Триш Макгрегър
Есперанса (26)

Двайсет и пет

Юни 2008 г.

Оставиха полицая от Отавало и сина му в Ибара, където заредиха с гориво, и на мръкване, когато луната се появи на хоризонта, стигнаха до Тулкан. Това беше най-северният град на страната, популярно гранично място между Еквадор и Колумбия, разположен малко над хиляда метра надморска височина. Тес не знаеше колко далече беше от Есперанса, но в Андите разстоянието беше от по-малко значение от топографията.

Андите — почти 7000 метра над морското равнище в най-високата си точка — минаваха като гръбнак по средата на страната, а Есперанса се криеше някъде сред тези недостижими върхове на 4200 метра височина. Трябваше да изкачат още над три хиляди метра. Дори да се намираше на сто километра оттук, заради изкачването щяха да им бъдат нужни часове, докато изминат това разстояние. Пътуването им зависеше и от времето, от общото състояние на пътищата, дали някъде щеше да има свлачища, дали щеше да падне мъгла.

Ед Грейнджър вече им бе казал, че ще изминат останалия път с кола. Въпреки че имаше възможност да се лети до Есперанса, тъмнината и въздушните течения в момента създаваха прекалено рискови условия за полет с хеликоптер. Но Тес искаше да знае повече — кой щеше да шофира, каква беше колата, колко далече трябваше да стигнат и с какви оръжия можеше да защити Лорън и Мади от брухос. Затова, докато пресичаха самолетната писта, тя каза:

— Ед, ще споделиш ли някои подробности? — и изстреля въпросите, които я вълнуваха.

Той изглеждаше изумен, че тя го питаше такива неща.

— Не се тревожи, друже. Ед Грейнджър си знае работата.

Тес се притесняваше, че Ед говореше за себе си в трето лице.

— Оценявам всичко, което направи за нас. Но не отговори на въпросите ми.

— Ще наемем кола от хотела. Пътуването ще трае седем часа и не можем да се движим през нощта. Ще тръгнем на изгрев-слънце. Пътят ни е 500 километра.

Калкулаторът в главата й направи бърза сметка.

— Това означава, че ще караме средно със седемдесет километра в час.

— При тукашните пътища — с множеството завои, свлачища и лошо време, това е напълно приемливо — на сумрачната светлина татуировките по ръцете му сякаш танцуваха и й се смееха. — Ей, друже, довери ми се. Дори ако можехме да стигнем по-близо по въздух, нямаше да можем да го направим по тъмно, а нощем пътищата са направо непроходими.

— Мануел Ортега шофираше от Бодега дел Сиело до Есперанса през нощта.

— Мануел е смахната откачалка.

Мануел е формата, която баща ми използва в Есперанса, идиот такъв. Не й харесваше да я водят като овца, а точно така се чувстваше в момента — Грейнджър казваше какво да се прави, контролираше кога, къде, какво.

— Ако си знаел, че сме в Отавало — каза Мади, — защо просто не ни взе оттам?

— Не знаех къде сте, преди да получа обаждане от Ким Екърт. — Той погледна към нея, сякаш я забелязваше за пръв път. — И никой не ми беше казал, че ти и баба ти придружавате Тес.

— Ние не я придружаваме просто ей така, за развлечение — намеси се Лорън. — Тук сме, защото сме семейство и искаме да се подкрепяме.

— Не го казах в някакъв лош смисъл, госпожо.

— Можехте да дойдете в града с хеликоптера — настоя Тес. — И да ни спестите едно доста неприятно бягство.

— Аз съм на ваше разположение за много неща, но не ходя до Отавало. Не обичам да напускам Есперанса. Но Илика Хуичо ме помоли да помогна и ето ме тук. — Широка усмивка озари лицето на Грейнджър, който явно бе много доволен от себе си. — Помниш ли я? Водачът на кечуа.

— Да. И така, какъв е планът, след като пристигнем в Есперанса?

— Планът? — Ед примигна бързо, сякаш не разбираше въпроса. — Какво имаш предвид?

— Планът. Създали сте си всички тези проблеми, но защо? За какво?

— Не съм аз човекът, който може да ти отговори. — Мъжът се обърна и се отдалечи от тях, размахвайки дългите си, едри ръце.

Лорън и Мади се скупчиха до Тес.

— Какво мислите? — попита Лорън.

— Този човек ме изнервя — отвърна Тес.

— Не му вярвам — каза Мади. — Има хеликоптер, за бога! Можеше да ни вземе от Кито и да ни докара до Есперанса, когато ветровете са по-спокойни.

— Просто не го харесвам — каза Лорън. — Мислиш ли, че вътре в него има някой брухо?

Въпросът на майка й показваше колко далече бяха стигнали в приемането на това, което им се случваше. Вече говореха за тези събития като за нещо напълно нормално.

— Белегът на китката ми не ме боли, затова най-вероятно не. Може би просто си е такъв. Действа по някакъв предварителен план. Мисля, че той и неговият план обаче ме притесняваха от самото начало на тази история, още като бях в Есперанса.

— Какво ще правим? — попита майка й.

— Ще напием Грейнджър и ще изкопчим от него цялата информация — изстреля Тес, защото нищо друго не й хрумна.

Мади се изкикоти.

— И после какво?

— Ще се опитаме да стигнем сами до Есперанса.

Лорън потри дланите си като лукаво хлапе.

— Сега вече говориш на моя език.

На летището Грейнджър попълни документите, свързани с полета, плати необходимите такси и после всички взеха такси до хотел „Инка“, който явно бе най-добрият хотел в Тулкан. Определено не отговаряше на стандартите на „Хилтън“ или „Радисън“, но в него имаше ресторант, безжичен интернет, басейн и топли минерални извори. Изглежда, че поне за малко щяха да разполагат с удобства, каквито може би нямаше да намерят другаде по тези места.

След като се настаниха в стаята си, Тес си взе бърз душ, преоблече се, взе пари в брой от резервите им, които носеха скрити в раниците им и залепени по телата им. Слезе долу и купи продукти от магазина на хотела — бутилирана вода, пресни плодове, консерви, фенерчета, кибрит — и чанта, в която да ги сложи. След това отиде при младия азиатец на рецепцията и го попита за колата под наем, която би трябвало да е на името на Ед Грейнджър.

Мъжът я откри, форд „Експедишън“, за четиристотин долара на седмица, да бъде върнат в Тулкан. Бая пари щяха да отидат за бензин, помисли си Тес и отдели исканата сума.

— Трябва ми и карта. Тръгваме за Есперанса рано сутринта.

Мъжът извади карта, отбеляза с червен хикс къде се намираха в момента, после сложи още един за Есперанса и прокара линия през планините, за да ги свърже — един направо налудничав зигзаг, който приличаше на двуизмерен маршрут за влакче на ужасите от лунапарк.

— Вземете допълнително бензин със себе си. По пътя има бензиностанции, но често са празни, защото местните използват много за своите генератори. Мога да включа в тази цена и туба с десет галона бензин.

— Благодаря ви.

— В колата ви има джипиес, така че може да проверите маршрута и указанията, които ви дадох. Движението ще е доста оживено. През последните два дни дадох под наем дванайсет коли — колкото обикновено се вземат за седмица. Всички явно пътуват към Дорадо, последния град преди Есперанса.

— Защо? Какво става?

— Лятното слънцестоене, Празникът на слънцето, по време на който някога инките и сега кечуа почитат бога на слънцето Инти. Ще има безплатни концерти, безплатна храна, такива неща. Един от гостите на хотела ми даде името на блог, в който има повече информация — подаде й лист хартия. — Ето, може да проверите в компютърната стая. Колата ви е сребрист форд, паркиран е от дясната страна на сградата. Ще сложа тубата с бензина в багажника. Ето и ключа, трябва само да видя паспорта и шофьорската ви книжка.

Тя ги остави на бюрото, взе чантата с провизиите и тръгна към компютърната зала.

— Ей сега се връщам.

Влогът, освобождение.ком, беше започнат от жена на име Вивиан Ортис, чиито родители бяха умрели едновременно на плажа в Гуаякил през 2003 година. Съдебният лекар бе заявил, че смъртта е причинена от мозъчен кръвоизлив като следствие от някаква вирусна инфекция. Веднага след това Вивиан бе направила блога, за да разбере дали имаше и други, на които се бе случило подобно нещо. Когато от всички части на Южна Америка бяха започнали да идват разкази и информации за такива истории, блогът се бе превърнал в сайт, на който читателите споделяха станалото с близките им.

Тес обходи сайта и забеляза карта, на която с червени точки бяха отбелязани случаите на смърт вследствие от мозъчен кръвоизлив — от 2003 година насам бройката бе 22 272 души. Последната статия в блога беше отпреди два дена.

Както дългогодишните читатели на сайта ни знаят, съзнателно избягваме думи и фрази, които биха могли да ни издадат на враговете ни, за да не ни открият чрез търсене в Гугъл. Използваме кодове за ключовите думи. Надявам се, че ще разберете и следващото съобщение.

Времето настъпи. Ще се съберем в Дорадо на 21 юни. По-добре елате ден по-рано, защото се очакват много хора, а в града има само два хотела.

Ще има възможност за къмпингуване на пасището в южния край на града. Колите ще се паркират на футболното игрище в полето, С-3 от центъра. Ще има поставени табели. Тук ще намерите списък с необходимите провизии. Предайте информацията на всекиго, на когото смятате, че може да се доверите.

Местата, откъдето може да хванете общите автобуси за превоз, са написани тук. Ако ще пътувате със собствен транспорт, следвайте автобусите. По-безопасно е, когато се движим на групи. Чакахме дълго за този миг, приятели. Нека докажем, че не е било напразно. Сега няма време за страх. От нас зависи да постъпим правилно и да сложим край на тиранията, която съсипа толкова много животи. Si, se puede. Да, възможно е.

Вие

Звучеше като призив за бунт срещу брухос. Но в какъв смисъл? Призив за битка? С огнепръскачки? Дори ако се съберяха десетки хиляди хора, откъде щяха да вземат толкова оръжие?

Тес разпечата последната статия, после намери карта на Еквадор. Видя къде е Дорадо, градче с 21 000 жители, намиращо се на около 2200 метра височина, Рио Пало беше на по-малко от 500 метра северно от него, а Есперанса — на около 80 километра по-нататък и близо 2000 метра по-високо.

Отвори линка с указанията за автобусите. В списъка имаше четиринайсет града в Еквадор, като от всеки град тръгваха най-малко два автобуса. Всички автобуси бяха означени с дестинацията „Дорадо 13“. Появата на това число отново я смая и я подтикна да потърси в списъка Тулкан. Да, два автобуса „Дорадо 13“ бяха напуснали града в седем часа тази сутрин, а още два бяха обявени за десет часа вечерта. Започна да отваря градовете един по един — всички автобуси пътуваха по двойки. По-безопасно е, когато се движим на групи. Да, и така брухос щяха да имат по-голям избор на тела за приемници.

Телефонът й звънна. От толкова време не беше общувала с него, че почти бе забравила, че го има. Надписът гласеше: Имате нови 10 съобщения в гласовата поща. Всичките от Дан, който я умоляваше да се предаде, бягството й можеше да добави още 15 години към евентуална друга присъда, не можеше да бяга вечно и т.н. Той е в Кито и ще й помогне с уреждането на благоприятна сделка.

— Да, да… — каза си сама на себе си на глас Тес и изтри всички съобщения.

Взе отпечатаните листове и се върна на рецепцията, където служителят й върна паспорта и шофьорската книжка. Тес се обади в стаята на Ед от фоайето и го покани на вечеря. После звънна в своята стая и каза на майка си, че е наела кола и трябва да натоварят багажа си преди вечерята с Грейнджър.

— Търси сребрист форд „Експедишън“ от северната страна на хотела.

Ед не се напиваше лесно: бутилка вино по време на вечерята, която изпи основно той, няколко бири, после шотове, един след друг. На шотовете езикът му вече се бе развързал значително. Дрънкаше за глупавия план на ловците на светлина да набират хора, които да им помагат — да напътстват междинните, душите в преход към отвъдния живот.

— Искам да кажа, това майтап ли е? Колко хора могат да виждат тия преходни души, а какво остава да си говорят с тях и да знаят как да ги упътят към това… каквото и да е то?

— Никой от хората, които с Иън срещнахме в Есперанса, нямаше проблем да общува и да ни напътства — отбеляза Тес.

— Само защото сте били в Есперанса — Ед вече заваляше леко, така че думите прозвучаха по-скоро като „шотосебилфсперанса“. — Щеше да бъде много различно, ако бяхте някъде другаде, казвам ти. Но нали схващаш, на някого му хрумна тази гениална идея, че ако ти и Иън оживеете след срещата ви със смъртта, комата и всичко останало, ще можете да виждате духовете и ще поемете част от работата на ловците на светлина, така ще се наберат постепенно още междинни и скоро ще има стотици хиляди помощници на светлината по света, които ще упътват душите на хората, загинали при инциденти, бедствия, войни и… — Гаврътна още един шот. — Така ловците щяха да бъдат свободни да се заемат с тия копелета, с брухос. Аз лично не виждам как това ще проработи. В момента племето на Доминика е най-голямото от всички, за които някога сме чували, и е ясно, че брухос са много повече на брой от ловците на светлина.

— С други думи, казваш, че злото ще победи — обади се Мади.

— Правилно си схванала, малката — измърмори Грейнджър.

Лорън се наведе напред.

— Защо тогава не се въоръжите и не се борите с тях?

— Да се борим? — той размаха ръце във въздуха. — Как?

Тес не можеше да остави това така.

— Помня, че ти и твоите хора ги изгонихте от посадата с лопати, гребла и огнепръскачки, Ед.

— Да, можем да правим такива неща. Малка група от брухос не е проблем. Но край Есперанса има десетки хиляди от тях. Не сме способни да се справим с всички.

— Извинявай, Ед, но ми се струва, че повечето от хората в Есперанса живеят в страх, тероризирани от тях, заблуждавайки се, че ще могат да продължат така. Но докога? Защо не измислите нещо да се отървете от тях завинаги? — попита Тес.

— За бога… — За пръв път в гласа на Грейнджър се долови остра нотка на раздразнение. — Не можеш да се отървеш от нещо, което е мъртво.

— Разбира се, че можеш — каза Мади. — Човек срещу човек, един срещу друг. Огнепръскачките ви явно вършат работа, нали? Супер, дайте по една на всеки в Еквадор, който е загубил близък заради брухос. Организирайте ги, подтикнете ги към действие, докарайте ги в Есперанса по едно и също време и унищожете гадовете. Но затова е нужна много работа, нали, мистър Грейнджър. Също както летенето до Есперанса изисква по-голямо усилие. Можете да го направите, знам, че можете. Но е по-лесно просто да си стоите така. Честно казано, мисля, че ви допада да живеете като жертви, тероризирани от брухос. По-обединени сте в борбата си срещу един общ враг — комунистите през петдесетте, порядките на обществото през шейсетте, Никсън през седемдесетте, мюсюлманите и гейовете в двайсет и първи век. Винаги трябва да има някой общ враг, нали така. Божичко, отвращавате ме. Няма да отида с вас до пощата, а какво остава да пътувам 500 километра в кола из планината. Направо сте жалък.

За да натърти думите си, Мади скочи от стола си, грабна чантата си и си тръгна. Тес искаше да й изръкопляска, Грейнджър изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да получи удар, а Лорън май се опитваше да не се разсмее. Мади и Лорън все още не бяха видели написаното в блога.

— Тази млада жена — каза Ед, посочвайки с пръст след Мади — има някои сериозни проблеми.

— Със сигурност има добра обща историческа култура — Лорън потупа успокоително Грейнджър по ръката. — А като говорим за проблеми, да погледнем към вашите с алкохола, мистър Грейнджър. Десетте години живот с нападенията на брухос са ви превърнали в карикатура на мъжа, който някога сте били. Ще си намерим собствен транспорт до Есперанса. Много ви благодарим за помощта ви с хеликоптера. Беше ми за пръв път и искрено се наслаждавах — после тя също стана от масата и се отдалечи.

Грейнджър вдигна последния си шот, завъртя чашката бавно в ръката си и я изгълта наведнъж като човек, умиращ от жажда.

— Знам, че няма да се получи. Но когато Чарли разчисти пътя, за да може да дойдете, реших, че трябва да свършим своята част от работата. Все пак бяхте първите двама междинни от петстотин години и единият от тях — детето на самия Чарли. Тази символика беше прекалено голяма, за да се пренебрегне.

— Защо? — попита Тес.

— Защото го вербувахме за нашата мисия, когато беше още жив, по време на медитацията, която упражняваше през последните две години от живота си. Тогава преживяваше голям стрес. Медитацията му помагаше. Влезе напълно в света на ловците на светлина след смъртта си. Напълно осъзнаваше какво е заложено на карта.

— Но той се опита да манипулира съдбата ми от отвъдния свят, Ед. Не беше честен с мен. Това развали всичко. Ако вие, хора, не решите собствените си проблеми, ако не проявите куража да се изправите срещу брухос, ще загубите. Може би всички ще загубим. Но ако ще идвам в Есперанса, ще го направя по своя воля, по моите условия. Не искам да бъда пионка в нечия игра.

Стана, отиде до бара, уреди сметката и попита бармана как могат да стигнат до автобусната гара. Когато се обърна, Грейнджър беше захлупил глава на масата и спеше.

Навън бе станало доста по-студено. Звездите блещукаха ярко и изглеждаха достатъчно близко, за да ги докоснеш с ръка, Млечният път се простираше от единия край на небето до другия — оживяла „Стълба към небето“ на „Цепелин“. Мади и Лорън чакаха Тес пред форда.

— Добра работа, дами. Направо го разбихте.

— Идиотите са лесна мишена — каза Мади.

Тес им разказа за блога, за сбирката в Дорадо, за автобусите.

— Изглежда, че се оформя някакво въстание — точно за каквото говореше ти, Мади.

— Страхотно, това е страхотно — въодушеви се момичето. — Можем да пътуваме с тях.

— Харесва ми идеята да следваме автобусите. За по-сигурно — каза Лорън. — Да проверим.

Пътят до автобусната гара минаваше през центъра на Тулкан. Улиците бяха пълни с пешеходци, ресторантите и баровете бяха претъпкани с туристи: американци, европейци, южноамериканци, азиатци, чернокожи, бели, всякакви смесени раси. Някой някога бе казал, че Еквадор е сърцето на Вселената. Определено бе станал сърцето и душата на вселената на Тес.

Докато доближаваха прочутото гробище на Тулкан — известно по целия свят с градината си, в която от десетилетия кипарисите бяха оформяни като статуи в разнообразни форми, Мади попита дали могат да спрат, за да направи снимки.

— Скулпторът, който пръв е поставил началото на тази традиция през 1936 година, дон Хосе Мария Франко, е погребан тук. Казвал е, че това гробище е толкова красиво, че „те приканва да умреш“. Трябва да го снимаме.

— Но сега е тъмно — отбеляза Лорън.

— Съвременната фотография и фотошопът вършат чудеса, бабо.

Тес не се чувстваше спокойна тук. Пешеходците, ресторантите и кафенетата бяха зад тях, нямаше желание да разглежда никакво гробище, особено толкова красиво, че те приканва да умреш, и искаше единствено да стигне колкото се можеше по-бързо до гарата.

— Ще спра пред входа, ще пусна фаровете и можеш да направиш снимки от колата, става ли?

Мади нямаше това предвид, но реши да не спори. Тес зави към слабо осветеното от уличните лампи гробище. Невзрачните крушки хвърляха мистичен ореол върху зашеметяващите редици с гигантски зелени геометрични фигури и арки, съвършено изваяните ангели и животни и белите гробници, които символизираха руините на една древна цивилизация.

Спря пред огромен плет, оформен като идеална арка, която те приканваше да влезеш вътре, точно както бе казал създателят на градината. Мади отвори задната врата и пристъпи навън, за да снима. Китката на Тес започна да я боли, после да пари. Мамка му.

— Влизай вътре, Мади!

— Не съм свършила още тук…

— Влизай! — изкрещя Тес.

Междувременно от гигантската зелена арка се спусна мъгла, обви земята, плъзна към храстите, белите плътни ивици се увиваха около зеленината като коледни лампички. Тес подкара назад и се отдалечи от арката с бясна скорост; сърцето й щеше да се пръсне. Погледът й бягаше от огледалото за обратно виждане към страничните огледала.

— Идва след нас, Тесо! — изкрещя Мади.

Освен това ставаше все по-голяма, като гигантски балон, може би по някакъв начин се подхранваше от мъртвите в гробището. Тес подкара към града, надявайки се мъглата да изгуби дирите им сред лабиринта на тесните улички.

Огромната топка от мъгла се търкаляше след форда и нарастваше — с всяка секунда бе по-широка, по-плътна, по-висока. Тес знаеше, че ако ги последваше в градската част, жителите можеха да бъдат обсебени. Но ако не обърнеше някъде, Лорън и Мади щяха да бъда изложени на същия риск. Мъглата бе на около километър след тях, имаха лека преднина. Зави към квартал с малки магазинчета, повечето от които бяха затворени през нощта, и спря до тротоара.

— Какво правиш?! — попита майка й.

— Няма да бягам повече. Те не могат да се вселят в мен, така че ще ги предизвикам. В града телефоните имат обхват, дръжте ги включени. Тичайте към центъра, слейте се с тълпата. Ще ви се обадя, когато приключа тук.

— Но… — опита се да каже нещо Лорън.

— Тесо, това е лудост — прекъсна я Мади. — Не можеш…

Тес излезе от колата, метна раницата си на гърба, пъхна телефона в джоба на якето си. Затича се към края на уличката и чу как двигателят на форда се запалва, после колата потегли в противоположната посока. Когато стигна на пресечката, я видя — мъглата вече бе компактно кълбо, два метра високо и много по-широко, все още движещо се към нея. Изглеждаше искрящо, сякаш брухос вътре излъчваха някаква енергия, която осветяваше топката и я тласкаше в исканата от тях посока. Тес слезе от тротоара и отиде в средата на пътя; устата й беше пресъхнала от страх, белегът на китката й пареше ужасно болезнено, но любопитството я тласна напред. Какво си ти?

Кълбото спря, светлината от старите улични лампи го осветяваше отгоре, мъглата излизаше на струи от него, които се виеха в нощния въздух. Две коли се появиха на улицата от другата страна, откъм границата с Колумбия, и спряха на няколкостотин метра от мъглата. От тях се изсипаха хора, младежи, може би студенти, с дигиталните си фотоапарати и камери в ръце. Може би мислеха, че гигантското кълбо на пътя беше НЛО. След час зрелището щеше да бъде в Ютюб.

Тес се уплаши, че ще привлекат вниманието на брухос, затова пристъпи напред и извика: „Ето ме, тук съм, копелета… Estoy aquf, pendejos…“

Мъглата вече се движеше по-бързо, дългите виещи се ленти се протягаха напред, сякаш събираха информация по пътя си. Тя с мъка потисна желанието си да избяга. Продължи да крещи, предизвиквайки духовете: „Точно така, насам, копелета, вече няма да бягам…“

Първите ивици мъгла се увиха около глезените й и по тялото й премина студена тръпка, навлезе в стъпала й, в прасците. Още ивици се обвиха около краката й, по бедрата, ръцете, плъзнаха между пръстите й. Подмолно докосване, наситено с омраза и злоба. Разяждащ, зловещ звук изпълни главата й, шепнещите гласове на мъртвите. После цялото кълбо мъгла се стовари върху нея и я погълна.

Зловещият шепот премина в силен, дразнещ говор. Сякаш се намираше в средата на шумен коктейл, където всички говореха едновременно, но никой не се чуваше поотделно. Ледена тръпка прониза тялото й, очите й пресъхнаха, сякаш никога повече нямаше да успее да се разплаче. Струваше й се, че китката й е абсолютно изгоряла. В основата на черепа си усещаше почти непоносим натиск, някой я проучваше все едно беше чужда територия за тях.

В главата й избухна песен. Намери тялото, нахрани тялото, изпълни тялото, бъди тялото. Все по-силно и силно, докато песента вече бумтеше във всяка частица от тялото й. Ужасът и болката подкосиха коленете й, тя се свлече на земята, стисна главата си, после се преви, като се опита да се прикрие цялата с ръцете си. Внезапно обаче намери отново сили в себе си, скочи и се провикна:

— Кой ще говори от ваше име?

Намери тялото, нахрани тялото…

— Никой ли? — гласът й отекна с фалшива дързост. — Къде е водачът ви? Къде е Доминика?

Песента спря на мига. В последвалата тишина чуваше само лудото биене на сърцето си.

— Кой ще говори от ваше име? — извика отново.

— Ние сме един глас.

Тес почувства, че говорещият дух беше женски.

— Тогава чуйте това. Вашата битка не е с мен. Искам само да се върна в Есперанса и да открия Иън. Искаме просто да ни оставите на мира.

— Вашето присъствие там ще ни унищожи.

— Грешите. Не е нужно да се борите с мен, това не е моята битка.

Песента започна отново, после студът пак захапа тила й, а натискът върху черепа й стана толкова силен, че тя се свлече на земята на една страна. Имаше чувството, че бяха пробили черепа й с длето. Тес се сви като ембрион. Около нея се спусна плътен като мастило мрак. След секунди щеше да изгуби съзнание. Духовете не можеха да я обсебят, но можеха да й причинят такава болка и агония, в сравнение с които смъртта щеше да й се стори привлекателна идея.

Превъртя се, опита се да избяга от кълбото, но то просто се премести напред, винаги оставащо точно над нея, държейки я в плен. Струваше й се, че са отворили напълно черепа й и главата й ще се пръсне всеки момент. Притисна длани върху слепоочията си, дробовете й се молеха за въздух, стомахът й се бунтуваше от болка. И после внезапно чу баща си.

Смей се, Слим, смей се, докато те заболи стомахът, смей се, докато ти потекат сълзи.

Да се смее? Застана на колене, изпъна гръб и въздухът нахлу в дробовете й. Вдиша дълбоко и избухна в смях. Смя се, докато цялото й тяло я заболя и по лицето й се стекоха сълзи. Болката намаля, отстъпи назад и тя се насили да се смее още, докато се изправяше колебливо на крака. Кълбото не се отдръпна, но песента спря и болката я напусна напълно.

Баща й стоеше на края на мъглата и размахваше юмрук във въздуха. Каза нещо, но тя не го разбра. Чарли се досети и вдигна черна дъска в ръката си, на която се появи надпис: Спирката, групата за освобождение, следвай ги.

После Чарли се разтвори в мрака и тя извика след него:

— Кажи на Доминика, че не може да ми попречи. Ще отида в Есперанса. Кажи й, че знам пътя.

Светещото кълбо бързо се отдръпна назад и един млад мъж, с висяща на гърдите му камера, пристъпи напред по улицата, крачейки неуверено, сякаш не можеше да контролира тялото си.

— Кажи ми го сама.

Спътниците му се разбягаха встрани и се качиха в колите си. Бяха разбрали, че му се е случило нещо ужасяващо. Бузите на хлапето бяха поруменели от студа, красивото му, младежко лице се гърчеше от болка. В очите му обаче Тес разпозна Доминика.

— Не можеш да ме спреш.

Главата на момчето се отметна назад и то се разсмя, но звукът беше неестествен, като силно хълцане. Доминика явно имаше трудности с тялото на това хлапе.

— Ако продължиш, ще причиня на Дан същото, което ще направя на този млад мъж.

— Защо?

— Защото мога.

— Но какъв е смисълът на всичко това?

— Есперанса принадлежи на моя народ. Тя беше открадната от нас. Сега ще си я върнем.

— Добре, вземете си я. Но не е нужно да убивате, за да го направите.

— Ти не си част от този свят, ти си външна. Ако наистина разбираше какво е Есперанса, нямаше да бъдеш толкова великодушна и едва ли щеше да си съгласна с нашето решение.

— Както казах, това не е моята битка. Нито на Иън. Но ако я направиш такава, тогава ние ще ви победим — именно защото сме външни.

Разнесоха се сирени — не полицейски, а като предупреждаващи за въздушно нападение — и металните решетки на улицата внезапно се отвориха и отвътре излязоха мощни въздушни вълни, които разпръснаха облаците мъгла, покриващи момчето с камерата. Тес го зашлеви през лицето и изкрещя: „Бори се с нея, бори се!“

Момчето се сгърчи, отстъпи назад, препъна се и падна на земята. Тес продължаваше да крещи и да подскача край него като рефер на боксов мач. През решетките продължаваха да излизат мощни въздушни експлозии, които разнесоха мъглата и зловещата песен надалече.

После младежът застина на място и се хвана за корема. Тъмна мъгла излезе от върха на главата му и вятърът я отнесе нагоре. Моля те, не умирай. Тес коленичи до него, обърна тялото му към себе си. Нямаше кръв.

— Ей… — докосна го по врата, провери пулса му. Сърцето му биеше силно, учестено. — Ей, събуди се.

Той отвори очи, простена, докато се надигаше, и се огледа наоколо с широко отворени очи, говорейки бързо нещо на немски.

— No hablo aleman — каза тя на испански и после го повтори за всеки случай и на английски.

Младежът премина с лекота на английски.

— Махна ли се?

— Да. Не знам къде отидоха приятелите ти. Имаш ли телефон? Можеш ли да се свържеш с тях?

Той потупа джобовете на дънките си и извади телефона си. Екранът му беше строшен.

— Използвай моя — каза Тес. — Обади им се и изчезвайте оттук. Справи се добре.

Момчето взе телефона й и двамата пресякоха от другата страна на улицата. Въздушните експлозии от решетките я накараха да потръпне от студ.

— Приятелите ми са наблизо — каза хлапето. — Чух те… как ми викаше да се боря. Това… Какво беше това нещо вътре в мен? Спомням си, че видяхме нещо на пътя… и ти… и ти беше вътре в него и после… Някой влезе в мен, набута ме в стая с метални стени, без прозорци, без светлина. Заключи съзнанието ми вътре и използва тялото ми… — очите му се изпълниха със сълзи и той изви засрамено глава встрани.

Тес го докосна по рамото.

— Ако видиш отново такава мъгла, бягай бързо в обратната посока.

Набра телефона на Лорън.

— Слим?

Мразеше да чува майка си така уплашена.

— Добре съм, мамо.

— Слава богу. Идваме веднага.

Тес потърка очите си. Тя и германският хлапак тръгнаха по пустата улица. Градските канализационни шахти продължаваха да изпускат въздушни струи. Съобщението на баща й постоянно се появяваше в главата й. Спирката, групата за освобождение, следвай ги.