изражението на Вайра внезапно се промени.

— Движи се бързо, muchacho — заговори тихо. — Мъгла. В гората зад теб.

Иън погледна назад. Ивици мъгла пълзяха по земята през дърветата и храстите, понесоха се към по-ниските клони, където изглежда, че започваха да пърхат като ято бели птици. Иън вече чуваше тихия, подмамващ звук като от палмови листа, влачени по паважа. После някакъв похотлив шепот изпълни въздуха и бялата маса се спусна от дърветата, двойно по-висока отпреди, простряла се може би на около петстотин метра ширина, и напевът избухна във въздуха. Намери тялото, нахрани тялото, изпълни тялото, бъди тялото.

Иън се обърна и хукна след Вайра, сърцето му биеше бясно, кръвта пулсираше в ушите му, спомените от Сан Франциско оживяха в съзнанието му. Хвърли се в колата на мястото до шофьора, а Вайра излезе на пътя, гумите свистяха по камъните, вдигайки облаци прах. Мъглата навлезе през прахта, набираше скорост, нарастваше, докато в страничното огледало се виждаше само тя.

— Божичко, Вайра. Няма да успеем да избягаме!

Вайра погледна таблото, после натисна педала и забави скоростта на място, където пътят започваше да се спуска по стръмно нанадолнище.

— Вземи раницата си, Иън.

На Иън това никак не му се хареса.

— Просто го направи!

Гумите изскърцаха, двигателят изръмжа и Вайра зави рязко надясно. Камионът се заби в леката дървена ограда, на всички страни се разхвърчаха отломки като копия, после гумите се отлепиха от пътя и те внезапно се озоваха във въздуха. Двигателят заглъхна, въздухът свистеше покрай прозорците, слънчевата светлина избухна над полето отдолу. За момент сякаш се носеха по въздушните течения между небето и земята като един от гигантските кондори, които Иън бе виждал в Есперанса. После предницата на камиона се наведе надолу, полето под тях започна да се приближава ужасно бързо и Иън разбра, че ще умре.

Вайра преметна ръцете си през раменете му и го прегърна толкова силно, че той едва дишаше. Имаше чувството, че тялото му ще се срине, кожата и органите му се превръщаха в каша, костите и клетките му се свиваха, очните му ябълки изхвърчаха от орбитите си. Беше сляп, глухи ням. После всичко изчезна.

Когато отново можеше да вижда, лежеше по гръб в някакво поле, около него полъхваше хладен вятър. Взря се в сумрачното небе, вслуша се в мелодията, носеща се някъде отдалече, подуши дим и храна от барбекю. Какво се случи току-що? Иън се надигна. След полето се простираше павиран път, по който фучаха коли — автобуси, ванове, камиони; виждаха се поредица цветни бетонни сгради. Някъде наблизо зазвънтя църковна камбана. Мрачните й тонове отекнаха във вечерта, сред призрачната лунна светлина.

Той се изправи на крака, огледа се наоколо за Вайра и го видя свит на кълбо на стотина метра встрани, тялото му бе в някаква междинна фаза, между вълк и мъж, като творение от митовете. Гледката го очарова по странен начин, не можа да откъсне поглед, докато костите се огъваха, гръбнакът и главата се променяха и най-накрая черепът и лицето станаха човешки. Козината изчезна за един миг, появиха се човешка кожа и коса, крайниците и лапите бяха заменени с два крака и две ръце, опашката се прибра в тялото. Всичко се случи светкавично бързо, едно мигване и край. Когато Вайра погледна, към Иън се взираха очите с цвят на чай на Номад.

— Обясни ми — избухна Иън. — Моля те. Къде е камионът?

Шейпшифтърът приседна с видимо усилие, изтощението личеше в кръговете под очите му, в уморената бръчица в края на устата му, в лекото пукане на ставите му.

— Успокой се. Главата ме заболя от теб — изправи се бавно на крака и извади телефон от задния си джоб. — Мамка му. Няма сигнал. Да вървим. Трябва да намерим телефон, кола, оръжие.

Тръгнаха из полето и Иън попита:

— Къде сме?

— Село Пунтапрез… 2008 година.

Какво?! Можеш ли да правиш такива неща? През цялото време си можел да ме пренесеш напред? Защо, по дяволите, си чакал?

Вайра продължаваше да върви надолу по хълма към града. Иън се впусна към него, дръпна го за ръката.

— Говори с мен.

— Добре, добре… — Той освободи ръката си от хватката на Иън. — Никога досега не съм го опитвал. Не знаех дали е възможно да преведа някого с мен напред или назад във времето. Беше само вероятност. — После се ухили. — Но, виж, получи се. — Преметна ръка през раменете му. — А щом стигнахме дотук, значи половината битка е спечелена.

Иън не се чувстваше в толкова добро настроение като Вайра. Избута ръката му.

— Почакай малко. Синът ми ме чака в 1968 година. Как ще се свържа с него? Последния път, когато говорихме, той беше тръгнал за Кито.

Вайра не отговори веднага. На светлината от ярките нощни звезди чертите на лицето му изглеждаха повече вълчи, отколкото човешки, зъбите му бяха перлено бели, остри. Иън инстинктивно отстъпи назад, оставяйки повече разстояние помежду им. Мамка му, ами ако ме ухапе? Ще се превърна ли в шейпшифтър?

— Няма — каза мъжът от легендите, сякаш бе прочел мислите му. — Никога не съм го правил. Затова съм последният от своя вид. Ще измислим нещо за сина ти. Ще знам повече, когато стигнем до града. Но трябва да правиш каквото ти кажа, да следваш всичките ми инструкции. Познавам Доминика. Знам на какво е способна и тя ще ни намери.

След това продължи с бърза крачка напред, сякаш искаше да избяга от Иън, а той го последва, срамувайки се, че бе наранил чувствата му.

 

 

Дан шофираше, въпреки че вече се здрачаваше, беше пуснал диск в колата, пръстите му потупваха по волана в ритъма на музиката. Продължаваше да се тревожи за гласа, който бе чул по-рано в главата си, но Доминика го подтикна да пие повече вода и да изяде част от закуските, които беше купил. Направи някои промени в състава на кръвта му, за да го успокои. Искаше й се да можеше да направи същото за себе си.

Чувстваше се все по-нервна и не беше сигурна защо. Може би трябваше да излезе от Дан, за да проучи чувството. Но не смееше да го прави, докато той беше в съзнание. Не можеше да рискува да си възстанови спомените и да си възвърне контрола над действията си.

Когато стигнаха до едно пусто отклонение на пътя, тя упражни натиск върху пикочния му мехур, освободи още ендорфини и Дан отби встрани. Прозявайки се, излезе от колата и се изпика навън до нея, докато оглеждаше прекрасния пейзаж край себе си. Величествените вулканични върхове, стръмният склон, покрит с дървета, сребристата лента на виещата се под него река. Погледна към часовника си, прозя се и се зачуди какво правеше тук, на километри от какъвто и да било град или село. Доминика бързо пресече съмненията му, като намести отново хипофизната му жлеза. Сега той едва държеше очите си отворени.

Накара го да извади ключа от стартера и да захвърли връзката край пътя. Сега, ако се събудеше преждевременно, нямаше да може да избяга с колата. Заличи спомените му за ключовете. Нямаше да помни, само това имаше значение. Побутна го да отиде до багажника, да извади оттам спалния чувал и да го разпъне на задната седалка. После Дан влезе в колата, пъхна се в чувала, закопча се догоре — като гъсеница в пашкул — и заспа. Доминика поработи по него, за да се подсигури, че ще спи непробудно няколко часа. После излезе плавно от съзнанието му и незабавно чу, че Пърл я вика. Откри я на края на близкото село.

— Ника, не бях сигурна, че ще ме чуеш — каза Пърл. — Открихме Вайра и Иън. Те спореха, на Иън явно му беше лошо. Проследихме ги, докато шофираха, и после се случи нещо… неочаквано. Вайра подкара камиона им към ръба на урва и той се разби в полето на стотина метра отдолу. Претърсихме останките, но не намерихме никаква следа от тях.

— Невъзможно. Сигурно не сте проверили навсякъде.

— Претърсихме района на десет километра от мястото. — Гласът й беше леден. — Изчезнали са.

Дали Вайра би могъл да преведе човек със себе си през времето? Със сигурност не би могъл да го направи, докато колата му лети от ръба на пропастта към земята.

— Тогава значи трябва да отидем в Тулкан и да открием Тес и групичката й.

— А Дан?

— Той ще спи с часове. Какви са новините от Рафаел?

— До изгрев-слънце целият град и околните села ще бъдат напълно под наш контрол. Без енергийни източници, пълна изолация. Смятаме, че групата за освобождение може да атакува по време на слънцестоенето, на тържествата в чест на бог Пити.

Древният инкски бог на слънцето, помисли си Доминика.

— По-голямата част от племето вече мислят, че метежът е в пълен ход и Рафаел е иззел властта ти. Той не ги опровергава. За да задържиш позицията си на лидер, трябва да се обърнеш към племето и да направиш нещо впечатляващо, Ника, което ще засити глада им и ще утоли страстите им, нещо, което ще покаже силата ти.

— Оценявам честността ти. Имаш ли някакво предложение за тази впечатляваща демонстрация?

Пърл й каза и Доминика се усмихна.