Шилпи Сомая Гоуда
Златният син (39)

33.

Предсказуемостта на болница Парквю му вдъхна някаква увереност: всичко блестеше — чисто, бяло и стерилно. Нямаше никакви миризми. Във въздуха се долавяха единствено експедитивен професионализъм и остатъчен аромат на антисептик. Анил се чувстваше като у дома си в тази среда. Изпитваше лекота, но в същото време тя го накара да осъзнае с болезнена яснота колко много неща бе загърбил, щедрото изобилие на Индия, което го бе очаровало за пореден път.

— Пател! Добре дошъл. — Трей го сграбчи за рамото. — Две седмици. Вече броя дните до подаване на кандидатурите. Готов ли си? — Той се приближи и сниши глас. — Хей, изследователският проект върви добре. Получих предварителните резултати и смятам, че ще се уредим с внушителен доклад в края на годината. Това ще е голям плюс за аспирантурата — дари го той с ослепителната си усмивка. От дъвката му се носеше лек аромат на мента.

— Да — отвърна Анил. — Трябва да поговорим за това, Трей.

Трей погледна часовника си.

— Разполагам с половин час. Искаш ли да излезем навън?

Разположиха се на ниската ограда на отлично поддържания двор, който приличаше на спокойна японска градина.

— Слушай, Трей — каза Анил. — Не искам да включваш името ми в изследователския проект. Това е твоят труд, не моят.

Трей примигна.

— Какви ги говориш, Пател? — Той се намръщи леко. — Нали не се отказваш от споразумението ни?

Анил поклати глава.

— Не сме се споразумявали. Слушай… — Той извади сгънато листче от джоба си.

— Ще нарушиш думата си? Да не си някакъв индиански дарител^[1], Пател? — Трей се захили на шегата, която Анил не схвана. — Мислиш да ме избуташ от пътя, за да заемеш мястото ми? Желая ти късмет със скапания ти проект и шансовете за аспирантура по кардиология без моята помощ.

Анил трябваше да е подготвен за заплахите му, макар че те бяха нещо напълно ненужно. Вече беше осъзнал, че няма никакъв смисъл да докладва за поведението на Трей. Докато беше в Индия, новият Сърдечносъдов център бе приел името на доктор Крендъл старши в знак на признателност за щедрото му дарение. Трей беше недосегаем благодарение на известния си баща и подкрепата на шефа на кардиологичното отделение. Никой нямаше да повярва на Анил, особено след като бе минало толкова време след случилото се. А можеше да стане и по-зле. Щеше да изглежда като съперник, наточил брадвата си.

— Трей, слушай. Няма да те докладвам — каза Анил. — Но смятам, че трябва да потърсиш помощ. В Ричардсън има поверителна програма, предназначена за лекари. Никаква публичност. Консултациите се провеждат на четири очи. — Подаде листчето на Трей и забеляза, че мускулите на челюстта му се стегнаха, когато зажвака яростно дъвката си.

— Едва ли искаш това да се превърне в проблем, Трей. Твърде добър лекар си, за да се случи подобно нещо.

Анил съзнаваше, че това бе самата истина. В този случай дори и правилните действия нямаше да доведат до никакъв резултат. Трей стана и пое към сградата. Изплю дъвката си в листчето и го метна в кофата за боклук, а после изчезна зад плъзгащите се врати на болницата.

Анил го наблюдаваше няколко секунди, а после затвори очи, свали очилата и ги почисти. Америка не бе по-различна от останалите страни, въпреки твърденията, че в това общество всеки има статуса, който заслужава. Трей винаги щеше да е на върха благодарение на увереността, връзките и чара си. Щеше да продължи да заблуждава останалите, така както бе постъпил с Анил. Анил не бе в състояние да реши всеки изпречил се на пътя му проблем, както не би могъл да спаси и всеки пациент. Новият му живот в модерния свят щеше да продължи да носи белезите от миналото.

Решението пристигна в плик няколко месеца по-късно. Анил отнесе писмото в апартамента, без да го отваря, но предчувствието го обзе още докато отключваше вратата. Той хвърли бегъл поглед на листа и видя думата „съжаление“.

„Със съжаление Ви информираме, че не сме в състояние да Ви предложим аспирантура в катедрата по кардиология към Парквю Хоспитал…“

Писмото завършваше с ръкописна бележка от доктор Танака, в която му обясняваше, че конкуренцията е била много голяма през изминалата година, и го насърчаваше да кандидатства отново.

Новината за одобрените аспиранти се бе разпространила на следващия ден, когато Анил пристигна в болницата. Чарли му предложи след работа да го изведе на питие в близкия бар. Седяха с по чаша бира в ръка и се опитваха да водят някакъв разговор, надвиквайки глъчката на специализантите, замаяни от пиянски празничен възторг.

— Чух, че Трей и Лизбет са единствените, отговарящи на изискванията на катедрата по кардиология — информира го Чарли. — Всички останали идват от други програми. Тази година явно конкуренцията е била значителна — направи жалък опит да се усмихне. — Знам, че не е голяма утеха, но… Съжалявам, приятелю.

Откакто бе получил новината, Анил се опитваше да не мисли за почти святата тишина, царяща в катетеризационната лаборатория, за прецизните действия на Танака, за образите на монитора, обещаващи един цял нов вътрешен свят, който сега се оказа недостижим за него. Той прочисти гърло.

— Кога заминаваш за Сидни?

— На първи юли. Тъкмо навреме, за да хвана малко от ски сезона, преди да започна работа — Чарли вдигна чашата си. — Нямаше да го постигна без теб, приятелю. В болницата много харесаха нашия проект и веднага се навиха да ми предложат работа, въпреки че им казах, че ти бе главната движеща сила. Сигурен ли си, че не искаш да се установиш в отделението по инфекциозни болести в „Сидни Дженеръл“?

— Звучи много примамливо, но няма да се възползвам. — Анил вдигна чашата си и се чукна с Чарли. — Ще ми липсваш, приятелю.

В стаята за отдих на Четвърто отделение Соня слушаше оплакванията на Анил от подбора на аспиранти.

— Трябваше да послушам съвета ти и да кандидатствам по повече програми — обяви Анил. — Сега е твърде късно за кардиология и всички останали специалности.

— Нима не съм те научила на нищо, Пател? — Соня поклати глава. — Вече си лекар, при това много добър, а един ден може да си изключителен. От теб се очакваше да усвоиш основите на клиничната медицина по време на специализацията. И ти успя. Но освен това се научи да вярваш на очите и ръцете си, как да използваш нужната технология и как да общуваш с пациентите. Това са важни умения. Не всички специализанти успяват да ги овладеят, докато са тук, а някога и въобще, в интерес на истината. Не всеки може да направи това, което ти стори в селото си в Индия, въпреки предупрежденията на О’Брайън по време на ориентацията. — Тя му размаха пръст. — И през ум да не ти е минало.

Той се ухили.

— Няма.

Анил си спомни как бе разказал на стажантите си за импровизираната амбулатория, която бе организирал в Голямата къща миналото лято. Само Соня разбра колко бе интересно да лекуваш рани и незначителни инфекции по цял ден.

— Знаеш ли, Пател, нужни са ни още неколцина лекари с умения като твоите в отделението по вътрешни болести. Трябва ми някой, който да ми помага да строявам стажантите новобранци. — Соня се усмихна. — Не си забравил какво е, нали? Дай ни година, за да видим как върви. Винаги можеш да кандидатстваш в катедрата по кардиология след време, ако все още имаш желание.

— Благодаря, Соня — усмихна се Анил. — Оценявам жеста ти.

— Винаги съм готова да помогна с удоволствие, Пател.

— Всъщност се нуждая от съвета ти за нещо. — Анил се пресегна към раницата си и измъкна малко стъклено бурканче, пълно със зелена паста, и го плъзна по масата.

— Песто ли си ми донесъл? — Соня развинти капачето и надникна вътре, но после се отдръпна, защото силната миризма я удари в носа.

— Това е паста. Направена е от листата на дървото ним, известно още като индийски люляк — обясни Анил. — Полята ни са пълни с него. Естествен и изключително ефикасен локален антибиотик. Абсцесът намалява наполовина само за ден. Няма нужда от лекар и от дренаж. — Анил посочи бурканчето. — Веднага може да се превърне в лекарство без рецепта, носещо печалба от милион долара годишно. Безопасно, ефикасно, законно. Разполагам с внушителни количества.

— Хм — Соня бръкна в отвореното бурканче и разтри пастата между пръстите си. — Малката ми сестра, Гийта, току-що се премести в града, за да започне стаж в Бейлър. Един от старшите лекари, с които работи, се занимава с подобни неща. — Соня надраска нещо на едно листче и му го подаде. — Трябва да й се обадиш, макар че като стажант Гийта няма много свободно време.