Шилпи Сомая Гоуда
Златният син (7)

6.

Новото разпределение на Анил беше в интензивното отделение. Говореше се, че това е може би най-трудната част от стажа. Тук бяха тежките случаи и пациентите често страдаха от усложнения след хоспитализацията. Дори да бяха стабилизирани, всеки миг можеха да изпаднат в критично състояние.

Предстоеше му първото нощно дежурство. Анил слушаше с огромно внимание устния доклад на колежката си в стаята за отдих. Дженифър беше дребно, живо момиче с огненочервени къдрици. Носеше очила с почти невидими рамки, които се сливаха с бледата й кожа. Наведена над болничните картони, тя го осведомяваше за всеки от пациентите точно и лаконично.

— Диана Хименес. Шестдесет и две. Латиноамерикански произход. Автомобилна катастрофа. — Дженифър забарабани с химикалка по картона й. — Мозъчна смърт. Синът й пътува от Аризона. Ако се появи, попитай го дали е съгласен да изключим животоподдържащата система.

— Добре. — Анил никога не бе задавал подобен въпрос, но не се съмняваше, че щеше да се справи.

Дженифър прелисти и погледна следващия картон.

— Линдън Джаксън. Петдесет и четири. Чернокож. Наглеждай го, защото е много зле. СПИН, бъбречна недостатъчност. Дойде направо от диализа с респираторен дистрес, а после десният бял дроб отказа да функционира. Много е зле — повтори тя. — Беше интубиран. Ако нивото на кислорода падне, ще трябва да повикаш някой от нефрологията. Помолих сестрите да мерят температурата му на всеки два часа и да внимават за инфекция. Ако имаш подозрения, че развива пневмония, да му направят рентгенова снимка на гръдния кош. Освен това е под наблюдение за инфаркт на миокарда, така че в два през нощта трябва да провериш дали електрокардиограмата не се е променила. — Тя поклати глава. — Да се надяваме, че ще оцелее до сутринта.

— Последният — Дженифър посочи с химикалката си името в края на списъка. — Джейсън Калхун. Петдесет и седем. Бял. Диабет и високо кръвно налягане. Вчера дошъл на редовен преглед и интернистът напипал нещо в коремната област, затова направили ултразвук. Аневризма на абдоминалната аорта^[1]. Осем сантиметра — гордо съобщи тя, сякаш откритието бе нейно.

— Осем?

Анил протегна врат, за да види детайлите. Диаметърът на аортата при здрави хора беше около два сантиметра. Ако станеше три, се определяше като аневризма. А ако достигнеше пет, се налагаше операция.

— Да, представяш ли си? Никакви болки в стомаха или други оплаквания. Късметлия. — Дженифър побутна тънката златна рамка на очилата и ги нагласи върху носа си. — Днес му направиха ангиография. Чист е. Операцията е планирана за утре сутринта. Просто тази нощ ще го наглеждаме. Не би трябвало да създаде някакви проблеми. — Тя прокара пръст надолу по картона. — Изписала съм по два милиграма морфин на всеки два часа. Оплакваше се от болки в гърба, след като излезе от изследването. Вероятно се е натъртил, докато е бил на онази твърда маса. Макар че аз веднага бих заспала, ако някой ме оставеше да полегна дори и минута. — Дрезгавият й смях отекна в стаята за почивка.

 

 

Дежурният старши специализант, който щеше да работи с Анил тази нощ, беше доктор Соня Мета. Изглеждаше стройна въпреки миниатюрните си размери. Тя влезе в стаята за отдих с непринудена грация и си наля чаша кафе. Фамилията й подсказваше, че вероятно е от Гуджарат, но Анил не попита. Соня Мета беше съвсем различна от индийските жени, които познаваше, и той се чувстваше неловко в нейно присъствие. Косата й бе късо подстригана и бретонът падаше над едното й око — прическа, която вероятно би подхождала на някоя американка. Под лекарските одежди носеше удобна черна риза с дълъг ръкав, съвсем подходяща униформа. Според слуховете в реанимацията миналия месец през ръцете й бяха минали дванадесет пациенти за една вечер и бе загубила само двама. Друг стажант шепнешком бе описал как Соня бе извършила рискована перикардиоцентеза, вкарвайки дълга игла право в околосърдечната торбичка, за да източи смъртоносната течност и да спаси пациента още в интензивното отделение.

— Готов ли си за първото си дежурство в интензивното, Анил? — Соня се настани до него върху маслиненозеленото канапе, от което се разнасяше слаба миризма на пот и престояла пица.

— Да, определено — отвърна Анил и вдигна поглед от записките си. Големите бадемови очи на Соня го гледаха внимателно изпод дългите тъмни мигли. Малки сребърни обици висяха от ушите й. Зачуди се защо не носеше златни като останалите индийки. В стомаха му затрептя вълнение и той веднага стегна мускулите си, за да се отърси от него. Тя имаше по-висока длъжност от него, стажуваше трета година и около името й се носеха легенди.

— Чуй ме — каза Соня. — Знам, че някои специализанти го казват, но не го мислят. Ако имаш нужда от помощ, повикай ме.

— Благодаря — отвърна Анил. Но на това място потърсиш ли помощ, означаваше, че признаваш провала си, а той определено нямаше да развее бяло знаме пред жена като Соня Мета. Решителността му да се докаже измести останалите противоречиви чувства, които изпитваше към нея.

 

 

В три сутринта интензивното отделение напомняше зловещото царство на сенките: цареше мрак, с изключение на флуоресцентната светлина, която струеше в централното помещение и огряваше леглата на пациентите. Повечето от тях спяха, но свистенето на вентилаторите и писукащите монитори звучаха като неспирен музикален фон. Анил провери пациентите си още веднъж, решен да се пребори с всички възможни проблеми. Откри Соня в главното помещение. Изглеждаше точно както и в началото на смяната — кожата й бе гладка, погледът — ясен. След деветте часа, прекарани в отделението, очите на Анил бяха подпухнали и по лицето му бе набола брада. Той стеснително я потърка, докато й докладваше за състоянието на най-критичните пациенти.

— Линдън Джаксън, с бъбречна недостатъчност, има лека треска. Канех се да го изпратя до радиологията, за да проверим за белодробна инфекция, когато кислородът падна на 73, така че изпратих съобщение в нефрологията, за да дойдат и да му направят спешна диализа. Поръчал съм да докарат рентген, за да проверим за инфекция.

— Добре — обади се Соня. — Той е толкова нестабилен, че трябва да внимаваме да не развие пневмония.

Анил отбеляза нещо в картона.

— Диабетичката. Наредих да се направи допълнителен кръвен тест, защото при последния нивото на захарта беше на границата. — Беше предпазна мярка, но се бе постарал да предугади желанията на Соня. — Джейсън Калхун, абдоминална аневризма. Изпитва леко неразположение от твърдата маса след направената ангиография. Увеличих дозата на морфина и му пуснах кислород. Скоро влиза в операция.

— Добре. — Пейджърът на Соня записука и тя погледна към екрана му. — Трябва да се връщам в спешното. Може да се забавя — добави тя и се запъти към асансьора. — Удръж фронта и ми прати съобщение, ако изникне нещо.

Няколко минути по-късно, докато Анил попълваше картоните, из помещението се разнесе острият звуков сигнал на апаратурата.

— Пациентът от легло седем се влоши! — извика сестрата.

Двамата с Анил се затичаха към мъжа, чието тяло се разтърсваше от конвулсии. Сестрата го сграбчи за раменете и с помощта на Анил го обърнаха настрани. От ъгълчето на устата му се стичаше пяна и бе подбелил очи. Сестрата притисна с длани подскачащата му глава, Анил хвана китките му. Когато пристигна и втората сестра, Анил извика, за да надвие звука от мониторите:

— Д-дайте му нула цяло и една десета милиграма лоразепам.

Сестрата вкара лекарството в системата на пациента, но конвулсиите не спряха. Двете сестри се бореха с пациента, когато погледнаха към Анил в очакване на напътствия. Кожата на пациента бе придобила синкав оттенък. Имаше опасност от мозъчно увреждане, ако пристъпът продължи твърде дълго. Той нареди на сестрата да опита с друго антиконвулсивно лекарство. След минута крайниците на пациента постепенно се отпуснаха.

Когато Анил освободи китките на мъжа, усети потта, избила под мишниците и около врата му. Затвори очи и вдиша дълбоко пет пъти, а после прегледа внимателно пациента за някакви поражения. Когато след минути дойде в съзнание, Анил му зададе няколко въпроса. Беше леко дезориентиран, но като по чудо явно не бе засегнат от жестокия пристъп. Едва ли можеше да се каже същото за Анил.

Към четири и половина сутринта пациентът бе напълно стабилизиран. Сестрите тръгнаха на последната си визитация, а първите лабораторни изследвания за деня щяха да пристигнат след час. Анил се облегна на бюрото в сестринската стая и започна да разтрива слепоочията си, за да пропъди тъпата болка. Един силен чай веднага би я облекчил, но в кафенето на болницата предлагаха единствено слаб „Липтон“ на пакетчета, запарен в хладка вода, който дъхаше на кафе. Реши да полегне за няколко минути в лекарската стая.

— Доктор Пател? — повика го друга сестра, когато мина покрай бюрото. — Кръвното налягане на господин Калхун отново падна — деветдесет и пет е. Пулсът и дишането са ускорени.

Анил махна очилата си и потърка очи с палеца и показалеца си:

— Вероятно е дехидратиран. Влейте му една банка физиологичен разтвор, за да се нормализира кръвното и да изхвърли контрастното вещество от ангиографията. След няколко часа му предстои операция. Информирайте ме как реагира. Ще бъда в лекарската стая.

Анил не свали нито обувките си, нито бялата престилка, когато се изпъна на леглото в стаята. Затвори очи и клепачите му сякаш пламтяха, но бе твърде изморен, за да извади капките от джоба. Почувства известно облекчение, че никой от пациентите му не бе умрял. Дженифър щеше да е доволна. Соня щеше да се гордее с него. Въпреки изнурените колене и сухотата в очите, Анил щеше да оцелее след първото си дежурство в интензивното отделение, както и всичките му пациенти.

 

 

Непознат глас събуди Анил. Той сънено отвори очи и видя струята ярка светлина, проникваща в лекарската стая. Стисна очи, а после ги отвори и бързо премигна, за да проясни едрата фигура на вратата.

— Доктор Пател? — отново долетя гласът.

„Само не още един пристъп“, помисли си Анил.

Фигурата заговори отново. Думите долитаха сякаш изпод вода:

— Доктор Пател, направих вливане на господин Калхун и кръвното падна на деветдесет.

Анил се изправи и се втренчи в сестрата. Падащо кръвно налягане при пациент с аневризма означаваше само едно. Но как бе възможно да настъпи руптура на аортата? Бе проверил за това. Провеси крака от леглото и грабна очилата си:

— Къде е доктор Мета?

— Реанимира пациент. — Сестрата го последва по коридора. — Да пратя ли съобщение на пейджъра й?

— Да, но нека първо му направим компютърна томография. — Ако изображението покажеше кръв в стомаха, значи аневризмата се бе спукала. Това щеше да е първият въпрос на Соня и той трябваше да има отговор. — Обади се на екипа на скенера и им кажи, че имаме спешен случай. — Нов прилив на адреналин разтърси тялото му, когато прехвърлиха господин Калхун на носилката. Когато я затикаха надолу по коридора към асансьора, в гърдите на Анил се надигна ужасяващ страх. — Изпратете съобщение на съдовия хирург, който ще оперира Калхун днес — извика той към стаята на сестрите. — Кажете му, че може би имаме руптура.

Докато чакаха асансьора, Анил отново прегледа корема на господин Калхун, като внимателно опипа областта около пъпа. Както и преди, нямаше признаци на руптура: нямаше пулсираща туморна маса, коремът не бе втвърден. Какво бе пропуснал? Когато влязоха в асансьора, Анил наблюдаваше как номерата на етажите постепенно намаляха и си повтаряше наум една от мантрите на майка си.

 

 

Усети едновременно облекчение и срам, когато вратите се отвориха на приземния етаж и видя, че Соня Мета ги очаква. Сестрата изстреля данните за състоянието на пациента, докато бутаха носилката.

— Абдоминална аортна аневризма. Преди няколко минути налягането беше деветдесет, а сега падна на седемдесет и четири. Дадох му осем милиграма морфин и физиологичен разтвор. Предстои му компютърна томография, за да се види дали няма руптура.

Соня подтичваше край носилката:

— Доктор Пател, ще добавите ли нещо?

— Не, искам да кажа… Не знам как не съм забелязал. Проверих за признаци на руптура. Прегледах го обстойно два пъти.

Прозвуча предупредителната аларма на монитора, отчитащ сърдечната дейност.

— Вече е твърде късно за томография — каза Соня. — Обадихте ли се на хирурга?

— Да — пророни Анил, опитвайки се да покаже известна компетентност. — Обадихме му се от интензивното.

Соня насочи предната част на носилката към следващия коридор.

— Трябва веднага да влезем в операционната. Да се надяваме, че хирургът ще дойде навреме.

Потънаха в недрата на болницата, прекосявайки слабо осветени коридори, които се виеха като лабиринт в сутерена. Когато стигнаха операционната, дишането на пациента бе накъсано.

— Налягането падна на шестдесет. — Очите на сестрата не се откъсваха от монитора.

— Дийна, иди да потърсиш хирург — нареди Соня на сестрата. — Кажи им, че имаме руптура на абдоминална аортна аневризма с ретроперитонеален^[2] кръвоизлив. — Тя пое китката на пациента. — И намери количка със спешно медицинско оборудване — извика тя, когато сестрата изхвръкна от операционната.

Соня стъпи на долната основа на носилката.

— Започвам компресии.

— Да докарам ли количката? — попита Анил.

— Не. — Соня притискаше гърдите на пациента на равни интервали. — Остани тук.

Сестрата се появи отново с количката и поклати глава:

— Вътре няма никого, но ще се обадят на друг хирург в болницата.

— Пател, ела тук и ме смени — каза Соня, надвесена над носилката. Анил стъпи в основата и започна да отброява ритъма, докато Соня зареждаше дефибрилатора.

— Отстъпи.

— Анил вдигна ръце. Тя постави електродите на гърдите на пациента и отпуснатото му тяло подскочи рязко в отговор. А после на монитора отново се появи права линия. Анил поднови масажа, като отстъпваше всеки път, когато Соня поставяше дефибрилатора. Още няколко минути се опитваха да съживят пациента. Накрая Соня поклати глава, стиснала устройството.

— Няма смисъл — каза тя. — Прекратявам реанимацията.

— Погледна часовника си. — Час на смъртта — пет и двадесет и пет сутринта.

Анил се отдръпна от носилката и се блъсна в циментовата стена. Соня се обърна към него и повиши тон.

— Защо не ми се обади по-рано? Кога започна да пада кръвното?

— Аз н-неее — с усилие измънка Анил, — не подозирах, че може да е руптура. Снощи стажантката ми каза, че ангиографията му е минала добре. Просто изпитвал известен дискомфорт от твърдата маса. — Червенина заля лицето му.

— Не показа никакви признаци на руптура. Нямаше рязко падане на кръвното налягане, нито болки в стомаха и твърдо образувание. Прегледах го два пъти.

Соня взе картона на пациента от долния край на носилката и го прелисти.

— Лабораторните изследвания от сутринта показват понижаване на хематокрита^[3]. — Виждаше за пръв път жълтия лист, който му връчи. Тя продължи да чете. — Налягането му е стигнало до сто и седемдесет след ангиографията, направена вчера в три следобед. Вечерта е започнало постепенно да пада и тази сутрин стойността му е достигнала осемдесет — тя кимна към сестрата. — Когато всъщност ми се обадихте.

Анил бавно поклати глава. Усещаше мокрите петна под мишниците си:

— Н-н-не видях тези лабораторни резултати. След процедурата беше добре, беше стабилен. Не подозирах… нямаше хипотония, която е симптом на руптурата…

— Не, кръвното налягане не е паднало рязко — прекъсна го Соня. — Станало е постепенно, защото разкъсването е било минимално — посочи нещо в картона. — Стената на аортата е била изтънена — по-тънка от милиметър. Всичко е можело да я пробие. Например използването на катетър.

Анил докосна слепоочието си и го разтърка.

— Вероятно ангиографията е довела до малка перфорация на аневризмата — обясни Соня. — Започнало е слабо кървене в ретроперитонеалното пространство. Ето защо не си успял да го напипаш в корема. Кървенето е продължило през цялата нощ. Дванадесет часа, а дори и повече. Руптурите на аневризма невинаги се проявяват с класически симптоми. Ето защо е важно да се направи компютърна томография, ако имаш подобни подозрения. Просто е, отнема десет минути — подаде картона на Анил и се обърна към сестрата. — Дийна, ще се обадиш ли в моргата? Ще се качим на горния етаж, за да се заемем с оформянето на документите.

Анил се вторачи в тялото на господин Калхун. Соня го хвана за лакътя и го изведе:

— Да тръгваме.

Докато другите влизаха и излизаха от асансьора, те запазиха пълно мълчание. Когато се озоваха на етажа на интензивното отделение, Анил последва вцепенено Соня, която бързо крачеше към стаята за отдих.

— Седни — посочи маслиненозеленото канапе, където се бяха разположили преди няколко часа. Анил се настани, а тя остана права. — По дяволите, какво стана, Пател? Защо не ми се обади, когато разбра, че имаш неприятности?

— Трябваше да се досетя — промълви Анил. — Трябваше да го изпратя на компютърна томография по-рано.

— Да, но невинаги можеш да поставиш точна диагноза от първия път. Трябва да се научиш кога да търсиш помощ. Като старши специализант, трябва да съм убедена, че си напълно искрен с мен.

— Не съм крил н-нищо от вас — запротестира Анил. — П-просто се опитвах…

— Да се справиш сам. Знам — прекъсна го тя. — Това е грешка от неопитност — тя се наведе към него. — Пациентите са моя отговорност. Когато нещо се обърка, вината поемам аз. Слушай, Пател, мислиш се за първия умник, който попада тук? Всеки един стажант в тази болница е бил най-добрият студент в медицинското училище. Всеки смята, че винаги разполага с правилните отговори, защото иначе не би стигнал толкова далече.

Анил потри чело и прикри очите си от светлината.

— Това е различно от училището — продължи Соня. — Не може да знаеш всички отговори и няма да ги откриеш в учебниците си. Единственият начин да се научиш, е да наблюдаваш и да действаш. — Тя се надвеси над него. — Анил, тук последствията от това, че не знаеш правилния отговор, няма да се изразят в слаба оценка. Резултатът е нечия смърт. Трябва да оставиш егото си на входа и да промениш целта си — не е нужно да знаеш правилния отговор, а да научиш колкото се може повече. Разбра ли?

Анил кимна, но не посмя да вдигне поглед. Отчаяно се молеше тя да излезе от стаята. Соня седна на облегалката в другия край на канапето.

— Виж, случаят беше труден. Обикновено руптурата протича различно. Не е лесно да идентифицираш малка перфорация и най-вече къде е кървенето. Но трябва да знаеш кога си затънал дълбоко. Не те навиках пред Дийна, но тези сестри могат да подушат некадърността от километър и ако изгубиш уважението им, с теб е свършено.

Соня се изправи.

— Ще ти пиша, когато пристигне семейството на Калхун. Ще задават въпроси как е починал, дали е било мъчително. Така че си помисли какво ще им кажеш. — Когато стигна до вратата, тя се обърна. — Слушай, тежко е да загубиш първия си пациент. Но не прекалявай със самообвиненията, а се поучи от случилото се.

 

 

Анил вдигна поглед към часовника на вратата, когато Соня излезе. Визитациите започваха след час. Все още не бе прегледал нито сутрешните резултати от лабораторията, нито някой от пациентите си, но бе успял да убие един от тях. Въобще не се съмняваше, че бе отговорен за смъртта на господин Калхун. Вината беше изцяло негова. Само ако бе проверил хематокрита, ако бе разпоредил да се направи томография по-рано, ако бе разпознал симптомите на слабото кървене, съвсем различни от масивните руптури, описани в учебниците му.

Само ако.

Анил бе виждал други пациенти да умират в Парквю, при това мнозина, но Джейсън Калхун бе първият, чиято смърт бе по негова вина. Соня можеше да го нахока пред сестрите, да му се разкрещи, задето не й бе казал за хипотонията на Калхун и бе допуснал фатална грешка, подведен от гордостта си. Не заслужаваше добротата й. Така се чувстваше още по-зле. Сега тя бе разбрала, че е глупав и неспособен.

Слепоочията му туптяха. Кафеварката в стаята за отдих бе почти празна. Наля си от гъстата утайка и я изпи на един дъх, като избърса фините частици от езика си с хартиена салфетка. От прозореца на стаята за отдих се процеждаха първите лъчи на сутрешното слънце, къпещи небето.

Анил си спомни как същата топла светлина бавно разсейваше мрака над нивите в Панчанагар. Готвачът щеше да снове около масата с подносите храна. Ароматът на току-що изпечени чапати изпълни спомените на Анил. Татко му щеше да се разположи начело на масата и да освети храната с молитва. Анил се опита да възстанови образа на баща си от миналата година, изправил гръб и вдигнал решително брадичка, докато слушаше закачките около масата. Но в мислите му се промъкна една по-скорошна картина — татко му с прегърбени рамене и хлътнали страни. Анил се опита да я прогони. На това място, обграден от болести и страдания, той явно бе започнал да вижда у всеки болката и проблема му.

Вратата на стаята за отдих се отвори и сестрата надникна.

— Доктор Пател, синът на госпожа Хименес е тук. — Тя сниши глас. — Госпожа Хименес, чиято животоподдържаща система трябва да се изключи?

Анил стисна очи и си представи неподвижното тяло на господин Калхун.

— Идвам след минута — обади се той. След като вратата се затвори, свали очилата и потърка клепачи с кокалчетата на ръцете си. Днес вече беше убил един пациент, а сега трябваше да убеди този човек да му позволи да убие и още един.