Триш Макгрегър
Есперанса (6)

Пет

Валя три дни, студен, упорит ръмеж, който ги задържа във вилата. Тес нямаше нищо против, но се чувстваше разочарована, че между нея и Иън не се случваше нищо повече.

Подозираше, че интимността, която бяха споделили в автобуса, тези обещаващи и проучващи целувки — всичко това е било прекалено бързо за него. А може би Иън не се интересуваше от нещо повече. Каквато и да бе причината, беше прекалено изтощена да мисли за секс, да търси телефона си и да прави нещо друго, освен да спи и да чете. Сякаш я бяха инжектирали с някаква упойка, която се утаяваше бавно в тялото й — не помнеше някога разликата в надморската височина да й беше оказвала такова въздействие.

Във вилата нямаше телевизия, но имаше изобилие от книги. През деня двамата с Иън четяха, излегнати на двата дивана в дневната, близо до камината, като от време на време прекъсваха четенето си и разговаряха. Първоначално разговорите им бяха по-общи — за книги и филми, за пътуванията им, за студеното време. Постепенно обаче станаха по-лични. Самоубийството на баща му, смъртта на нейния баща от рак, разводът му, нейните закърнели отношения с Дан, неговата неангажираща връзка с Кейси О’Тул, преподавателка по английска литература. Обсъждаха всичко без притеснение, скачаха от тема на тема, сякаш бяха заедно от години и бяха свикнали да споделят един с друг и най-малките подробности от живота си.

Беше очевидно, че височината ги е смазала; знаеха, че в крайна сметка щеше да им се наложи да напуснат вилата, за да попълнят припасите си. Но никой от тях не бързаше да излиза, нито пък бе поискал отделна стая.

Уискърс, черно-бялата котка, се мотаеше из вилата от първия ден, сгушена в скута на Тес или отпусната до Номад пред камината. Понякога Номад я ближеше с език или почистваше козинката й, но после тя се измъкваше и явно се отбиваше на гости в друга вила. Кучето също често излизаше, но скоро след това се връщаше, мъкнейки вкусен кокал.

Освен котката и кучето се отбиваше и папагалът Кали, подхвърчайки щастливо, винаги благодарен, когато получеше някакво лакомство — грозде, ягода или любимото й, череша. През прозорците на вилата се виждаха и други обитатели на дивата местна природа — кондори, колибрита, сиви зайци, сребристи чинчили, елени с големината на едри кучета. Малки диви гвинейски прасенца понякога драскаха по външната врата, после се надигаха на миниатюрните си краченца и издаваха пискливи звуци, сякаш молеха да ги пуснат вътре.

На третата вечер Тес и Иън преровиха шкафа и хладилника във вилата, за да открият нещо за вечеря сред останалите продукти.

— Добре, вече е официално — каза той. — Вечерята ще бъде простичка. Равиоли с доматен сос. Имаме достатъчно плодове за десерт. Но утре вече трябва да напазаруваме, Слим.

— Утре ще съм готова за едно излизане.

— Странно. Осъзнах, че освен едно отваряне на вратата, за да огледам по-добре кондорите, от три дни не съм изминавал повече от няколко метра из стаите на апартамента.

— Най-далечното място, до което съм ходила, е задната веранда — за да напълня хранилката на колибритата. За пръв път, откакто сме тук, в момента се чувствам почти нормално. — На най-горния рафт в шкафа Тес откри бутилка чилийско червено вино. — Ей, виж това. — Вдигна я победоносно в ръка. — Вземи чаши.

След няколко секунди вдигнаха чаши.

— Salud! — каза тя и чукна чашата си в неговата.

— Salud! — отвърна й той и започна да приготвя вечерята.

Тес седна на един стол и го наблюдаваше. Когато беше малка, баща й приготвяше вечерите и беше от същия тип готвачи, какъвто бе и Иън — щипка от онова, стръкче от това, подправки на вкус, всичко, смесено накуп, и voila, истински деликатес за стомаха. Също като баща й, и Иън използваше подправките по нестандартен начин, сякаш намерението му е било да пробуди небцето, като го шокира. Дори десертите, които приготвяше, бяха на същия принцип и в тях обикновено имаше шоколад, към който той бе признал, че изпитва огромна слабост.

— Къде се научи да готвиш? — попита го Тес.

— След самоубийството на баща ми майка ми бе толкова депресирана, че със седмици не стана от леглото. Така че изборът ми беше да ям някакви боклуци навън, да умра от глад или да се науча да си готвя сам. В колежа работех почасово като готвач. А тъй като Луиз мразеше да готви, след брака ни просто продължих да го правя, но само вкъщи — сви рамене и й отправи една от онези ослепителни а ла Джордж Клуни усмивки. — Но не мога да правя от онези претенциозни френски ястия. Къде искаш да вечеряме?

— До камината.

— След минутка съм готов — Иън й подаде купите с плодовите салати, за да ги отнесе в дневната.

Тес постави купите на масичката за кафе, придърпа я по-близо до камината и сложи две възглавнички на пода. Докато Иън привършваше кулинарната си магия, се опита да се обади на майка си и на Мади, но както всеки друг път, когато с Иън правеха опити да се свържат от телефона на вилата, операторът казваше, че линиите са заети. Тъй като тя явно бе загубила своя мобилен телефон, а Иън нямаше, стационарният телефон на Билата бе единственият им вариант за връзка с външния свят.

— Все още ли линиите са заети? — попита той, когато тя се върна в кухнята.

— Нелепо е. Никоя телефонна система не може да е толкова зле.

— Ще се свържем някак.

Подаде й купата с димящите равиоли и панер с топли питки хляб, после взе бутилката вино, чашата си и своята купа и отидоха в дневната. Докато се настаняваха на възглавниците, а цепениците пукаха в камината, Номад се домъкна при тях и се настани в краката им в очакване на остатъците от вечерята им.

— Ще нахраним и теб, голямо момче — каза Иън.

Кучето излая два пъти. Тес се разсмя и му подаде парче от равиолите, което той изяде наведнъж. Вечерята бе великолепна, надминаваща всичко, което баща й някога бе приготвял. Остави няколко хапки за Номад, сложи купата си на пода до тази на Иън и кучето погълна всичко почти за миг.

Иън напълни чашите им отново.

— Знаеш ли, колкото повече мисля за това, толкова по-странно ми се струва. Бил съм и в други градове на големи височини, но никога не съм се чувствал така. Може би имаше нещо по-особено в онзи чай, който Хуанито ни направи.

— Или пък в онези емпанади. Напиши го в твоята рубрика. Странният ефект на високопланинските емпанади.

Засмяха се истерично, както се смяха през онази нощ в автобуса. Тес знаеше, че превъзбуденото им състояние се дължеше на притеснението, което изпитваха и двамата. Осъзнаваха, че нещо странно се случваше с тях, но не разбираха какво. Въпреки това не можеха да спрат да се смеят. Най-накрая тя се отпусна по гръб на пода и наподоби с ръце изписването на заглавие във вестник.

— „Ако ядете емпанади в Бодега дел Сиело…“ Това ще бъде твоят журналистически удар, Иън. Убедена съм.

Погледна към него, но очите му вече бяха втренчени в нейните по такъв начин, че сърцето й подскочи. Той й се усмихна, леко неуверено, притеснено, после се претърколи по корем и се озова над нея, пръстите му се плъзнаха по косата й, лицето му бе опасно близо до нейното. Огънят пращеше и съскаше в камината, а очите му я разсъбличаха. Доближи устните си и за един много дълъг момент единственото, което съществуваше, бе допирът на езика му, парещата жега на дъха му, студените му ръце, плъзгащи се под пуловера й.

Внезапно Тес се почувства като тийнейджърка, предадена от собствените си хормони. Бяха пресекли границата, но й бе все едно. Беше хубаво да я докосва този мъж, да я гали и милва. Дрехите им бяха съблечени, телата им се преплитаха и преобръщаха, тя бе ту отдолу, ту отгоре и навсякъде, където той я докоснеше, кожата й експлодираше от страст и желание.

Езикът му се плъзна от гърлото към гърдите й, обиколи ги, заигра се с тях. Обърнаха се отново, сега Тес бе по гръб, устните му минаха по-надолу по тялото й и сякаш говореха на бедрата и корема й на свой таен език, после продължиха пътуването си. Тес простена, тазът й се повдигна, насладата й беше толкова силна, че имаше чувството, че ще избухне всеки миг. Иън проникна в нея. Доведе я многократно до ръба на екстаза, после я тласна да го премине. А след това… свободно падане.

Иън придърпа одеялото от алпака върху тях и тъканта погали приятно кожата на Тес. Той се облегна настрани и подпря глава на дланта си. Топлата светлина на огъня озаряваше стаята със свръхестествен блясък и оставяше половината му лице в сянка.

— От първия миг, в който те видях в бодегата, Слим, исках това да се случи.

— Мислех, че си загубил интерес към мен.

— Няма начин — усмихна се, край ъгълчетата на очите му се появиха красиви тънки бръчици. — Но до тази вечер имах енергия само колкото да си задържа очите отворени, за да хапна нещо и да се изкъпя.

Пръстите й проследиха тези линийки около очите му, всяка една от тях разказваше някаква история. Тук, самоубийството на баща му. Там, раждането на Люк и детството му. Ето го и развода му, статиите му за „Минеаполис Трибюн“; истории, които още не беше споделил с нея, добри и лоши, грозни и славни.

— Може би причината не е във височината, а в нещо друго.

— Какво например?

— Не знам.

Но бяха минали три дни, а те все още не бяха излизали от вилата. Странно. Искаше й се да обвини студения дъжд и утайката, която се движеше бавно по вените й. И все пак усещаше, че се случва нещо по-дълбоко, знаеше, че е част от същия свят, който бе виновен за пропуските в паметта й. Можеше да го проучи по-внимателно, но бе по-лесно да го пренебрегне. Това също я притесняваше.

— Струва ми се, че някой ни наблюдава — придърпа завивката над главите им, като създаде нещо като пашкул за тях двамата. — Разбираш ли за какво говоря?

— Да — Иън приближи устните си толкова близо до нейните, че тя почувства топлината на дъха му, носовете им се докоснаха. Сега той шепнеше. — Онзи първи ден, след като Хуанито си тръгна и ние изпихме чая, който той ни направи, мислех, че няма да успея да се добера дори до леглото и да се строполя там. И се събудих веднъж за… колко? — четиринайсет часа. Никога не съм спал толкова дълго в живота си.

— И с мен бе същото. Не мислех, че въобще ще се събудя.

Все още шепнейки, Иън продължи:

— Събуди ме нещо, което… дори не знам как да опиша. Сякаш нещо се хвърляше върху мен. Опитваше се да влезе в мен — изсмя се нервно. — Изпитвала ли си подобно чувство?

Тес се канеше да каже „не“, но в съзнанието й изплува ярък спомен. Остра болка в гърдите й, сърцето й бясно препуска, ужасен страх я парализира. Тя разказа всичко това набързо, после добави:

— Бях толкова смазана, че дори не можех да помръдна пръстите на ръцете и краката си. Сигурно съм заспала отново. Брухо ли е бил?

— Не и когато Номад е бил при нас — каза Иън.

— Той си тръгна, след като изпихме чая на Хуанито.

— Забравих за това. Значи може да е бил брухо.

— Може би. Но има и друго странно нещо. Била съм в доста чужди страни и никога не съм оставала в хотела си цели три дни, без да си подам носа навън. Дори когато времето е било ужасно. На теб случвало ли ти се е?

— Не. Никога. — Той обви ръцете си около нея, притисна я към себе си, краката им се преплетоха, долепените му до гръбнака й длани бяха студени. — Ще разберем какво става. — После започна да я докосва отново. — Но не точно сега.

 

 

Иън скочи прав, сърцето му туптеше бясно сред тягостната, тревожна тишина. Погледът му огледа нервно потъналата в полумрак стая. Нищо не помръдваше. В ъглите се таяха сенки, мракът притискаше отвън прозорците. Тес изпъшка в съня си и придърпа одеялото върху раменете си. Преди часове се бяха преместили от чергата на пода на дивана, а Номад се бе свил пред камината. Сега го нямаше. Но не това го бе събудило.

Спусна краката си на пода и се ослуша. Внезапно го чу — остро свистене, далечен шум като от много бързо пробиване със свредел. После тишина. След това отново, този път по-близо. Намъкна се в дънките си, грабна пуловера си от близкия стол и се спусна по дървения под към прозореца. Във вилата бе толкова студено, че виждаше дъха си, когато издишаше.

Опря лице до стъклото, подпря и ръцете си на прозореца. Нямаше звезди, луната не светеше ярко, бе прекалено тъмно, за да се види нещо. Шумът спря, близо минута пауза. Когато започна отново, Иън осъзна, че това не бе пронизващ звук от пробиване на нещо, а остри високи викове, идващи от двора, стотици… Странни, почти мелодични, като звуците, които издаваха делфините в океана.

— Какво, по дяволите… — забърза се към входната врата.

Преди да вдигне веригата, пластове мъгла се плъзнаха в пролуката под вратата, въртейки се в спирали, извивайки се като змии по пода. Иън отскочи назад, пронизителното стенание и свистене стана по-силно и някакъв атавистичен страх изпълни сърцето му. Обърна се и се затича към дивана, където разтърси Тес, за да я събуди.

— Откриха ни — прошепна й тихо.

Тес скочи от леглото и облече светкавично дрехите си. Иън грабна одеялото от леглото и се втурна обратно към вратата.

Мъглата се увиваше около глезените му, студът се надигаше от краката му и вледеняваше дори мозъка му. Очакваше селяните, от които бе избягал преди, да се материализират пред него и да започне това зловещо тананикане и шепнене, също както бе станало в деня, когато бяха пристигнали в Есперанса. Подпъхна одеялото в пролуката на вратата и облаците мъгла около глезените му постепенно избледняха, отстъпиха назад, после се извиха по пода като в агония. Иън грабна ръжена и започна да го размята из виещите се като змии мъгливи потоци и заедно с Тес заотстъпваха назад, наблюдавайки в ужас как потоците се разделят на две и се опитват да се слеят с другите части на мъглата. Беше все едно да гледаш обезглавени кокошки, които се лутат из курника, размятвайки безцелно криле, докато най-накрая телата им се откажат и се строполят. След няколко секунди мъглата изчезна.

— Божичко, Иън, виж — Тес посочи през прозорците отдясно на нея.

Мъглата се виеше по стъклото като бързо израстващи лози, все по-плътни, разпространяващи се по целите стъкла. Иън погледна към небето. Мъглата покриваше и него като с плътна завивка. Грабна ръката на Тес и двамата отстъпиха назад, към вътрешността на вилата.

Шепотът ставаше все по-мощен, гласовете на брухос свистяха като вятър в клоните на дърветата. Нахлуха в спалнята, затръшнаха вратата, разкъсаха чаршафите и завивките на леглата. Мъглата вече бе открила тези прозорци, тънките струйки се плъзгаха в процепите и изпълваха стаята.

— Банята, Слим. Бързо! Там няма прозорци.

— Тиксо, трябва ни тиксо. Дебела лепенка — отвори чекмеджето на нощното шкафче. — Мисля, че видях ролка някъде.

Иън изтича в банята и хвърли всички завивки и чаршафи, които успя да грабне, на пода. Докато събаряше хавлиите от рафта, Тес нахълта вътре с ролка тиксо и ножици. Треснаха вратата, напъхаха чаршафите в процепите, налепиха колкото можаха тиксо върху тях, после притиснаха кърпите и завивките върху чаршафите и отстъпиха назад, втренчили поглед във вратата.

Тъпо, огромна глупост, помисли си Иън, бе да се надяваш, че хавлии, завивки и някакво жалко тиксо могат да попречат на мъглата да стигне до тях. Но бе също толкова нелепо и да се страхуваш от мъгла, нали? И все пак той бе сигурен, че страхът им бе основателен.

Стенанията ставаха по-силни, по-груби, почти непоносими. Иън стисна зъби и притисна длани до ушите си. След секунди струйки мъгла се вмъкнаха през вертикалните процепи точно над и под пантите на вратата и по горния й край. Иън се изправи, Тес се опита да откъсне още дълги ленти от тиксото и той ги притисна върху пропускащите места, запечатвайки вратата напълно. Противното виене нарастваше, докато в един момент вече им се струваше, че остри, горещи игли се забиват в ушите им, пукат тъпанчетата ми, разкъсват тъканта им, пронизват костите им. Иън падна на колене. Дори с притиснатите до ушите си длани го чуваше, чувстваше го как отеква в зъбите му и знаеше, че след малко ще припадне.

Тес внезапно започна да пищи — толкова примитивен и див звук, че почти не приличаше на човешки. Не спираше и не спираше, сякаш нейните писъци се бореха срещу виенето на брухос, отблъсваха го, запращаха го там, откъдето беше дошло. После се втурна към рафта с хавлиите, грабна една и я метна на Иън. Той я разбра, уви кърпата около главата си като тюрбан, така че да покрие ушите си. Помогна му да заглуши достатъчно стенанията, за да не припадне.

Докато Тес увиваше другата кърпа около своята глава и продължаваше да крещи, той се придвижи до металната кутия за дрехи в банята и започна да удря по капака й, сякаш биеше барабани. Тя пусна душа докрай, добавяйки шума на водата към какофонията. Иън не знаеше колко дълго бе продължило всичко това, но когато стенанията на духовете внезапно спряха, настана тягостна, направо свръхестествена тишина. Тес спря душа и прошепна:

— Свърши ли?

— Може би е номер — отвърна й той, също шепнейки.

Нещо издрънча силно в спалнята, направо изригна, и трясъкът се разпространи в останалата част на вилата, отекна, извибрира в стените. После и този шум също спря и се възцари такава тишина, че Иън и Тес се напрегнаха, за да чуят поне някакъв звук.

Най-накрая разкъсаха тиксото, Иън грабна ръжена и отвори леко вратата. Не чу и не почувства нищо и разтвори напълно вратата. Пристъпиха внимателно в спалнята, после Тес изтича бързо до стената и натисна ключа за лампата.

Стаята бе празна, но нещо покриваше прозорците и то не беше мъгла. Приличаше на метални капаци.

— Като метално противоураганно убежище — каза Тес зад гърба му. — И тъй като вероятно тези капаци не са се спуснали сами, явно се контролират с дистанционно.

— Значи Грейнджър или някой друг е разбрал, че вилата е нападната.

— Така изглежда. Това правят в затворите. Нощем. Или когато някой е избягал. Заключват. Майната им. Не могат да ни заключват тук.

Отправи се бързо към вратата на спалнята. Иън завъртя ключалката, повдигна прозореца, прокара пръсти по долния ръб. Не пропускаше въздух. Нямаше следа от мъгла. Дори не усети студения нощен въздух. Впечатляващо. И без съмнение, доста скъпо. Дали всяка сграда в града бе съоръжена по този начин?

Когато се появи от спалнята, кухнята и дневната бяха окъпани в светлина, а Тес удряше с юмруци по металната стена, спусната върху входната врата.

— Ей, затворени сме тук! Не съм се съгласявала с тези простотии!

Иън си даде сметка, че металните панели покриват капандурите на тавана, всеки прозорец, задната врата към верандата, дори вратичката за домашните любимци, която използваха Номад и котката. Очевидно бяха затворници. Отиде до хладилника, отвори го и прецени решително какво можеше да свърши работа за една бърза закуска. Омлет с гъби и сирене. За десерт — манго. Имаха и ароматно еквадорско кафе. Намери целина и домати и започна да ги кълца отмъстително. Разби четири яйца с бесен ритъм, почти като барабанен призив за война. Режеше сиренето с ожесточение — клъц, клъц, клъц… Приготвянето на храната бе неговото оръжие, неговата защита.

Тес дотича в кухнята.

— Какво правиш? Трябва да се махнем оттук!

— Да се махнем оттук? И къде, по дяволите, е това тук! Нямаме никаква представа какво е това място.

После избухна шум, който звучеше така, сякаш хрътките на ада бяха пуснати на свобода. Трясъкът отекваше из стаите, някаква буреносна сила или камъни блъскаха по капаците, опитвайки се да проникнат вътре. Парализирани от ужас, Иън и Тес се взираха един в друг, после Иън се обърна към масата и продължи да приготвя омлета.

— Полудя ли? — избухна Тес. — Готвиш, докато ни нападат?! Божичко, Иън, трябва да си намерим оръжия — втурна се да отваря шкафовете един по един и грабна голям кухненски нож. — Трябва да се защитаваме.

Той я погледна, държейки дървената лопатка в ръка.

— Срещу какво? Срещу брухос? Какво, по дяволите, са те? Не знаем. Как се озовахме тук? Не знаем. Какво става всъщност? Не знаем. Какво става, Тес? Не. Знаем.

Очите й се разшириха от гняв.

— Да не си глух? Не чуваш ли това? — размаха ръце. — Нещо напада тази вила и… и… прониква през… и…

— Не знаем нищо — изля разбърканите яйца в тигана, взе лопатката, добави целината, доматите и гъбите. — Гладен съм. Смятам да похапна.

И после, просто така, атаката спря. Тишината обгърна вилата. Тес отпусна уморено ръце, погледна към запечатаните прозорци и врати, отметна глава и се загледа в тъмната капандура над себе си. После се извърна, все още стискайки ножа в ръка, и се скри в дневната. Иън се обърна отново към печката, към тигана и към омлетите, към това, което можеше да разбере.

След внезапното спиране на нападението отчаяното желание на Тес да разбере какво се случва я тласна право към входната врата. Ако металните защитни капаци поне донякъде приличаха на тези, които беше виждала, трябваше да имат и вътрешна ключалка, нещо просто, което да може да се задейства бързо.

Отвори вратата, опипа с ръце гладката, равна повърхност зад нея. Тази преградна стена не беше от типа нагъващи се като акордеон; представляваше обикновен метален панел, спуснат върху вратата. Долу, почти до земята откри механизъм, натисна го, облегна се с цяло тяло и с двете си ръце върху панела и натисна. Той се плъзна леко наляво, пропускайки в стаята бледата сутрешна светлина и студения въздух, ухаещ на сладък бор.

Тъкмо се накани да се пъхне през малкия процеп, когато Иън я сграбчи за ръката.

— Не! Не знаем дали е свършило! — Дръпна я назад толкова рязко, че тя за малко да падне на пода.

Тес освободи ръката си, бясна, че той се бе опитал да я задържи.

— Никога повече не прави така. — Ожесточението в гласа й я стресна. Иън я погледна, сякаш му бе зашлевила шамар. — Сам каза, че не знаем нищо. И е крайно време да разберем какво става тук.

Заобиколи го, отвори широко металната преграда и излезе на верандата. Преобърната количка с препарати за почистване, парцали и метла запречваше пътеката, водеща към основната постройка, а вляво се виеха плътни пластове мъгла. После Номад профуча покрай нея, истинска черна фурия, като лаеше яростно срещу нещо във въздуха. Зад него се виждаше цяла малка армия от мъже, тринайсет на брой, тичащи по алеята, размахвайки пушки, вили, мачетета и огнепръскачки в ръце. Най-отпред беше Ед Грейнджър, един плешив Джон Уейн без кон, крещящ: „Кучката се скри в мъглата! Свалете я долу!“ Видя Тес и размаха гневно ръце към нея: „Прибирайте се в къщата! Тук не е безопасно!“

Тес обаче се спусна надолу по стъпалата на верандата и спря право пред него.

— Вилата бе нападната и внезапно се озовахме затворени тук! — Посочи с ръка към къщичката зад себе си. — Заслужаваме някои отговори, Ед!

— Брухос. Хуанито, вкарай я обратно във вилата!

Грейнджър и останалите мъже се впуснаха напред, а Хуанито Карденас пристъпи към нея, като размахваше пушката си по небрежно заплашителен начин.

— Моля ви, влезте вътре. По-сигурно е за всички.

— Ей, я чакай. — Иън се наведе над верандата, стискайки в ръка ръжена. — Ние сме гости тук. Не може да ни нареждате какво да правим. Не може просто така да ни заключвате. Вие…

Хуанито насочи пушката си към него.

— Приберете се вътре. Сега.

— Добре, добре, прибираме се…

Но докато Хуанито пристъпваше съм него, Иън стовари ръжена върху пушката му и той я изпусна на земята. Тес се метна върху него. Младежът бе поне с петнайсет сантиметра по-нисък от нея и с около петнайсет килограма по-слаб и се стовари като отсечена тръстика. Тес грабна пушката му и двамата с Иън се затичаха след другите мъже, които вече се бяха скрили в мъглата.

И веднага съжалиха за това. Мъглата бе по-плътна и се издигаше по-нависоко, отколкото изглеждаше, като гъста супа, която поглъщаше храстите и дърветата в мрак. Тес не виждаше нищо пред себе си, но виковете и яростното лаене на Номад се чуваха съвсем ясно пред тях. С Иън продължаваха да се придвижват в посока на суматохата, препъващи се из цветните лехи между дърветата.

— Добра реакция, Иън.

— И твоята си я биваше, Слим. Но дали може с пушка да се убие брухос!

— Нямам си идея. Но защо иначе ще ги носят със себе си?

— Те носеха и огнепръскачки. Предполагам, че си стреляла с пушка, нали?

— Аха… — Тази в ръката й беше „Уинчестър Супер ХЗ“, модел, с който тя и Дан се бяха упражнявали миналата година по време на тренировъчния сезон в Бюрото. Можеше да произведе 12 изстрела за по-малко от две минути и се смяташе за най-бързата пушка в света. — Според теб колко от тях са наоколо?

— Стори ми се, че са стотици.

— Не можем да се справим със стотици. Имаме 12 куршума. И то само ако пушката е заредена докрай.

— Ще направим каквото…

Не успя да завърши изречението си, защото от мъглата изхвърча един мъж, размахващ над главата си лудо лопата, виещ и стенещ като ранено животно. Блъсна се в Иън и двамата се стовариха на земята, започнаха да крещят и да се блъскат, а телата им бяха така плътно долепени, че Тес не се осмели да стреля. Иън се провикна: „Бягай, Слим, бягай!“

Тя се впусна навътре в мъглата, към виенето на Номад, но вече не знаеше защо тича и какво преследва. Чувстваше босите си крака като трупчета цимент, не виждаше почти нищо и нямаше никаква представа какво се случваше и какво бе станало. Всичко, което знаеше за света, вече й се струваше съвсем нереално.

Стисна пушката по-силно и продължи да напредва по посоката, от която се носеше воят на Номад. Когато кучето замълча, Тес спря, отпусна се на колене и се ослуша. После в мъглата пред нея се появиха форми, надигнаха се гласове, набраха плътност и сила…

 

 

Останалите брухос бяха отлетели и сега бяха само тя и Номад, взиращи се един в друг сред мрачната мъгла. Въпреки формата на Доминика като чистачка, той я бе разпознал. Кехлибарените му очи бяха вперени в нейните с такава прецизност и омраза, че тя осъзна, че ще бъде унищожена, ако той я нападне. Но не мислеше, че в момента Номад иска да се бие с нея. Просто я предупреждаваше. Затова му подхвърли пренебрежително един чорап, с прикачена на него бележка, написана на кечуа. Той знаеше на кого да я предаде.

О, Ед. Сериозно. Откажи се. Междинните са наши. Рано или късно ще ги хванем и тогава ще си върнем Есперанса. Тази земя е наша. Винаги ни е принадлежала.

Вечно твоя, Доминика

Номад подуши чорапа с нос, сякаш миризмата му щеше да разкрие истинските й намерения, и я погледна отново.

— Вземи го — прошепна тя. — Просто вземи проклетото нещо.

Внезапно обаче костите на Номад изпукаха, гръбнакът му се издължи, ушите му се сляха с главата, опашката му се скъси и после изчезна напълно. Предните му лапи се прибраха към корема, като че ли по силата на някаква странна гравитация, костите в тялото му се наместиха от само себе си и се преобразиха в ръце. Задните му лапи преминаха през същия процес и се превърнаха в човешки крака. Челюстта му се разшири, костите на черепа се разместиха под кожата като самостоятелно живо същество. Муцуната му се превърна в човешки нос, уста, скули… После изчезна и козината и по главата и раменете му се разпиля човешка коса, а останалата част от тялото се покри с нормално мъжко окосмение. Всичко стана с такава светкавична скорост, че когато тя мигна, Номад бе изчезнал и на негово място пред нея стоеше Вайра в цялата си спираща дъха ослепителна мъжка красота. Вайра, чието име на кечуа означаваше „вятър“.

— Те са защитени, Ника. Ти се откажи. Не можете да ги вземете.

Доминика бе потресена — при вида му, при звука на гласа му, че изобщо бе тук, пред очите й.

— Как…? Мислех, че… си загубил способността си да се трансформираш преди векове… Когато бе ранен… Аз…

— Това е лъжа, която ти сама си внуши. И през изминалите векове си повярва, че е истина.

— Ти… ти ме предаде, Вайра.

— Ти се предаде сама.

— Ти избра… ловците пред мен.

— А ти избра брухос пред мен. Станалото може да бъде погледнато от две страни.

Пристъпи към нея, прегърна я и я притекли нежно към себе си. Макар да бе само във виртуална форма, тя почувства силата на ръцете му, вдъхна познатия, див аромат на кожата му. Когато той прокара пръсти през косата й и дръпна главата й назад, за да я принуди да го погледне в очите, Доминика го видя такъв, какъвто бе преди векове, във времето около 1400 година, когато и двамата все още имаха своите физически тела и той бе гордият испанец, когото тя обичаше всеотдайно.

В онзи живот баща й, богат земевладелец с огромна власт, мразеше Вайра и й забрани да го вижда. След това я омъжи насила за един благородник, който я прокуди, когато се разбра, че не може да му роди деца. Прекара остатъка от живота си, бродейки из Испания по следите на Вайра, само за да открие, че баща й го бе убил. Доминика умря на 36 години от туберкулоза и разбито сърце — а Вайра я чакаше, когато премина отвъд.

И все още умееше да чете мислите й, както някога.

— Вече не сме онези хора, Ника.

После допря устните си до нейните, силно, настоятелно и жалкото й виртуално тяло се сля с неговото, в гърдите й се надигна стенание, гладът и копнежът й по този мъж не бяха изчезнали през всички тези столетия. Прокара ръцете си бавно по врата му, по раменете му… Спомените й създадоха очертанията на плътта му, формата на костите му, възродиха цялата радост и наслада, която й бе давал някога.

— Ела при мен — прошепна той, устните му се движеха по шията й, по гърлото й. — Още не е прекалено късно. — Ръцете му се пъхнаха под полата й и се плъзнаха между краката й, възбуждайки я. — Заедно можем да сложим край на тази древна битка.

Тя се отдръпна бавно.

— Можем да управляваме Есперанса, Вайра. Ръководя най-голямото и най-силно племе на брухос. Няма да ни липсва нищо. А сега, когато са дошли тези двама междинни…

— Не — ръцете му я отблъснаха. — Има само един начин.

Сърцето й се разби на милион парченца.

— Но…

Внезапно наблизо се разнесоха викове, из храстите се чу шумоленето от приближаващи хора. Вайра не откъсваше поглед от нея, изражението му бе неразгадаемо, после й прошепна:

— Ако избягаш сега, ще бягаш винаги, Ника.

Тя нямаше избор. Хората бяха прекалено близо, гласовете им звучаха гневно. Напусна човешката си форма и полетя нагоре, наблюдавайки как Вайра бързо се преобразява отново. Като Номад той захапа чорапа с бележката и препусна в мъглата през дърветата.

Страхливец, помисли си тя.

Знаеше, че я е чул, но не й отвърна. Смазана и зашеметена от скръб, Доминика се понесе към дома си.

 

 

Мъглата се разнасяше и сега Тес можеше да види Грейнджър и хората му, обикалящи из двора. После вляво, от същата посока, откъдето се чуваха преди малко гласовете, от мъглата се появи Номад, мъкнейки нещо в устата си. Мъжете още не го виждаха, но Номад забеляза Тес и веднага се насочи към нея, а очите му я гледаха с нещо като възхищение и лек страх.

Все още объркана, Тес се изправи и се огледа за някаква следа от жената, която бе чула да говори за предателство и племена. Но явно тя самата бе единствената жена в близката околност. Номад се приближи до нея, пусна чорапа пред краката й и седна на задните си лапи, въртейки опашка.

— Обзалагам се, че си ги видял — каза Тес. — Мъжът и жената, които разговаряха. — Вдигна чорапа с прикрепената към него бележка. Не можеше да разчете езика, на който бе написана. — Да намерим, Иън, Номад.

Когато излязоха от дърветата, видяха, че мъжете бяха наобиколили Иън, който седеше на ръба на фонтана в двора и притискаше кърпа до кървящото си слепоочие. Отначало Тес не разбра какво ставаше тук.

— Иън, добре ли си? — извика тя.

Всички се извърнаха към нея.

— Засега — отвърна той.

— Има нужда от няколко шева — каза Грейнджър. — Повикахме лекар.

— Колко великодушно от ваша страна, след като хората ви го подредиха така!

— Беше недоразумение — отвърна бързо Грейнджър. Прекалено бързо. — А сега ще взема тази пушка, ако обичаш, скъпа моя. Хуанито си я иска.

— Ще се радвам да му я върна, след като ми преведете това — Тес размаха чорапа пред него. — Номад го домъкна от мъглата.

Грейнджър погледна бележката и поклати глава.

— Не мога да я прочета. Съжалявам. Английският и доста измъченият испански са границите на езиковите ми умения.

— Тогава поне ще ми кажете ли какво са „междинните“, Ед?

— Междинни? — Мъжът премигна бързо, сякаш имаше прах в очите. — Е, естествено знам какво означава „междинен“, но не разбирам в какъв смисъл ме питаш, скъпа. Защо?

— Вие сте един долен лъжец. — Тес хвърли чорапа на земята, след което пусна и пушката долу. — Ще се изнесем оттук веднага след като си намерим друг хотел, мистър Грейнджър. Моля, пригответе ни сметката и отворете тези проклети капаци.

Мина покрай него и отиде при Иън, който вече се бе изправил на крака, макар все още да изглеждаше блед и потресен. Когато се насочиха към вилата, следвани по петите от Номад, Иън я попита:

— Какво, по дяволите, се случи там?

— Не съм сигурна. Чух мъж и жена да си говорят, но не можах да ги видя. Нямам представа коя беше тя, защото мислех, че съм единствената жена наоколо. Как ти е главата?

— Когато онези мръсници ме нападнаха, се ударих в някакъв камък — свали напоената с кръв кърпа от слепоочието си. — Как изглежда?

Тес трепна.

— Ужасно. Във вилата има комплект за първа помощ. Ще те пооправя, докато дойде лекарят.

— А след като той дойде, ще отидеш в града и ще намериш начин да ни измъкнеш оттук. Автобус, влак, кола, не ме интересува какво. Не трябва да оставаме на това място повече.

Тес бе на същото мнение.

— Ако не мога да намеря обществен транспорт, ще предложа на Мануел сума, която няма да може да откаже, за да ни закара до най-близкото летище.