Шилпи Сомая Гоуда
Златният син (36)

30.

На следващата сутрин Анил се събуди, преследван от спомена за яростта на леля Нирмала. Измъчваше го разкритието, че баща му се бе срещнал със семейството на момчето, бе ги забавлявал, бил е очарован и вероятно дори принуден от тях. Ужасният развой на събитията е бил задвижен от едно погрешно решение на баща му.

На скрина с шахматната дъска и липсващия цар Анил забеляза тетрадка, която снощи не беше там. Редовете бяха изписани с почерка на баща му. Анил откри плик, пъхнат в края на тетрадката. На една от последните страници се четяха имената на родителите на Лийна, а под тях имаше колонка с числа. Сметката им заемаше няколко листа и завършваше с една-единствена сума: 50 000 рупии, изплатени в пълен размер.

В плика имаше петдесет банкноти, всяка на стойност хиляда рупии. Тънко сгънато листче се изплъзна от тетрадката и падна на пода. Анил седна на бюрото и го разгъна.

Мили синко,

Няма да крия истината от теб. Това не е лесна задача. Ще се налага да вземаш решения, без да разполагаш с пълна информация, без да знаеш как хората ще приемат съвета ти и какво ще се случи за в бъдеще. Никога няма да успееш да угодиш на всички и ще правиш грешки. Често ще ти се струва, че не си готов да понесеш толкова тежко бреме. Не позволявай това да те откаже. За хората в нашето село е важно да знаят, че има човек, който ще ги изслуша и ще размисли над проблемите им. Но това не означава, че винаги трябва да решаваш вместо тях. Обикновено, когато зададеш правилните въпроси и се вслушаш внимателно, хората ще те насочат към отговора. Вече си умен като онзи математик, създал шаха преди векове. Можеш да надхитриш останалите, ако пожелаеш. Но трябва да се поучиш и от раджата и да не прахосваш това, което имаш.

Съзнавам, че майка ти е костелив орех, но и тя притежава мъдрост. Помагала ми е в много от споровете, пред които се изправях в началото. Тя знае и разбира нещата по различен начин, като жена. Съветите й са били безценни за мен. Ти и братята ти сте млади и разсъждавате различно, това също е ценно. И двата подхода са разумни. Често съм си мислел, че ако успеем да слеем познанията на старостта и младостта в един човек, то тази мъдрост ще се удвои.

Накратко, искам да ти кажа да не се страхуваш да потърсиш нужната мъдрост навсякъде. Тази роля е трудна, но важна. За мен беше привилегия и дадох всичко от себе си, за да я изпълня. Знам, че и ти ще го направиш.

С обич:

Татко

Анил избърса една сълза от бузата си. Прочете писмото три пъти, а после го пъхна в раницата си. Когато излезе от спалнята, къщата му се стори необичайно тиха. Стаята на Пиа в дъното на коридора беше празна. Спалнята на майка му изглеждаше както обикновено — изпънатата цветна покривка сякаш скриваше изминалата безсънна нощ. Погледна през прозореца. Киран работеше на нивата.

Анил слезе по стълбището и последва гласа на майка си, който долиташе от кухнята. Тя гълчеше някакъв прислужник, задето бе оставил съда с картофите да се навлажни.

Анил я наблюдаваше, докато издаваше нареждания за приготовлението на обяда. Винаги обясняваше подробно как трябваше да се нарежат зеленчуците. Когато майка му вдигна глава, съзря усмивката му. Погледите им се срещнаха за миг и той прочете в очите й някаква мекота и безмълвно извинение. После се обърна към готвача.

— Не виждаш ли, че сахиб Анил си е дошъл? Бързо му направи чаша чай!

Анил седеше на верандата и пиеше чай, когато задъханата Пиа изкачи на бегом стъпалата.

— Анил, ела бързо! — Влажни кичури коса лепнеха по челото й.

— Какво, къде? — попита Анил и се изправи, но тя вече се бе втурнала обратно. Той я последва. Тичаше надолу по алеята покрай Никхил и работниците, покрай Чанду и границите на оризищата. Когато Пиа зави към къщата на Лийна, сърцето на Анил забарабани шумно в гърдите и ушите му. Вървеше след Пиа. Прекосиха къщата и се озоваха в една от спалните, където Лийна бе коленичила на пода. В леглото лежеше малко момиче на около единадесет или дванадесет години. То не помръдваше. Само дишаше тежко, а гърдите му се повдигаха и спускаха. Очите му бяха затворени, като едното беше доста подуто. Тъмнолилава синина обкръжаваше пострадалото око и се спускаше към скалпа. По ноздрите му имаше засъхнала кръв.

Лийна се изправи и го хвана за китката. Анил усети допира на пръстите й върху голата си кожа.

— Появи се тази сутрин — прошепна Лийна. — Сигурно е прекарала нощта навън. Вероятно не й е за пръв път.

Анил забеляза тялото на момичето едва сега. Полата й беше покрита със сплъстена мръсотия и суха трева, подгъвът бе разпран. В предната част на блузата й имаше голямо петно, вероятно засъхнала кръв. Ивица в същия ръждив цвят се спускаше по цялата й ръка. Сигурно бе бърсала кървящия си нос.

— Просто се появи на вратата ти? — изненада се Анил. — Не я познаваш?

Лийна не сваляше очи от момичето.

— Напротив — отвърна тя. — Това е Риту, племенницата ми.

Анил се обърна към Лийна.

— Твоята… — той сниши глас. — Какво прави тук?

Лийна обясни как по-рано същата сутрин Риту почукала на вратата и припаднала в ръцете й.

— Отначало не я познах. Преди косата й бе много по-дълга, а страните — по-пухкави. Реших, че вероятно е просякиня, но тогава видях, че дрехите й са твърде изискани.

— Лийна докосна крайчеца на полата на момичето, миниатюрните лъскави камъчета, пришити в тъмнозеления плат. Заговори отново, този път шепнешком. — Плачеше. Не можех да разбера думите й, но тогава чух, че ме нарече диди. И разбрах. Беше тя. — Лийна коленичи отново и погали челото на детето. — Горката сладка Риту. Какво ти се е случило?

— Не знам как е стигнала дотук — Лийна погледна Анил.

— Но едва стоеше на краката си, затова я сложих да легне. Беше мръсна и цялата в кръв. Исках да я почистя, но не ми позволи да я докосна. Отидох за чаша вода и когато се върнах, беше заспала. Както я виждаш. Не е помръднала повече от час. Притеснявам се, Анил. Можеш ли да провериш дали е добре?

— Да, но ще трябва да я докосна, за да я прегледам — каза Анил.

Пиа изтича обратно до Голямата къща, за да донесе лекарската чанта, останала от последното му завръщане.

Лийна кимна.

— Трябва ли да я събудим?

— Да. Тази контузия явно е довела до сериозна травма на главата. Вероятно има сътресение или вътрешен кръвоизлив. Може да се наложи да влезе в болница.

— Не можеш ли да й помогнеш тук? — гласът на Лийна потрепери.

— Ще се постарая — отвърна той. — Ще направя всичко по силите си.

Лийна събуди Риту, но дори и след като представи Анил като приятел и лекар, момиченцето не му позволи да я пипне. Тя се отдръпна, когато Анил се опита да огледа израненото й лице. Лийна замести ръцете му по време на прегледа. Тя повдигна клепачите на Риту, докато Анил светеше с фенерчето, за да провери зениците й. Лийна постави стетоскопа под блузата на момичето и го задържа първо на гърба, а после на гърдите. Анил я насочваше как да го движи, докато преслушваше пулса и дишането. Заедно, като двете половини на едно човешко същество, Анил и Лийна изпълняваха тихо и предпазливо всяка една стъпка от физическия преглед. Почти не си говореха, общуваха главно с поглед и жестове. Никога преди това не се бе сработвал с някого с такава лекота.

Лийна държеше ръката на момичето, докато Анил задаваше въпроси, за да се увери, че не е загубила паметта си и няма умствени увреждания, но Риту отказваше да му отговори. Затова Лийна повтаряше въпросите му, а после му предаваше думите на детето. Анил се досети, че страхът на момичето вероятно бе признак за физическо насилие.

Нежността на Лийна успокои не само Риту, но и Анил. Той се притесняваше, че семейството на Риту, хората, пребили и изгорили Лийна, можеха да се появят всеки момент, жадни за пари или отмъщение. Безпокойството му нарасна при мисълта за скандал или насилие. Обзе го онази безпомощност, която бе почувствал, докато бе гледал как двамата мъже се нахвърлиха върху Балдев.

След прегледа Анил махна стетоскопа от врата си и кимна на Лийна да го последва навън. Те се присъединиха към Пиа на терасата.

— Има няколко инфектирани рани по ръцете и краката, които са загноили. Трябва да дренирам абсцесите със скалпел, но ще бъде болезнено. Ще се върна утре сутрин. Можеш ли да я подготвиш?

Лийна кимна.

— Изглежда толкова изплашена. — Тя загриза нокътя си.

— Имам нещо, което може да помогне — предложи Пиа. — След малко се връщам. — Тя хукна надолу по стъпалата и остави Анил и Лийна сами на терасата.

— Повечето от нараняванията са повърхностни — каза Анил. — Но има сериозна травма от удар във фронталния лоб.

Лийна се взря в него.

— Какво означава това?

— Нещо я е ударило силно точно тук — Анил докосна дясното си слепоочие, за да й покаже. — Или се е блъснала в нещо — в стената или в земята.

Лийна заклати глава едва забележимо, сякаш осмисляше трескаво случилото се.

— Вероятно е претърпяла леко сътресение по време на удара, но няма трайни мозъчни увреждания, което е добре. Останалите симптоми — замайването и гаденето — би трябвало да изчезнат от само себе си след няколко седмици. Ще я държим под око в продължение на денонощие, за да сме сигурни, но мисля, че след това ще се оправи. — Анил очакваше, че напрегнатият израз ще изчезне, но тя бе потънала в мислите си. — Лийна, трябва да се обадим на полицията, за да дойдат и да я отведат, преди семейството й да започне да я търси.

Лийна вдигна рязко глава.

— Не мога да я изпратя обратно там — каза тя. — Сам каза, че са я удряли.

— Няма да я изпращаш обратно там. Полицията ще осигури безопасността й. Ще я заведат в болница, за да получи нужните медицински грижи. — Анил пое нежно китката й. — Семейството й ще я търси. Ако я открият тук, не можеш да си представиш какво биха направили. Наистина ли искаш да се забъркаш отново с тях, след като най-сетне се отърва? — Лийна потупваше с пръстите на краката си по глината на терасата. Китката й висеше безжизнено в ръката на Анил. — Нима си забравила на какво са способни? Тези хора са опасни.

Лийна се измъкна от хватката му и го погледна право в очите.

— Да, знам, но на полицията не може да се вярва. — Тя вдигна ръка към устата си и отново загриза нокътя си. — Не знаем как ще постъпят с едно малко безпомощно момиче.

Анил поклати глава.

— Трябва да уведомиш властите. Не постъпваш правилно. Не си в състояние да се справиш с това. — Когато Лийна го стрелна с гневен поглед, той отново пое ръката й. — Трябва да помислиш за собствената си безопасност, Лийна. И тази на майка ти. Къде е тя? — Анил бе забелязал с облекчение отсъствието на леля Нирмала, но сега бе разтревожен.

— Отиде до градския пазар. Аз останах, за да довърша гледжосването.

— Виж, довечера я наглеждай. Нека пие много вода и да хапне нещо. Ще дойда сутринта и тогава ще решим. Освен това искам да обсъдя и друг въпрос с теб и майка ти утре. Добри новини са. — Той я прегърна силно и потъна в опияняващата й близост.

 

 

В ранното утро на следващия ден Анил излезе от Голямата къща. Бе спал неспокойно, преследван от кошмари с Руди и Лий и полюшващия се пакет бири. Докато вървеше към дома на Лийна, състави списък с причините, поради които трябваше да се обадят на полицията. Беше виждал безброй подобни случаи в Парквю, отхвърлени и малтретирани деца. Неговата работа бе да ги лекува, а после да осведоми съответните власти, защото така бе редно.

Леля Нирмала отвори вратата и го измери с присвити очи.

— Лельо — Анил сведе глава, — дошъл съм заради момичето. — Той вдигна лекарската си чанта.

Нирмала отстъпи и го пусна.

Застана на вратата на спалнята. Пиа забърсваше някаква тъмнозелена паста от крака на детето.

— Анил, погледни — каза сестра му. — Сега изглежда много по-добре.

Анил надникна през рамото й и установи изненадано, че абсцесът е ограничен наполовина в сравнение с вчерашния ден.

— Какво направи? — попита той. — Какво е това?

— Листа от ним. Сварих ги, намачках ги на каша. Намазах раната, която престоя цяла нощ — засия Пиа. — След ден-два няма да има и помен от гнойта. — Тя се изправи и събра мръсните парцали в чантичка. — Ще се върна с още.

Лийна прегърна Пиа.

— Благодаря ти — прошепна тя.

Анил изпрати сестра си до входната врата.

— Предполагам, че мога да понауча това-онова от теб. Той я притисна до себе си, преди да тръгне.

След това Анил се върна в спалнята. Лийна бе приседнала до момиченцето в крайчеца на леглото.

— Тръгна си, без да се сбогуваш, диди — промълви Риту.

— Каза, че няма да ни изоставиш. Обеща.

Лийна погледна към тавана, после към ръката на Риту, която държеше в своята.

— Наложи се. Прости ми. — Гласът й потрепери.

— Знам — отвърна детето. — Той щеше да убие и теб.

Анил чу как Лийна ахна изненадано.

— Риту, какви ги приказваш?

— Щеше да те убие точно както стори и с нея — добави Риту. — Другата жена. Преди да дойдеш да живееш с нас.

Лийна изпъна гръб.

— Моля те, по-бавно. Говориш безсмислици.

— Един ден тя просто изчезна. Дев беше твърде малък, за да я помни, но не и аз. Тя ми даваше шепи въздушен ориз и фъстъци от килера. — Ъгълчетата на устата на Риту се повдигнаха в свенлива усмивка. — Вплиташе жасминови цветове в косите си. Винаги ухаеше прекрасно. Грижеше се за нас. Дев беше бебе. Тя го къпеше, а мен приспиваше с песни.

— Не разбирам — обади се Лийна. — Гириш? Моят съпруг? — Думите й накараха Анил да трепне. Лийна потърка чело. — Имало е друга жена? Имал е друга… съпруга преди мен? И нея ли наричаше диди?

Риту поклати глава и доби объркано изражение.

— Не, не помня. Беше много отдавна, още преди да тръгна на училище. Тя… Мисля, че ми казваше бети. — Отново поклати глава. — Един ден просто изчезна. Баба ми обясни, че заминала на дълго пътешествие. По-късно каза, че нямало такъв човек. — Риту сведе глава — Че съм си я измислила. След това повече не ми бе позволено да говоря за нея. Ако го правех, ме пляскаха. Но никога не забравих.

— Божичко — прошепна Лийна. — О, боже! Миличка Риту!

— Когато ти дойде, диди, разбрах, че молитвите ми бяха чути. Но и ти си тръгна — Риту въздъхна дълбоко и продължи: — Баба каза, че си избягала, но не й повярвах. Ти ми обеща, че няма да ни оставиш. А и Дев беше достатъчно голям, за да те помни. Попитахме дали може да те посетим. След като баба умря…

— Починала е? — прекъсна я Лийна рязко. — Баба ти?

Риту кимна.

— Миналия месец. Всеки път, когато питахме мама за теб, тя се ядосваше. Един ден се обърна и се разкрещя, че си мъртва. — Риту се задави в сълзи.

— Кой? Рика ли ви каза това? — попита Лийна.

Риту кимна и се разрида.

Лийна се надвеси над детето и помилва косите му:

— Тихо, скъпа, тихо.

— Казаха ми, че си мъртва, диди. — Риту седна в леглото. Прегърна Лийна и вкопчи пръсти в раменете й. — Но онази нощ, когато всички смятаха, че съм заспала, чух мъжете да си говорят. Разправяха, че трябвало да те убият като първата. Тогава нямало да им създаваш толкова проблеми. — Риту избърса лице с дланите си. — Знаех, че лъжеха за теб, диди. Знаех, че не би избягала. Трябваше да дойда и да те открия.

 

 

Анил сновеше нервно из прашната полянка пред къщата на Лийна.

— Трябва да се обадим на полицията, Лийна. Незабавно.

Тя бавно поклати глава и уви края на сарито около дланта си.

— Сега вече ми е ясно. Рика се държеше толкова безчувствено към децата. Тя въобще не ги обичаше. Тогава не можех да си обясня, но сега вече разбирам. — Лийна вдигна глава към Анил. Очите й проблясваха диво. — Тези деца не са на Рика. Взела ги е от първата жена на съпруга ми, когато са били твърде малки, за да си спомнят. Чу Риту. Онази жена я наричала бети, дъще. Сега разбирам.

— Това не доказва нищо — отвърна Анил. — Понякога се обръщам към малката си братовчедка с бети. Баба ми винаги наричаше Пиа бети.

Лийна заговори още по-бързо, изстрелваше думите като куршуми.

— Една нощ чух съпруга на Рика, по-големия брат на Гириш, да крещи. Беше пиян и я наричаше каква ли не, обсипваше я с ужасни обиди. Курва, животно… — тя замлъкна и прониза Анил с поглед — и ялова. Нарече я ялова. Тогава не можех да си обясня защо я нарича така, след като има две деца. Но сега мога. — Лийна кимаше бавно с глава.

— Те са негови деца. На Тириш. Ето защо толкова го обичаха. Сега си го обяснявам.

Тя непрекъснато повтаряше тези думи и Анил се почувства безпомощен.

— Не е логично. Говориш врели-некипели. Лийна, чуваш ли се какво говориш? Убили са друга жена. Искаха да те убият, опитаха се да те убият. Според теб какво ще направят, когато открият Риту тук? Трябва да извикаме полицията.

— Не! — изкрещя Лийна.

Той вдигна ръце.

— Какво ще направиш, Лийна? Не можеш да я задържиш тук завинаги.

— Защо не? — изгледа го яростно.

Анил спря да крачи и впери поглед в нея.

Изражението й бе непоколебимо, очите й не трепнаха.

— Мога да я задържа. Ще остане при мен. Тук живеем само аз и мама. Не разполагаме с много, но все ще се намери място и за още един. — Внезапно се ококори. — Дев! — възкликна тя. — Той е все още там. Бог знае какво са му направили, след като сестра му я няма, за да го защити.

— Лийна! — Анил сграбчи ръката й. — Проблемът не е твой. Вече не са ти семейство — той млъкна и си пое дълбоко дъх. — Как можеш да поемаш подобен риск с тези хора, които за малко не те убиха? — Представи си плика с петдесетте хиляди рупии в спалнята му, приготвени, за да бъдат върнати, но недостатъчни, за да поправят злото, което бяха причинили. Когато Лийна не отговори, той потърка ожесточено чело и се свлече на земята. — Не е нужно да го правиш, Лийна. — Разбра, че животът и мечтата му се изплъзваха неусетно.

— Може би си прав. — Гласът й бе стоманен, погледът — изпепеляващ. — Но тези деца бяха единствените, които се отнесоха мило към мен в онази къща, единственият лъч надежда, който ме топлеше повече от година. — По бузата й се търкулна сълза. — Риту ми вдъхна сила за живот, когато ми се щеше да съм мъртва. И няма да я изоставя.

— Те са негови деца, негова плът и кръв — възрази Анил.

— Това ще те преследва до края на живота ти.

— Понякога доброто се ражда от лошото — каза Лийна. — И тогава страданието не е било напразно.