Шилпи Сомая Гоуда
Златният син (26)

Необвързващият брак

На следващата сутрин майка му го събуди часове преди началото на съвета. Беше станала много стриктна по отношение на предварителните ритуали: осигури достатъчно време на всички в къщата, за да направят пречистваща баня и да изпълнят заедно пуджа, а после Анил да хапне подобаващо ястие с много моркови и цвекло, за да е остър умът му. Майка му го предупреди, че днес ще дойдат много хора и съветът ще продължи няколко часа.

По време на сутрешното обсъждане прислужникът носеше на Анил пресен чай. Въпреки че вече се беше разсънил и не бе гладен, Анил държеше чашата наблизо, за да отпива от време на време, докато изслушваше как двама съседи се караха заради кудкудякащите кокошки. След тях се появиха чичо и племенник, които спореха за новородени козлета. Докато нахвърляше бележки в тефтера си, забеляза, че повечето спорове следваха определен модел.

Много от тях бяха свързани с разделянето на ресурси: ниви, семеен дом, бащино наследство. В тези случаи беше важно хората да смятат, че се отнася към тях еднакво справедливо. Най-важно бе да открие онова, което едната страна ценеше повече от другата, и да го използва като основа при разделянето на имуществото. Или, подобно на баща си, да намери креативно решение. Анил бе доволен от развоя на един от сутрешните спорове между две сестри. Покойната им майка бе носила чифт диамантени обици във форма на цветя всеки ден и сега те не можеха да ги поделят. Анил им предложи да ги занесат на бижутер, който да изработи два медальона. Щяха да ги носят на верижка близо до сърцето си, за да им напомнят за майчината обич.

Други идваха с междуличностни конфликти: родител и дете, съпруг и съпруга, наследници, съседи. Споровете между сродени от брак семейства можеха да отблъснат всеки човек от брака. Анил разбираше, че си има работа с междуличностни конфликти, когато страните се явяваха пред него с един проблем, а после започваха да се оплакват от неща, станали преди години и дори десетилетия. Двадесетгодишен мъж нападна остро по-възрастния си брат, задето не го бе защитил на игрището за крикет като деца. Възрастна жена таеше яд срещу снаха си, задето не бе успяла да приготви както трябва някакво специално ястие след сватбата, състояла се преди близо двадесет години. Как хората успяваха да запомнят такива неща? Дивеше се на подобни умения, тъй като товареше собствената си памет единствено с това, което бе нужно да знае за настоящите си пациенти. Тези конфликти преливаха от наранени чувства и дълбоки емоции и Анил бе научил, че е важно да запази добрия и спокоен тон. Разковничето бе да накараш всеки човек търпеливо да изслуша другия. Когато се изговореше насъбралото се, в отношенията им обикновено се откриваше дълбоко стаена любов и успяваха да се помирят. Естествено, не всички рани можеха да бъдат излекувани и в тези случаи Анил предписваше на страните да прекарат известно време разделени един от друг. Той видя как чувствата между хората можеха да се променят с лекота — от обич до ненавист. Това му напомни вчерашния разговор с Никхил на верандата.

Накрая идваше ред на споровете, възникнали след препоръките на друг съветник: местния астролог, аюрведическия лекар и дори специалиста по васту шастра, който разясняваше на хората как да подреждат домовете си, за да са в хармония с положителната енергия на вселената. Анил ненавиждаше тези спорове. Беше трудно да се бориш с нещо безплътно, лишено от практическа основа. Идеше му да раздруса хората, седнали пред него, които вярваха сляпо, че североизточното разположение на стаята е довело до ревматизъм, че диабетът се лекува успешно с горчив пъпеш. Анил нямаше нищо против истинската вяра. Беше виждал как тя помага на хората в болницата. Носеше им утеха, когато науката се оказваше безсилна. Дразнеше го суеверието. Възмущаваше се, когато се налагаше да разисква аргумент, чиято несъстоятелност е толкова очевидна.

Бяха минали два часа от началото на съвета и той почувства умора при вида на следващата група, която се настаняваше край дългата маса. Из стаята се понесе шепот, когато млада жена, преметнала сари през раменете си, зае мястото си от единия край на масата, съпроводена от трима мъже на различна възраст. В другия край седна един младеж, който сведе виновно глава, а до него се настани възрастна двойка.

Избягваха да се гледат в очите и Анил предположи, че в центъра на спора бяха двамата млади. Пръв заговори един от тримата мъже, който се представи като по-големия от двамата братя на момичето, възрастният човек бе техният баща. Анил наблюдаваше лицето на девойката, докато брат й говореше. Тя срещна погледа му и не сведе глава.

— Как се казваш? — попита той, прекъсвайки обясненията на брата.

— Мала — прозвуча ясният й глас.

Анил се обърна към младия мъж, който си играеше с подгъва на ризата си:

— А ти?

— Санджай — отвърна той.

Анил положи длани на масата и се обърна към насъбралото се множество.

— Тъй като денят преполови, нека прекъснем, за да обядваме и да си починем. Ще продължим след два часа — каза той и погледна часовника си. — В два часа. — Дръпна тежкия стол и се изправи.

Братът на Мала, онзи, който бе взел думата, протестира.

Анил вдигна ръка.

— Ще се видим в два часа. — Гласът му се понесе из стаята, тълпата се размърда и се устреми към вратите. Майка му стоеше в далечния ъгъл и кимаше на излизащите хора.

Санджай и родителите му също се изправиха, за да излязат, но Анил вдигна ръка, за да ги спре. След като стаята се опразни, той отново седна.

— Мала и Санджай, бих искал да ви поканя на обяд — каза той. — Както и семействата ви, разбира се. — Обърна се към майка си. — Ще хапнем тук. — Тя кимна и изчезна в кухнята. Дочуха как издава заповеди на слугите.

Анил се приведе напред и заговори тихо. Другите също се принудиха да се приближат към масата.

— Мала, ти ли предложи да дойдете тук днес? — Младата жена кимна и Анил продължи. — Много добре, искам ти първа да разкажеш какво се случи. Не се притеснявайте, ще дам думата и на вас — обърна се той към братята и баща й.

Мала обясни, че двамата със съпруга й били женени от повече от година и че бракът им все още не бил обвързващ. Докато описваше положението, тя използва гуджаратската дума, която означаваше свързвам нещо, като например наръч дърва, и Анил не разбра какво имаше предвид. Мала прочете объркването в погледа му и добави английския синоним. Консумиран. Бракът никога не е бил консумиран. Той и Мала бяха единствените хора в стаята, които разбираха съвсем ясно значението на тази дума. Беше употребила евфемизъм на гуджарати, за да спести смущението на съпруга си.

— Това не е истински брак — каза Мала. — Когато уговаряха сватбата, обсъждахме да имаме деца и да създадем семейство. Това е… важно. — Бащата на Мала и един от братята й внимателно наблюдаваха Анил, готови да го залеят със собствените си оплаквания. Вторият брат се бе втренчил в Санджай. Въпреки лингвистичните различия, въздухът трептеше от напрежение.

Майка му нахлу в стаята. Зад нея пристъпяха двама прислужници. Те поставиха огромно тхали, състоящо се от пъстроцветни купчини храна, пред всеки гост. Анил забеляза, че бе използвала хубавите сребърни подноси, в чийто край бе гравирано семейното им име на гуджарати.

Тя ги изнасяше само за скъпи гости и специални случаи. Анил й се усмихна. Суетеше се наоколо и успя да разведри напрегнатата атмосфера.

След като започнаха да се хранят, Анил се приведе към Санджай и прошепна:

— Бхаи, ела с мен.

Той се качи по стълбите, водещи към втория етаж на къщата, а после прекоси дългия коридор. Санджай пристъпваше на няколко крачки след него. Анил спря пред вратата на спалнята си и се облегна на стената. Подкани Санджай с жест да застане насреща му. Не приличаше много на съвещателна зала, но щеше да свърши работа. Поне останалите нямаше да ги видят и чуят.

— Трябва да ти задам няколко въпроса — каза Анил. — Лични въпроси.

Санджай кимна, забил поглед в пода.

— Бхаи, това, което ще ми кажеш, остава между нас. Никой друг няма да разбере.

Санджай кимна отново. Вдигна глава и Анил прочете в погледа му смесица от срам и страх. Анил пое дъх дълбоко и започна да го разпитва. Задаваше му въпроси, които вече не го караха да се чувства неудобно, интересуваше се от средствата за възбуждане и сексуалния опит на Санджай. Питаше като лекар със съчувствие и без предубеждения.

Раменете на Санджай се отпуснаха и вече не стискаше ръцете си в юмруци, когато обясни, че многократно бе правил безрезултатни опити от нощта на сватбата. Когато чу достатъчно, за да постави диагноза, Анил докосна рамото на младия мъж и каза:

— Вината не е твоя, бхаи.

Но Санджай сякаш се бе отприщил, подобно на спукана тръба, от която водата бликаше неудържимо. Мъжът се бе измъчвал със съмнителни теории за собствената си мъжественост и се бе наказвал заради удоволствията, които си бе доставял като тийнейджър. Толкова се бе изтормозил и напрегнал, че състоянието му би довело всеки мъж до невъзможността да изпълни съпружеските си задължения.

Накрая, когато Санджай изля мъката си, Анил повтори думите си.

— Вината не е твоя — каза той и поклати убедително глава. — Ела с мен.

Анил влезе в стаята и измъкна големия куфар изпод леглото. Клекна на пода и затършува из найлоновата чантичка с мостри на лекарства и средства за първа помощ, които бе донесъл, някои — за себе си, други — за семейството. Ровеше из помпите за астма, хинина срещу малария, антидиаричните средства, хапчетата за сън, предвидени за полета до къщи. В бързината преди пътуването бе метнал в куфара си и много лекарства, които едва ли някога щяха да влязат в употреба. Най-сетне откри малките сини хапчета, които бе донесъл за един от чичовците си. Използваха се, макар и рядко, за лечението на пулмонална хипертония^[1]. Взе три опаковки и ги даде на Санджай, като изрично го инструктира:

— Не взимай повече от едно хапче наведнъж. Утре се отбий и ми кажи какво се е случило.

След като Санджай, Мала и семействата им напуснаха Голямата къща, Анил седна начело на внушителната дървена маса, докато майка му затопляше обяда в кухнята. Той прокара длан по чеповете и неравностите, появили се върху иначе гладката повърхност. Всеки белег разказваше историята на многобройни семейни вечери, на изучени учебници, на спечелени или изгубени игри на шах, на решени проблеми. Едва сега Анил разбра защо баща му бе пожелал именно той да играе тази роля. Кой друг би могъл да помогне на Санджай днес? Дори и баща му нямаше да успее. Вероятно щеше да го изпрати при астролога или аюрведическия доктор с предизвестен резултат. Дори баща му не би могъл да му помогне.