Шилпи Сомая Гоуда
Златният син (38)

32.

Когато се отдалечиха на безопасно разстояние, Киран спря камиона, а Анил отвори пасажерската врата, да се погрижи за Риту. Този път тя му позволи да я прегледа внимателно. Имаше рани по цялото тяло, охлузвания по глезените и китките, където я бяха вързали, капилярите в едното й око се бяха спукали и човек имаше чувството, че момичето рони кървави сълзи.

— Трябва да я отведем в болница — каза Анил на братята си. — Травмите са многобройни. Вероятно има вътрешен кръвоизлив или счупени кости.

Поеха направо към Ахмедабад, в болницата, където Анил бе стажувал като студент. Киран отнесе Риту в болницата и остана с нея и Дев, докато Анил отиде да потърси главния лекар. Решиха Чанду да се прибере в Панчанагар и да се върне на сутринта.

— Чанду? — Анил сграбчи ръката на брат си, който се канеше да тръгва. — Имаш ли човек в полицията?

— Ще се погрижа за това — каза Чанду и зае шофьорското място.

 

 

Три часа по-късно Анил и Киран седяха край леглото на дълбоко заспалата Риту. Дев се бе свил на кравай в краката й. Рентгеновите снимки показаха, че има счупени кости и на двете китки, които вече бяха гипсирани. Раните й бяха почистени и зашити. Вляха й няколко банки физиологичен разтвор, тъй като беше обезводнена. Дадоха й антибиотици, за да предотвратят инфекцията. Лекарят от спешното, прегледал Риту, каза на Анил, че има значителни физически травми, но липсват признаци на сексуално насилие.

Физическото възстановяване щеше да е най-лекото предизвикателство, пред което щеше да се изправи Риту през следващите дни. Анил знаеше, че Лийна беше най-подходящият човек, който да напътства детето по този дълъг път. Но собствените му рани зееха отворени, сърцето му бе съсипано, задето бе изгубил Лийна от живота, който си бе представял. Опита се да се утеши с мисли за аспирантурата и всичко, което го очакваше в Далас, но се почувства празен.

Анил не успя да заспи и реши да се разходи из болницата. Част от нея му се стори позната: скромното фоайе със самотното растение, асансьорът с окачения на тавана вентилатор. Но и доста неща се бяха променили през последните няколко години — бяха открили огромна лаборатория по радиология в приземния етаж и интензивно отделение по неонатология. Още две крила бяха в процес на изграждане. Колко различно бе от първобитните медицински грижи, които полагаше в Панчанагар преди години в топлата лятна нощ, когато се бе обадила акушерката. Сега можеше да се замисли за завръщане, което да постави основите на истинска лекарска кариера, без каквито и да било компромиси.

Анил откри кафенето и ароматът на храна събуди апетита му. Осъзна, че цял ден не бе хапнал нищо. Огледа менюто на дъската и се усмихна, когато забеляза третото предложение в графата „Вегетариански“, изписано под традиционните индийски ястия: пица със сирене.

След като омете вегетарианското тхали и пресуши втората чаша чай, Анил се отправи обратно към спешното отделение. Пое по дългия път. Прекосяваше отделенията и кимаше на сестрите, пременени в колосани бели униформи. Когато се върна в стаята на Риту, тя и Дев вече бяха будни и гледаха как Киран разиграва куклено шоу, увил пръстите си в бинтове. Риту спря да се кикоти, когато видя Анил.

— Къде е Лийна диди?

— Ще я доведа възможно най-бързо — обеща Анил.

 

 

Когато Анил излезе, колата чакаше пред болницата. Едва позна Чанду, който се появи от седана. Носеше елегантен костюм. По-малкият му брат измъкна още един костюм на закачалка от задната седалка и го връчи на Анил.

— Обличай се — каза той. — Имаме среща.

Двадесет минути по-късно спряха пред Централното полицейско управление в Ахмедабад.

— Смяташ ли, че ще постигнем нещо? — попита Анил. — Вече са опитали да се оплачат в полицията в Дхармала. Едва ли ще се трогнат.

Чанду поклати глава.

— Ченгетата в големия град са различни. Много им харесва, когато имат повод да си придават важност пред дребните селски полицаи. Просто трябва да знаеш как да разговаряш с тях. — Чанду кимна към чантата на пода близо до краката на Анил. Той се наведе и отвори ципа. Видя, че бе пълна с пачки рупии. Погледна брат си с ням въпрос.

— Имат съмнителен произход — изрече Чанду. — Но ще отидат за благородна кауза.

 

 

Здрачаваше се, когато Анил и Чанду пристигнаха в Панчанагар. Анил бе отсъствал над двадесет и четири часа, през които нито бе спал, нито се бе къпал или бръснал. Майка му сигурно бе полудяла от тревога.

Потри брадата, набола по челюстта му, когато колата спря пред къщата на Лийна. Тя седеше на терасата край грънчарското колело. Когато видя колата, повдигна сарито си и стана. Анил се приближи и забеляза дълбоката бръчка, прорязваща челото й.

— Открих я — каза той. — Оставихме я в болницата в Ахмедабад. Има травми, но ще се оправи. Дев също.

Слабите й рамене се разтресоха — веднъж, два пъти. Анил осъзна, че плаче. Приближи се, но не посмя да я прегърне. Нирмала застана на вратата. Тя огледа разчорления Анил и потъналото в сълзи лице на Лийна.

— Пиа ми каза, че сте отишли там — каза Лийна. — Тревожих се за всички вас.

— Повече няма да ви притесняват — отвърна Анил. — Тя е в безопасност. Както и вие.

Лийна кимна, без да откъсва очи от неговите.

— Може ли да я навестя?

— Да, но първо искам да заведа и двете ви на едно място.

 

 

Тръгнаха рано на следващата сутрин. Когато Анил паркира пред голямата занемарена къща в Дхармала, усети как седящата до него Лийна се стегна. Нирмала се приведе от задната седалка. Анил изключи двигателя.

— Всичко е наред. Те не са тук.

Лийна бе впила пръсти в тапицерията и кокалчетата й бяха побелели.

— Вчера дойде полицията и отведе всички. Мъжете бяха арестувани по няколко обвинения. Ще прекарат в затвора месеци, преди да започне процесът. Рика беше отведена в приют. Тя няма да предяви права върху децата, така че могат да останат под твое попечителство, тъй като си единственият представител на семейството, който може да се грижи за тях. Възрастната жена… свекърва ти, както каза Риту, е починала преди няколко седмици. Полицаите смятат, че вероятно това е провокирало бягството на Риту. Нямало е кой да се грижи за нея.

Лийна въздъхна. Отключи вратата и излезе. Анил помогна на леля Нирмала, която потърси опора в ръката му, за да се измъкне от колата. Той се изненада, когато забеляза как Лийна изкачва решително стъпалата и заобикаля изгнилите дъски, без дори да поглежда надолу. Искаше му се да изчака навън, вместо да се налага да види стаята и леглото, което бе споделяла със съпруга си. Но леля Нирмала продължи да се държи за ръката му, затова влязоха заедно в къщата.

 

 

Лийна се отправи първо към кухнята, после излезе от задната врата и се насочи към кладенеца. Поседя край него известно време, докато плахо призоваваше спомена. Затвори очи и извика в съзнанието си миризмата на газ, ехтящите гневни думи, раните и синините по ръцете, стичащите се по лицето й сълзи, които капеха в храната, която бе готвила за семейството на сватовете си. Семейството, което бе напуснала. Семейството, което я бе изоставило.

Върна се в кухнята. На плота бяха пръснати мръсни съдове, на печката имаше чайник с изстинал чай. Лийна влезе в малкия килер и прокара ръце по чувалите с леща и ориз. На най-горния рафт откри кутията с шоколадови бисквити, които Дев обичаше да задига. Бръкна в нея и си взе една. Сладкият аромат беше примесен с мириса на кафе и тютюн. Захапа я. Зъбите й я раздробиха на хрупкави парченца, а нежният шоколадов пълнеж се стече по езика й. Пъхна кутията под мишница и продължи да обхожда къщата.

В металния шкаф в стаята на Рика Лийна намери три от хубавите си сарита. Извади ги и ги положи на леглото. На другия рафт бялата метална кутия с талк на прах лежеше до четката и кокосовото масло на Рика. Лийна вдигна капака и се наведе, за да вдъхне сладкия аромат на рози. Задържа кутията в ръка за миг. Опипа гладката метална повърхност, очерта с пръсти назъбения ръб, изчетка ситния прах, а после я върна в шкафа и затвори вратата.

Лийна откри майка си и Анил във всекидневната. Майка й беше седнала на стола на Гириш, където се разполагаше, за да играе карти и да разказва мръсни вицове. В скута й лежеше вързоп, обвит в плат и вързан с канап. Тя вдигна поглед към нея.

— Открих това в шкафа, бяха погребани под купчини дрехи. — Дръпна кордата и белият чаршаф се разтвори, а под него грейна сари във великолепната оранжева окраска на залеза. Майката на Лийна погали коприната с длан, а после го вдигна, за да покаже другото сари в ярко пауновосиньо. Имаше още дузина копринени и шифонени сарита, всяко в различен цвят и десен. Последното червено-бяло сари беше с най-сложна украса, избродирано с малки огледални мъниста и златен ширит. Очите на Лийна се напълниха със сълзи, когато майка й се приведе и зарови лице в традиционната одежда, която бе носила на сватбата й.

Анил протегна ръка. Три червени кутийки лежаха на дланта му. Майката на Лийна го погледна.

— Полицаите не им позволиха да вземат нищо — каза той. Лийна се приближи и седна до майка си. Майка й отвори кутийките една по една, като вадеше всяко бижу. Опипа внимателно висящите рубинени обици и наниза с лекота всичките четири златни гривни на китката си. Поклати глава.

— Мислех си, че няма да ги видя никога повече — прошепна тя, докато оглеждаше простата си брачна халка.

Лийна стисна силно майчината ръка. Остана изненадана, когато майка й протегна свободната си ръка и улови ръката на Анил.

— Благодаря ти — пророни тя.

Анил кимна.

— Трябва да тръгваме към болницата — дрезгаво промълви Лийна. — Ще прибера някои от нещата на децата.

 

 

В болницата в Ахмедабад Анил поведе Лийна и майка й през вече познатия му лабиринт от коридори към стаята на Риту. Киран седеше край леглото й и се опитваше да я убеди да хапне нещо от храната на подноса. Риту клатеше глава, когато вдигна поглед и ги забеляза.

— Диди! — Лицето на Риту се озари с усмивка. Тя се надигна и преобърна подноса. От мрачното й изражение не бе останало и следа. Риту обви ръце около кръста на Лийна и зарови лице в сарито й. — О, диди, много съжалявам, че създадох допълнителни неприятности. Бях толкова изплашена.

— Шшшт — прошепна Лийна и замилва косата на Риту, докато момиченцето се успокои. — Всичко е наред. Тук съм. Никой вече няма да те нарани.

В гърлото на Анил бе заседнала буца и той преглътна с усилие. Излезе в коридора под предлог, че ще потърси дежурния лекар. След като се върна в стаята, вратата се отвори със скърцане и влезе една сестра. Дев подтичваше след нея. Той се втурна към Лийна, а тя го повдигна и сложи на скута си.

— Какво е това? — Лийна разроши непокорната коса на момчето. — Кой те е подстригвал? Като разплетена дамаджана е. Ще трябва да я оправим, нали?

Дев се ухили и закима превзето. Повдигаше брадичка във въздуха, а после я свеждаше към гърдите си.

— Може ли да дойдем да живеем при теб, Лийна диди?

— Разбира се, че можете! — Лийна го щипна по нослето. — Иначе кой ще ме снабдява с шоколадови бисквити?

— Още ли се натъжаваш, диди? — попита Дев.

Лийна наклони глава и му се усмихна с плаха и меланхолична усмивка.

— Вече не толкова много — промълви тя с разтреперан глас. Анил видя как пое ръката на Дев, покрита с голямото петно по рождение, целуна я и я долепи до бузата си. — Липсваше ми, маймунке. — Дев обви ръце около врата й.

Анил вече ги виждаше като семейство, всеки със собствена роля. Дев — палавият клоун, Риту — мрачната тийнейджърка, Нирмала — благият възпитател, и Лийна — ядрото, което обединяваше всички. Имаше ли място и за него?

Анил караше към Панчанагар, докато Киран спеше на пасажерската седалка до него, а Риту и Дев се бяха сгушили отзад между Лийна и майка й. В един миг, когато погледна в огледалото за обратно виждане и разбра, че всички спяха, се опита да си представи мястото си сред тях. Изведнъж се бе сдобил с едно необикновено семейство. То не отговаряше на очакванията му, но въпреки това го притегляше към себе си.

Киран се размърда, когато поеха по изровения път към къщата на Лийна. Всички се събудиха, с изключение на Дев, който спеше дълбоко, положил глава в скута на Риту. Киран го внесе в къщата, а след като се върна, Анил му подаде ключовете на колата и му каза, че ще се видят по-късно у дома.

Седна на най-горното стъпало на терасата и зарея поглед в полята, докато чакаше. Небето бе посивяло. След като тихите шумове в къщата заглъхнаха, долови стъпките на Лийна зад гърба си. Тя подбра гънките на сарито си и се настани до него. Вдигна стисната си в юмрук ръка и бавно разтвори пръсти. На дланта й лежеше шахматна фигура на цар, изработена от сандалово дърво.

Анил я погледна, взе фигурката от ръката й и я завъртя между пръстите си. Беше почти съвършено копие на онази, която бе загубил от бащиния си комплект. Отново вдигна глава към Лийна. Усмивката й бе плаха, но постепенно разцъфна уверено и озари очите й. В гърлото му заседна буца.

— Познавам един дърводелец на пазара — обясни тя. — Направих рисунка и той я измайстори.

Анил кимна и се взря в деликатните напречни щрихи, резбовани върху короната. Буцата в гърлото му нарасна застрашително.

След миг Лийна заговори отново.

— Кога тръгваш?

— Утре — отвърна той.

Лийна кимна, но не отговори. Анил не се опита да наруши продължителното мълчание, надвиснало помежду им.

— Когато всичко приключи — престраши се най-сетне той и заговори внимателно, — когато осиновяването вече е факт, мога да се върна за вас. Всички вие можете да дойдете в Далас — майка ти, Риту, Дев. Ще намеря къща и ще кандидатствам за визи. Ще печеля достатъчно, за да ви издържам. — Той погледна Лийна. Усмивката й бе станала по-сдържана. — Има добри училища. Можем да бъдем семейство. — Очите му горяха, в краищата им напираха сълзи. — Обичам те, Лийна. Винаги съм те обичал. Ще оправя нещата с майка ми, а дори и да не успея, няма значение. Ще имаме наше собствено семейство. — Той посочи към потъналата в мрак къща. — Ще разполагаме с всичко, което ни е нужно. Останалото не е важно.

Лийна посегна и сграбчи ръката му с изненадваща сила. Продължи да я стиска здраво, докато говореше, сякаш искаше да отвлече вниманието му от болката, която причиняваха думите й.

— Обичам те, Анил. Но това не е животът, който искам. Животът ми е тук. — Тя обходи с поглед полята наоколо. — Ако ме бе попитал преди няколко месеца, вероятно щях да се съглася. Не бях сигурна дали мога да изградя живот за себе си на това място. Но после дойде Риту и разбрах какво желая. Мога да живея на земята, която съм обичала през целия си живот, в тази къща. Мога да се издържам с керамичните съдове. Искам да бъда с мама и да отгледам тези деца. Да ги обградя с обичта, която заслужават. След всичко, което се случи, осъзнах, че мога да го направя. Избирам този живот. — Анил почувства внезапен хлад, когато тя разхлаби хватката си. — Така, както ти си уверен, че не принадлежиш на това място, аз вярвам, че за мен няма друго. — Гласът й постепенно бе преминал в шепот.

— Няма да ти е лесно — каза Анил.

Лийна вирна брадичка. Анил разпозна този решителен жест от детството им, когато се изправи срещу земевладелеца, изнасилил слугинята в полето.

— Хората може никога повече да не ме уважават. Не го и очаквам. Оцелях толкова дълго. Наранена, но не и пречупена. — Тя обърна глава към къщата зад тях. — Само те са важни за мен.

Анил взе ръцете й в своите още веднъж. После ги пусна. Не се опита да заговори. Гърлото му се бе свило, а и нямаше какво да каже. Миналото на Лийна бе незаличима част от нея, както белезите по кожата й, които нямаше да успее да премахне с операция. След като толкова много хора бяха решавали вместо нея, тя заслужаваше сама да направи този избор.

 

 

Майка му седеше на предната веранда с чаша чай в ръце. На масата до нея имаше още една чаша.

— Седни — кимна тя към съседния стол. — Днес пропусна чая си — каза тя, сякаш това бе най-важното нещо, което се бе случило.

Анил се настани и почувства облекчение от острата болка, която пронизваше коленете му. Пое чашата чай.

— Братята ти ми казаха какво е станало в Дхармала. Къщата… онези мъже… — Тя замълча, после добави шепнешком: — Момичето. — Тя затвори очи и поклати глава. — Ако знаехме, баща ти… ние никога не бихме насърчили този брак.

Анил кимна.

— Знам, мамо. — „Не вреди.“ Беше разбрал, че този урок не бе никак лесен.

— Как е тя?

— Изписаха я от болницата. Би трябвало да се възстанови до няколко седмици.

— А Лийна? — Майка му не го погледна, когато зададе въпроса си. — Ти… Тя…?

Анил пъхна ръка в джоба и стисна пръсти около шахматната фигура на царя.

— Синко, наистина смятам, че трябва да се откажеш от това.

— Ако го направя… — Анил се обърна към нея и остави чашата си. — Ако се откажа от това, ако се откажа от нея, тогава и ти ще трябва да сториш нещо за мен. Ще се постараеш Лийна да може да ходи с гордо вдигната глава в селото и да продава стоката си на пазара. Ще се постараеш тя и леля Нирмала да получат подобаващо отношение от общността.

— Сине, как мога да постигна всичко това? Сама съм, не мога да контролирам мисленето и думите на хората. — Майка му поклати глава.

— Мислих върху това — каза Анил. — Утре заминавам и вероятно ще отсъствам още няколко години. А може би и по-дълго. — Затвори очи за миг. — Не мога да изпълнявам ролята на семеен арбитър. Вече не.

Майка му вдигна ръка към него и затвори очи, сякаш не можеше да понесе и дума повече. Анил пое дълбоко дъх и продължи:

— В болницата имаме екипи от хора, които са на различни нива на йерархията, но работят заедно в отделенията. Когато нещо се обърка, когато някой пациент умре неочаквано, екипът организира открит форум, за да се обсъди случилото се и всеки да се поучи. Мисля, че не трябва да имаме само един арбитър, а цял съвет. Ти, Киран и Чанду.

Изчака реакцията й, въпросите й, но тя само се обърна към него и го изгледа загрижено, както правеше, когато заекваше като малък.

— Ти си най-уважаваният човек в тази общност след смъртта на татко — продължи Анил, когато тя не отговори. — Познаваш семействата и традицията, виждала си татко да решава безброй спорове. Виждала си успеха и грешките. Киран… — Анил се усмихна, когато се сети за Риту и шишето с безалкохолно. — Киран има подход към хората. Те му вярват, разговарят с него. В него има нещо, което кара останалите да се чувстват в безопасност. — Майка му се съгласи, кимайки. — А що се отнася до Чанду, знам, че може да забърка неприятности, но е много умен. Татко винаги го казваше, а аз не му вярвах. Чанду осъзнава как е устроен светът и умее да постига целите си. Той разбира хората по начин, съвсем различен от нашия. — Анил се облегна на стола. — Никхил ще продължи да се занимава с фермата. Неговата сила е в това. Пиа ще следва своите собствени интереси.

Погледът на майка му бродеше напред-назад, докато претегляше предложението му.

— Обмислил си го.

— Така е най-добре, мамо — отвърна Анил. — Стари и млади. Мъже и жени. Мъдростта ще се умножи. — Той постави тетрадката на баща си заедно с плика с петдесет хиляди рупии на масата помежду им. — Най-важната ти задача е да върнеш тези пари на леля Нирмала. Никога няма да възстановим загубата, но вероятно можем да поставим ново начало. — Той наблюдаваше майка си, зареяла поглед към полята с безизразно лице. — Но ти трябва да направиш първата крачка, мамо.

Майка му кимна леко, взе мълчаливо тетрадката и парите, стана и влезе в къщата.

Анил облегна глава на стола и притвори очи. Не бе спал като хората от дни и вълненията от изминалата седмица го бяха изтощили. Усети, че се унася и бавно потъва в прегръдката на съня.

Гласът на сестра му го стресна.

— Къде отива?

Пиа беше застанала на вратата на Голямата къща. Слънцето бавно залязваше и последните лъчи огряваха хоризонта. Хладината на здрача погали кожата на Анил и той потрепери.

— Ще трябва да кажа на готвача да забави вечерята — каза Пиа и кимна към фигурата на пътеката. Майка им носеше сребърен тхали с кокосови орехи, банани и свежи цветя и вървеше сред полята. Отправи се към оврага и къщата на отсрещния му край.

 

 

Преди да напусне Панчанагар, Анил разговаря с братята и сестра си, за да им разясни намеренията си. Никхил бе доволен, че поема пълен контрол над фермата. Пиа прегърна големия си брат и го похвали за решението, което бе открил. Накрая Анил седна с Киран и Чанду и повтори това, което бе говорил с майка им, а после им връчи писмото на татко.

— Това е за вас, за двама ви.

Чанду го разгъна и прегледа набързо листа.

— От татко е — каза той и го показа на Киран. — Сигурен ли си, че не е за теб, Анил?

Анил кимна и им обясни, че е разбрал истината едва след като бе прочел бащиното писмо три пъти. Не беше адресирано до него, а до следващия семеен арбитър.