Триш Макгрегър
Есперанса (19)

Осемнайсет

След вечерята се преместиха на просторната веранда зад ресторанта. Тес наблюдаваше осветения от луната плаж, оформяните от вятъра пясъчни кръгове, които се въртяха като дервиши и после се понасяха вихрено над водната повърхност. Вълните се разбиваха на равни интервали в брега, високите, изящни стъбла на растящия по близките дюни морския овес се извиваха, сякаш бяха хавайски танцьорки на хула. Картината бе странно спокойна. Не бяха сами. Семейства и двойки се разхождаха по плажа, плуваха в големия басейн вдясно от тях, във въздуха се носеше детски смях. Тес почувства, че мястото бе достатъчно сигурно и защитено, за да пусне записа. Ако загубеше работата си заради това, така да бъде. Винаги можеше да стане продавачка в някой от местните магазини и да пълни пазарските торбички на туристите.

Дан поръча плато с десерти и капучино за всички. След като всичко бе сервирано на масата, Мади се върна веднага на основния въпрос.

— Е, Тесо, какъв е този запис, който искаше да ни пуснеш?

— Обяснява какво е убило онзи мъж. Не бях осъзнала, че микрофонът на телефона ми е бил включен и е записвал. Чуйте какво казва човекът, след като го прострелях. — Натисна копчето на айфона си и Дан, Лорън и Мади се приведоха напред едновременно, сякаш бяха контролирани от един и същи мозък.

Докато записът звучеше, тя наблюдаваше лицата им — майка й бе свъсила вежди, лицето на Мади ставаше по-бледо с всяка секунда, а Дан слушаше напрегнато, но очевидно потресен. Тес съзнателно се бе „изключила“, за да не чуе отново онези думи, гласа, ужасяващата реалност на това, което бе станало в къщата на майка й, но образите препускаха безмилостно в главата й. Неоспоримото доказателство. Нещо я бе последвало обратно от света на мъртвите.

Когато записът свърши, Тес го изключи, поколеба се дали да не го изтрие — толкова бе омерзена от него, но после реши да го запази като потвърждение, че е била заплашена. В настъпилото мълчание шумът от прибоя на вълните и жалното свистене на вятъра й се сториха притеснително силни. Мади първа наруши тишината.

— Защо това нещо ще тръгва след мен? Какво, по дяволите, съм направила?

— Какво е Есперанса? — попита майка й.

И Дан:

— За какво говори той? Защитена срещу какво? И защо гласът му звучи толкова различно, когато те моли за помощ? Сякаш са двама души?

— Не разбираш ли? — Мади погледна към Дан. — Нещо се е случило на Тес, докато е била мъртва, и сега някакъв дух… или демон я е последвал дотук, убил е онзи градинар и… ние сме следващите му мишени. Всички ние. Нали така, Тес? За това ли става дума?

— Така мисля. Започвам да си спомням събития, които явно са станали, докато съм била в клинична смърт и в кома. Бях някъде, в град на име Есперанса. През последните десет години хората там се борят срещу тези… призраци, гладни духове, които те наричат „брухос“…

— Магьосници? — Дан се разсмя с дрезгав глас и поклати глава, показвайки ясно, че смята целия разговор за някаква нелепа шега. — Хайде, Тес! Демони, призраци, сега и магьосници. Кое от всичко е?

Тя пренебрегна недоверието му.

— Просто така ги наричат. Но те са духове, заседнали в някакво измерение, мъртъвци, които не могат да преминат в отвъдното. Съществуват от векове и изглежда са еволюирали в нещо много повече от нашата стандартна представа за духовете. Могат да обсебват хора, да ги манипулират, да ги принуждават да правят…

— Обсебване — майка й не изглеждаше добре. — За обсебване като в „Екзорсистът“ ли говорим?

— Не обсебване от демони — каза Тес. — Поне не в този смисъл, в който ние възприемаме думата. Но явно могат да проникват в телата на хората и да поемат контрола върху тях. Правят го, за да изпитат отново човешките наслади. Но градинарят бе използван, за да ми покажат какво може да се случи с вас, ако се опитам да отида в Есперанса. Неговата същност е разбила контрола на брухо за малко и той успя да ме помоли за помощ и после онова нещо отново го завладя. Затова имаше такава промяна в гласа му. После този брухо го уби.

— О, за бога — измърмори Дан. — Това са пълни простотии.

Лорън му хвърли сърдит поглед.

— Може да спреш с тези коментари, Дан. — Гласът й бе нетипично рязък за нея. — Тес е преживяла нещо и дори да не си съгласен с нейното тълкуване на станалото, поне бъди така добър да я оставиш да продължи.

Ядосан, Дан вдигна с досада ръце.

— Добре. Права си, Лорън. Извинявай, Тес.

Гласът му обаче издаваше раздразнението му и думите му изобщо не звучаха като извинение. Тес пропусна това без коментар, не можеше да го вини, че не й вярва. Наясно беше как изглеждаше отстрани историята.

— Какво помниш? — попита Лорън.

— Че се намирам отвън, пред автобусна гара и има гъста мъгла. Някакъв мъж ме сграбчи за ръката и каза, че съм натрапница. По-късно видях същия мъж, проснат мъртъв на земята, целият кървеше — също като онзи в дневната ти, мамо. — Обърна ръката си и им показа лилавата следа на кожата си, която се виждаше съвсем ясно от вътрешната страна на китката й. — Ето тук ме стисна…

— Чакай — спря я Дан. — Някакъв тип от отвъдното те е стиснал за ръката? И това е причинило тази синина тук?

— Точно това казах, Дан. Когато отивах към къщата на мама, синината на ръката ми започна да ме боли и да пари.

Дан очевидно бе вече много ядосан и направи презрителна гримаса.

— Съжалявам, но цялата тази история е нелепа. Когато си умряла, не си отишла на място, наречено „Есперанса“, в отвъдното няма магьосници и е физически невъзможно нараняване, уж причинено, докато си била мъртва, да се покаже наново, когато си се върнала в света на живите. Това е…

— Откъде, по дяволите, можеш да си сигурен? — сопна му се Тес. — Да не си умирал и после да си възкръсвал отново?

— Той е католик. Техните възгледи за отвъдния живот са доста сложни — вметна Мади.

Дан изглеждаше възмутен.

— Няма да влизам в религиозни спорове с осемнайсетгодишно хлапе.

— А с трийсет и две годишна жена? — продължи да настоява Тес.

— Да бе. Ти си най-малко религиозният човек, когото познавам. Убеден съм, че има напълно логично и разумно обяснение за смъртта на този човек, което няма нищо общо с обсебването от брухос.

— А как ще обясниш промяната в гласа му? — попита рязко Тес. — И фактът, че заплаши и трима ви? Как ще го обясниш, Дан?

— Бил е психопат.

— Чакай, чакай малко — намеси се ядосано Лорън. — Виж, каквото и да е станало с Тес, докато е била мъртва и в кома, си е нейно изживяване. Не можем да кажем дали се е случило или не. Но в едно нещо можем да сме сигурни — че заплахата на този запис е истинска.

— Да, добре — кимна Дан. — И човекът, отправил тази заплаха, е мъртъв.

Толкова категорична убеденост има в тона му, помисли си Тес. Знаеше, че е безсмислено да спори с него.

— Вярвай в каквото си искаш. Аз знам какво преживях.

Сред неловката тишина, която настъпи, внезапно телефонът на Дан звънна. Той го вдигна, стана от масата и се отдалечи, за да проведе разговора.

— Какъв задник — измърмори Мади.

Лорън махна небрежно с ръка.

— Забрави го. Да се върнем отново към по-важните неща. Тес, започни с Есперанса. Какво е това място?

— И говори бързо — допълни Мади. — Преди задникът да се е върнал обратно и да му се наложи да води религиозен спор с осемнайсетгодишен пубер.

Тес се опита да се ориентира във всички събития, станали през този ден. Започна да ги разказва едно по едно. Историята й звучеше безумно, но пито Лорън, пито Мади показваха по някакъв начин, че според тях тя си е загубила ума.

— Ти си им помогнала — каза накрая Лорън. — За това става дума. Можеш да ги накараш да разберат, че имат избор. Господи, това е изумително!

Тес не беше сигурна, че самата тя би отишла толкова далече в изводите си.

— Мамо, аз съм последният човек, от когото можеш да потърсиш отговори за това, което се случва след смъртта. Няма да получиш просветление. До днес бях напълно убедена, че когато съм умряла, съм отишла в някаква гигантска и пуста черна дупка.

— Може би именно затова си се върнала от света на мъртвите с тази способност.

Мади веднага извади своя малък макбук и влезе в интернет. От време на време прекъсваше разговора им с някаква информация за Есперанса, брухос, митовете и легендите срещу реалността и попълваше празнините в познанията им. Майка й я попита за Иън. Но Тес не можеше да каже кой знай колко за него, въпреки че той й се струваше изключително важен за нейната история. Иън чий? Откъде? Какво правеше в този свят? Нищо по-конкретно не й идваше наум.

— Спомням си, че отивам някъде с един мъж, куче и котка. Може би Иън е този мъж.

— Мислиш ли, че и той е бил мъртъв? — попита Мади. — Или в кома?

— Струва ми се, да. Но все още не съм стигнала до тези спомени.

— Как е цялото му име? — попита майка й. — Откъде е? Как изглежда?

Тес си спомни как бе реагирала на снимката на Джордж Клуни от корицата на филма „Майкъл Клейтън“.

— Мисля, че прилича на Джордж Клуни, но не помня нищо друго.

— По дяволите, Иън прилича на Клуни? — възкликна Мади. — Леле, Тесо! От твоите думи смъртта започва да изглежда все по-добре и по-добре — погледна отново към екрана на компютъра си. — Добре, току-що изпратих имейл на човек, който може да ни помогне да разберем какво се случва.

— До кого? — попита Тес.

— До една жена, екстрасенс. Попитах я дали може да отидем да я видим утре. Тя е наистина добра. Срещнах нея и дъщеря й на един от празничните панаири в колежа миналата година и тя ми проведе сеанс. Именно нейните думи ме убедиха да се преместя да живея при вас.

— Екстрасенс? — Тес се размърда неловко. — Като онези, които обясняват как са се настроили на моите вибрации, аз на техните и т.н.? Не, благодаря.

— Тя работи с твоите хора — обясни Мади. — С федералните. Казва се Мира Моралес.

— Не съм чувала за нея.

— А чувала ли си за агент Шепърд?

— Уейн Шепърд?

Мади кимна, а леката й хитра усмивка показваше, че е напълно наясно с репутацията на агент Шепърд. Той беше истинска легенда в южната част на Бюрото — бе разкрил множество случаи със серийни убийци, отвличания, изнасилвания…

— Да не би да работят заедно?

— И живеят заедно — добави Мади.

— Добре, брой ме.

Лорън се наведе напред, снижи гласа си, сякаш мислеше, че някой — или нещо — може да ги подслушва.

— Как можем да се защитим от нещо, което не можем да видим или чуем, Тес?

— Аз го видях. Докато напускаше тялото на градинаря на пода. Приличаше на… дим. И мисля, че когато някой от тях е близо до мен, ръката ми започва да ме боли, сякаш съм се изгорила на нещо. Така че, ако дойдат, ще разберем.

— И после какво? — попита Мади. — Онзи глас каза, че не може да те обсеби, защото си защитена, но може да вземе мен, Лорън или Дан, всички ни.

— Може би вие двете трябва да останете в Кий Уест тази нощ. Или да сте в отделни стаи. Или…

— Не, няма да се делим — Лорън събра дланите си една до друга, върховете на пръстите й докосваха брадичката й. — Ако те дойдат, ти ще го усетиш и ние с Мади ще се махнем. Не си прави труда да убеждаваш Дан, Тес. Той вече има непоклатимо мнение по въпроса. Ние трите ще разберем какво се случва. Утре ще се върнем вкъщи и ще почистим. Ще си взема ден-два отпуск от работа и…

Дан я прекъсна, връщайки се на масата. Каза, че трябва да ги остави.

— Двойно убийство на Маями Бийч.

— Къде на Маями Бийч? — попита Тес. Преди да я прострелят, това беше районът, който тя и Дан покриваха като партньори.

— Пред клуб „Мартиник“. Знаменитости. Местните ченгета се опитват да го потулят поне за известно време, но медиите вече са надушили историята. Жената е била на корицата на „Воуг“ преди месец, мъжът е нейният фотограф. На алеята, където са намерени телата, има камери и собственикът на клуба ще ми изпрати записа. Твърди, че на него се вижда как бодигардовете им са ги нападнали.

— Може ли да го видя? — попита Тес.

— Разбира се, ако го изпрати веднага. — Дан отвори капака на лаптопа си и влезе в пощата си.

— Чакай малко — каза Мади. — „Воуг“? Миналия месец на корицата беше Барбара Делило. Тя ли е убитата?

— Не знам името й. Добре, ето записа. — Обърна екрана на лаптопа към тях. — Тя ли е?

Всички се струпаха, за да видят по-добре — поразително красива азиатка и двама мъже излизаха от задния вход на клуба. Светлината не беше добра и Дан изсветли образите.

— Тя е — възкликна Мади. — Гологлавият прилича на бодигард, така че другият сигурно е фотографът.

На записа се виждаше как тъмен форд се появява на алеята и спира пред тях, фотографът отваря вратата, казва нещо на шофьора и той излиза. Зад тях моделът внезапно се препъна и Тес се наведе по-напред.

— Спри го, Дан. — Пулсът й биеше толкова силно в гърлото, че едва говореше. — Ето. Виждаш ли това?

— Кое? — попита Дан.

Тя потупа по екрана и посочи тънкото, почти призрачно обезцветяване, приличащо на мъгла или дим, което беше видяла да излиза от тялото на градинаря, преди той да умре.

— Ето, точно тук.

— Не виждам нищо — отвърна Дан.

— А ти, мамо? Виждаш ли го? Като малки кълбета дим?

— Не, не ги виждам — каза майка й.

— Сигурно е някакъв дефект от записа — каза Дан.

Когато той пусна записа отново, Тес забеляза как мъглата изчезва в главата на бодигарда. Секунди по-късно мъжът заби лакътя си в лицето на модела и тя падна назад, а от носа й потече кръв. На записа нямаше звук, но Тес знаеше, че жената пищеше. Охранителят започна да размята главата й на едната, после на другата страна и след това тя се свлече на земята. В същото време мъжът, който беше шофирал колата, удари фотографа по челюстта, след което заби нож в тялото му.

Боже Господи, брухос бяха влезли в модела и фотографа, после прескочиха в охранителите им и… Усети, че започва да й се гади и едва успя да стигне до парапета, преди да повърне.

Ръката на Дан, нежна и хладна, уверена, докосваше внимателно гърба й. Коленете му изпукаха, докато се навеждаше, за да седне на ръба на верандата до Тес. Стомахът й продължаваше да клокочи като гърне на вещица, главата й се въртеше. Той притисна студено кенче в ръцете й.

— Пий бавно. Това е джинджифилова бира. Моята абуелита^[1] ми даваше да си пийвам, когато ме болеше стомахът като малък.

Тя повдигна кенчето до устните си, отпи, после долепи студената му повърхност до челото си. Вятърът, който духаше от Атлантика, миришеше на сол и далечни места, на мистерии и неизследвани дълбини.

— Дан, не знам какво е това, което доведох със себе си от мъртвите, но то беше вътре в модела и фотографа и после се прехвърли в охранителите им. Видях го. Беше същото нещо, което излезе от градинаря, когато той умря. Тази субстанция, каквато и да е тя, сега е обсебила телата на шофьора и другия охранител. Ако ги намериш, ще се всели в теб.

Той не се разсмя, но издиша шумно, докато се опитваше да прикрие разочарованието си.

— Виж, Тес. Вярвам, че ти се е случило нещо, докато си била мъртва и в кома. Но това с обсебването ми идва прекалено.

Тя го изгледа. Дан, русокосият и синеок кубинец. Любопитно беше, че в неговия род баба му и баща му практикуваха култа сантерия, кубинската мистична религия, в която поклонниците изпадаха в транс и вярваха, че са обсебени от духове пазители.

— Всеки път, когато баща ти и твоята абуелита извършват ритуалите си, те вярват, че техните светци, santos, ги обсебват. Защо това да е различно?

Той направи гримаса.

— Хайде, стига. Има огромна разлика. Сантерия е религия. А ти говориш за дяволи, демони, брухос, male sangre. Пълни глупости.

Тази фраза, male sangre, отвори още една врата в паметта й. Автобус. Някакъв мъж се кръсти и произнася думите. И Иън Ритър от Минеаполис, който казва: Имаше и други американци там. Защо избра нас?

Тес беше напълно вцепенена. Чувстваше се така, сякаш се бе освободила от някакъв затвор и сега се бе озовала в прекрасно и изпълнено с цветове и живот място. Иън Ритър. В съзнанието й изплуваха и други спиращи дъха й спомени — и този път те бяха пълноценни, със звуци, образи, емоции, допир, настроение — за себе си и мъжа, който приличаше на Джордж Клуни. Как се любеха пред камината. Черна котка лежеше свита на кълбо наблизо, Тес почти усещаше мириса на боровите цепеници в огъня.

Случило се е.

Дан я гледаше, като че ли тя бе извънземно, което внезапно се бе материализирало пред него. Отчаяно искаше той да си тръгне, за да може да се отдаде на спомените си, да ги възстанови и проучи. Но Дан явно чакаше тя да каже нещо.

— Когато някой, който никога не е чувал за сантерия, види за пръв път твоята абуелита как работи с клиенти и извършва жертвоприношения на разни животни, може да си помисли, че нещата, които прави, са пълни глупости.

Той са замисли за около пет секунди, после тръсна глава яростно, решително.

— Не е същото нещо.

— О, моля те. Очите на баба ти се обръщат в очните й кухини, започва да пелтечи и да говори несвързано, гърчи тялото си и се тресе, и после понякога заговаря на чужди, неизвестни езици.

— Прекаляваш и го знаеш.

Да си вземе бележка: Дан Ернандес не можеше да излезе извън своите културни ограничения. Добре. Разбра го.

— Както и да е, Дан. Предупредих те, нищо повече не мога да направя. Благодаря ти отново, че ни нае този апартамент.

Той явно се изненада, че тя отстъпи и остана още няколко минути, хванал се с ръце за долния парапет, стъпалата му се люлееха над водата като на хлапе, играещо си на ръба на басейна.

— Не разбирам какво стана с нас, Тес.

Тя очакваше тази забележка от седмици. Бяха засягали темата за взаимоотношенията им няколко пъти, но не като въпрос, който изискваше искрен отговор. Загледа се към разбиващите се в брега вълни, към бялата им пяна, която грееше ярко под светлината на лампите около басейна.

— Отговорът е много прост. Умрях и докато бях мъртва, се влюбих в друг мъж.

Всичко, което бе преживяла днес, бе истински шок, но не и като този, който изпита в момента от собствените си думи, от сигурността, че мъжът, когото бе срещнала по време на смъртта си, е този, с когото ще прекара остатъка от живота си.

Изражението на лицето на Дан, което обикновено бе толкова лесно за разгадаване, сега беше напълно непроницаемо и ледено.

— Искаш да кажеш, в някого, когото си срещнала, докато си била мъртва и в кома?

— Да.

Изражението му се пропука, на лицето му се изписа гневно недоверие.

— Всичко това е реално за теб, нали? Реално, в смисъл че ти наистина вярваш, че то е станало.

Нюанси. Не каза, че е истинско за нея, защото се беше случило, а защото тя вярваше, че се е случило, което беше намек за делюзия, допускане на възможността времето, в което е била в клинична смърт, да е причинило увреждане на мозъка й. Майка й беше права. Нямаше смисъл да се опитва да го убеждава в нищо. Подозираше, че утре щеше да получи съобщение от началника си, че е прехвърлена на работа в някой кабинет или направо е уволнена.

Тес докосна ръката му.

— Пази се, Дан. — Изправи се на крака и се върна на масата, където майка й и племенницата й бяха свели глава над макбука. — Изтощена съм. Ще си лягам.

— Пу, първа съм на душа — каза Мади и се впусна пред тях като животинче, държано прекалено дълго време вързано и затворено.

— Може би трябва да отидеш в Есперанса — каза Лорън. — За да откриеш истината.

— Точно това бях предупредена да не правя, мамо. Така ще изложа теб и Мади на риск.

— Ние ще дойдем с теб.

— Ти имаш работа, Мади е в колежа…

— Ей, имам осем месеца отпуск, който не съм използвала. Мади е свободна през лятото. Но като оставим това настрани, аз съм на шейсет и три, здрава, относително щастлива. Употребявах ЛСД и ДМТ с Терънс Маккена. Пуших джойнт с Кей Киси и Джери Гарсия. Пътувах с онзи смешен автобус на Киси месеци наред^[2]. И знаеш ли какво открих, Тес? Страхът от смъртта е това, което ни подтиква да живеем. Сега Маккена, Киси и Гарсия са мъртви. Аз не съм. И не се страхувам да умра. Каквото и да сме, ние сме много повече от това, което се вижда отвън на пръв поглед — разпери ръце. — Имам нужда да поработя върху книгата, която пиша, и за целта Еквадор може да се окаже идеалното място в идеалното време. Така че, когато си готова да се върнеш в Есперанса, аз ще бъда до теб в това пътуване.

Тес ясно си спомняше как получава съобщение от майка си, докато е в автобуса, катерещ се из Андите.

— Ти ми изпрати есемес, когато бях мъртва, мамо. Пишеше, че си готова за някакво голямо приключение — не за още петнайсет години работа в болницата, в компанията на Док и неговите проблеми. Или нещо в такъв смисъл.

Очите на Лорън се насълзиха и тя прегърна дъщеря си.

— Искаш ли да чуеш нещо наистина странно? Докато беше в кома, прекарах часове наред край леглото ти, говорех ти, пишех ти есемеси на телефона, пращах ти имейли, молех те по всякакъв начин да се върнеш при нас. Няма да ни избягаш отново, Тес. По един или друг начин ще дойдем с теб.

Тес притисна силно майка си, нито една от тях не помръдна или проговори, докато не чуха Мади да ги вика:

— Ей, дами, трябва да си напазаруваме някои неща от магазина тук.

Тес не знаеше дали брухос щяха да се появят в телата на двамата бодигардове, които бяха видели на охранителните камери, или щяха да бъдат в естествената си форма — като на мъгла или дим. Трябваше да бъдат готови за всички възможности. Затова, когато се прибраха в апартамента си, запълниха всички процепи на вратите с кърпи и залепиха ръбовете на прозорците и плъзгащите се стъклени врати с тиксо. Тес имаше чувството, че го е правила и преди, пак срещу същия враг. Чувството не дойде със звуци или образи, но тя вече приемаше емоцията като друг вид памет.

Лорън направи кана кубинско кафе в малката кухня на апартамента. Седяха около масичката за кафе часове наред, разговаряха спокойно и измислиха план. Той се основаваше на убеждението на Тес, че натъртеното място на китката й беше някакъв вид аларма, която щеше да се „включи“, ако някой брухо беше наблизо.

— Това ще ни спечели малко време — каза тя. — Веднага щом почувствам нещо, двете изчезвате оттук. Ще отидете в Танго Кий. Ще се срещнем там.

— Не — Лорън поклати глава. — С Мади решихме, че няма да ходим никъде без теб.

— Мамо, те не могат да ме обсебят. Единственият начин, по който могат да ме наранят, е да се вселят в някоя от вас. Така че ме оставете да бъда примамка. Ще поддържаме връзка по телефоните.

Мади сви ръце между краката си, огледа се неспокойно и прошепна:

— Може да са вече тук, Тесо. Да слушат какво си говорим.

— Не мисля така.

Майка й стана и отиде до каната с кафе.

— Подкрепете се още. Тази нощ няма да спим. Ще направя омлет.

Хвана се за работа, разби яйца, запържи гъби, наряза домати и настърга сирене. Докато я гледаше, Тес откри още един спомен в съзнанието си — Иън, създаващ кулинарни деликатеси, които й бяха напомнили за баща й, не за майка й.

— Мамо, когато бях малка, кой готвеше вкъщи през повечето време?

— Татко ти. Беше невероятен готвач. Откакто Чарли почина, станах по-добра в готвенето, но нищо не може да се сравни с нещата, които той можеше да забърка.

— Помня как Иън ми готвеше. — И как се влюбих в него. — Иън Ритър. Той е от Минеаполис.

— Фантастично, скъпа. Това е начало. Днес с Гугъл можеш да откриеш всичко.

Към два часа очите на майка й вече се затваряха, а Мади дремеше на стола с отпусната брадичка. Тес ги убеди да се пренесат в спалнята и обеща, че ще ги събуди, ако синината на китката й я заболеше. След като остана сама в кухнята, с прясно кафе в чашата си, взе лаптопа на Мади и влезе в интернет.

Прегледа няколко телефонни указателя на Минеаполис. Търсенето за Иън Ритър показа многобройни линкове към университета в Минеаполис и „Минеаполис Трибюн“. Отвори първия — беше статия за церемонията по връчването на първата Награда на името на Иън Ритър за журналистика. Един параграф привлече вниманието й:

Наградата на името на Иън Ритър, професор по журналистика и автор на „Минеаполис Трибюн“, носи 10 000 долара на студент по журналистика за разследващи умения. Носителят на „Пулицър“ изчезва през април 1968 година при загадъчни обстоятелства. Наградата е финансирана от специален фонд, основан от бившата съпруга на журналиста Луиз Ритър-Бел, от техния син Люк Ритър и неговата съпруга Кейси О’Тул Ритър, от „Минеаполис Трибюн“ и департамента по журналистика.

— Какво, по дяволите… — прошепна Тес. — 1968 година? Нейният Иън имаше ли син?

На колко години е синът ти?

На двайсет и една. Последна година в университета в Минесота.

Този разговор се бе провел пред някаква спирка, в мъглата, докато двамата с Иън чакаха автобуса. Кой автобус?

Номер 13.

Очевидно ключът за спомените й беше задаването на правилните въпроси. Отвори следващия линк и той я отведе на страницата на професор Люк Ритър в университета от 2008 година. Имаше много информация, включително и лекциите, които щеше да води през есента. Отиде на биографията му.

Роден през 1947 година. Притисна юмруци към очите си, опитвайки се да осмисли ужасяващата възможност, че ако Люк Ритър беше синът на нейния Иън, това означаваше, че тя и Иън са разделени от четирийсет години във времето. Сега Люк би трябвало да е в началото на шейсетте, почти на възрастта на Лорън, а Иън най-вероятно бе мъртъв. Тес отиде на предоставения от сайта университетски имейл на Люк.

Уважаеми професор Ритър,

Казвам се Тес Ливингстън. Срещнах баща ви при необичайни обстоятелства и ще ви бъда много признателна, ако ми предоставите каквато и да е информация за неговото местоположение в момента. Дали се е върнал в Есперанса? Благодаря ви предварително!

Остави номера на телефона си и два имейл адреса, но към три часа все още нямаше никакъв отговор. Очите я боляха и се затваряха от умора. Прибра макбука на Мади в красивия му калъф и го остави до раницата й в спалнята. Запъти се към вратата, когато племенницата й прошепна:

— Тесо?

На светлината от лампите в коридора видя, че Мади се е надигнала в леглото, притиснала възглавницата в скута си, тъмната й коса бе разрешена във всички посоки.

— Сложих макбука ти до раницата.

— Трябва да се махнем от страната — каза Мади. — Знаеш го, нали?

— Точно сега трябва просто да изкараме нощта.

Но племенницата й се взираше в нея така, сякаш изобщо не я чуваше.

— Лорън и аз сме си взели паспортите. Твоят в теб ли е?

— Да. Заспивай, Мади.

— Кога изгрява слънцето?

— След няколко часа. Не се тревожи. Ще ви събудя, ако има някакъв проблем.

Излезе от спалнята, преди племенницата й да я попита още нещо. Диванът в дневната й се струваше много примамлив, затова натрупа възглавниците, избра си една и потъна в уютната й мекота, стиснала „Глок“-а си до гърдите.

Сърцето й би лудо доста време, преди да се унесе.

Тес. Събуди се, в опасност си…

Тя скочи веднага на крака, премигна няколко пъти и се втренчи в мрака пред себе си, убедена, че е чула гласа на баща си.

— Татко? — прошепна Тес и осъзна, че бе стиснала с едната си ръка насиненото място на китката си. В момента болката бе изключително остра. Изтича в спалнята, светна лампата и събуди майка си и Мади. — Наблизо са. Трябва да се махнете веднага оттук.

Мади потърка очите си като сънливо тригодишно дете, хвана ръката на Тес и се загледа в лилавата следа.

— О, божичко — прошепна тя. — Станала е още по-тъмна. — После изскочи от леглото.

Лорън си бе легнала с дънки и по тениска и сега обикаляше трескаво из стаята и събираше багажа.

— Колко време имаме? Колко близо са?

Време. Тес не знаеше, всичко бе прекалено ново за нея. Макар насиненото място да я болеше и да бе станало с много по-тъмен лилав цвят, все още не пареше, както по-рано. Вчера, когато това бе станало, паренето бе започнало веднага, след като бе влязла с колата в алеята пред къщата на майка й. Значи може би все пак разполагаха с малко време.

Тес се втурна отново в дневната, навлече якето си и нави ръкавите му, за да вижда синината. Нелепо. Яке през юни. Но в многото му джобове можеха да се поберат два пистолета и четири пълнителя. Когато Лорън и Мади дойдоха, подаде на майка си единия пистолет и двата пълнителя.

— Мамо, вземи го. Има 22 патрона. Да, незаконно е да го носиш, но го използвай, ако се наложи.

— Лорън не знае как се стреля с пистолет — каза Мади.

— Ха — отвърна Лорън. — Тес ме научи много отдавна.

Тес махна кърпите изпод процепа на вратата и я отвори с картата си. Щом излязоха в спокойния коридор, отбеляза мислено на какво разстояние бе стаята им от асансьора и от знака за изход, който водеше към стълбището. То бе по-близо, но тя подозираше, че брухос щяха да се появят в човешка форма, като охранителите, и щяха да използват асансьора. Щеше ли да чуе как вратите му се отварят, ако беше вътре в апартамента? Вероятно не. Но тя имаше своя собствена алармена система. Синината вече изглеждаше почти черна и я болеше зверски, но все още болката не бе пареща. Имаха време. Моля те, нека съм права. Отвори вратата към стълбището и побутна майка си и Мади надолу.

Лорън й прошепна:

— Ще бъдем в хотел…

— Не ми казвай. Колкото по-малко знам, толкова по-добре. Ще ви звънна, когато тръгна.

Остана приведена над парапета, гледайки ги как слизаха надолу, а стъпките им отекваха отчетливо в тишината на нощта. Няколко етажа по-надолу майка й вдигна глава и й прати въздушна целувка. Тес преглътна надигащия се в гърдите й плач. Надяваше се, че бе постъпила правилно, изпращайки ги далече от нея. Някъде долу се отвори врата, после се затръшна.

План, какъв е планът ми? Изключи звука на айфона си, махна тиксото от плъзгащите се врати, отвори ги леко, затвори дървените щори. Събра всички възглавници и кърпи и ги натрупа във формата на човешко тяло под завивките на леглото в спалня — та — най-старият тийнейджърски номер. Надяваше се тези брухос да са мъртви от прекалено дълго време и да не го знаят. Остави някакви дрехи на стола, загаси лампата, отиде в по-малката спалня и оправи завивката на леглото там. Подреди хавлиените кърпи на облегалката на стола, за да изглежда стаята необитаема. Загаси.

Синината на китката й започна да пари. Силно. Лоша работа, няма време! Банята. Душът. Пусна горещата вода, метна хавлия върху горния край на вратата. Беше достатъчно голяма, така че прикриваше половината на стъклото и вътре не се виждаше добре. Излезе, затвори вратата. Къде да се скрия?

Дрешникът. Намираше се между банята и спалните. През дървените летви на вратата му можеше да вижда кой влиза в дневната и в коридора. Бързо се пъхна вътре, провери докъде виждаше. Периметърът на наблюдение не беше толкова голям, колкото се надяваше, но щеше да свърши работа. Кожата на китката й вече излъчваше топлина. Наблизо са. Включи записващия микрофон на телефона.

Хладилникът бръмчеше, водата от душа шуртеше силно, вятърът отвън разклащаше капаците на прозорците — трак-трак. После чу нещо друго, тропане на крака и синината внезапно я заболя толкова силно, сякаш бе пламнала и плътта й гореше отвътре. Бяха тук.

Погледна през процепите на вратичката, сърцето й биеше толкова силно, че се уплаши да не я чуят. Единият от тях се появи в полезрението й — тъмна коса, мускулест мъж. Докато се запътваше към банята, видя лицето му. Един от охранителите. Неговият спътник, който едва сега влезе в дневната, беше гологлав клонинг на Вик Маки от „Щитът“. Насочи се към спалните и Тес внезапно осъзна, че нямаше представа какво щеше да прави оттук нататък. Не можеше да ги застреля едновременно и не знаеше кой трябваше да бъде първата й цел. Тъмнокосият разреши проблема й. Пъхна се в банята и затвори зад себе си. Тес отвори бавно вратата на дрешника, благодари мислено, че тя не изскърца и тръгна безшумно към спалнята, в която гологлавият беше влязъл. Чу трополене отвътре, трясък на счупено стъкло и после мъжът се обърна назад и я видя.

За най-кратката секунда, която си бе представяла, че може да съществува, очите им се срещнаха и тя почувства онова нещо, брухо, вътре в него — мъжка енергия, която бе изненадана, че я вижда срещу себе си така, въоръжена. Тес стреля. Куршумът се заби в челото му, експлозия от кръв и кости отбеляза мястото, където бе проникнал. Очите му се разшириха от изумление, после той просто се строполи на леглото. Нищо не излезе от него, никакви тъмни вихри и мъгли. Тес се втурна напред и отскочи от вратата, докато другият мъж се появи, крещейки: „Бен, изчезвай оттам, банята беше празна!“ Тя стреля отново.

Изстрелите й уцелиха мъжа в краката и той се стовари на пода толкова тежко, че тя чу как коленете му се строшиха. Сгърчи се от болка, падна напред, изпусна оръжието си. Тес скочи на крака и се приближи към него.

— Не мърдай — после изрита пистолета му надалече.

— Бен — извика с мъка мъжът.

— Мъртъв е — отвърна Тес. — Бен е мъртъв.

Деветнайсет

Мъртъв?

Бен?

Доминика погледна нагоре и видя тялото на леглото пред себе си, с дупка от куршум в челото. Огънят или изненадващата смърт на тялото на приемника бяха единствените възможни начини да бъде унищожен един брухо. Бен, нямаше го. И тя, тази ужасна, смахната кучка бе причината за това.

Скръбта направо я съкруши, мъката й бе толкова дълбока и силна, че досега не бе осъзнавала, че е възможно да съществуват такива емоции. Започна да плаче и между риданията се опита да проговори. Но тази ужасяваща жена я обсипваше с въпроси, заплашваше да я гръмне в главата, ако не започне да отговаря. Внезапният силен гняв заличи мъката й.

— Обещавам ти, Тес Ливингстън. Ще ти отнема всички, които обичаш така, както аз обичах Бен, и ще направя всичко възможно смъртта им да бъде ужасно болезнена. По-лоша, отколкото смъртта на градинаря.

— Как се казваш?

— Доминика.

— Какво искаш от мен, Доминика?

— Да умреш.

— Защо?

— Ти си важна за оцеляването на Есперанса. И за ловците. Те положиха огромни усилия, за да те защитят.

— Ловците? Не знам за какво говориш.

— Ще разбереш.

— Ставай — нареди й Тес.

— Не мога. Простреля тялото в коленете.

— Превърти се по гръб.

Доминика изпрати заповед към центровете на болка на Лу, принуди тялото му да се изправи, после го тласна към ужасната жена. Тес отскочи назад, но прекалено бавно, и Лу падна върху нея с всичките си сто килограма. Той я блъсна към бюрото, ударът изкара въздуха от дробовете й, пистолетът й се претърколи през стаята, а след това самият Лу се строполи на пода.

Доминика пое контрол върху дробовете му, накара го отново да се изправи на крака и да сграбчи настолната лампа. Кабелът се изскубна от контакта и мъжът се запрепъва към Тес с наранените си крака, размахвайки лампата като бейзболна бухалка. Но коленете на Лу бяха толкова зле, че той ходеше и залиташе като инвалид, ударът му не уцели Тес и тя се метна към пистолета си и изстреля куршум, който се заби в бедрото на нападателя й. Доминика не го почувства, но Лу го усети, разтресе се целият и се строполи долу. Лампата се озова под тялото му и той я натроши с тежестта си.

— Тес Ливингстън, ще ти се иска да бе останала мъртва!, изкрещя Доминика.

Тъй като тялото на Лу бе започнало да губи съзнание, тя излезе от него, мина през покрива и се озова сред мрака. Вятърът я понесе из нощта. Известно време вика Бен, повтаряше името му, в случай че не беше вярно това, което всички брухос знаеха — че внезапната смърт на приемниците им можеше да ги унищожи завинаги. Откъде обаче го бяха научили? Кой й го беше казал на нея? Не беше сигурна. Сред нейния вид имаше определени неща, които просто знаеш. Но дали това, че ги знаеш, означаваше задължително, че са истина? Продължаваше да го вика, но той не отговори.

Обезумяла, загубила чувството си за ориентация, Доминика се носеше напосоки, опитвайки се да осмисли факта, че Бен вече го нямаше, да свикне с огромната черна, разяждаща я дупка, която загубата бе оставила вътре в нея. Не можеше да разбере как тя, мъртва от почти шестстотин години, можеше да чувства подобно отчаяние и тъга или защо изобщо изпитваше такива чувства в съществуването си като бруха. Огорчение от загубата на любовта на Вайра, Бен, заради животните, които идваха и си отиваха в нейния фантомен дом. Не се ли предполагаше смъртта да бъде краят на страданието?

След време — минути, часове, не беше сигурна — тя се озова отново в къщата на майката на Тес. Къщата бе празна, някой бе почистил след кървавата драма, страховито мълчание изпълваше въздуха. Вслуша се в тази тишина, надявайки се, че ще чуе Бен — шепота му, смеха му, как я вика да го последва там, където бе отишъл. Тишината, гигантска и смазваща, й се подиграваше. Доминика изпищя и се сгърчи, но понеже нямаше форма, виковете й не се чуваха във физическия свят. Остана само мълчанието, въздухът й отвърна с беззвучния си смях…

Вбесена, тя се опита да завърти ключа на газовата печка, та помещенията да се изпълнят с газ. Ако успееше да запали клечка кибрит, проклетата къща щеше да бъде вдигната във въздуха. В Есперанса това нямаше да е проблем за нея. Но тук беше невъзможно. Не успяваше да направи ръцете си достатъчно плътни, за да докоснат каквото и да е, да вдигнат клечката. Тук тя беше никоя и нищо, напълно безпомощна.

Не можеше да отмъсти на кучката за това, което бе причинила на Бен, не можеше да я накара да съжалява, да страда. Доминика излезе от къщата, колебаеше се накъде да отиде, какво да направи. Дали трябваше да призове племето си? Представи си как хиляди от нейния вид се спускат на талази върху Флорида Кийс, изпълват пространството над тези жалки островчета, обсебват всеки, който им се изпречи на пътя. Пиршество като в Сан Франциско, но по-мащабно и без мъглата.

На алеята паркира кола и Доминика се загледа нетърпеливо, надявайки се да е Тес и да успее да я проследи до мястото, където се бяха скрили майка й и племенницата й. Но оттам излезе Дан Ернандес. Добре. Можеше да обсеби него, да го нарани и да го убие. Можеше да го използва, за да осъществи отмъщението си — да накара Тес да страда.

Мъжът остана няколко секунди до колата си и се огледа крадешком наоколо, провери тъмната улица зад себе си, дворовете от двете си страни. Наблизо нямаше други хора, нито други коли, прозорците бяха тъмни. Той изкачи бързо стъпалата и мина право през нея. Никаква реакция. Дан разкъса полицейската лента на вратата, завъртя бравата, светна фенера си и едва тогава влезе в къщата. Страх те е от тъмното ли, агент Ернандес? Любопитна защо беше дошъл тук, Доминика го последва.

Той светна централната лампа и започна да разглежда внимателно мястото на пода, където бе паднал градинарят, огледа стаята, очевидно проверяваше работата на екипа по почистването. Отиде в кухнята, отвори вратичката под мивката и извади някакъв почистващ препарат. Намокри една кърпа и я уви добре около долната част на изтривалка с дръжка. Отиде в дневната, разсипа препарата по целия под и започна да търка ожесточено с изтривалката, сякаш искаше да заличи цвета на плочките.

Заинтересувана от ставащото, Доминика просто го наблюдаваше. Къщата бе почистена професионално, така че очевидно не бе тук по тази причина. Струваше й се, че чистенето символизираше за него нещо друго, нещо, което той искаше да заличи вътре в самия себе си.

Дан хвърли мръсната кърпа в пералнята, отвори отново шкафа под мивката и извади още парцали и други почистващи препарати. После се захвана старателно за работа и мина навсякъде — плотове и прозорци, маси, дори крилата на вентилаторите, висящи от таваните. Зареди чинии в миялната машина, пусна я. Изтърка мивката, прочисти канала под нея. Цяла почистваща служба, състояща се от един-единствен човек.

Случката бе толкова странна, че Доминика реши да не го обсебва веднага. По-добре да го последва, да го наблюдава, да позволи нейната собствена скръб да поеме в друга посока. Така че, когато най-накрая той приключи, затвори вратата на къщата и слезе по стъпалата, за да се върне в колата си, тя го придружи и се настани на седалката до него.

Точно в този миг не й пукаше изобщо за Есперанса. Градът можеше да се срине, да бъде завладян, беше й все едно. Жадуваше единствено за отмъщение. Ти беше неин любовник преди Есперанса. Сега ще бъдеш мой, Дан, независимо кога ще реша да те обладая. Той щеше да бъде проводникът на нейното отмъщение срещу Тес заради това, което тя бе причинила на Бен.