Триш Макгрегър
Есперанса (16)

Петнайсет

Кий Ларго, Флорида, юни 2008 година

Вятърните камбанки, които висяха по дърветата в градината на къщата на майка й, бяха направени от тръбички, морски мидички, метал, мед и стъкло. Те пееха и подрънкваха от сутрешния бриз като музика, изпълнявана по време на католическа меса в Сикстинската капела, и призоваваха птиците към хранилките. Ята от врани и сини сойки, мушитрънчета, косове и гълъби, дори диви зелени папагали пърхаха и се бутаха, за да се доберат до храната. Понякога се блъскаха във вятърните камбанки и променяха ритъма на песента им, сякаш в двора репетираше аматьорска рок група. Тес не виждаше нито едно колибри сред множеството птици и отсъствието им я потискаше ужасно.

Беше нелепо. Всъщност тя не помнеше някога да е виждала колибри във Флорида Кийс или някъде в Южна Флорида.

Отражението й в прозореца се взираше в нея. Все още съм си аз. Сиво-сини очи. Дълга, руса коса на вълни. Устни, които пак можеха да се усмихват. Когато беше умряла преди пет месеца, вътрешно се бе променила драстично, но това не личеше във външния й вид. Не че имаше някакво значение.

Някъде издрънчаха медни тръбички. Майка й и сестра й бяха станали и Тес си пожела да можеше да остане поне още час сама. Веднага се почувства гузна, задето си го помисли. Майка й бе стояла в болницата непрекъснато от момента, в който Тес бе простреляна през януари. Когато бе изпаднала в кома, я бяха преместили в болницата в Кий Ларго, където майка й бе старша сестра. Това преместване вероятно бе спасило живота на Тес. Когато се пробуди от комата, лицата на майка й и на осемнайсетгодишната й племенница Мадисън бяха първото нещо, което видя.

Откакто преди шест седмици бе излязла от болницата, те бяха нейната група за подкрепа. Грижеха се за нея, караха я до психотерапевта й, готвеха и пазаруваха и бяха до нея тогава, когато никой друг не беше. Тъй като къщата на майка й бе построена върху циментови подпори, които се издигаха на пет метра над земята, бяха направили дървена рампа, за да може да излиза и да влиза в къщата с инвалидната си количка. Майка й и Мади дори бяха разпределили планината от болнични сметки в седем различни купчини. Здравната осигуровка на Тес покриваше около шейсет процента от тях, но за да изплати останалото, трябваше да работи за ФБР поне още двайсет години.

Отвори прозореца и наситеният с аромата на океан и пръст юнски влажен въздух я обгърна цялата. От двете страни на прозореца се виждаха краищата на алуминиевите капаци, които в този район се поставяха на всички прозорци за защита от ураганите. Цялата къща можеше да се затвори и защити за около десет минути, но имаше и две капандури — една в кухнята и една в дневната, — които нямаха такива капаци. Тес затвори прозореца, обърна се и се загледа в капандурата на кухнята, изпитвайки внезапно необясним ужас, че нещо можеше да влезе през нея в кухнята.

Абсурдна мисъл. Въпреки че сезонът на ураганите започваше през юни, Националният ураганен център бе съобщил, че Атлантическият басейн е спокоен. Освен това капандурите бяха направени по стандартите на урагана Андрю^[2] и можеха да издържат ветрове от най-опасната, пета степен. Но можеха ли да издържат на… какво! Почувства тежестта на думата на върха на езика си, после тя отново й се изплъзна. Такива неща й се случваха често, откакто бе дошла в съзнание. Естествено, нямаше да сподели това с психотерапевта от Бюрото, с когото се предполагаше да се срещне днес, за да бъде решено окончателно дали е психически здрава и стабилна, за да се върне на работа.

Куршумът, който бе преобърнал живота й с главата надолу, бе разкъсал артерия в дясното й бедро и тя бе изгубила толкова много кръв, че за малко да умре, преди да я докарат в болницата. По време на операцията сърцето й бе спряло. Все още не знаеше колко дълго е била мъртва. Не че имаше значение. Нищо не се бе случило — нямаше тунел от светлина, не я беше посрещнал небесен хор, не беше срещнала починали близки.

Трябваше да й сложат стоманени пирони и винтове в бедрената кост, за да се възстанови. Сега имаше толкова метал в крака си, че на проверка на летището вероятно щеше да включи всички аларми. Накуцването й все още се забелязваше, но състоянието й се подобряваше с всеки ден. Всъщност днес се чувстваше по-добре от седмици насам и беше сигурна, че всекидневната йога — личната й компенсация за физическата терапия, която осигуровката й не покриваше — беше помогнала. Всичко, от което се нуждаеше, за да се върне на работа, беше чисто психическо досие с подписа и печата на този психотерапевт.

Тес не беше напълно убедена, че искаше да се върне в Бюрото, но отпускът й по болест бе използван почти до края, а и имаше нужда от доходи. Шефът й я беше уверил, че е първа на опашката за всяка работна позиция на Бюрото, която се откриеше в Кийс. Кийс беше закътано местенце, по-малко бюрократични глупости, повече спокойствие. Но докато това се случеше, беше прикачена към отдела в Маями, което означаваше два часа път дотам и обратно всеки ден, ако не попаднеше в час пик. Въпреки че тази перспектива не я въодушевяваше — особено с цената на бензина, която непрекъснато се покачваше, — нямаше никакво желание да се мести обратно в града. А и не можеше да си го позволи при болничните сметки, които имаше да изплаща. Апартаментът в Маями, в който живееше през последните седем години, вече беше зает от някой друг и майка й бе преместила в склад повечето от вещите й.

— Ей, Тес, какво става? — Мади се появи в кухнята, облечена с потник и шорти за тичане, носейки обувките си в ръка.

— Прекалено рано е, за да съм будна. Къде ще тичаш?

— По плажа. Три километра. Искаш ли да дойдеш?

Мади напомняше на Тес на младо жребче — цялата крака, с буйна червена грива, която бе наследила от семейството на баща си. Останалото от нея беше чист Ливингстън — игриви сини очи, устни, които отразяваха всяко нейно настроение, високи скули. Бледият й тен не беше по наследство. Не си позволяваше никакво излагане на слънце, множество кремове и мазила. Грим, чиято цел бе да прилича на Никол Кидман. Беше много капризна за храненето си — истинска веганка, която ядеше само сурови плодове, зеленчуци и тофу. В лявата гънка на носа й искреше рубинена обеца.

— Ще ме изгубиш след три метра — каза Тес.

— Подценяваш се. — Мади остави обувките си, отвори хладилника и си наля голяма чаша портокалов сок. — Знаеш каква бях преди година. Едва изминавах сто метра, без да се задъхам. Бях просто дебелото момиче, запътило се към диабета, подигравано от съучениците си, тяхното посмешище. Щом аз мога да го направя, значи и ти можеш.

Преди година Мади не беше просто дебелото момиче. Живееше с майка си в Северна Каролина, по-голямата сестра на Тес, и с новия й съпруг, когото Мади ненавиждаше. Почти беше изключена от училище, вече бе арестувана два пъти и бе поела по бързата лента за никъде. Затова, когато сестрата на Тес се обади и попита майка им дали е съгласна Мади да поживее при нея няколко месеца, Лорън Ливингстън замина веднага за Северна Каролина и прибра внучката си.

Мадисън „пое“ Кийс така, както жабата поглъща насекомото. Тя отчаяно жадуваше за промяна и в мига, в който се озова в нова среда, преобърна живота си. Завърши гимназия през декември, шест месеца по-рано от връстниците си. Вече беше завършила и първия си семестър от двугодишния колеж, а през есента щеше да се премести в университета във Флорида. Софтуерната компания, която бе основала заедно с приятел, щеше да й плати таксата. Искаше да стане ветеринар.

— Добре, да вземем Лорън и ще се пробвам.

— Оценявам факта, че никоя от вас не ме нарича „бабо“ или „маминка“, думи, които винаги съм мразила. — Майката на Тес стоеше на вратата, вече облечена в екипа си за тичане. Гъстата й коса бе прибрана драматично назад — руса лъвска грива, стегнатото й тяло, слабо и стройно като бамбук, приличаше на тяло на четирийсетгодишна жена. Вероятно щеше да надживее всички тях. Сега размаха театрално ръце във въздуха. — Е, питам ви — изглежда ли Лорън Ливингстън на шейсет и три години?

Отговорът беше единодушен.

— Не, в никакъв случай!

— Браво, правилен отговор. Сега да потичаме малко, дами.

Плажът, на който майката на Тес живееше, не отговаряше напълно на представата на повечето хора за плажовете на Флорида. Нямаше безкрайни бели пясъци, а само безкрайни купчини камънаци, мидени черупки и водорасли. Тичаха по брега, почти във водата, като на всеки 300–400 метра минаваха покрай пристан, на който бяха привързани различни видове лодки. След като подмина доста пристани, Тес забави темпото си, а майка й изостана леко, за да бъде до нея.

— Искаш ли компания днес, Слим?

Слим. Странно, че майка й се обърна към нея с прякора, с който баща й винаги я наричаше. Слим, от един от старите филми с Бакол и Боги, „Тъмният проход“. Почувства се неловко, сякаш имаше още нещо, свързано с прякора, което не можеше да си спомни.

Въпросът бе начинът на майка й да я попита деликатно дали има нужда от емоционална подкрепа за срещата с психотерапевта днес. Странно, не й беше хрумнало, че можеше да има нужда.

През повечето време се чувстваше емоционално отсъстваща, сякаш сърцето й бе издълбано от тялото и бе захвърлено на вълците. Не го беше казала на майка си. Лорън Ливингстън, бивше хипи, познавач на най-добрите опиати, променящи съзнанието, спътничка на Терънс Маккена^[3] в неговото ЛСД пътуване през лятото на любовта, сега работеше като медицинска сестра и можеше да открие нещо повече в тези думи. Емоционално отсъстваща. Звучеше опасно, като описание на сериен убиец. Но Лес знаеше, че нещо наистина й липсваше отвътре. Като че ли докато, е била мъртва, големи парчета от нея бяха изчезнали.

— Добре съм, мамо. Шофирам сама вече две седмици.

— До йогата и до магазина и обратно е различно от пътя до Маями.

— Раниха ме в крака, не в главата.

— Знаеш какво имам предвид.

— Добре съм, мамо. Всички се държите с мен така, сякаш съм претърпяла някаква мозъчна травма.

— Ами… сърцето ти беше спряло. Обсъдих с Док какви въпроси може да ти зададе психотерапевтът и той е абсолютно убеден, че ще стане дума за клиничната смърт.

На Лес никак не й допадна, че майка й беше говорила с Док Брайън, нейния любовник от време на време.

— Той откъде може да знае това?

— Възможните мозъчни травми влизат в компетенцията му — все пак е учил психология. Помниш ли нещо от периода, в който беше мъртва или в кома?

Тес вече не помнеше колко пъти майка й я беше питала това. Отговорът й винаги бе един и същ.

— Не. Там няма нищо, мамо. Умрях, това е. После започнах да дишам отново, молекулите в тялото ми се събраха пак и ето ме тук — спря и вдигна парче дърво. Погали с пръсти меката кора, изучавайки извивките по нея, спирали в спирали, в спирали. Това късче дърво бе по-интересно от смъртта, помисли си тя.

— Звучи доста цинично, скъпа.

— Да, предполагам, че е така. Но смъртта не е пътуване с ЛСД, мамо.

— Със сигурност ще включа това в книгата си за Терънс Маккена и останалата банда.

Дивата младост на майка й през шейсетте.

Мади спря на известно разстояние пред тях, опряла ръце на бедрата си.

— Мошенички — извика тя. — Ходенето не е позволено.

— Не мога да повярвам, че собствената ми внучка ме нарича „мошеничка“ — каза Лорън.

Тес се усмихна, когато майка й се затича бързо напред.

 

 

Маздата на Тес се носеше по шосето към кампуса на университета, където Мади и нейният софтуерен партньор щяха да тестват най-новия си продукт сред контролна група студенти. Мади си играеше с косата си и от време на време пипаше нервно обеците си във формата на символа на мира.

— Лорън е убедена, че нещо ти се е случило, когато си била в кома, Тесо.

— Защо?

— Може би, защото постоянно чете тези книги за преживяванията, близки до смъртта, будизма и преражданията. Защо Лорън задава всички тези въпроси? Защото си е такава.

— Нищо не ми се е случило. А ако е станало нещо, не си го спомням.

— Сега си различна, знаеш го, нали?

— Така ли? И какво ми е различното?

— Сега наистина слушаш хората.

— Не го ли правех преди?

— Не по този начин. Когато сега ти казвам нещо, знам, че ме чуваш. Има и други неща — как ядеш например. Преди ядеше червено месо, много боклуци, пиеше тонове газирани напитки. Откакто се събуди, не си докоснала нищо от тези неща. Преди не вземаше витамини, не се занимаваше с йога. А и Дан… Преди да те прострелят, обсъждахте да се преместите да заживеете заедно. Сега избягваш обажданията му. Просто не си същият човек. Мисля, че тази Тес ми харесва повече.

— Значи преди съм била Круела Девил, а сега съм Майка Тереза.

Мади се изкикоти.

— Добре де, задраскай това с Майка Тереза.

— Просто си различна, Тесо. От мига, в който излезе от онази кома, в очите ти има нещо, което казва, че всичко се е променило.

Наистина ли? От момента, в който се бе завърнала в света, изпитваше едно основно чувство — искрена благодарност, че е жива.

Паркира пред главната сграда на университета и племенницата й се измъкна от колата и насочи показалеца и палеца си към Тес като пистолет.

— Отиди и го разбий този психар, Тесо. Ще си намеря кой да ме върне у дома.

Пътуването до Маями беше прекрасно през първите четирийсет минути — спокойно, бавно, с минимален трафик. През юни нямаше много туристи. Спря два пъти, за да снима птици, които се гмуркаха в плитчините покрай брега. Преброи шест гнезда на орли рибари, повече, отколкото предполагаше, че ще открие, а успя да зърне и делфини, плуващи в далечината.

Част от нея отчаяно жадуваше да се установи тук, в Кийс, да открие по-простичък, по-удовлетворяващ живот — екскурзовод, чиновник, телохранител, рибар, треньор на делфини… Парите щяха да бъдат нищожни, но какво от това? Нека болницата я съди. Нека застрахователите я погнат. Нека запорират заплатата й и приберат вещите й. Не притежаваше нищо чак толкова ценно.

Но не можеше просто така да отхвърли всички отговорности. Дори и да не желаеше да продължи да разследва убийства и сделки с наркотици и да си партнира с Дан Ернандес, възможностите й бяха ограничени. Частна практика като адвокат към фирма в Маями или към щатската прокуратура във Флорида. Нито едното, нито другото я привличаше.

Когато пътят се вля в магистралата, трафикът се промени и стана по-тежък. Тес се напрегна зад волана, стисна го здраво с двете си ръце, сякаш бе някоя старица с лошо зрение и забавени рефлекси. Колите я задминаваха и й бибиткаха. После внезапно всичко се промени — трясък, метал в метал, стържещи гуми в горещия асфалт, разбито стъкло.

Тес изви рязко волана, за да не се забие в предната кола. Натисна спирачките, двигателят се задави и после умря. Няколко секунди остана така, стиснала кормилото, сърцето й биеше бясно, очите й се взираха невиждащо в огрения от слънцето хаос пред нея. От двете страни на пътя лежаха три коли, димяща купчина от метал и счупено стъкло, четвъртата кола беше обърната върху покрива си на зелената тревна просека, която разделяше северното и южното платно на магистралата. Един джип стоеше по средата на пътя, вратата от страната на шофьора бе смазана, прозорците му — разбити, гумите бяха спукани, предната му броня лежеше на асфалта пред него.

Тес се измъкна от колата си, набра 911 и обясни приблизително местоположението си на оператора, който вдигна.

— Пет коли са катастрофирали, в северната лента, със сигурност има пострадали…

В мига, в който го каза, от джипа излезе плачещо младо момиче, което викаше:

— Майка ми, някой да помогне на майка ми, моля ви! О, Господи, помощ… — по лицето му се стичаше кръв, притискаше лявата си ръка, която също бе окървавена. Затича се към вратата на шофьора и се опита да я отвори.

— Ще извадя майка ти — каза внимателно Тес и докосна момичето по рамото. — Но искам да седнеш отстрани на пътя. Линейката е на път.

— Аз съм лекар — извика един мъж, който бързаше към тях, преметнал лекарска чанта през рамо, и незабавно се зае да се погрижи за момичето.

Стекоха се и други хора да помогнат и неусетно Тес се оказа начело на нещо като спасителен екип. Двама пожарникари с опит като парамедици, които в момента не бяха на работа, помогнаха да извадят едно дете от преобърнатата в тревата кола, няколко жени се погрижиха за ранено детенце, което се луташе уплашено само, слабо момче с работнически комбинезон имаше в багажника на колата си всякакви инструменти и се захвана да отвори разбитите и смачкани врати на джипа.

Когато вратата се отвори, Тес погледна към жената вътре, заклещена на седалката си от въздушната възглавница. За малко да повърне, а мъжът зад нея отстъпи назад. Големи стъкла и парчета метал стърчаха от рамото на жената, малки късчета стъкло бяха пробили челото над дясната й вежда, лявата страна на лицето й бе разрязана надве от брадичката до ухото. Незнайно как останала в съзнание, тя се обърна леко към Тес и уплашените й очи я помолиха за помощ.

— Не… мога да помръдна краката си… — прошепна тя. — Дъщеря… ми… къде…?

— Тя е добре — отвърна Тес. — Излезе от колата. Сега ще измъкнем и теб.

Обърна се към мъжа зад нея.

— Имате ли нож, за да спукаме възглавницата?

— Да, ето…

Тес плъзна ръката си пред гърдите на жената, за да не се свлече напред, когато въздухът излезете от възглавницата. Натискът намаля, жената простена, после изгуби съзнание. Мъжът каза, че ще извика лекаря и побягна нанякъде.

Въздушната възглавница се смеси с кървавата локва в скута на жената. Ръцете на Тес също вече бяха целите в кръв, дрехите й бяха пропити с нея. Мирисът на неизбежната смърт навлезе в ноздрите й.

— Дръж се, чуваш ли? Лекарят идва, дъщеря ти е добре…

Внезапно жената се озова до Тес, три четвърти панталоните й в каки цвят и тюркоазената й блуза вече не бяха разкъсани и окървавени, красивото й лице бе чисто, тъмната коса бе прибрана красиво зад ушите.

— Изглежда доста зле — каза тя със странно спокоен и дистанциран глас. — Смяташ ли, че ще оживея?

Божичко, тя е дух. Да, Тес чувстваше, че сърцето на жената туптеше под дланите й. Значи… не беше мъртва, просто бе излязла някак си от тялото си…

— Искаш ли… да оживееш?

Жената погледна към кървящото си тяло.

— Мисля, че гръбнакът ми е счупен — каза тя най-накрая. — Затова не си усещам краката. Не искам да съм бреме за съпруга ми и за дъщеря ми. Но… ме е страх да умра.

Истина е. Тя ме чува, аз я чувам.

— Този страх по-голям ли е от страха ти от болката?

— Не знам. Но ако след смъртта няма нищо?

Нещо вътре в Тес се раздвижи и тя усети, че трябва да се вгледа по-добре в него. Знаеше, че е свързано с разочарованието й от липсата на колибрита в градината на майка й, с колебанието относно работата в Бюрото, с емоционалния вакуум, в който бе изпаднала след излизането си от кома преди шест седмици.

— Смъртта може да е нещо много по-голямо, отколкото сме си представяли — каза Тес. — Но мисля, че ти сама трябва да вземеш решение дали да останеш, или да продължиш напред. Както всеки от нас трябва да направи, когато му дойде времето.

Лекарят се появи, Тес се отдръпна настрани. Духът на жената бе изчезнал. Тес се огледа бързо край себе си, но не я видя никъде. Чу наближаващите сирени и се затича към трите сблъскали се коли.

Няколко мъже се опитваха да отворят вратите, които бяха смачкани като консервени кутии. Пожарникарите, които се бяха озовали случайно на мястото, гасяха с пожарогасители издигащия се от покривите на колите плътен сив дим. Въздухът бе изпълнен с мирис на огън, обгорен метал, кръв и смърт. Горещата слънчева светлина, която грееше над шосето, усилваше още повече вонята. Тес усети, че всеки миг можеше да повърне и се отдалечи от пътя, за да диша по-свободно. По земята отстрани на пътя бяха насядали ранените и лекарят и доброволните му помощници се грижеха за тях. Хората бяха организирали светкавично импровизиран център за първа помощ, бяха донесли бутилки с вода, одеяла, всякакви неща от аптечките в колите си.

Телефонът на Тес звънна и когато тя вдигна, женски глас от другата страна каза:

— Кабинетът на доктор Йетс. Може ли да говоря с Тес Ливингстън?

Йетс, кой, по дяволите, беше Йетс?

— На телефона.

— Имате час при доктор Йетс днес по обед, в 12 часа?

Мамка му. Билетът й за връщане в света на нормалните. — Имаше голяма катастрофа на магистралата и пътят е блокиран. Може ли да насроча часа си за по-късно днес?

Оставиха я на изчакване. Тес притисна ноздрите си, за да не усеща силната миризма от катастрофата, и се обърна към високите, красиви борове, ограждащи земята отвъд пътя. Малко момче и куче, женско коли, стояха в сенките и наблюдаваха хаоса. Момчето бе на осем или девет, ръката му бе положена върху гърба на колито. Нито момчето, нито кучето имаха видими следи от кръв или нараняване, но телата им ту бяха плътни и солидни, ту прозрачни и тя можеше да вижда дърветата през тях.

Божичко. Тес се запъти към тях, все така притискайки телефона до ухото си. Рецепционистката се обади:

— Мис Ливингстън, доктор Йетс ще бъде тук до шест часа вечерта и ще ви приеме по всяко време.

— Благодаря ви, оценявам го — Тес прибра телефона в задния джоб на дънките си, погледът й не се откъсваше от момчето и кучето. Когато стигна до тях, детето я огледа с интерес като работодател, интервюиращ кандидат за работа.

— Леле, обичам колита — каза Тес и протегна ръката си, за да може кучето да я подуши. Почувства топлината на дъха му. Ако се опиташе да го погали, дали ръката й щеше да премине през тялото му? — Как се казва?

— Джеси. А аз съм Джош. Знаеш ли къде е майка ми?

— В коя кола бяхте?

— В тази… сребристия фолксваген.

Една от трите сблъскали се на платното.

— Сигурна съм, че тя е добре. Как се чувствате с Джеси?

— Сега сме добре. Но преди, когато бяхме в колата, ме болеше много ето тук — посочи с ръка към гърдите си. — А Джес май я болеше навсякъде.

Една жена се затича към Джош и към кучето и ги прегърна силно. После повдигна пълните си със сълзи очи към Тес.

— Какво ще стане сега?

Не съм сигурна.

— Ами… мисля, че имате избор. Може да се върнете в тялото си или да преминете отвъд.

Жената махна с ръка към пътя, където в този момент парамедиците изваждаха телата им от колата.

— Телата ни не могат да бъдат поправени…

— Просто искаме да сме заедно — каза Джош.

Тес нямаше идея какво трябва да каже, какъв съвет да им даде. Нямаше на кого да се обади и да попита какво трябва да направят тези три души, за да стигнат там, закъдето бяха тръгнали.

— Ако бях на ваше място, щях да тръгна към дърветата, далеч от този хаос тук, и да потърся помощ от някого, когото познавате… От някой ваш починал близък.

Жената стисна здраво ръката на сина си, а със свободната си ръка погали нежно козината на Джеси.

— Това звучи като много добра идея. Благодаря ви много. Готови ли сме, банда?

Те обърнаха гръб на Тес и тръгнаха бавно към дърветата и гласът на Джош отекна силно: „Татко, ей, татко! Имаме нужда от помощ!“

Тес се взираше в тях, докато те изчезнаха в сенките, после седна на тревата, на огряно от слънцето местенце, сви колене към гърдите си и се запита какво, по дяволите, ставаше с нея?

— Госпожо, госпожо, ранена ли сте?

Вдигна глава към полицая.

— Не.

Не беше чудно обаче, че той я бе взел за някоя от жертвите на инцидента. Тялото и дрехите й бяха покрити с кръв. Трябваше да спре на някоя бензиностанция да се почисти и да се преоблече преди срещата с психотерапевта. Винаги носеше дрехи за преобличане в багажника си, навик, който бе придобила от Дан. Изправи се на крака, извади картата си от Бюрото и я показа на ченгето.

— Колко са загиналите?

— Поне пет, агент Ливингстън — мъжът й подаде бутилка с вода и стара кърпа. — Ето, да почистите кръвта.

— Благодаря — поля ръцете си с вода, избърса се с кърпата. — Как е жената от джипа?

— Не оцеля. Но дъщеря й е добре. Жената и момчето от размазания фолксваген умряха, преди да ги извадим оттам. Кучето в колата също вече бе мъртво. И двама възрастни мъже от другите две коли.

Значи е вярно. Мога да говоря с умиращите и мъртвите.

— Ще се опитам да разчистя този район от хора, за да можем да пуснем трафика по разклонението на пътя.

— Аз ще тръгвам тогава, благодаря още веднъж.

Майка й я беше посъветвала да каже на психотерапевта истината. Но Тес подозираше, че ако го направи, резултатът ще бъде уволнение и усмирителна риза.

Ето каква е работата, док. Сега виждам духове. Аз им говоря, те ми говорят и очевидно смятат, че знам как могат да стигнат там, накъдето са тръгнали.

Отчаяно искаше да обърне колата и да се прибере у дома, но ако не свършеше тази работа днес, може би никога нямаше да има втори шанс да получи оценка от този психотерапевт. А това означаваше, че нямаше да се върне на работа. И щеше да остане без заплата. Затова точно в пет навлезе в един от старите жилищни квартали на Корал Гейбълс, където прекрасни бананови дървета се надвесваха от двете страни на пътя и клоните им се преплитаха така, че създаваха красив зелен тунел над преминаващите под тях коли.

Паркира и тръгна по малка сенчеста пътека, виеща се през истинска джунгла от тропични растения, която я доведе до очарователна дървена веранда, на чиито перила се излежаваха две котки. Черно-бял котарак я изгледа първоначално с толкова ледено безразличие, че Тес се стресна, когато миг по-късно скочи на земята и се отърка в краката й, мъркайки. Когато го погали по меката, гъста козина, той я погледна със светлозелените си очи, измяука и тръгна с нея. Влязоха заедно в чакалнята. Никой не изгони котката навън. Рецепционистката се наведе през бюрото си и щракна с пръсти.

— Хайде, Уискърс, ела при мен, момче.

Уискърс. Чувала съм го и преди. Но Тес никога не беше имала домашен любимец на име Уискърс. Докато котаракът се излягаше грациозно на бюрото и започна да се чисти, в главата й се появи странен образ на подобна котка в черно и бяло, свита на кълбо на хотелска рецепция, мъркаща, докато тя я гали. Какъв хотел? Кога?

Попълни нужната документация, като през цялото време Уискърс побутваше ръката й с главичката си, после облиза дланта й с топлия си грапав и влажен език.

Това е невероятно — каза рецепционистката. — Никога не съм виждала Уискърс да се държи така с някого. Явно ви харесва.

— Котаракът ме одобри. Сега остава и лекарят. Аз съм Тес Ливингстън.

— Чухме за катастрофата. Петима загинали. Звучи ужасно. — Жената й подаде още един лист, прикрепен към клипборд. — Попълнете горните три квадратчета, след това веднага ще ви заведа при доктор Йетс. Тя ви очаква.

Значи психотерапевтът бе жена. Супер. Жените обикновено не я харесваха. Тес взе клипборда и седна отново на стола. Котаракът я последва, скочи на стола до нея и се сви на кълбо.

— Ясно, вече сме си приятели, така ли? — попита го тя.

Уискърс обърна великолепните си зелени очи към нея, прозя се и пак се сви. Когато я допуснаха до вътрешното светилище, котаракът я придружи по коридора, влезе с нея в кабинета и си присвои единия от двата свободни стола пред бюрото. Валери Йетс, привлекателна брюнетка в началото на четирийсетте, поздрави Тес, после каза на Уискърс, че днес няма записан час в графика си за него.

— Той като че ли ме осинови — отбеляза Тес, докато сядаше на стола си.

— Уискърс е нашият талисман. В началото на януари, рано сутринта, идвах на работа и го намерих да лежи на пода. Беше го блъснала кола. Все още дишаше, така че го отнесох веднага при ветеринар. По време на операцията сърцето му спря и той умря. Върнаха го към живот, но прогнозата не беше добра. Няколко седмици по-късно обаче оздравя напълно и аз го донесох тук и оттогава е с нас.

Странно чувство обзе Тес, сякаш потъваше в плаващи пясъци и разполагаше само с няколко секунди, преди те да покрият главата й и тя да се задуши. В главата й изникна друг образ — черно-бяла котка я следва, мъж и черно куче вървят до нея през красив вътрешен двор някъде, на място, което беше сигурна, че никога не е посещавала.

— Значи с Уискърс имаме нещо общо — каза Тес. — И двамата сме умрели и сме се върнали към живота.

— Бях поразена от това съвпадение, докато четях досието ви. И двамата сте пострадали и сте умрели с един ден разлика — трети януари за него и четвърти за вас.

Тес знаеше достатъчно за Юнг и синхронността, така че тази информация я притесни. През всичките години работа в Бюрото бе научила, че ако не обръщаш нужното внимание на привидно случайни съвпадения, често може да пропуснеш ключа към разгадаването на случая. Какви бяха вероятностите психиатърът на ФБР — външен сътрудник — да има котка, която тя, Тес, като че ли познаваше отпреди?

Доктор Йетс се намести на стола си и отпусна ръце върху папката с досието на Тес на бюрото.

— Кой е последният ви спомен от деня, в който ви простреляха, мис Ливингстън?

— С партньора ми бяхме в престрелка в квартал в западната част на Маями. Тъкмо бяхме влезли в един склад заедно с още шестима агенти… и някой откри огън срещу нас. Спомням си пронизващата болка в крака си, видях как кръвта струи от него във всички посоки и после… нищо.

— В досието ви пише, че сте били в клинична смърт в продължение на шест минути и три дни по-късно сте изпаднали в кома.

— Шест минути? Не знаех, че е било толкова дълго.

— Винаги, когато се случи нещо такова с агент, правим психична оценка на състоянието му, преди да се върне на работа — Йетс си водеше някакви бележки. — Чувствате ли се готова да се върнете на работа?

— Използвах по-голямата част от отпуска си. Имам нужда от заплата. Физически се чувствам добре, само от време на време изпитвам лека болка в крака си.

— А емоционално?

— Да не започна работа ще бъде много по-стресиращо за мен.

— Разбирам ви напълно — жената извади един лист от досието на Тес. — Не знам как е попаднало тук, но беше прикачено към други документи. Изглежда е сън, който сте имали на 19 март. — Започна да чете: — „… в планините съм с Иън и Номад. Навсякъде има колибрита. Търсим начин да си тръгнем от Есперанса. После се озоваваме в някакъв бункер. Брухос са отвън и се опитват да влязат при нас.“ — Йетс направи пауза. — Имате ли представа кои са Иън и Номад? Какво е Есперанса? Кои са тези брухос?

Онова странно и необяснимо чувство отново премина през Тес, но този път сякаш стоеше на ръба на висока скала и се взираше надолу, където на стотици метри под нея вълните се разбиваха в острите камъни. Ако направеше крачка напред, щеше да полети като гмуркачите от Акапулко, които скачаха от много високо в океана^[4].

Но нейното падане щеше да бъде в някаква космическа река. Сърцето й заби учестено, почувства, че й прилошава и не искаше нищо друго, освен да излезе от тази стая.

— Аз… не помня да съм сънувала такъв сън. Нито да съм го записвала.

— Писано е в средата на март, когато още сте били на силно упойващи лекарства, така че не е чудно, че не помните.

— Може ли да го видя?

Доктор Йетс й подаде листа.

Почеркът определено беше нейният. Но имената — Иън, Номад, Есперанса — не й говореха нищо. Да, докато четеше думите, я обзе силна тъга и изведнъж, за неин ужас, тя започне да плаче, после да хлипа. Доктор Йетс й подаде кърпички и Тес ги притисна към очите си и се опита да дойде на себе си.

Какво ми става?

Пристъпите на тъга и болка продължаваха да идват един след друг, но не ги последваха никакви образи, които можеха да обяснят защо се чувстваше по този начин. Уискърс се покатери в скута й и се отпусна там, мъркайки силно, за да я утеши. Пръстите на Тес се заровиха в козината му, хлипането й започна да намалява и тя издуха носа си.

— Съжалявам… Не знам защо плача.

— Изживели сте много и този сън явно е пробудил нещо у вас. Вижте, ще препоръчам, че сте готова за връщане на работа. Но мисля, че този сън е ключът за разбирането на вътрешната промяна, настъпила у вас.

— Аз… мисля, че нещо ми се е случило, когато съм умряла. — И затова мога да виждам духовете на мъртвите и да говоря с тях. — Но не си спомням какво.

— Възможно е. Има сериозни проучвания за преживяванията, близки до смъртта. Може да се запознаете с книгата на доктор Реймънд Муди, „Живот след живота“. Той е един от пионерите в тази област.

Бученето в главата й ставаше все по-силно и заглушаваше гласа на лекарката. Стаята се оцвети в яркосиньо, нямаше представа какво казва. Искаше само да се върне в дома на майка си и да се свие на кълбо в леглото. Какъвто и да е бил отговорът й, явно е бил достатъчно задоволителен за доктор Йетс, защото разговорът им приключи. Тес вече беше отвън, на предната веранда, сведена над Уискърс, стискайки в ръка листа с написания сън.

— Помня те — прошепна тя на котарака, докато го галеше. — Помня те как се беше свил върху бюрото на рецепцията в някакъв хотел, как вървеше след мен, имаше мъж и куче… Просто не разбирам какво означава всичко това.

Котаракът измяука, сякаш се съгласяваше, потърка се още веднъж в краката й, после се запъти към издължените сенки на дърветата и подгони един гущер.

Докато шофираше и излизаше от Корал Гейбълс, Тес приглади листа върху волана. Иън, Номад, Есперанса, брухос, планини, колибрита. Щеше да започне с тези шест думи като основа за своето разследване.

Иън. Нищо. Не познаваше никого с такова име, никога не беше срещала такъв човек. Беше прочела всички книги на Иън Флеминг, но това май не се броеше. Можеше ли този Иън да е мъжът, който вървеше с нея, с черно-бялата котка и кучето в онзи двор?

Номад. Нищичко. Но неизвестно защо си го представяше като кучето.

Есперанса. Освен че думата се превеждаше като „надежда“, нямаше никаква идея. Но й звучеше познато, като името на приятел от детството.

Брухос. Магьосници, вещици на испански. Е и?

Планини. Какви планини? Като Катскил? Като Скалистите планини? Алпите? В главата й се появи образ — вулканичен връх, покрит със сняг. Хавай? По вулканите там нямаше сняг.

Колибрита. Като се имаше предвид скорошната й мисъл за тези птички, явно тази дума беше важна.

Отби към един търговски център и влезе в кафене с уай-фай, за да провери информацията. Поръча супа с броколи и сирене, капучино и намери свободна маса до прозореца. Извади лаптопа си, бележник и химикалка и потърси „Есперанса“ в Гугъл.

Страниците бяха различни — от курорт в Кабо Сан Лукас през организация за испаноезично образование до компания за облекло от органични материи. Отваряше ги една по една на случаен принцип, но нищо не й звучеше свързано с нея. Най-накрая кликна върху линк на академично списание за световна митология.

В Есперанса, Еквадор, е невъзможно да се отдели митологията на брухос от митологията за самия град. Сред индианците кечуа, най-голямото коренно население в Еквадор, съществува поверието, че градът някога е бил нефизическо място, нещо като виртуален свят, в който душите в преход са изследвали отвъдния живот. Тук тези души са можели да решат дали да се освободят от задръжките на физическия си живот, или да се завърнат в телата си.

Развълнувана, Тес се върна в Гугъл и написа „Есперанса, Еквадор“. Излязоха дузина линкове. От сайт за птици тя научи, че колибритата в Есперанса са едни от най-красивите и редките в света, живеещи на такава невероятна височина — над 4000 метра, благодарение на изобилието от цветя във и около Есперанса. Друг сайт, на туристическа компания в Кито, предлагаше екскурзии до града, но всичко бе резервирано за три години напред. На друг имаше множество снимки от Есперанса — древни каменни сгради, улички като лабиринти, парк, обграден от високи дървета, араукарии, тучни пасища, където пасяха алпаки и лами.

Снимката с животните дръпна някаква струна вътре в нея, но не можеше да събере парченцата. Прокара пръст по екрана на лаптопа, сякаш искаше да докосне камъните, да почувства прохладата на сенките на тези сгради, мекотата на козината на алпаките.

Била съм тук. Ходила съм по тези улици.

Или това, или бе загубила напълно разсъдъка си, макар да успяваше да заблуди повечето хора през по-голяма част от времето.

А, да не забравяме, че сега говоря и с призраци.

Но да предположим, че първата версия беше вярна. Да допуснем, че наистина бе отишла на някакво място, когато беше умряла или беше в кома, и й се бе случило нещо. Най-добрият аргумент срещу това беше, че на такова място тя би трябвало да бъде просто съзнание, без физическо тяло. А все пак ясно помнеше как върви през градината с някакъв мъж, куче и котка, а птица — папагал? — кръжеше над тях. Всички бяха напълно реални и физически. Освен това, ако имаше отвъден живот, не трябваше ли и баща й да бъде там? Чарли Ливингстън беше починал преди десет години и щеше да й бъде добър гид.

А може би не. Джош, майка му и хубавото им куче бяха мъртви, когато говори с тях. И никой не беше дошъл да ги посрещне — освен нея, една непозната, която поради някаква щастлива случайност можеше да общува с тях. Те нямаха представа какво да правят или къде да отидат, докато тя не беше предложила да потърсят помощ от някой познат, който вече е починал. Дали бащата на Джош се беше появил?

Главата й бумтеше и я болеше от въпроси, на които нямаше отговор. Беше посещавала два пъти Еквадор, беше пътувала из цялата страна, но никога не беше чувала за Есперанса. Предполагаше се, че е реално съществуващо място, истинска дестилация. Щеше да провери при следващото си пътуване в Еквадор, което — като се имаше предвид болничната й сметка — вероятно щеше да бъде след около двайсет години.

В по-близкото бъдеще реши да се отбие в местната видеотека на път за вкъщи и да вземе няколко филма. Нямаше представа какво ново е излязло, затова написа в Гугъл „най-нови филми“. Един от първите, които излязоха, беше най-новият филм на Джордж Клуни, „Майкъл Клейтън“.

Приличаш на Джордж Клуни.

На кого?

Тес сведе очи. Взираше се в Джордж Клуни, юмруците й бяха свити и опрени на бедрата й.

Познавам те.

Може би не самият Клуни, но мъж, който би могъл да му бъде близнак. Тес ясно си спомняше този разговор, но дали това бе някакъв откъслечен спомен от сън от времето, когато е била в болницата, фантазия, предизвикана от лекарствата? Най-накрая пак стигнахме до света на фантазиите.

Отвратена от себе си, прибра лаптопа и се запъти обратно към колата си. Включи айфона си и той веднага избръмча — имаше съобщение от Мади. Приятел я беше закарал, фокус групата бе харесала новия им продукт, няма да си бъде вкъщи за вечеря. Тес й отвърна с гласово съобщение на пощата, което за нея бе по-лесният вариант, отколкото да пише есемеси: „Надявам се, че приятелят е бил от мъжки пол“.

Обикновеният, простосмъртен живот потече по вените й и заличи всичките й абсурдни теории. Беше умряла, бяха я съживили, беше оцеляла и сега можеше да говори с призраци. Край на историята.

Палмите се извиваха в синьото небе, силуетите им в здрача бяха по-високи и по-внушителни, отколкото в действителност. Всичко, което виждаше, изглеждаше преувеличено на последната светлина на деня — доматите и броколите, растящи в градината на майка й, пищните храсти на цъфтящия нощем жасмин, акациевите дървета, греещи с червено-оранжевите си цветове.

Когато паркира на празната алея, външните лампи светнаха. Взе лаптопа и дивидито с „Майкъл Клейтън“ от седалката до себе си и метна чантата си през рамо. Вътрешната страна на китката я заболя силно, сякаш се бе опарила на нещо. Почеса мястото и се зачуди какво ли я бе ухапало. Дано да имаше някакво мазило в аптечката на майка й.

Пъхна ключа в ключалката, но вратата се отвори, преди да го превърти. Никой в тази къща никога не забравяше да заключи. Остави внимателно лаптопа си на земята, пъхна ръка в чантата си и извади оттам личното си оръжие, „Глок-26“, с големината на дланта й. Съдържаше в пълнителя си единайсет деветмилиметрови патрона тип парабел; с вграден предпазител — пистолетът нямаше да гръмне, ако тя сама не дръпнеше спусъка. Извади, прицели, стреляй: просто и чисто.

Усещаше как пулсът й биеше чак в гърлото. Пристъпи бавно в сумрачната стая, блясъкът на външните лампи проникваше през отворената врата. Дневната на майка й бе претърсвана — мебелите бяха преобърнати, настолната лампа бе съборена и счупена, снимките и картините — свалени от стените, разкъсаните възглавниците се търкаляха из стаята. Шкафът лежеше на една страна, книгите бяха разпилени навсякъде по пода. Тес пристъпваше предпазливо сред изпопадалите предмети и вещи.

Кожата от вътрешната страна на китката й отново я заболя, вече пареше толкова силно, сякаш се бе изгорила на гореща ютия. Напрегна се, ослушвайки се за необичайни шумове, но чу само жуженето на хладилника, тиктакането на стенния часовник в кухнята. Продължи напред бавно и внимателно влезе в спалнята на майка си — и чу нещо зад себе си, промяна във въздуха… Извърна се рязко.

— ФБР! — извика тя. — Спри на място или ще стрелям!

Човекът не спря. Тя стреля ниско долу, целейки се в крака му.

Мъжът се сгърчи, строполи се на пода и се сви на кълбо, стискайки прасеца си. Тес светна най-близката лампа и се затича към натрапника. Слаб, латино тип, с брада, дънки и работна риза. Дишаше през стиснати зъби, ръцете му вече бяха покрити със собствената му кръв, думите излизаха от устата му на испански.

— Кракът ми… ти ме… простреля… в крака…

Тес също му отговори на испански.

— С удоволствие ще позвъня на 911 веднага, след като ми кажеш какво, по дяволите, правиш в дома ми?

Сухожилието във врата му се изопна толкова, че сякаш щеше да разкъса кожата и да изскочи навън.

— Аз… помогни ми… — проплака мъжът с тих, отчаян глас. — То е вътре в мен, принуждава ме… — После главата му се завъртя от едната страна на другата, тялото му се сгърчи, той простена… — и проговори на английски със спокоен, суров глас, напълно различен от предишния. — Очевидно не мога да те обладая, Тес Ливингстън, защото си защитена. Но мога да се вселя в майка ти, в племенницата ти, в партньора ти — така, както обсебих този мъж. И ще го направя, ще бъдат мои, един по един, ако се опиташ да откриеш Есперанса.

Какво, по дяво…

— Млъкни, облегни се с гръб на стената. Бързо, мърдай.

Мъжът се разсмя, притисна окървавените си ръце в пода и се изправи.

— Ще ти покажа какво ще се случи на любимите ти хора, ако не ме послушаш.

Главата на мъжа внезапно се отпусна назад и той изпищя, строполи се обратно назад, тялото му се тресеше от конвулсии, агонизиращите му писъци отекваха из цялата къща. После започна да кърви отвсякъде — от очите и ушите, от ноздрите и устата, от порите на кожата му. Кръвта се лееше изпод ноктите му, стичаше се по брадичката му и той започна да се дави, да кашля. Кръвта скоростно заля тялото му и после по пода, в пукнатините между плочките. Толкова много кръв, че от миризмата й на Тес й прилоша.

Ужасена, но неспособна да откъсне очи от човека пред себе си, Тес заотстъпва назад към кухненския плот, като опипваше трескаво с ръка, за да намери телефона. Нещо се появи от ноздрите и от главата на мъжа, някаква тъмна мъгла, която се понесе нагоре, образувайки нещо, приличащо на малък, черен облак от дим. Задържа се за малко в светлината на лампата, после се придвижи бавно към прозореца и мина през стъклото. Мъжът лежеше неподвижно на пода. Тес се огледа наоколо, ръцете й трепереха, докато набираше 911.

— Какъв е случаят? — попита операторът.

— Има… мъртъв мъж. На пода в дневната ми — каза името си, адреса и операторът я увери, че някой ще дойде веднага.

Тес затвори телефона и излезе от стаята, очите й непрекъснато бягаха от едно място на друго, търсеха черната мъгла, облака от дим, каквото и да беше видяла преди малко. Мина през вратата, вървейки назад, после се отпусна на рампата отвън. Последните думи на мъжа кънтяха в главата й. Ще ти покажа какво ще се случи на любимите ти хора, ако не ме послушаш.