Шилпи Сомая Гоуда
Златният син (9)

8.

Все още потънал в прегръдките на съня, Анил осъзна, че телефонът звъни. Часовникът показваше три сутринта. Трябваше да застъпи в болницата в осем. Грабна телефона до леглото си:

— Ало?

— Анил? — долови далечен мъжки глас, който доби увереност. — Батко Анил?

— Да. Какво има?

— Бхаи… — Анил разпозна гласа на Киран, който избухна в глухи ридания. Дочу раздвижване, когато някой друг пое слушалката.

Анил седна и включи лампата. Вече се беше разсънил и сърцето му биеше учестено:

— Киран? Какво става?

— Анил, Никхил е. — Гласът му беше ясен. — Слушай… Тази сутрин татко… — Никхил замлъкна и Анил имаше чувството, че измина цяла вечност, докато в главата му нахлуха куп догадки. — Татко ни напусна, бхаи. Почина тази сутрин.

Сърцето на Анил бумтеше в ушите му. Заби поглед в златистия надпис на гърба на някакъв оръфан кафяв медицински учебник, подпрян на перваза, който в един момент се размаза пред очите му. Накрая примигна и отново фокусира заглавието.

— Оплакваше се, че след като си подремне, чувства болка в гърдите и му е трудно да диша. Направихме каквото ни каза — сложихме една таблетка нитроглицерин под езика му и веднага го отведохме в болницата. Когато стигнахме… опитаха се да го спасят, но лекарите казаха, че е твърде късно, бхаи. Той умря. — Никхил замлъкна и сякаш някой заглуши слушалката в другия край на линията.

Анил бавно разтвори лявата си ръка и видя, че бе сграбчил края на възглавницата. Прочисти гърло, запъти се към килера и дръпна рязко плъзгащите се врати.

— Ще дойда колкото се може по-бързо. Ще отида до летището, за да проверя…

— Сине? — дочу гласа на майка си.

— Мамо? — задавено промълви Анил. Положи ръка върху куфара в килера.

— Слушай, сине. Не искам да се тревожиш и да си идваш веднага. Ще ти е трудно да заминеш, а тук имаме толкова много роднини. Братята ти ще се погрижат за кремацията утре…

— Утре? — обади се Анил. Беше невъзможно да стигне до Панчанагар за ден.

— Синко, знаеш, че можем да задържим тялото у дома няколко часа. Тук е много топло. Пандитът е избрал благоприятен час за утре сутрин. Трябваше да уредим всичко, защото предположихме, че няма да можеш да се прибереш. Моля те, не се притеснявай, сине. И без това си имаш толкова много грижи. Ще запазим праха до завръщането ти през лятото и ще отидем на поклонение на река Ганг. Баща ти винаги е искал да види Варанаси.

Гласът на майка му секна и надвисна продължително мълчание, което рядко си позволяваха заради скъпите разговори.

Анил седна на леглото и се втренчи в куфара в килера. Затвори очи и видя горещото прежурящо слънце, което караше плодовете на манговите дървета край Голямата къща да зреят за ден, слънцето, което нямаше да прояви никаква милост към мъртвото тяло на баща му. Представи си как отива при Каспър О’Брайън, за да поиска разрешение да замине, и как се опитва да си намери място в претъпкания самолет за Индия. Майка му бе права. Нямаше да е там, за да запали кладата. Кой щеше да поднесе пламтящата факла към клонките, където щяха да положат тялото на баща му? Никхил или Киран? Може би и тримата му братя. Или пък някой от чичовците му щеше да изпълни задълженията му в негово отсъствие.

Анил върна телефонната слушалка на мястото й, отиде до бюрото и отвори чекмеджето. Издърпа го, докъдето механизмът позволяваше. Затършува сред химикалки, кламери и листчета, докато не откри бордовата карта от полета му от Ахмедабад до Далас миналия юни и изпратения от майка му плик, който съдържаше билкови таблетки за облекчаване на главоболието. После чу как нещо се претърколи в дъното на чекмеджето и се удари леко в ъгъла. Пресегна се към вътрешността на тясното чекмедже и ожули кокалчетата в металната обшивка. Пръстите му докоснаха гладката филцова повърхност в долната част на шахматната фигура и той я измъкна от скривалището й.

Беше държал този цар безброй пъти и никога не успяваше да се насити на красотата на изваяната му форма. Малкият ръчно резбован кръст най-отгоре поразяваше с изяществото си. Палисандровото дърво му се стори черно на бледата светлина в стаята му. Дланта му обгърна така познатата по форма и тежест фигурка и в съзнанието му изникна яркият образ на баща му. Седеше срещу него на широката дървена маса, свъсил съсредоточено вежди, обмисляйки следващия си ход.

Анил беше осемгодишен, когато баща му се върна от едно пътуване до града с комплект за шах. Седнаха на масата и заедно разгадаха инструкциите, като научиха имената на фигурите и ходовете им по дъската. Започнаха да играят вечер. Толкова се улисваха, че майка му изключваше лампите, като оставяше единствено тази вдясно над масата. Двамата можеха да изиграят цяла игра и почти да не обелят дума, като само накрая поспираха, за да обсъдят стратегията си.

— Анил джан — започна татко му една вечер, — знаеш ли откъде идва тази игра?

— Каза, че била донесена от английски пътешественик. — Анил оглеждаше дъската, за да се опита да спаси топа си от атакуващия офицер на баща си.

— Да, вярно е — усмихна се татко му. — Но знаеш ли, че играта на шах се появява през шести век в Индия?

Анил вдигна очи от шахматната дъска и се взря в баща си.

— Да, истина е. Според легендата в древни времена живял раджа, който обичал да играе игри, но лесно се отегчавал, затова помолил един беден математик да му изобрети ново забавление. Мъжът измислил дъска с шестдесет и четири квадрата, върху която били разположени две армии, всяка предвождана от цар. Целта била да плениш вражеския цар. Раджата бил толкова очарован от новата игра, че казал на изобретателя сам да избере наградата си.

— Татко му взе една от пешките на Анил с коня си. — Знаеш ли какво си поискал?

Анил поклати глава.

— Той помолил за зрънце ориз за първия квадрат на дъската, две — за втория, четири — за третия и така нататък, удвоявайки броя на оризовите зърна за всяко квадратче.

— Татко повдигна вежди и се усмихна. — Да, смяташ, че не е много мъдро желание, нали? Това си помислил и раджата и бързо се съгласил с предложението, защото решил, че сделката е изгодна.

Анил отново насочи вниманието си към дъската и премести топа, за да защити царя.

— Знаеш ли колко ориз е това, Анил джан? — Анил се зае да пресмята на пръсти, но баща му не дочака отговора.

— Грамада ориз, по-висока и от връх Еверест. Над осемнадесет милиарда зрънца ориз. В цялата страна нямало толкова много ориз, за да платят на изобретателя. Раджата трябвало да отстъпи кралството си на бедния математик, който станал новият владетел. — Баща му се усмихна и офицерът му се оказа в непосредствена близост до царя на Анил.

Друг път Анил беше на път да победи, но направи необмислен ход с офицера. Ядоса се, когато баща му не му позволи да оттегли хода си, след като бе забелязал грешката си.

— Не можеш да го направиш, Анил — каза баща му. — Нито в шаха, нито в живота. Не можеш да поправиш сторената грешка. Разсъждавай мъдро преди всеки ход.

Анил стисна здраво тъмната фигура от палисандрово дърво. Другият цар, белият, бе изработен от сандалово дърво. Татко му винаги играеше с него, но той бе изчезнал през лятото, преди да напусне Индия.

Този спомен извика в съзнанието му друга картина: двамата с баща му крачат из оризището, нагазили почти до колене във вода, и той настоява за допълнителна мярка, за да осигури най-подходящи условия за отглеждането на ориза. После видя баща си стар и изморен, какъвто бе в деня, когато напусна Панчанагар. Опита се да възстанови последния им разговор по телефона. Анил изпадна във вцепенение, не можеше да пролее и сълза. После се сети как татко му правеше серенади на мама, когато готвеше любимите му ястия. Пееше ужасно фалшиво, а тя хукваше да го гони из кухнята с точилката. Анил се разсмя от сърце, а после избухна в неистови ридания.

Първите признаци, че здравето на баща му се влошава, се появиха по времето, когато Анил беше последна година в медицинския колеж. Понякога имаше кратковременни пристъпи на болка в гърдите и се задъхваше, докато изкачваше хълмовете край земите им. Анил вече знаеше достатъчно, за да разпознае симптомите на ангина пекторис^[1]. Татко му настояваше, че е добре, но Анил взе предпазни мерки. Донесе у дома аспирин, бета-блокери и нитроглицерин и показа на майка си как да ги дозира. Планираше да заведе баща си на обстоен преглед в Ахмедабад, когато се прибере у дома през лятото. Трябваше да му се направи стрес тест на сърцето, за да се установи наличието на зони с исхемия^[2], кръвна картина, за да се провери дали нивото на холестерола не е високо и дали не може да се лекува с обикновени хапчета, които да взима всеки ден.

Явно по някое време Анил бе заспал, тъй като се събуди от пронизителния звън на будилника, който навиваше докрай. Отвори очи и за миг се почувства замаян. Съзнанието му беше като изпразнено. Първото нещо, което видя, бе часовникът, подарен от баща му, и тогава си спомни. Очите му пареха от умора, когато се опита да фокусира циферблата. В Панчанагар беше шест и половина вечерта и семейството му се подготвяше за церемонията по кремацията. Но в Далас бе седем сутринта и беше време да се връща в болницата.

Анил седеше на бюрото с недокоснатата купа зърнена закуска и броеше дните на календара, окачен на вратата му. Бяха изминали девет дни, откакто бе чувал гласа на баща си; както обикновено, той се бе опитвал да скрие усилията, които му струваше да говори. Двеста и един дни, откакто бе напуснал Панчанагар, след като бе приседнал в крайчеца на леглото на татко и бе докоснал слабите му кокалести ръце. Сто деветдесет и пет от тях бе работил в Парквю. Бе лекувал над хиляда пациенти, като през цялото време бе на хиляди километри от единствения пациент, който най-много се нуждаеше от помощта му.

Анил не беше у дома, за да спаси баща си, дори нямаше да изпълни ритуалите по кремацията — свещеното задължение на всеки първороден син. Но сега не можеше да остане безразличен. Нямаше да стъпи в болницата, независимо от последствията. Специализантите нямаха право да променят графика и да заминават без разрешение. Всичко това бе изрично уточнено още в първия им ден в Парквю. Но въобще не го беше грижа, когато вдигна телефона, за да резервира полета си.

 

 

Късно през нощта Анил напредваше бавно по пътеката между седалките на самолета. Пред него мудно пристъпяше възрастна дама, облечена в ръчно изрисувано зелено сари, а отзад го побутваше нетърпелив баща, който държеше дете със златни обици на ушите. Докато останалите пътници се ядосваха, задето не можеха да открият място в багажните отделения над главите им или задето бяха твърде близко до тоалетната, Анил пъхна раницата под седалката си, събу обувките си и се загледа през прозореца. Редиците фосфоресцентни бели лампи очертаваха пистата в далечината, където един самолет се спусна безшумно към земята. Щеше да е в Индия след по-малко от ден. На пръв поглед изглеждаше твърде кратък период за човек, който се канеше да прекоси земното кълбо и да се приземи в съвсем различен свят, но Анил знаеше колко дълъг може да се окаже един ден.

Един ден беше достатъчно дълъг, за да може стабилизиран пациент да получи инфаркт и да констатират смъртта му в момента, в който съпругата му се е втурнала към къщи, за да се преоблече за пръв път след седемдесетте и два часа, прекарани край леглото му. Един ден беше достатъчен за Анил, за да извърви пътя от пълното с енергия и въодушевление начало на новата смяна до пълното изтощение и ровене в най-затънтените кътчета на съзнанието с надеждата да открие основните техники за запомняне, усвоени в медицинския колеж. Един ден бе достатъчен, за да се разкъса аневризмата на Калхун и да го унищожи бавно отвътре, защото Анил не бе разпознал симптомите.

Някои дни бяха достатъчно дълги, за да го накарат да се пита защо въобще си бе повярвал, че може да стане лекар.

Анил разгърна акрилното одеяло и се зави до брадичката, за да се предпази от студа, проникващ през овалния прозорец на самолета. Щеше да се наложи да приеме отсъствието на баща си, да свикне с празнотата, която щеше да усеща навсякъде — празния люлеещ се стол, масата, където играеха шах, леглото, където фаталният инфаркт го бе застигнал. Анил затвори очи. Нямаше никакво желание да види тези познати, но опустели места.

 

 

Анил очакваше, че само един от братята му щеше да го чака на летището в Ахмедабад, но в гърлото му заседна буца, когато забеляза майка си, застанала до Никхил, облечена във вдовишко бяло колосано сари. Когато се наведе, за да докосне смирено нозете й, тя го хвана за раменете и го прегърна силно, а после положи длани върху страните му с наболата двудневна брада. Анил съжали, че не се бе привел в приличен вид, преди да се качи на самолета. В последните няколко месеца беше станал небрежен към външността си — забравяше да се среше и нахлузваше все същите омачкани дрехи.

Никхил взе куфара, а майка му го хвана под ръка, когато се запътиха към колата. Сякаш бе остаряла с десет години, откакто бе напуснал дома си миналото лято. Майка му никога не бе изглеждала по този начин, дори и в годината, когато сушата унищожи почти цялата им реколта. В продължение на три месеца тя хранеше най-напред децата, после баща му и накрая себе си, като се задоволяваше само със скромна вечеря.

— Добре направи, че дойде, бхаи — каза Никхил, докато нагласяше куфара в багажника. — Знаехме, че ще го направиш, въпреки че тя настоя да си останеш там — кимна към майка им, която се бе настанила в колата. — Това значи много за нея.

Когато отбиха от криволичещия прашен път, който водеше към Голямата къща, Анил почувства, че нещо се бе променило. До надвисналите над пътя кокосови палми бяха подпрени колелета. На прашната площадка пред дома му имаше паркирани няколко коли вместо обичайните една или две. Все още не бе съзрял Голямата къща, когато вниманието му привлякоха премигващите наоколо светлини. Анил свали стъклото на прозореца: на предната веранда се бяха струпали десетки хора. Държаха свещи и фенери в три часа сутринта. Потръпна от срам, когато разбра, че семейството му бе чакало, за да го приветства с добре дошъл.

След като поздрави многобройните роднини, Анил се оттегли в стаята си, където прислужникът вече бе разопаковал куфарите му:

— Да донеса ли ведро с гореща вода, Анил сахиб?

Обърна се към него с почтителното обръщение, което в миналото бе запазено единствено за баща му. Неочаквана болка прободе Анил.

— Не, ще изчакам сутринта.

Слугата поклати глава с жест, който не изразяваше никакво отношение към отговора на Анил. По време на визитациите често мъмреха Анил заради този жест.

— Да или не, Пател — питаше дежурният лекар.

Де да можеше да е толкова безучастен като прислужника, който тихо затвори вратата след себе си.

Анил се запъти към прозореца и го отвори. Прозвуча познатото изскърцване на метал. Дипломата му от медицинския колеж бе поставена в рамка и се кипреше на скрина. Сигурно майка му се бе погрижила за това. Докосна я и забеляза, че стъклото блести, липсваше тънкият слой прах, който тук се образуваше ежедневно.

Върху бюрото имаше една-единствена вещ. Някаква странна демокрация цареше на шахматната дъска в отсъствието на доминиращите фигури на царете. Анил отвори ципа на малкия джоб на раницата си, извади царя от палисандрово дърво и го постави на мястото му върху бялото квадратче. Погледна към своите фигури, направи няколко хода наум, а после и по дъската. Премести пешката и офицера си. Баща му щеше да отговори с коня. Подценяван, но много силен, обичаше да казва татко му за любимата си фигура.

Анил докосна с пръст коня. Тъпа болка прониза сърцето му и застана на топка в гърлото му. Извърна гръб на шахматната дъска, без да върне фигурите в първоначалното им положение.

Анил се пъхна под тънката мрежа за комари, която обгръщаше леглото му, и се заслуша в монотонното проскърцване на вентилатора над главата му. Песента на щурците и ароматът на пръст, които нахлуваха през отворения прозорец, му бяха така познати, както и чувството на дълг. Тази нощ Анил сънува, че тича из коридорите на болницата и не успява да открие стаята, където го бяха повикали. Когато се озова в някакъв задънен коридор, се събуди с препускащо сърце, потънал в пот.

 

 

Едва след като майка му се допита до астролога за благоприятна дата, за да пътуват до Ганг и да разпръснат праха на баща му, Анил резервира билет до Америка. До този момент дните му се нижеха в посрещане на роднини и приятели, дошли да отдадат почит, и в безкрайно ядене на изкусно приготвените гозби. След като дни наред беше съществувал на оскъдна диета, която се състоеше само от пица със сирене и вегетариански сандвичи в кафенето на болницата, това се оказа истинско предизвикателство за апетита му.

Анил не бе подготвен за лавината от въпроси, с която го заляха семейството му и гостите. Когато едносричните му отговори не ги задоволиха, той най-сетне реши да им каже това, което искаха да чуят. Разказваше им за модерната болница, за мъдрите и добри лекари, които го обучаваха, и за благодарните пациенти. Описа света, в който бе очаквал да попадне, когато напусна Панчанагар, света, който бе съществувал в представите му. Всеки следващ път, когато повтаряше лъскавата история за живота си, го правеше с все по-голяма лекота.

Въпреки че семейството му приемаше безрезервно версията му, Анил знаеше, че не би успял да излъже баща си. Но пък едва ли би го разочаровал. Понякога образът, който си създаваше, пораждаше вина, примесена с гнетящ срам. А друг път, когато чуеше как майка му го хвалеше пред насъбралите се роднини, си позволяваше да потъне в тази изкривена реалност и отново да се почувства преуспял и уважаван.

Една сутрин Анил слезе на долния етаж, когато сервираха обяда. Зае празното място до Киран.

— Къде е Чанду? — попита той, свикнал да се настанява последен на масата.

— Още спи — отвърна Киран и повдигна вежди. — Игра карти до късно.

— Пак ли? — Анил напълни чинията си и се зае с храната. Бе забелязал необичайното поведение на Чанду, но не му се искаше да повдига въпроса в присъствието на майка им, и то непосредствено след смъртта на татко.

— Мама каза, че леля Пушпа и синът й ще се нанесат тук — обади се Пиа. Пушпа бе една от овдовелите лели на баща му и от години живееше в съседната къщурка.

— Добре, а кой ще вземе къщата й? — попита Киран. — Или ще остане празна?

— Никхил й се точи, нали, бхаи? — Пиа смушка брат си в ребрата. — Не знам защо толкова си се разбързал да се жениш.

— Защо да съм се разбързал? На двадесет и една съм — отвърна Никхил.

Устата на Анил гореше. Вероятно подправките вече не му понасяха след цялата тази еднообразна храна в кафенето. Отпи жадно от чашата с ласи и започна да изучава изражението на Никхил:

— Ама ти сериозно ли?

— Защо не? Кого да чакам? — Никхил се пресегна за купата с яркозеления сос от кориандър. — Освен теб. — Той кимна към Анил.

Ръката на Анил замръзна над чинията му.

— Няма нужда да ме чакаш. Не ме е грижа.

Майка им се появи с кана вода и оповести присъствието си, цъкайки с език.

— Не и за нея — Никхил посочи майка им.

— Всяко нещо с времето, синко — тя положи ръка на рамото на Анил. — Момчета, ще си изберете невести по волята божия. След като приключи траурът, Анил ще си дойде у дома и ще започнем да търсим. Следващият ще си ти. — Тя стисна рамото на Анил и той се облегна на стола, внезапно загубил апетит.

— Мен ме оставете за по-нататък — подметна Пиа. — Не бързам.

Киран се приведе и я срита под масата:

— Не се притеснявай. Като гледам, ухажорите не се тълпят навън, така че си в безопасност.

Пиа се засмя и не му остана длъжна:

— Кой го казва? Кой ще те пожелае, след като имаш подобни маниери на масата? Сякаш се храним с някакво животно от джунглата.

Анил стана и отиде да си измие ръцете. Поднесе дланите под течащата вода, сякаш се опитваше да отмие вината, и осъзна, че в лицето на баща си бе изгубил единствения си съюзник. Сега трябваше да се справи с очакванията на майка си и братята си, таящи надежди и негодувание. Анил не би понесъл да им причини нови разочарования. Пътят му, толкова ясен преди, сега бе скрит зад савана на бащината му смърт.

 

 

Мина Пател изпита скрито задоволство, когато чу децата й да се карат и дразнят. Можеше да разпознае гласовете и настроенията им дори от съседната стая. Това умение се бе оказало безценно, когато бяха по-малки.

Често се безпокоеше за тях, но най-вече за Чанду, който сякаш привличаше неприятностите като магнит. Може би беше нормално, че той търсеше някакъв начин, за да се разграничи от останалите братя, които се бяха доказали в различни области: Киран беше атлет, Никхил — земеделец, а Анил — неизменният отличник. Мина не се бе тревожила за Анил от години, откакто бе преодолял ужасното заекване като момче.

Но сега я обзеха притеснения именно за най-големия й син. Анил не изглеждаше добре. Беше отслабнал и си личеше по лицето му. Под очите му имаше тъмни сенки, погледът му бе празен. Естествено, както и всички останали, момчето тъгуваше заради загубата на баща си. В сърцето му бе зейнала огромна празнота и щеше да мине много време, преди тя да изчезне. Но явно не само скръбта бе променила Анил. Америка сякаш бе унищожила част от същността му, превръщайки го в кух съд, лишен от съдържание. Не спираше да се пита какво измъчва сина й. Самата мисъл за покваряващите изкушения на Запада — месо, алкохол, наркотици, момичета, й причиняваше главоболие. Всеки можеше да види, че тази страна беше пагубна за здравето на сина й.

Късно вечерта Мина отиде в стаята на Анил. Спеше необичайно много, откакто се бе прибрал, още един признак, че не беше добре. Докосна бузата му с външната част на ръката си, както правеше, когато беше малък и проверяваше дали няма температура.

— Синко, там не се храниш добре, нали? Отслабнал си. — Ако Джаянт можеше да види сина си сега, дали все още щеше да смята, че Америка бе добра идея?

— Добре съм, мамо — отвърна Анил. — Просто съм изморен. От дългото пътуване е.

— Синко — майка му седна на крайчеца на леглото и забеляза, че челото му бе набраздено с бръчки, — не исках да говорим за това, докато беше там. — Тя се покашля и впери поглед в ръцете си, преди да продължи: — Татко ти, преди да си отиде… — Думите заседнаха в гърлото й и трябваше да си поеме дълбоко дъх, за да продължи. — Напоследък болестта не му позволяваше да решава споровете. Сине, хората чакат от месеци.

— О, мамо, не мисля, че ще се справя. — Анил поклати глава. — Сигурно има някой друг. Например чичо Манудж или може би Никхил? Той е достатъчно голям.

Мина забеляза трапчинката на брадичката му; беше се появила, когато започна да възмъжава. Тя я докосна с палец, потънала в спомени:

— Искаше това да си ти, сине.

Мина се постара да не изопачи думите на Джаянт. Идеше й да каже на сина си, че е време да се откаже от тази глупава мечта сега, когато баща му бе починал. Но Джаянт я бе предупредил по никакъв начин да не възпрепятства специализацията на Анил и да не го убеждава да се прибере у дома. Бе обещала на съпруга си, че ще го помоли да се постарае да изпълни ролята си.

Анил въздъхна дълбоко и бръчката на челото му изчезна. Втренчи се в нея за миг.

— Добре, мамо, ще направя каквото мога, докато съм тук, но няма да поемам обещания за датата на завръщането си.

Мина се усмихна и се изправи.

— Тогава вдругиден. Ще свикаме събрание. Ще осведомя всички.